Елена Драгостинова

Резюме

Изложението се концентрира върху веригата: артефакти (в частност в областта на музиката), -  реакциия на професионалната художествена критика - резонанси на територията на блоговете и форумите.

  Рефренът на Европейския съюз през 2013 година бе  кратък и ясен. Състои се в една дума -  „Гражданството”. На практика това означава  да се насърчи участието на данъкоплатеца в различни инициативи, свързани с образованието, обществения транспорт, здравеопазването и, разбира се, в културата.

  Един от форумите, който импулсира гражданското съучастие в културата, бе пролетната конференция на „Опера Европа” – организация, която обединява 127 оперни институции и фестивали от 35 държави. Акцентът в заседанията, презентациите, ателиетата и дискусиите бе поставен върху възможността изкуството, което днес носи ореола на елитарност, да привлече широк кръг от хора – не само като аудитория, но и като съмишленик и съучастник. Как? За да се намери отговори на този въпрос, са привлечени мениджъри, специалисти по рекламата и маркетинга, педагози, социолози, психолози, икономисти.

Част от стратегията е, като се осигури широк достъп, като се въвлече публиката в играта, наречена опера, тя да се превърне в поле за диалог чрез изкуството. За тази цел дори има написани специални оперни творби, които превръщат музикалната сцена в място за общуване между различни генерации и различни артистични нива. В изпълнението на произведенията на Джонатан Доув се включват деца, родители и  аматьорски хорове наравно с професионалистите. Неговият дългосрочен образователен и сплотяващ поколенията проект е бил добре оценен не на последно място и заради своя социален ефект.

  Повикът на тази Година на гражданството бе по време на Европейските оперни дни театрите да отворят врати, да въведат зад кулисите, да представят многообразието от професии, ангажирани в един спектакъл, да съпоставят правилата с артистичната фриволност, да изненадат и очароват. И – не на последно място – без да профанизират изкуството, да внушат, че то е „и за теб”.

  В стремежа си да  насърчат прякото и активно участие на гражданството в изкуството някои оперни институти изнесоха спектаклите си в ботанически градини/ Ротердам/, паркове / Бърно/, Операта в Гьотеборг организира събитие, наречено „Опера за лаици”, в други европейски центрове оперното представление се изнесе на площади, пешеходни зони, пазари и цветни борси, гари, караоке-барове. Други театри предоставиха безплатно спектаклите си наживо в интернет.

  В това амбициозно начинание прозира тревогата. Тя е основателна – това го потвърждават изследванията на „Делойт”. Профилът на днешния европейски оперен зрител, според последните проучвания на консултантската агенция, изглежда така: „Жена на около 54 годишна възраст, с висше образование, която живее в града, в който е театърът, ходи на опера с автомобил... ” [1] Тоест става дума за еманципиран, зрял, състоятелен и образован зрител.

  Повикът в годината на гражданството обаче е културните институти да проявят проницателност в бъдещето, активност и изобретателност в привличането на други генерации и на хора с различен социален статус.  

  Но за какво правя този пространен увод, който, на пръв поглед е далеч от темата за интернеткомуникациите?

  Преди всичко, за да подчертая, че в случая гражданството се привлича за съучастник чрез стройно организирана система. Мрежата на комуникацията с публиката се организира от експерти. Стъпките в нейната образованост, в създаването на самочувствие като съ-творец се осъществява в среда, която е инициирана от професионалисти, първоначалното съдържание се създава също от професионалисти. Те си запазват привилегията, предоставяйки свобода в съучастието на потребителя на културния продукт, да насочват и да бъдат коректив, да посочват критерии и да изграждат ценностна система.

За разлика от операта, на журналистиката не й бе необходимо да полага подобни усилия, за да въвлича публиката в приключението на съучастието. Демократичността и донякъде хаосът на Мрежата направо подари на Потребителя самочувствието не само да бъде съучастник в създаването на съдържание, но и да се провъзгласи за автор, оценител, да изказва категорично мнение като последна инстанция. Факт – парадоксален, като се има предвид, че това се случва в динамичната среда на интернет-форумите, чиято изконна идея е дебатът.

  Още в първите години, когато интерактивността е все още намерение и по-малко масова практика, Марк Браун обяснява онлайн форума като текстова беседа. [2] А беседата, казва той, е двупосочна, дори многопосочна улица. „Вие и един, два или дори стотици други – насърчава Марк Браун -можете да споделяте мисли по едно и също време онлайн. Живата беседа прави Интернет наистина интирактивна медия за комуникация […], можете да задавате въпроси, на които да отговарят експерти от определена област, да участвате в дискусии с известни личности или да споделяте мнението си с другите относно общи теми на интерес от местните или интернационални събития. За много хора – продължава той – участието в онлайн беседи на живо е причина номер едно да се свържат.” Казано е през 1996 година.

  Седемнайсет години по-късно картината в арт-журналистиката в Мрежата е по-скоро картина не на споделянето, а на монологизирането. Комуникацията се е развила по посока на скоростта на реакцията и рецепцията, но не и на качеството и ефективността.    

  Всяка година по време на пролетния семестър със студентите, които проявяват интерес към „Музиката и медийното пространство” имаме късмета телевизиите да ни поднасят поводи за анализиране на формати, чиито сюжет по условие се развива в зависимост от „гласа на народа”, те изискват мнението на потребителя и обратната връзка, от която често зависят развръзката и финала. Като в интерактивната литература, където читателят направлява действието, взима решение накъде да поеме героя в сюблимни моменти, а историята придобива различен обрат след всеки избор. Тоест авторът на първоначалното съдържание обещава близо сто начина за прочит и поне двайсет възможни края.    

  Подобен е и моделът на състезателните музикални маратони като „Х-фактор”, „Евровизия”, „България търси талант”. Или „Гласът на България” – форматът, който проследихме тази година. Поводът да се съсредоточим тъкмо върху това състезание бе, че в него участва студент-второкурсник от департамент „Масови комуникации. Тодор Георгиев, който излезе като победител във финалната четворка, а това означава, че става артист на „Юнивърсъл” с всички произтичащи ползи: звукозаписи, заснемане на видеоклипове, концертни ангажименти, турнета… Тоест залогът в такова състезание е голям и с, може би, решаващо значение за старта на артистичната кариера в шоубизнеса.  Тук трябва да изразя недоумението си, че тези формати обикновено тръгват от експертната оценка в селекцията на участниците, а в решаващите финални фази дават думата на анонимния SMS-вот и така се самолишават от възможността да изграждат ценностна система, да посочват образци и да влияят на многомилионна аудитория/

  Нашето съучастие в играта по време на семестъра бе да проследим всяко  представяне на колегата ни в отделните етапи, да анализираме изпълненията му и стратегията му в маратона, да ги съпоставим с тези на другите състезатели, да си изработим критерии и мотивирано да оценяваме. При това да сме готови да изкажем мнението си очи в очи, защото нашият герой  героически идваше и от време–на време на лекции. Тоест, донякъде се опитахме да се доближим до моделите на функциониране на арт-критиката или поне до арт-журналистиката, при която зад всеки написан ред стоят познанията, позицията и авторитета на подписан автор, на автора с име. И при това често ти се налага да рецензираш творението на приятел.

  Тук не стоеше амбицията да се обучаваме да бъдем арт-критици,  по-далечната цел на подобно учебно занимание е да се внесе култура в общуването в „многопосочната улица” на форумите. И дори, когато се включваш с никнейм или направо казано – анонимно, да се придържаш към определени норми, изисквания за етика и грамотно изразяване на пристрастия и позиция.

  Дори и бегъл поглед към потребителската рецепция на това състезание във форумите показва, че гражданинът-потребител използва привилегията си да бъде анонимен недобросъвестно и без отговорност. „Гласът на народа” във форумите на  „Гласът на България” пребивава предимно на два полюса: „Осанна” и „Разпни го”, лобизъм и хейтърство. Преобладават телеграфните изказвания, обидните епитети, отсъствието на аргументираност в оценките, ако въобще ги има.  А тъкмо форумът е идеалната възможност за включване на гражданството като активен съучастник в арт-журналистиката. В неговото поле няма цензура, няма редакционна политика, не съществува опасност да се скараш с обектите на оценка. Тъкмо поради правото да останеш с маската на анонимността. Между другото – в Холандия не отдавна най-авторитетният музикален критик бе непознат за арт-гилдията, никой не знаеше адреса и телефона му и от критическите му занимания не зависеше благосъстоянието му.

  Такова пребиваване и битие е като предвестник на предимствата (но за съжаление – неизползвани), които дава и интернет-форумът. 

  Дали фейсбук като противоположност на анонимното говорене във форумите дава алтернатива за арт-журналистиката? Не мисля. В това пространство преобладава самоафиширането, твърде често екзибиционазма, самонаслаждението на самия себе си. И, разбира се, лайкърството. Защото, ако не лайкваш, можеш лесно да бъдеш изтрит. Тук напълно уместно е твърдението на Оруел, че журналистика е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано, всичко друго е „Връзки с обществеността”. Що се отнася до блоговете, те засега са наистина удовлетворение единствено за авторите си. Удоволствието остава за говорещия. Прави впечатлиние, че онези блогове, които са с преобладаващ музикален профил благородно са се посветили на просвещение: обясняват как да заобичаме и да заразбираме класическата музика, отбелязват годишнини, рядко поместват отзиви, проследяват процеси и изразяват критическо мнение. „Гражданската” музикална журналистика в интернет в момента е на етапа от началото на миналия век, когато информирани личности с обща култура оценяват факти, които изискват специфични познания и образование.

  Има ли някой вина за тази заблатена картина в интернет-пространството?

  Моето мнение е, че причината е лесната достъпност до интернет-трибуната.

  Когато обяснява подбудите на Стравински да напише „Пролетно тайнство” преди сто години така, че да наруши каноните в писането на класическа музика и да лиши слушателя от скуката и самодоволството, Джоана Лерър казва: „Представете си микрофон, който е поставен твърде близо до собствения си високоворител и така усилва звука от него. Резултатът е безсмислена експлозия от бял шум. Звукът на непрекъснатата положителна обратна връзка. С времето слухът започва да работи по същия начин: ние все по-лесно чуваме онези шумове, които сме чували и преди. Това на свой ред ни насърчава да слушаме златни хитове, които вече познаваме и да игнорираме трудните мелодии, които не познаваме.  

Създадени сме така, че да отбягваме несигурността на новото. Как да избягаме от тази неврологична клопка? Вероятно като се създават нови модели на общуване. Ако изкуството изглежда трудно, това се дължи на факта, че нашите неврони се протягат нагоре, за да го разберат. Болката се дължи на растежа. Или, както садистично заявява Нцше: „Ако нещо трябва да остане в паметта, необходимо е то да се жигоса в нея: само онова, което не спира да причинява болка, остава в паметта ни.” [3]

  Професионализмът засега е губеща страна в интернет комуникацията. Демократичното интернет пространство го маргинализира. Но може би резултатът е само временно в полза на непрофесионализма. Защото „безсмислената експлозия и бял шум” може и да са израз на масова активност, но те не предвижват напред. Така че, рано или късно протоколите на общуване ще потърсят своя дразнител, който да обнови сетивността. А какво по-подходящо в такъв случай да се сетиш за художествения критик, сврян в ъгъла. Време му е да излезе от там и да влезе в своята исконна роля чрез блоговете. Много е подходящ за дразнител на невроните. 

Бележки:

[1] Andueza, Ana. Audience profile. The economic impact of Opera, Deloite, April 2013

[2] Ханикът, Джери; Браун, Марк. Всичко за Интернет. София, ИнфоДАР, 1999

[3] Лерър, Джоана. Идкуството, сталкерът на ума. София, Изток - Запад, 2013

обратно нагоре