Борил Мечков

Резюме

С настоящия текст бих желал да обосновава една възможна теоретична рамка при изследване ролята на екранните изкуства с оглед изграждането, поддържането и преосмислянето на отношенията между управляващи и управлявани в контекста на съвременните идеи за добро управление (good governance). Непосредствен мотив за разглеждането на темата като актуална е преобладаващото подценяване или принизяване на ефектите на произведенията на екранните изкуства върху най-сериозните ценностни и поведенски аспекти на отношенията „граждани-власт”.

Много често се натъкваме на две противоречиви и еднакво едностранчиви и непродуктивни крайности – на мисията на тези произведения се гледа или в качеството им на буквални „политически оръжия”, предназначени да разгромят конкретен противник, или им се придава изключително развлекателен акцент, което неизбежно ги принизява като ниво на обобщение и ценностни поуки за обществото. Този „черно-бял” уклон е неприемлив с оглед съвременното разбиране за отношенията между гражданите и публичното управление като сложна мрежа от дейности, предполагащи включването и активното участие на всички заинтересовани(общности, организации, индивиди) страни  от решаването на дадени обществени проблеми. Ясно е, че ако тази желана цел за включване би била възможна само на основата на по-широко разбиране на ползата и перспективата от гражданската активност, вкл. на непримиримостта към неприемливото използване на публичната власт, то следва да се обърне по-съществено внимание и на такива влиятелни, въздействащи върху масовите ценности и емоции фактори, каквито са произведенията на съвременните екранни изкуства.

Световният опит през последните две-три десетилетия показва, че екранните изкуства предлагат все повече произведения, които интерпретират по един или друг начин отношенията „власт-граждани”. Именно тези произведения са една от основните причини към елитите –  политици,  администратори, също и  представителите на бизнеса и медиите - да се отправят все по-настойчиви изисквания за почтеност, откритост, и за солидно обосноваване с прозрачни и научно базирани доказателства на необходимостта, ползите и рисковете от всяко значимо за обществото управленско решение. 

Как произведенията на екранните изкуства влияят върху управляващите, гражданите и върху отношенията между тях ( дориизясняването на това, каква точно е тяхната роля) е важен и актуален изследователски и практически въпрос, защото опитът да се сведе това влияние до буквално, пропагандно политическо послание или до иносказателно, битово ситуирано развлечение с пороците на схематизирани персонажи (ако не е продиктуван от користни намерения) е наивен и най-често завършва с крах на високите очаквания, адресирани към също така високата публична мисия на екранните изкуства. 

У нас основният практически проблем в разглежданата област е, че реализираните през годините на прехода произведения на екранните изкуства, третиращи отношенията между публична власт и граждани (с малки изключения) бяха не просто подвластни на конюнктурата, но пропуснаха възможността да фиксират в културното пространство и оттам – в политическата култура основните проблеми и пороци на прехода.  Недостатъчното изследване на този процес, което на свой ред ограничи възможностите за практическа намеса в процеса на стратегическо планиране и организация (главно в обществените медии) на създаването на такива произведения в повечето случаи не само не доведоха до по-висока  публична ангажираност, а напротив, макар и по различни причини и в различна степен, отклониха общественото внимание от ключовите проблеми, свързани с овластяването на гражданското общество. Дори най-популярните произведения от последните години съзнателно или несъзнателно се плъзгат по повърхността, по зрелището, по едни или други свръхперсонализирани пороци, но заобикалят трайните дефицити на системата на властване, създадена и утвърдена през периода на прехода.  

Убедено продължавам да представям и защитавам изследователската теза , че произведенията на съвременните екранни изкуства могат да оказват мощно въздействие върху оптимизирането на отношенията публично управление – граждани и да консолидират обществената енергия за реформи и отстраняване на пороците на властта. В тази връзка е развита идеята, че различните аспекти и фази на процеса на създаване, разпространение и интерпретация на произведенията на екранните изкуства заслужават по-сериозно изследователско внимание, което на свой ред трябва да бъде реализирано с подходящи, многоаспектни, гъвкави методи и техники.

Целта на настоящия текст е да се обоснове един възможен теоретико-методологическ подход при изучаването на влиянието на произведенията на екранните изкуства върху отношенията между публичното управление и гражданите, както и на съответните последици за стратегията и организацията на тяхното създаване и публично разпространение. Изпълнението на тази цел(освен обществена полза) може да доведе не само до аргументиране на изследователската теза, но и да подпомогнепрактически действащите политически, административни и корпоративни практики в сферата на филмовото производство.

В методологическо отношениепосоченият изследователски проект се базира на подхода на бриколажа като един от популярните варианти на съвременното качествено социално изследване, който на свой ред комбинира методите на изследване на случаи (casestudy), с използване на анализ на документи, допълнен от преките авторски наблюдения в сектора на филмовото производство и управлението на обществените медии, проучване на публични и неофициални изявления и становища на творчески кадри, на експерти и представители на академичната общност. Съществено място имат теоретични анализи и информационни източници отнасящи се допрактическите резултати и съвременните тенденции в разбиранията за ролята на произведенията на екранните изкуства за реформирането на публичното управление. практическите

Разработването на представения текст е породено и ръководено от убеждението, че днешното публичното управление трябва да решава все нови и нови проблеми и на тази основа да навлиза в множество нови области на политиките, съответно да комуниккира успешно и да гради доверие с все повече и по-многообразни социални общности. В процеса на тези усилия, обаче, са нужни новаторски идеи, основани на взаимно партньорството и принципни подходи към някои от най-сложните проблеми на обществото, с цел търсене и намиране на  нови организационни средства и съответстващо на тях ново лидерство, и за които произведенията на екранните изкуства могат да допринесат съществено.

*  * *

  Идеята, че киното и другите екранни изкуства могат да играя съществена роля в изграждането на  позитивни отношения между управляващи и управлявани чрез силното си ценностно и мотивационно въздействие, не е нова. В друга публикация подробно съм разгледал редица аспекти на този проблем, например базисните идейни и морални аргументи, рамкирали развитието на филмовото производство в Холивуд [1] или нарастващото значение, отдавано на екранните изкуства при изграждането на образа на съвременната публична администрация [2]. На пръв поглед екранните изкуства са предназначени да удовлетворяват потребността на човека от развлечение, но отдавна е установено, че те могат да възпитават, да мобилизират, да посочват „врагове”, да изработват удивителни „култове”, да налагат с необикновена ефективност трайни образци на индивидуално и колективно поведение.

  Научното изследване на въздействието на екранните изкуства върху отношенията между управляващи и управлявани през XXI век, и преди всичко – изграждането и поддържането на публично доверие към институциите и елитите – обаче се натъква на немаловажни методологически  предизвикателства. Те са функция на няколко групи причини. [3] Без да претендирам за изчерпателност или категоричност при подреждането им, бих отбелязал следните:

  - усложняването на обществените процеси и оттук – на самата природа на публичното управление в резултат на прехода към „обществото на мрежите”, довел до рязък спад на приложимостта и ефективността на традиционните линейни, йерархични представи и подходи в управлението;

  - нарастването на многообразието в обществото, формирането на все повече и все по-динамични общности, изразяващи различни интереси, респективно, стремящи се да представят и защитят значимостта на тези интереси на вниманието на публичното управление;

  - революцията в информационните, комуникационните и аудиовизуалните технологии, превърнали създаването и разпространението на произведенията на екранните изкуства в изключително динамичен, труден за предвиждане и контрол процес;

  - едновременното действие на стотици и дори хиляди източници на информация, вкл. на различни аудиовизуални послания, което все повече се трансформира в интерактивен, могопосочен процес, за сметка на класическото „облъчване” и евентуално манипулиране на една относително пасивна аудитория;   

- в резултат на всичко това – изключителна трудност, да не използваме по-силни квалификации, е да се изгради един-единствен, всеобхватен модел на въздействията или установяване на една универсална, доминираща резултативна величина, характеризираща силата и посоката на тези въздействия.

В допълнение, независимо от продължаващата популярност на различните количествени методи за изучаване на аудиториите и техните нагласи и реакции към дадени послания (респ., произведения на екранните изкуства), става все по-ясно, че сами по себе си тези количествени методи не могат да ни осигурят достатъчно точна и пълна картина на все по-разноликата и разномислеща общественост. Нараства потребността да бъдат тествани и прилагани качествени изследователски методи, които гъвкаво комбинират различни перспективи и отразяват различни процеси в действителността и в съзнанието на гражданското общество. Да не говорим за императивното днес изискване изследването на аудиториите да им даде на самите тях възможност да изразят автентичното си мнение, да ги „овласти” като ко-продуцент в изработването и разпространението на публичните послания, особено когато става дума за обществено значими теми, попаднали във фокуса на управлението, политиката и активността на гражданите. Случващото се през последните месеци в България е отлична илюстрация както на тази потребности, така и на неспособността на голяма част от медиите и публичните говорители да схванат новата природа на създаваната от самото общество аудиовизуална реалност.

*  *  *

Поради посочените обстоятелства, главно поради предмета на самото проучване, настоящият текст акцентира на една по-гъвкава, нетрадиционна изследователска методология. Вместо да се правят опити за изработване на един цялостен, статичен, фиксиран теоретичен модел на изучаваното явление (ролята на екранните изкуства върху отношенията между управляващи и управлявани), се дава приоритет на друг ракурс – да се комбинират различни методи, аспекти на явлението, да се търси тяхното преплитане и допълване, макар и без претенции за изчерпателност, всеобхватност, непротиворечивост. В съвременната теория и изследователска практика на социалните науки този подход заема ключово място в арсенала на т. нар. „качествено изследване” (Qualitative research) и се определя от редица автори като метод на „бриколажа”. В следващите страници ще се постарая да характеризирам метода като цяло и да аргументирам защо той е особено подходящ при изследването на теми, свързани с отражението на екранните изкуства върху отношенията между управляващи и управлявани, в частност, на доверието на гражданите към субектите на публичното управление. 

Методът на бриколажа, въпреки че води началото си от структуралистката школа на Клод-Леви Строс, е най-цялостно обоснован от Дензин и Линкълн [4]и съществено доразвит в последните десет години от автори като Кинчлоу [5] и Бери [6]. В своята същност той може да бъде характеризиран като „съчетаващ различни гледни точки, теоретични рамки и методи критичен подход към социалното изследване” [7]. Противно на някои представи, според които става дума за проста еклектика, теоретичните предпоставки на метода на бриколажа са много по-сложни. Етимологията на понятието идва от един традиционен френски термин, обозначаващ изкусните занаятчии, използващи творчески материали, останали от предходни проекти, за да създадат нов продукт. Според Клод-Леви Строс, „за да изпълнят своя замисъл, бриколажистите използват единствено наличните инструменти и материали” [8]. Този начин на продуциране е противоположен на типичния инженерен проект, който следва подредена поредица от стъпки и предварително съставя списък от материали и инструменти, необходими за изпълнението на задачата.

Пренесено на терена на съвременните качествени изследвания, идеята за бриколажа обозначава методологически подход, отличаващ се с творчески, спонтанен дизайн на проекта, гъвкавост при подбора на изучаваните аспекти на явлението и плурализъм на гледните точки и изследователските средства. Тук прилагането на различни, понякога конкуриращи се теоретични и методологически перспективи е не само допистумо, а дори препоръчително. Както пише Келнър, това не само предлага уникални възможности за конструиране на ново знание, но и създава „предпоставки за информирано включване на разнообразни социални субекти в решаването на изследваните социални проблеми” [9].Според посочения автор, „колкото повече гледни точки можем да включим в анализа и критичната оценка на ситуацията, толкова по-цялостно ще обхванем интересуващите ни явления и толкова по-добри възможности ще имаме за разработване на алтернативни решения и практики” [10].

Краткото систематично проследяване на еволюцията на метода на бриколажа би спомогнало за по-добро разбиране на възможностите, които този метод предлага за изучаване на влиянието на екранните изкуства върху отношенията между гражданите и публичното управление.

*  *  *

Клод-Леви Строс и неговата метафора за конструирането на смисъл чрез бриколажа. Първоизточник на идеята за бриколажа, оказал силно влияние върху водещите й съвременни привърженици (Дензин, Линкълн, Кинчлоу, Бери) е антропологът Клод-Леви Строс, концептуализирал възможностите на един смятан за неприемлив дотогава еклектичен подход към социалното изследване. Въпреки че използва посочената по-горе метафора, същатасе доразвива в хода на изследователския процес, и по-конкретно – като дава обяснение на придаването на споделени значения (от изследователя и изследваните лица).Съществената особеност при подхода на Леви-Строс е, че той е неразривна част от структуралистката парадигма, докато цитираните съвременни автори са част от пост-структуралисткия проект [11]. Въпреки това, приложението на  идеите на Лени-Строс очертават измерения, които обясняват и доказват продължаващата им популярност и подкрепа сред днешните учени.

Нека припомним, че като изследователски подход структурализмът възниква през ХХ в. в рамките на лингвистиката. През ранния период от развитието му той е фокусиран върху конфигурацията на езика (т.е. базисните структурни правила, които направляват споделянето на значения чрез вербалната и текстова комуникация). Например, известният представител на направлението Фердинанд де Сосюр прилага структуралисткия метод, за да обясни как езиците са съставени от разнообразни знаци и как структурните основания на всички знаци включват едновременно „обозначаващо” (например, думи) и „обозначавано” (например, понятия, за които се отнасят думите). [12]

След средата на века, обаче, структуралисткият подход бързо набира популярност отвъд границите на лингвистиката и започва по-широкото му приложение в социалните науки – процес, който е подробно анализиран от автори като Стърок [13].

Използван за изследване на широк кръг човешки дейности, структуралисткият метод си поставя за цел да разкрие базисните рамки, които обуславят феномени и процеси като интелигентността, социалното взаимодействие и човешката култура [14]. Именно този процес на разгръщане на приложението на структурализма мотивира Леви-Строс да разработи метафората за бриколажа в своя известен труд „Дивото мислене”.

  Търсейки основополагащите структури, които насочват процеса на генериране на значения от хората, Леви-Строс използва идеята за бриколажа, за да оспори доминиращия тогава в антропологията подход, който разграничава и противопоставя митологичната и научната рационалност. Опровергавайки тази дилема, той твърди, че всички форми на рационалност произтичат от една базисна, вродена структура на съзнанието, която тласка човешките същества към формулиране на значение: „Мисленето, което наричаме примитивно, е базирано върху търсенето на порядък. Това важи в еднаква степен за всяко човешко мислене, но именно чрез свойствата, присъщи на всяко мислене ние най-лесно можем да разберем формите на мислене, които ни изглеждат неразбираеми” [15].

  Макар и в един нов контекст, метафората на бриколажа е пренесена в съвременното социално изследване. Замисълът обаче остава критично-провокативен – да се оспори все още влиятелната представа за процеса на създаване на значения, поддържана от позитивистката (сциентистката) научна традиция. По-конкретно, отправят се фундаментални възражения срещу изходната предпоставка, че действителността е изградена от универсални структури, съществуващи независимо от различните форми на субективна човешка рационалност.

Впрочем, именно тук е една от основните методологически причини за опита да се приложи метода на бриколажа към влиянието на произведенията на екранните изкуства върху отношенията между публичното управление и гражданите – виждаме как опитите да се наложат универсални (представяни като единствено рационални и приемливи) значения на процесите в политиката се натъкват на съпротивата на гражданите, които предлагат своя, често противоположна интерпретация. (Властта аргументира назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС като следствие на преживян от него „катарзис”, докато гражданите интерпретират този обективен факт като ново драстично проявление на задкулисни интереси и зависимости. Това, което се оспорва, е не просто една постъпка, а базисните логически и морални основания за нейното предприемане. Всичко това намира израз в ескалация на противоборстващи, вкл. аудиовизуални послания. Очевидно въпросната ситуация – при определени обстоятелства – би могла да се превъплъти в епизод от един нов български сериал в жанра на политическата сатира от рода на „Да, господин министър-председател”.)

*  *  *

Но нека се върнем на съвременните версии на метода на бриколажа, и най-вече на идеите на Норман Дензин и Ивона Линкълн за Качественото изследване (изследването с качествени, противопоставени на количествените инструменти) и ролята на бриколажа в него. Отправната точка е констатацията, че едновременното съществуване и взаимното преплитане на множество пост-позитивистки, пост-модернистки и пост-структуралистки парадигми (процес, описан от автори като Бътлър, Жиру и Губа) тласка съвременните изследователи да разработят и прилагат нови подходи към изучаването на формирането на значенията, характеризиращи се с взаимно допълване на разнообразни теоретични и методологически предпоставки.

В една от работите си, посветени на цялостното дефиниране на Качественото изследване и на развитието на това направление в последната четвърт на ХХ в. [16], Дензин и Линкълн анализират възникването и консолидирането на нови, алтернативни на традиционната позитивистка парадигма изследователски подходи. Този преход към „пост-състояние” мотивира учените да прибягват до по-комплексни методи на изследване, отразяващи сложната, динамична, еклектична картина на света, който изучават. Именно тук намира мястото си метафората на бриколажа, описваща как изследователите се справят с пластичността и множествеността на явленията, привличайки методологическите ресурси на множество научни дисциплини (социология, антропология, ентография, социална психология) и на различни школи (дискурсивен анализ, деконструктивизъм, генеалогичната школа на Фуко, феминизъм, пост-колониални изследвания). Както посочват Дензин и Линкълн, „границите между социално-научните и хуманитарните дисциплини се размиват... Социалните изследователи търсят нови модели, теории и методи на анализ в сферата на хуманитаристистиката. Протича процес на смесване на жанровете” [17].

Според Дензин и Линкълн възприемането на подхода на бриколажа дава възможност на изследователите да бъдат адекватни на сложността и многопластовостта на процесите на създаване на значения и на противоречията в реалния живот. Както пишат те, „съчетаването на множество методи, инструменти за набиране на емпиричен материал, гледни точки на интерпретация и роли на наблюдателя в един цялостен изследователски проект е ползотворна научна стратегия, която добавя широта, стабилност, богатство и дълбочина на проучването” [18]. Според цитираните автори има пет разновидности на прилагането на този подход, съответно пет типа изследователи-бриколажисти – интерпретативни, методологически, теоретически, „политически” и повествователни. Тъй като посоченото разграничение има съществено значение за по-нататъшното развитие на подхода на бриколажа, би било полезно да се направи кратка характеристика на всеки от тези пет типа.

*  *  *

Интерпретативната версия на метода на бриколажа предполага да се възприеме изходната предпоставка, че „не съществува една-единствена „правилна” версия на обяснение на дадено събитие. Всеки разказ за събитието, подобно на лъч светлина, попадащ върху кристал, отразява различна гледна точка за ... събитието”. Следователно, интерпретативният бриколажист е изследовател, който „разбира, че изследването е интерактивен процес, върху който оказват влияние неговата и на другите участници личностна история, биография, социално положение, евентуална малцинствена принадлежност” [19]. С други думи, възприема се предпоставката, че знанието не може да бъде независимо от субективното личностно позициониране към събитието.

Според Дензин и Линкълн интерпретативните бриколажисти не просто изучават обекта на научното дирене, а отделят особено внимание на обстоятелствата, които влияят върху техния собствен поглед върху процеса на изследване. Както пише Финли, този тип изследване се фокусира върху сложността на изследователския процес, характеризира се свисока степен на рефлексивност, разбирана като съзнателна, задълбочена самооценка. „Рефлексивният анализ в изследването включва постоянно наблюдение на субективните реакции и междусубектната динамика в изследователския процес ... той предполага отговор на въпроса „какво знам и как съм го научил”, т.е. осъзнаване на факта, че ние активно конструираме собственото си знание” [20].

Рефлексивността не само хвърля светлина върху влиянието на субективната позиция на изследователя и изследваните лица в процеса на изследването, а същевременно показва как обекта на проучването може да бъде интерпретиран от различни, еднакво правомерни гледни точки. По този начин рефлексивността прибавя дълбочина и плуралистичност на изследователския процес и дава възможност да се обхванат множествените връзки и взаимозависимости на изучаваното явление с други феномени. Нека приведа един пример от парадоксалното на пръв поглед възприемане на поредицата „Да, г-н министър-председател” – независимо от остро сатиричното изобразяване на основните персонажи, и политици, и държавни служители, и граждани единодушно оценяват високо правдивостта и достоверността на изобразеното, макар че всяка група изхожда от специфични свои интерпретативни основания. Ако искаме да изучим и разберем причините за непреходната популярност и влияние на това произведение на екранните изкуства през последните 20-25 години, трябва да сме в състояние да покажем механизма на съчетаване на тези различни интерпретативни позиции.

Преминавайки към следващия тип – методологическия бриколажист,  Дензин и Линкълн отбелязват, че това е изследовател, който целенасочено комбинира различни изследователски инструменти, за да постигне осмисляне на процеса на създаване на значения. Това означава, че методологическия бриколажист е „потопен” в поток от смесващи се, еклективни и креативни подходи на изследване. Типичен пример за такъв тип бриколаж е работата на Уикенс (2011), в която авторката предлага поредица от есета, основани на различни аналитични методи, открояващи взаимовръзката между властовите структури и по-широките преживявания на представители на различни групи с нетипична сексуална ориентация. Както пояснява самата Уикенс, в работата си тя разчита на „множествена аналитична рамка, обоснована върху предпоставките на три различни научни подхода – сравнителен структурен анализ, съответстващ на идеите на Глейзър и Строс, дискурсивен текстуален анализ, взаимстван от Феърклъф и традиционен литературоведски анализ, основан на работите на Вандергрифт – за да се извлекат пресичащите се форми на властово влияние, заложено в писмени текстове” [21].

Според Уикенс съчетаването на трите метода е дало възможност за по-задълбочен и богат, но същевременно пластичен анализ и критично формулиране на интерпретативните връзки между откъсите от текстове, отразяващи проблемите на хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Използването на бриколаж от методологически похвати е изяснило как властовите отношения слагат отпечатък върху съдържанието на текстовете. Тук следва отново да се подчертае, че методологическият бриколаж е нещо повече от механична еклектика. Позовавайки се на Леви-Строс, Дензин и Линкълн очертават обяснителен модел, който показва, че методологическият бриколажист отчита сложността на процеса на генериране на значения и дава възможност на това многообразие да диктува процеса на набиране на данни и подбора на използваните аналитични методи. „Привърженикът на качественото изследване, действайки като бриколажист, използва тези инстурменти, стратегии, методи и емпиричен материал, които са му „под ръка”. Например, в началото може да се започне с подхода на изучаване на дейността, но по-късно да се установи, че дискурсивният анализ дава възможност за по-цялостен портрет на явлението. Иначе казано, методът на бриколажа се основава на един процес на постоянен редизайн: „Решението – т.е. полученият бриколаж – е резултат на едно постоянно конструиране и реконструиране на изследователския процес, който се променя и приема нови форми, след като бриколажистът прибавя различни инструменти, методи и техники на изобразяване и интерпретация на „пъзела” [22].

Според Дензин и Линкълн методът на бриколажа изисква изследователят непрекъснато да прави избор какви интерпретативни практики да използва, „без да е необходимо и дори възможно този избор да бъде направен един път завинаги в началото на изследователския проект” [23].  Бриколажистът позволява на динамичната действителност да „диктува” изследователските въпроси, които задава, какви методи да използва и в каква последователност, какви интерпретативни гледни точки да възприеме. Това означава предразположение към креативност, т.е. умение творчески да се съчетават теории, техники и методи. Възможно е дори да създава свои собствени методологически средства, ако контекстът го налага – „ако изследователят трябва да се изяви като изобретател, да конструира нови или да „сглоби” по нов начин елементи от стари техники, той е свободен да го направи” [24].

Основната характеристика на третия тип бриколажист – теоретичния, е, че работи едновременно, съчетава множество теоретични парадигми. Както пишат Дензин и Линкълн, „теоретичният бриколажист е способен на отворен прочит и осъзнава допустимостта на множество теоретични парадигми, които могат да бъдат приложени едновременно към даден социален проблем” [25]. Използвайки разнообразни, дори на пръв поглед противоречиви гледни точки, теоретичният бриколажист извършва многопластов анализ на конкретен материален факт, текст или явление. Този подход позволява на изследователя да разбере явлението в различен теоретичен контекст, респективно – да предложи алтернативни или допълващи се интерпретации, които открояват реалната сложност и противоречивост на явленията от действителността. Чудесен пример в това отношение е приложението на подхода от Кинчлоу спрямо феномените на насилието в училище, които доказват, че с помощта на един-единствен теоретичен модел е невъзможно да се обхване изцяло, да се обясни и да се подложи на ефективна интервенция този болезнен и масов проблем на съвременната образователна институция. Мулти-теоретичният подход, въпреки че може да бъде оспорен като „правилен” от традиционна гледна точка, придава необходимата широта и дълбочина на изследването, позволява да се обхванат и включат в обяснителния модел аспекти на явлението, които обикновено биват „изключени” при прилагането на един-единствен теоретичен ориентир.

Същността на четвъртия тип, който Дензин и Линкълн определят като „политически бриколаж”, е свързана с особеното внимание, отделяно на начина на свързване на структурите на знанието и на властта. Те го обясняват по следния начин: „Политическият бриколажист е наясно, че науката предоставя особена власт, че всяко научно откритие има своите властови последици. Не съществува наука, свободна от ценности.” [26]  Изхождайки от тази предпоставка, изследователите могат да възприемат практики на научен анализ и интервенция в политиката, които са способни да противодействат на злоупотребата с власт и  маниполациите на властимащите. Получава се така, че те „произвеждат” знание, което подпомага ощетените от действащите структури на политическа власт. Това е свързано с идеята, че самата природа на научното знание, особено в сферата на социалните науки, е свързана с критичността към начините на упражняване на политическата власт и към тези, които я упражняват. В този контекст става особено ясно критичното, дори унизително състояние на българската социология, която в преобладаващата си част обслужва по манипулативен начин определени властови (политически и икономически) интереси, вместо да бъде инструмент за самопознание и самоусъвършенстване на гражданското общество.

Накрая, петият тип изследователи-бриколажисти  - т.нар. повествователни или наративни – поставят акцента върху изследването като представяне на действителността (т.е. като някакъв наратив). Тъй като обективната действителност никога не може да бъде изцяло „уловена”, текстовете, създадени в хода на изследователския процес, могат да представляват само някаква специфична интерпретация на явленията. В това си качество текстовете винаги се позиционират в гледната точка на дадено повествование, или както посочват Линкълн и Дензин, „наративният бриколажист е наясно, че всеки изследовател разказва своята „история” за действителността, която е изучавал. По този начин наративите или „историите”, създадени от изследователите, представляват варианти, вплетени в конкретни традиции на повествование, които по друг начин наричаме парадигми – позитивистка, пост-позитивистка, конструктивистка и т.н.” [27].

Повествователните бриколажисти се фокусират върху начина, по който идеологиите и съответните дискурси въздействат върху процеса на създаване на знанието. Вместо да приемат тези идеологии и дискурси за даденост, те се стремят да изяснят характера на влиянието им върху изследователските процедури и текстове. Това на свой ред обяснява отхвърлянето на постулата за едно-единствено „правилно” изобразяване и обяснение на действителността.

В заключение на този кратък методологически обзор на развитето и приложението на подхода на бриколажа в социалните науки, трябва да се изтъкне още веднъж, че най-изявените му представители го разглеждат като нещо повече от традиционното мултидисциплинно изследване. Главното му преимущество е във възможностите, които подходът предлага за осмисляне на комплексността на процеса на създаване на значения, респективно – на изучаването на този процес. Това е съществената му отлика от традиционното мултидисциплинно проучване, което продължава да стои на позицията, че изследователят остава безпристрастен наблюдател на явленията от действителността. Вместо да идеализират предполагаемата способност на учените да бъдат дистанцирано неутрални, привържениците на метода на бриколажа осъзнават и извеждат на преден план различните линии, по които разнообразните интереси и субективни пристрастия влияят върху процеса на изследването. В този контекст изследователите-бриколажисти не просто се стремят да изработят комплексно разбиране за социалните феномени (например, като анализират множествеността на начините за интерпретация на явленията), те имат за цел да разкрият задкулисните структури на властови влияния, които оказват съществено, макар и твърде често неявно влияние върху процеса на създаване и споделяне на значенията.

*  *  *

Типичен пример за съвременното приложение на този подход, имащ пряко отношение към проблематиката на настоящата разработка, е известният текст на Кинчлоу „Под знака на бъргъра: МакДоналдс и културата на властта” (2002). Прилагайки мулти-теоретична и мулти-методологическа рамка, Кинчлоу предлага аналитичен бриколаж на „механизмите на социокултурната, а оттук – и на политическата и икономическата власт” на съвременната корпорация [28]. Съществуват достатъчно убедителни индикации, смята Кинчлоу, че културната, семиотична и „педагогическа” (т.е. социализираща) власт на корпорациите като МакДоналдс е отражение на много по-дълбоки идеологически контексти, вплетени в съвременните западни общества. По собственото определение на автора, той използва „синергичен бриколаж от изследователски методи ... влючващи етнография, контент анализ, историография, културология, семиотика и критична херменевтика” [29]. Изследвайки доминиращите неолиберални практики в съвременния капитализъм и съответните ценностни ориентири, Кинчлоу предлага обяснение как доминиращите познавателни, идеологически и медийни дискурси осигуряват запазването и увеличаването на властта на корпорациите.  По-нататък следва интересен анализ на поведението на корпорациите в сферата на образованието и социализацията, които авторът обозначава като „нахлуването на МакДоналдс в класните стаи”. Обяснението е, че този парадоксален интерес към образователните или културно-педагогически процеси от страна на корпорациите е тясно свързан със стратегиите да се произвежда и предава знание, да се формират ценности, да си влияе върху процеса на изграждане на идентичността на новите поколения и да се влияе върху тяхното поведение [30].

Както посочва Кинчлоу, бриколажът като изследователски метод не се стреми да постигне окончателно изобразяване на дадено явление, нито просто да предложи по-точно негово обяснение [31]. При този подход „не съществува окончателно, трансисторическо, свободно от идеология значение, което да бъде запечатано един път завинаги” [32]. Целта по-скоро е да се създаде представа за комплексността – обективна и познавателна – на явленията и да се открои кръгът от актьори, които имат решаващо значение за тяхното протичане. 

Представеният дотук обзор на развитието на бриколажа като метод на изследване и интерпретация на социалните явления дава опорните аргументи защо този метод е особено подходящ за изучаване на отражението на произведенията на екранните изкуства върху отношенията между публично управление и граждани.  Представянето на един или друг сегмент от функционирането на властта, на едни или други субекти на управлението, или на самите граждани в тяхното нееднозначно отношение към тази власт, не може да бъде изчерпателно само със средствата на един-единствен подход, нито в рамките на един-единствен, статичен теоретичен модел. Очевидно, едни и същи факти за поведението на хората по площадите, организирани с помощта на социалните мрежи, дават основания за интерпретации в целия диапазон от „интернет-граждани” до „интернет-лумпени”. Влиянието на знакови произведения на телевизионната политическа сатира (като поредицата „Да, г-н Министър-председател”) се възприема еднакво силно, но с различни акценти в различните общества и култури, като понякога поражда своите аналози в широк диапазон от творчески и зрителски интерпретации. Съществено влияние има самата „култура на властта”, която в едни общества е фокусирана върху трайните публични ценности, а в други неизменно гративира около всекидневното и масово ползване на атрибутите на властта със съответното свръх-експониране на битовите елементи. (Вероятно това е една от причините българската телевизионна и филмова политическа сатира да остане прикована към битовите, семейни, дори махленски измерения на отношенията „управляващи-управлявани”, както е в „Столичани в повече” или в „Мисия Лондон”).

Замисълът на настоящия подходдава основания и възможности в по-широк контекст да се разгледат различни, допълващи се, макар и в определени отношения разнопосочни аспекти на отражението на произведенията на екранните изкуства (и на процесите и факторите, свързани с тяхното създаване) върху отношенията между публичното управление и гражданското общество. Целта не е да се проектира и реализира един цялостен, завършен изследователски модел, а да се отвори вратата за дискусия, за диалог на различни дискурси по този значим аспект на съвременното общество.

Бележки

обратно нагоре