Рецензия от Мария Попова за „В огледалото за обратно виждане“
„Ние журналистиката” на дигиталното настояще
Михайлов, Владимир. В огледалото за обратно виждане,
С., 2013, Изток-Запад, 135 стр.
Доц. д-р Мария Попова
Познаването на медиите е двустранен процес – от една страна стои разбирането за силната връзка между медиите и обществото, която често прераства в тотална зависимост от всякакви масовокултурни средства, а от друга страна е скептицизмът, че подобна социална и технологична обвързаност ще спомогне на човека да стане по-добър, модерен, морален. Анализът в медийната теория обикновено клони към непрестанното изумление от бързото темпо, през което преминава медийната трансформация. Множество текстове описват сложните медияморфози, обвързват социалните поколения с появата на нови социални мрежи, софтуерни или технологични продукти (наприер айфон поколение, гугъл поколение, фейсбук поколение). Налагат се и две противоречащи си научни позиции относно интензивното медийно общуване, в което е въвлечено съвременното общество. Първата е социалната, която е обезпокоена от такива фактори като нарастващата алиенация, разпадането на родовите връзки, ограничаването на възможностите за формиране на трайни социални контакти, липсата на стабилна личностна и поведенческа идентичност. Втората е медийната, която печели от това, че днешният потребител е склонен да отделя все по-голяма част от свободното си време, за да потребява медийно съдържание, а опитите за ограничаване на почти непрекъснатия медиен контакт водят до явен психологически дискомфорт.
В подобно концептуално поле оперира новата книга на проф. д.н. Владимир Михайлов. Интересното заглавие „В огледалото за обратно виждане” навява усещането, че текстът прави преглед на вече написани, изговорени и в известна степен познати, възприети твърдения. И наистина, още в предговора се пояснява, че в книгата са включени доклади, студии и статии, написани между 2004 и 2013 г. Същевременно също там се пояснява, че названието на книгата е цитат от Маршал Маклуън, в който се посочва, че е погрешно пътищата за развитие да се наблюдават в огледалото за обратно виждане. Връзката с Маклуън е важна, не само защото проф. Михайлов се определя като „убеден маклуънист” (с.8), но и защото в един от текстовете – слово по случай 100 годишнината от рождението на Маршал Маклуън, се прави добра интерпретация на прословутата му формулировка „Средството е съобщение” („The Medium is the Message”). Тя позволява да се изведе основната теза на цялата книга – разбирането, че същността на съобщението не е в съдържанието, а в средството за комуникация. Така фокусът на медийната теория се съсредоточава върху носителите на информация, върху медийната технология, медийния формат. А те променят социалната среда до такава степен, че се стига до момента, в който човек вижда, опознава и реализира себе си чрез медията, възкликвайки, подобно на популярния медиен теоретик Мануел Кастелс, че „ние живеем с медиите и чрез медиите”. И още нещо, на което проф. Владимир Михайлов обръща внимание. В условията на дигиталната епоха, на интернет зависимост, съобщението (от формулировката на Маклуън) се освобождава от своя носител, от медията и в центъра на потребителския интерес вече наистина е съобщението, вече наистина е информацията.
Книгата е ситуирана около три големи топоса. Първият е мястото, значението и възприятието на киното, на филмовото изкуство. Основната промяна е свързана с модела на разпространение на филми. Познатите кинопрожекции в салони са заменени от виртуално репрезентиране или телевизионно излъчване. Това създава понякога сериозни проблеми при възприемането на филмовия изказ от аудиторията, защото някои от филмите са мислени за представяне чрез киноекран, а не чрез телевизионен. От друга страна, се извежда съществуването на „филми-амфибии”, за които няма значение по какъв канал се излъчват. Или както проф. Михайлов пише: те са „субфилмова категория на субкултурата” (с.13), при която уеднаквяването на технологиите за заснемане, реален резултат в развитието и налагането на дигиталните медии, води до възприемането на филмите не толкова като категория на изкуството, а като услуга, отворена за ползване от онлайн потребителите. Киното обаче има дълга история и сериозно присъствие в социалното всекидневие на хората. Това се вижда от историческата перспектива, включена в книгата. При нея се прави преглед на част от особеностите на киното, от нямото, през първите звукови филми до широкоформатните и 3D филмите. Задават се и средствата, чрез които телевизията и мобилните телефони променят характера на киното – основно по линията на неговото възприемане като изкуство, контакта му с публиката, разпространението на творбите – вече не толкова на големите, а на малките екрани на телевизора, монитора на компютъра или екрана на мобилния телефон или таблета. Същевременно промяната в рамката води и до своите проблеми, а именно изместването на акцента от високата култура на киноестетиката към масовокултурната продукция на телевизионните сериали. Оказва се, че аудиторията се интересува повече от разказаната история и присъствието на актьорите, отколкото от изразните средства и творческия почерк. Или както пише проф. Владимир Михайлов, „телевизията е тази, която през втората половина на миналия век нанесе най-преки поражения върху оригиналната естетика на филмовото изкуство”(с.61).
От това има един изход и той се крие в умелото използване на дигиталната технология, която създава условия за отпадане монопола на масовокултурната продукция, защото във виртуалното пространство потребителите са с различно мислене, нарастват възможностите за индивидуализация на филмовото възприятие (например чрез видео до поискване, DVD плеърите, интернет, социалните мрежи като YouTube). Формира се и активната телевизионна аудитория, активните онлайн зрители. Засилената интерактивност и намесата на потребителите в съдържанието на филмите обаче, пречи на кинотворците да „управляват художественото действие, а единствено [да] го предизвикват” (с.15), а това обезличава, така да се каже, душата, същността на киното.
Вторият топос, който присъства в книгата на проф. Владимир Михайлов, обхваща опознаването, въздействието и общуването с телевизията, която се явява и главна тема на научния интерес на проф. Михайлов, обект на научно изследване в много негови книги. Тук могат да се видят доста различни проявления на телевизионната комуникация – от нуждата за създаване на балканска телевизия (с различен тематичен профил – балкански културен канал, балкански музикален канал), през отразяването на насилие и показването по телевизията на терористичните актове като част от международната политика, до характера на телевизионните сценарии, защото, както твърди проф. Михайлов, „информационните емисии на всички телевизии по света задължително се подчиняват на прочутите елементи от композицията на драмата – експозиция, завръзка, кулминация, развръзка” (с.24).
Историческият преглед на появата и развитието на телевизията отразява разбирането, че съвременната телевизия е продължение на други две арт области – на киното, доколкото телевизията може да бъде възприета като домашно кино (например чрез репрезентирането на кинофилми), и на театъра или на представата за телевизията като технически опосредстван театър – главно чрез проявлението на модела на „живата телевизия”. И естествено отново се затвърждава визията, че олекотяването на част от информационното и културно съдържание, така че да бъде по-лесно и бързо възприето от телевизионния зрител, рефлектира върху цялото следващо производство. Или както се казва в книгата: „ниското като културна наситеност телевизионно програмиране не остава само в рамките на малкия екран, а започва постепенно да се отразява върху културното равнище на живота сам за себе си, извън телевизионното им битие” (с.107).
Третата област, който фокусира научния интерес на проф. Михайлов, е налагането на интернет като глобалната медия и промените, които претърпяват както традиционните медии в стремежа си да запазят аудиторията си, така и журналистиката като социална и професионална дейност. Развива се и нещо, което сполучливо е наречено „ние журналистика”, а именно активното присъствие на виртуалния човек, който от участник и съучастник в медийния обмен на познатите медии, става самостоятелен производител на медийно съдържание – на онова съдържание, което е освободено от значението на средството.
В тази среда са конструирани най-много медийнотеоретични варианти. Сред тях е цивилизационната промяна, породена от техническото развитие на медиите – замяната на Гутенберговата цивилизация с цивилизацията на образите и след това с дигиталната цивилизация, акцентирането върху културата на участието на потребителите. Навярно поради това за проф. Михайлов допускането за края на историята на масмедиите (по аналогия с концепцията за края на историята на Фукуяма) не е реална, а е по-скоро пауза (по аналогия с тезата на Цвайг). Ограничаването на масовата комуникация не означава по-малко общуване, а по-скоро формиране на индивидуализирана комуникация или както самият автор пише: „на път сме, по всичко изглежда, с еднопосочен билет към сегментиране и индивидуализиране на медийните послания, към аудитория, която не е пасивен обект, а интерактивен субект, към потребители, рещаващи сами какво и колко да вземат от медиите”(с.39).
Много подробно са изследвани промените, които претърпяват различните медийни формати. Например, основните трансформации на книгата/пресата са проблемът с изчезването на хартиения носител, с развитието на хипертекста, който не само променя линейния начин на четене, но и намалява четенето като цяло (резултат, разбира се, не само от интернет, а и от влиянието на киното и телевизията). От друга страна, радиото в своя класически вид се изявява само чрез познатите в Европа обществени радиостанции, където се набляга на информираност и коментарност, докато частните радиостанции са предимно музикални. В днешно време радиото като медиен формат оцелява благодарение на слушането в кола или през мобилни телефони, донякъде и чрез прехвърлянето си в интернет и развитието на подкастовете, но като цяло то е изправено пред изчезване на собствената му аудиторията. Настоящите доминиращи медии – кино, телевизия, видео, интернет също са критикувани, тъй като са проводници на „приспиваща съзнанието масовокултурна продукция”(с.45), която води до „духовно падение в глобални мащаби”(с.45), а пиратското ползване на аудиовизуална информация и филми, тоталната дигитализация освобождават „съдържанието в комуникационен смисъл от опеката на средството”(с.47). Или както проф. Михайлов заключава: „хората вече имат власт над медиите и използват властта си, за да принудят медиите да им служат в човешко, журналистическо или художествено общуване помежду им”(с.48).
Всичко това показва някои от проблемите, пред които са изправени съвременните журналисти. Първият е свързан с утвърждаването на „ние журналистиката” (още „уеб 2.0 журналистиката”), която е резултат от така определената от проф. Михайлов „самоампутация” на журналистиката, сама отстъпваща позиции на виртуалния човек. Тази интерактивност, непрекъснатото допълване на информацията предизвиква силен отзвук сред аудиторията, спомага за утвърждаването на т.нар. персонална четвърта власт, родена от налагането на дигитализацията. Дигиталната медияморфоза или дигитализацията, според проф. Михайлов, „променя из основи медийната структура и медийното съдържание”(с.70), като трансформира и впоследствие демасовизира аудиторията, превърнала се в интерактивно общество. Вторият се отнася до това, че медиите все повече губят статута си на четвърта власт, трудно се подлагат на контрол, професионалните журналисти все повече принизяват „критериите си за обективност, професионализъм и морал”(с.127), позволявайки разпространението на лъжи, слухове, невярна информация, за които никой не носи отговорност.
В рамките на подобна перспектива традиционните медии също са изправени пред значими пречки. Такива са начините за създаване на съдържание в условия на непрекъснато развиващи се и променящи се дигитални технологии, но и на съвместното съществуване на традиционни с дигитални медийни формати. Според проф. Михайлов причината за това е както недостатъчното разпространение на компютърните технологии, така и насищането на дигиталното съдържание само с такава информация, която отговаря на предварителните нагласи на потребителите (или чрез удачната препратка към твърдението на Никълъс Негропонте за „всекидневника Аз”). Другото ограничение е пазарно, отразяващо нуждата от използването на различни модели за финансова обезпеченост и просперитет на медиите. Съществуващият комерсиален модел (чрез реклама, продуктово позициониране) вече не е достатъчен да покрие нарасналите финансови разходи за създаване на качествено съдържание, а търсенето на нови канали чрез въвеждането на платен достъп до съдържанието (какъвто най-успешен опит направи медийният магнат Рупърт Мърдок) се оказват неуспешни.
В крайна сметка заключенията остават отворени. Книгата на проф. Владимир Михайлов действително печели с умелото преплитане на лични впечатления и преживявания с научни хипотези и заключения. Текстът успешно балансира между фрагментарния формат на множество статии, които адаптират различни теоретични конструкции и концептуални предложения, като надграждат традиционни и общоприети твърдения с нови, частни теории и формулировки.
И все пак, може би трябва да се подчертае, че „ние журналистиката” всъщност е журналистиката. От една страна, защото професията, а и научната област, винаги са били отворени към абсорбиране на най-разнообразни позиции, твърдения, почерци и интереси, а границата между редакцията и аудиторията винаги е била по-скоро мембранна, отколкото бариерна. От друга, историята на журналистиката е пълна с примери за вестници и списания, които са били почти или изцяло списвани от своите читатели, радиостанции, които са правени от любители. Така че интернет просто увеличава притока на нови автори в полето на журналистиката, а не създава изцяло нов практически модел. Това, обаче, което е действително иманентно, е че една професия с официално над 400-годишна история, а иначе реален спътник в развитието на човечеството, продължава да се развива и процъфтява. Защото, независимо дали „ние журналистиката” или „те медиите” оперират с информацията, независимо дали съдържанието е на хартия или в ефира, или в киберпространството, нуждата от познание, от себенаблюдение, от разбиране на сложните процеси във вселената, ще останат.
И съобщението винаги ще има смисъл, независимо от средството или от средата.