Доц. д-р Петя Александрова

Резюме

Състоянието на културните обекти в българската провинция показва повишен интерес от страна на туристи и посетители, оттам полагане на спорадични грижи на институции и отделни личности, но като цяло липсва целенасочена и последователно разработвана стратегия по тяхното реставриране, поддържане и модернизиране.

След като проследих протестите на музейните работници срещу ниското заплащане (демонстративно направени по време на Нощта на музеите през май 2012) и прочетох дискусията в “Литературен вестник” [1] лятото реших да пообиколя музеите извън столицата, които бяха попътни на моите ваканционни маршрути.

Като за начало пътят ми се въртеше около Габрово, Ловеч и Велико Търново. На фона на тъжните ми констатации преди десетина години, няколко неща са се променили определено към добро. Едното е, че работното време на музеите категорично включва събота и неделя, а освен това и се спазва доста стриктно. Местата, коите вече са свикнали да си вадят хляба от културен туризъм, се държаха адекватно – като в Арбанаси в църквата “Рождество Христово”. Или в Етъра, където в най-проливния дъжд в 9 часа сутринта не само беше отворено, но вадеха топъл хляб и чукаха ковачници, а междувременно разчистваха реката от дървета... Натъртвам го особено при сравнение с Гърция, чийто основен поминък е туризмът, но комплексът на Акропола в Атина си позволява да приключи в 15 часа посещенията и да изгони туристите, дошли от километри именно с тази цел! Докато на Царевец във Велико Търново въпреки ремонта в подножието до 19 часа хората бродеха из руините необезпокоявани и с приказни гледки към града. Е, Трапезица продължава да не е археологически обект за посетители и да прилича на Голгота...

Второто е, че вече няма отделни цени за българи (по-ниски) и за чужденци – беше ме срам от подобно самоунижение. Зная, че тези два елемента са по подразбиране откак сме в ЕС, но практически да се приложат не е въпрос на магическа пръчица и затова ги отбелязвам с позитивен знак.

В други отношения обаче картинката с културните обекти е тъжна, като започнем от първото впечатление, сиреч от пътищата, с които толкова се гордеем напоследък. Това особено важи за повечето манастири, които по презумпция са на труднодостъпни и усамотени места и дестинациите са специално за тях, а не до някой стопански, индустриален или административен обект. Та тези пътища са априори тесни, с опасни завои и за още повече усложнения - зле поддържани. Аз лично след посещението в Преображенския манастрир край Търново се отказах да посетя отсрещния девически за да не си строша колата. Вярно е, че вече има онези специални табелки (дървени и кафяви), които отличават културните обекти от останалите, но пътят към храма си остава мъчителен не само в духовния, но и във физическия смисъл на думата. За екстри като паркинги или прилични тоалетни няма да споменавам – такива видях май само на Гложенския манастир... срещу заплащане, което обяснява както доброто поддържане, така и пустотата наоколо. Вярно, но малко манастири са реставрирани или са в етап на реставрация (същият Преображенски манастир, излъсканият Соколски манастир, преподреденият двор на Дряновския), като при това са запазили патината на времето и носята тихата наслада от усамотението. Но също е вярно, че понякога се среща балкантуристко обслужване и кич (градински джуджета например) – дори когато не говорим за  богохулство или липса на загриженост, очакваме съответна духовна култура и вкус.

Редом с подобренията на повърхността основните проблеми лъсват при вникването  в същността на музеите и тяхното предназначение днес, за които в приложението на “Литературен вестник”, уви, имаше много печални изводи, макар фокусът да бяха само художествените галерии. Музеите за мен са сбор от няколко неща: архитектура, която ги приютява и сама по себе си може да е произведение на изкуството; колекция, чиято стойност е доказана или се доказва във времето и ни привлича, и разнородни, но изградени публики, които черпят познания и култура с помощта на експертно обслужване. При липсата на всеки един от тези фактори се нарушава смисълът и боксуват музейните практики. Основната цел е постоянната и мобилна връзка на минало, памет, история и настояще – всъщност повечето музеи обслужват съвременността чрез тези средства. Но Владия Михайлова отбелязва, че: “У нас съществува само един контекст на спряла история и липса на каквото и да било отношение или културна задача да се определи миналото или настоящето”. Най-фрапантното разминаване е пребиваването на музеите ни в друго измерение, паралелно време, в най-добрия случай практики от недалечното минало. Както пише Яра Бубнова: “Музеите в страната съществуват в пространството на ХХ век. Те са складове, предназначени да опазват произведения.” Последната цялостна концепция и стратегия за българските музеи беше прокарвана по времето на Людмила Живкова и кампанията “1300 години България” (1981) – впрочем “новите” сгради на част от музеите в провинцията са оттогава

Как изглеждат те сега? Остарели, подтискащи, занемарени, затрупани, със зле подредени и неизпъкващи експонати, бележките към които не са обновявани кой знае откога... Ще се спра на един трогателен пример – посещението ми в Къкринското ханче. Групата мераклии беше посрещната от възрастна и отрудена жена, 15 минути преди затварянето, доброжелателна и спокойна. Тя всячески се постара да даде изчерпателна информация: какви хипотези има около залавянето на Левски, за “предателството” на поп Кръстю, подложено на ред тълкувания, за евентуалния гроб, с който се занимаваше Николай Хайтов... Пред нас стоеше ерудирана личност, която съвсем не беше безразлична и смазана от рутината, да не говорим за ниското заплащане – тази жена при други обстоятелства и най-вече в друго по-старо време би била чест за всеки музей. Тя дори успя да опоетизира плета и бряста, свързани с бягството, като вплете и личните си представи в почти приказна зимна картина. Но... в този музей фактически нямаше нищо! Нито експонати, нито снимки – само няколко етнографски предмета, подарени отнякъде и от някого и без връзка с историята на Левски. Злощастният плет, пряк виновник според легендата за залавянето му, се подновява примерно на 10 години, така че не може и да бъде автентичен. Ханчето е изгоряло и възстановено още преди повече от век, дори брястът не е същият, макар над него да се издига символичен паметник, естествено, с кръст... Славейковият музей в Трявна също беше пестелив откъм експонати, а къщата на Емилиян Станев във Велико Търново не функционираше като експозиция.

Какво правим, когато липсват действителни музейни артефакти? Уредничката загърбваше този пропуск с любознателност, лично отношение и премерен словесен чар. Но не ми се ще да разчитаме на личните качества на конкретен експерт. Все пак сме второто десетилетие на 21 век – всичко това подлежи на компенсация с множество мултимедии, симулации, прожекции... . Весела Ножарова казва: “Миналото в музея се представя под формата на разказ и образ”. А разказите и образите са естественият материал на изкуствата. Те са и инструментите на новите медии. Толкова много неща могат да се предадат в една паралелна, виртуална история (нали тук е същностният принос на дигиталните технологии?) – и така да оживеят подобен тип скромни музеи, да се възпроизведе собствена митология. В Къкринското ханче се ходи повече на поклонение (манастирите също задължително изтъкват, ако там е преминал Левски) – всяка стъпка на Апостола се използва за възпитателна и образователна цел. И е нормално, като не коментираме фигурата му, а мястото й в нашето личностно, национално, историческо изграждане. Никой не настоява да види действителни следи от историята, въпреки че ще се радва да ги има (скромни тефтерчета, люлки, лични вещи в къщите музеи на Ботев в Калофер и на Левски в Карлово). Всъщност и в музея на Моцарт в Залцбург няма почти нищо от него и дори кичурът коса на детето чудо е под въпрос за истинност. Основните посетители искат да затвърдят собствените си митологеми, създадени още от детството (или да създадат на децата си такива), да подредят пъзела от познанията си. И смисълът на мултимедиите е да визуализира тези представи, да ги навърже в разказ и сюжет, да предаде атмосферата на времето, за което се разказва, да озвучи и въздейства на подсъзнателно и несъзнателно ниво. Без да звучи богохулно, перспективно ми изглежда тези музеи да развиват възможностите си да сътворяват представата за история, а не да са заети само да бъдат нейното хранилище. Напредничавите картинни галерии вече го осъзнават, големите и по-модерни музеи също. Освен това именно в тези посоки са възможностите да се прояви творчество и въображение, да се интегрират млади специалисти, да се включат европейски проекти и да се приложи магическата мантра “иновации”. Но като резултат, а не като причина за промяна.

Зная, че веднага някой ще ми запуши устата с липсата на пари или с Министерството на културата и общините. И разговорът ще приключи без да е започнал. И аз мога да започна впечатленията си с повсеместната мръсотия при обиколките из страната, особено по онези места, които би трябвало да са природни оазиси (местността Вратцата край Враца, плажовете на Кара дере и Паша дере, подстъпите към Мусала, Вихрен или Рилските езера...) Или как едни яки млади мъже с тъмни очила и къси панталони старателно напъхваха едри банкноти в касичките на манастирите, съсредоточени във вътрешния си монолог какви опрощения очакват от Бога...

Но не искам разсъжденията да паднат на такова ниво. Защото онова, което ме окуражава, е наличието на посетители по тези места в провинцията (и не в Нощта на музеите), дори когато са на такъв окаян хал. Както казва Татяна Димитрова: “Колекциите не са музеи. Само наличието на колекция музей не прави. Музей означава “ние разбираме от гражданско общество”. Следователно имаме слоеве или групи от населението, които изпитват интерес и любознателност, нуждаят се от ограмотяване и образоване. Модернизирането на музеите ще подпомогне израстването на ред ценни качества на гражданина, ако той напусне едно културно пространство, окрилен с емоции, представи и информация след посещението си там.

Бележки

обратно нагоре