Тънки разлики между ПР и Реклама не  са предмет на тази разработка!
Разликата между журналистика и ПР изобщо не трябва да е тънка!
Тя е съществена!
Въпреки, че и  двете специалности се учат в един департамент (НБУ) или в един факултет (СУ „Кл. Охридски”) са различни, макар да могат да се понасят, да се индуцират взаимно и да се обогатяват. Но от това не произтича, че се вливат една в друга, та да се обезсмислят.
Това обаче става. При това, най-вече във вреда на журналистиката. Ще се помъча да обясня защо – както  в исторически план, така и в съвременна проекция.
Серия студии, които написах през последните пет-шест години за нуждите на департаментните ни годишници в НБУ (независимо дали са били на книжен или на електронен носител) се занимаваха с хала на журналистиката ни през тоталитаризма и сетне, та до наши дни. Дефинирах  много характеристики на тази професия още когато у нас не само че не се говореше за ПР, но и никой с това в теоретичен и практически план не се занимаваше. А и после, когато редом с нея растеше и крепнеше ПР.
Парадоксално е, но в резултат на това успоредно вървене, професията журналистика  се разви синусуидно – нагоре и надолу, че днес опасността да се смесва  с ПР влияния доста често я деформира.
Нека обаче да вървим по ред.
Тривиална е  истината, че ролята на журналиста в гражданското общество е не само голяма, но и огромна. Щом това е така нека започнем с изискванията.
Ние изведнъж с “гръм и трясък” се появихме с одеждите и абите на тоталитаризма в антрето на гражданското общество, мъкнейки багажи и товари на миналото. Общо взето и днес още сме с единия крак във вчерашния си свят, а с другия в съвременността, в друго по кройка и степен на модерност общежитие, в което не само че не трябва, но и не можем да си позволяваме повече лукса да прехвърляме мукавяните и изтъркани куфари на предишното отречено и невероятно демодирано обществено устройство.
Разликата и смяната е толкова рязка и голяма, че част от населението, много обществени кръгове, цели сегменти от обществения организъм, не си дават изобщо сметка за това извън най-общите и катадневни външни проявления. Получава се както при самолетното летене – толкова бързо летим, че ни се струва като да не се движим. При тази рязка и много съществена, дълбока промяна изискванията са високи към всеки гражданин, а журналистиката е едва ли не пътеводна звезда, маяк и фар, призван да води и направлява всичките тези граждани към осъзнаването и привеждането на промяната в действие. Като това при гражданското общество не става заради свръхзадача, поставена от някакъв високопоставен началнически орган, не е въплъщаване на идеология  и именно заради това нейно послушание, а би трябвало да бъде израз на гражданско съзнание на самото обществено самодвижение. Това е много важен пункт за разбиране и вникване, тъй като товарите ни от миналото, отравянето ни в продължение на десетилетия от идеологическото обясняване на света, на идеологизираната критерийна система много пречат и твърде често критериите само сменят знака на идеологическото мислене без да се напуска именно идеологическото мислене като такова. А промяната и приближаването до гражданското общество се измерва преди всичко с изхвърлянето на идеологиите, с освобождаване на обществото от ризниците на догмите и с привикване към прагматизма на колективното демократично съществувание в рамките на национални и интернационални общности. Ето какви и колко сериозни задачи има журналистиката и всички, които я практикуват днес. Независимо дали осъзнават това или не – обективно това са отговорностите и задачите на тази професия. Обществената стойност на този товар е твърде значителна. Засега при нас този процес на поемане на функцията на журналистиката в пълния й обем върви неравно и не винаги с желания успех. Но това е повече от естествено. Процесът не може да бъде труден, противоречив и сложен за  цялото общество и едновременно с това да е лесен и като по ноти за журналистиката. Тя колкото и да не е в чист вид огледало на обществото, толкова не може да не бъде своеобразното огледало на състоянието на същото това общество към всеки даден момент.
Затова когато говорим за каквото и да е свързано с журналистиката, не можем да нямаме на ум тази съдбовна обвързаност на професията с деня и датата, с мига и състоянието на обществения организъм. Затова и отговорностите на журналистиката са с такава заплашителна сякаш големина и тежест, защото едва ли не глобално никоя друга професия не е свързана така категорично, без надежда за “помилване” с всичко докрай в рамките на едно общество – при това както всичко свързано вътре в рамките на обществото, така и всичко, което осигурява целия външен фон, върху който функционира то в света, с всичките му връзки навън. Затова не е случаен и днешният интерес към професията журналистика сред млади пък и не най-млади хора. Тя стана средоточието на всичко в днешно време. В медиите се пресича всяко “ставане” на каквото и да било, където и да било в общественото пространство. Крилата стана фразата, че ако нещо се е случило,  а  не е получило своята телевизионна или по-широко казано медийна проекция, то все едно е, че не е станало. Светът и ние се “състояваме” в медиите. А медиите се “състояват” и случват в света и във всеки от нас със засилваща се интензивност. Излиза, че обществото не може да живее без медиите, разбирай журналистиката, като негова основна форма на съществуване, а медиите без обществото, защото се хранят като Молох от него. И действително няма друга професия, която да поема всичко и да “изстрадва” всичко, да преварява всичко и да предопределя – волно или неволно дневния ред на обществото. На фона на казаното не би трябвало да ни се струва смешно или ненормално, когато журналистите или самата професия се сторват виновни на политици или редови граждани за всичко, което те “живеят”. Ако вън от медиите случващото се е маргинално или несъществено от обществена гледна точка, то случващото се в медиите, без винаги да е важно и обществено нужно, по автоматизъм става съществено и едва ли не свръхважно. Оттук отговорността как ще представиш нещото – каквото и да е то, как ще по покажеш, какво ще подчертаеш, кое ще акцентираш, как ще ретушираш един или друг образ и пр. е огромна. Днес журналистът в даден момент има едва ли не богоравни възможности. Медийното покритие и медийната пренаситеност, свръхвитаминозата на медиите прави от света на  образите и медийните идеи жестоки шеги с правата и частните миниживоти на обществени фигури и обикновени хора. Никога не е работила с такава мощ преувеличителната лупа на медиите. Никога техният телескоп не е облъчвал с такава сила както контура, така и детайла.(Вж. Тук юнската от 2007 г. реч на Тони Блеър при откриване на новата централа на „Ройтерс” в Лондон, в-к „Сега” от 14.06.2007 г.).
Журналистът днес работи едва ли не с ядрено гориво, което при неправилна употреба изпепелява не само него, но и огромен кръг от общата нива.
Ето още една причина да подчертаваме, че ролята на журналиста в гражданското общество е огромна. Ето още една причина, която говори, че не става дума за клише, а за съдба, за карма на професията. Повсеместността на журналистиката създава повсеместни отговорности. И ако тя днес е любопитна за следване професия, престжна и динамична, интересна и разнообразна в сравнение с уседнали и повтарящи еднакви операции занаяти, то веднага е необходимо, още на входа да се предупреди, че тук става дума за “игра с огъня”. Винаги отвън нещата изглеждат по-привлекателни и по-лесни. Винаги чуждата кокошка е патка. Винаги в чинията на съседа е сипано , като че ли повече.  Бедата е, че не само отвън, но и вътре в професията се мъдрят  все още  достатъчно  много безотговорници, за които морето на журналистиката е до колене, за които обществения хоризонт на професията е досадно повторение на ненужна педагогика, за които журналистиката е сцена за маниакалната им логорея, графомания и нарцисизъм. Далеч съм от мисълта, че мога да дочакам или да виждам във вековете освободена професията от вирусите на човешките слабости. Това просто е невъзможно. Тук се подчертават обаче онези определящи параметри на отговорността, които очертават професията и я правят обществено значима, независимо, че я разпъват на кръст отвън и отвътре, независимо, че бива предавана ежедневно и ежечасно от своите си уж поборници.
Казаното дотук нахвърля една сложна  позиция на журналиста в гражданското общество. Една позиция, обременена с тежестта на прякото обвързване със съдбините и тежненията на времето и  обществото, и на обществото във времето, и на времето в обществото. Ние сме в него и то е в нас. И ако изреченото от Васил Левски е вярно за всеки от нас, то екстраполирано върху журналистиката засилва като че ли своя смисъл, добива някаква много по-напрегната стойност и значение.
Може да се помисли, че пренапрягам обществените отговорности на журналистиката, че пресилвам до скъсване тази струна, че външно и насила искам да създам почти “страх божи” в професията, а и във възгледа за нея. При всяко подчертаване или извеждане на теза съществува опасност от дебалансиране, от залитане в крайност.
Трябва да призная, че правя това съзнателно и никак не случайно. Акцентирането върху отговорностите на журналистиката идва след промяната през 1989 г., когато освободилата се от идеологическите пранги, клишета и цензурата журналистика залитна крайно и опасно в зоната на анархистично разбраната свобода. И в туй не видях и не виждам нищо лошо, ако не беше се “състояло” нещо, което попълни пазвите на тази нова, неусвоена свобода. Осъществи се опразването на съдържанието на огромни обеми от журналистиката. Получи се, при преминаването от едно старо състояние в едно ново състояние, загубване на всичко лошо и  старо и покрай това загубване на онова добро от старото, което правеше журналистиката интелектуална професия. Загуби се, ако не изцяло, то поне в значителна степен, знанието като ценност в професията. Заедно със страха от ЦК изчезна и “страха божи”, който те прави пигмей през ценностите на културата и знанието, натрупвани векове и хилядолетия преди тебе. Възцари се на широки пространства в професията безнаказаното невежество на еднокнижниците и недоучилите. Заедно с любопитното дразнение на жълтеещата се преса се настани уравненото, усреднено говорене на улично равнище. Нахлуването на безкултурието стана точно в момента, когато носителите на културата и знанието и техните институции и медийни носители претърпяха идеологическо фиаско, когато се разбра и лъсна чисто прагматичната ни изостаналост в техническо и цивилизационно отношение от т.н. “бели страни”. Просто първите бяха изтласкани от бързащите в процеса, от практичните, от искащите веднага да направят удара, парите, независимо от цената, която ще плати обществото, професията, подрастващите.
Така или иначе този процес се извърши, просто пропаднахме с няколко равнища надолу. Опростачихме се. Озовахме се другаде. Може би не само за лошо, но за добро или лошо сме там. И ако минахме без мост от едното в другото все още неясно състояние, ако изпуснахме легатото, то днес, смятам, сме длъжни макар и със задна дата да поставим въпроса за легатото, за връзката по същество със знанието и културата, разбирани най-общо. Нормализирането на обществото, налучкването на контурите на гражданското общество,  неговото деиделогозиране и деполитизиране без  да се губи обществената му и гражданска мускулатура, водят естествено и до една социална стратификация, в която не може медиите да имат за основен тон толерирана простотия, заела позата на току що – появилия се и агресивен парвеню. Това са процеси, които неминуемо се изживяват, една от гаранциите, че това има характера на детските шарки е относителната мимолетност на явлението “борци” и тяхната мода. Ние и днес, твърдя го, вече сме тръгнали да излизаме от най-долната и обидна точка, до която бяхме стигнали. Има движение нагоре, към нормализация. Но е необходима и съзнателна помощ. Един от пътищата е напомнянето на отговорностите, обществените ангажименти на професията и на всеки в нея, недопускането в професията на неграмотни с компютърна грамотност. Тази новопредставлена и твърде нужна грамотност не компенсира незнанието и културното невежество, което стана едва ли не накит на една цяла прослойка и поколение в професията. Прослойката и поколението на телевизионно – компютърно – клиповото мислене, което сякаш се появява начисто и за първи път на този свят за си вземе своето, без отношение към предишните и с никаква задача за следващите – сега и въобще: друго няма извън нас, то не е съществено и не ни трябва. Формалната революционност на подобна претенция, когато стане "сленг" на националната среда, закон на езика, самодостатъчност на национална едва ли не патентност, когато се превръща в паметник за себе си с идеята да го наложи на всички ни се превръща в опасност, с която нормалното гражданско общество няма нищо общо. Ето защо акцентирането трябва да продължи не само по  отношение на обществените отговорности, но и по отношение на разбирането на общата култура като проблем сам за себе си. Като национален, български проблем днес и сега – крайно важен и значим не само за нашата журналистика, но и изобщо за здравето на гражданското общество и особено за  младите му поколения, които винаги носят маршалския жезъл на бъдещето в своите раници.
В този смисъл аз съм убеден, че проблемът за общата култура на българското общество не е празна приказка. В неговото разрешение виждам един от пътищата за преминаване върху релсите на гражданското общество, както го вижда Карл Попър, без  катаклизмите на резките трусове и опасни сривове. В идеите и вижданията за ролята и значението на общата култура проектирам собственото си убеждение, че именно тя – общата култура е една от лигатурите, по които може без пропадала да мине каруцата на социума към едно по-съвършено свое състояние.
Не случайно чета пред студентите на Нов Български Университет вече девета година цикъл от лекции озаглавен “Обща култура за общата култура”. Дори самото обръщане на вниманието на младите хора върху този проблем, без да е достатъчно, е вече някакво постижение. Реабилитирането на стойността на общата култура, дълги години пренебрегвана като буржоазен предразсъдък или като излишна джувка и  интелектуален разкош, който не може да се изплати пряко и веднага в живота, има смисъл в едно все повече технологизиращо се време. Общата култура е едно от човешките убежища на човека. Един уютен ъгъл на неговата “най-човешка  страна”, една облагородяваща същността му характеристика, без която роботизирането и отчуждаването му стават сигурни. Дехуманизацията на човека, препарирането на духовността му идват по много и различни линии в днешния свят. И ако това е проблем на цялото общество, то неговото макар и частично решаване не може  да не стане и чрез медиите и журналистиката. Затова при обучението на утрешни журналисти държа да преподавам този цикъл от лекции. Общата култура на журналиста се превръща в основен проблем на тази професия, след като тя има претенции да бъде повсеместна и всеприсъстваща, след като засяга всички и всичко. Не може да си фактор, осведомител, посредник, създател на обществено мнение без обща култура, при това в сериозни и респектиращи дози. Нещо, което днес не е радваща реалност в големи количества.
Общата култура не би могла да се дефинира. Обемът на нейните граници ще зависи от предварителната обща култура на желаещия да я дефинира. И всеки, потърсил да я определи ще разширява или стеснява нейните параметри според аршина на собствената си широта и интелектуален заряд. Така или иначе тя не може да не е някакъв определен, вариращ за различните  хора минимум от фактически знания вън от конкретната професия, конкретния занаят и  бит и някакъв определен, вариращ за различните хора минимум естетическа подготовка, определена ориентация в света на  изкуствата. Двата свята, в които живеем: светът на реалностите, на фактите и светът на образите, на фикцията, на естетическата реалност, на въображаемото са и двата основни източника на общокултурното ни оформяне. Не може  да се допусне за нормално преоткриването на ноторно известни неща в културно и естетическо отношение, проблем на елементарна историческа справка пък, ако искате, и готово общокултурно задължение на паметта да се сервира в медиите като първооткривателство. И в днешната технология, на която е да е медиа, появата и манифестацията на неграмотността и културното невежество свободно шестват и се демонстрират.
Следователно ако първите седем години не са “работили”, ако е имало смущения в семейната среда или тя просто не е имала какво да даде, ако след това училището се е оказало на килийно равнище,а и учителите са били достатъчно ограничени за да не събудят любов към знанието, любопитство, което да прерасне в любознателност нищо друго не остава освен в специализираното обучение по журналистика  да се навакса пропуснатото. Макар че, ако попитате за откровеното ми мнение, селекцията при приема за журналистика, във всичките й форми и специалности, не би следвало да пропуска през ситото си хора с доказана липса на “първи седем години”, с демонстративна невъзможност за културни асоциации, не прочели елементарния наръч от задължителни книги, които оформят нормалния хоризонт на образования човек. Няма никакво извинение в често повтаряната напоследък фраза,че сега децата не четат, че се занимават само с телевизия и компютър. Именно поради това журналистът трябва да свърже едното с другото, именно заради това той няма право да бъде социално и културно непълноценен или полуграмотен. Недопустимо е приети да учат за журналисти – независимо дали платено или по държавна поръчка – да се оказват “голи” пред преподавателя, който би искал да провери чрез тест тяхната общокултурна подготовка по литература, музика, театър, архитектура, културна история и т.н. Значи цялата образователна система, семейството и средата са “произвели” младеж или девойка, оформен на 18-19 години, който изведнъж се оказва сакат в сферата на най-общата културна ориентация. Излиза, че те имат някакви знания в насипно състояние, не могат да направят връзките между фактите, не знаят, а и не хаят, за предисторията на въпросите, нямат интереси. А как ще бъдеш журналист без интереси? Това не е професия за интелектуални ленивци. Това е професия преди всичко на любопитството и любознателността. Това е професия, която трябва да инспирира, да възпитава и активизира точно тези качества у консумиращия журналистическите продукти читател, слушател, зрител.
Следователно появата на неграмотник в професията вече в университета е нещо ненормално и само по себе си знаменателно за общото равнище на гражданското ни общество. Да не говорим, че  появата на неграмотника в медиите, вече след завършване на висшето образование е почти непоправима трагедия. Въоръженият с диплома некултурник е злото на злините, защото пред него са всички възможности и средства за влияние за да възпроизвежда себеподобни. Това в страната на Бай Ганьо никога не е било невъзможно.
С тези бележки бих искал да отида към извода, че един от пътищата да се интензифицира, да се облагороди и подобри ролята на журналиста в гражданското общество е безспорно повишаването на равнището на общата му култура. Навлизането на културни хора в журналистиката, пресичането на пътя на самозвани и самонадеяни полуинтелигенти е от ключово значение как ще изглежда утре не само нашата журналистика, но и  гражданското ни общество. Ако това не стане българското общество ще продължи с оня лек привкус на вкиснато и на духовна убогост, на полуграмотност. Няма как. Толкова е яка спойката между журналистика и гражданско общество.
Ако погледнем в близката история, ще видим, че журналистиката при тоталитаризма беше поредна “трансмисия на партията”, подобна на профсъюзите по известното и цинично определение на Ленин. Разбира се, специфична “трансмисия”, обслужвана от хора любопитни и любознателни, а и често пъти с ясно откроени литературни и артистични способности, които им помагаха в различна степен да овладяват една привлекателна и нелесна професия. Така или иначе, въпреки общата “усмирителна риза”, в рамките на която се разполагаше свободата на професията, в онова съвсем тясно и сбутано пространство се наместваха добри и слаби журналисти. Отчетливо различавахме в онези години имената от безличията, кадърните от некадърните, езоповците от писарите на “партийната правда”. Професията – доколкото можеше да се счита за  самостоятелно занимание – беше пълна с достатъчен баласт от знаещите да пишат единствено под диктовка, но до тях и сред тях стърчаха с целия си ръст на индивидуалности талантливите като пера, а понякога и благословените от Господ редки комбинации от талант и характер – личностите. Разбира се, а и винаги и навсякъде по света е така – последните са по-редки и са значително  по-малко от онези първите, за които току-що стана дума. Журналистът по онова време беше по условие един по-артистичен вариант на  партийния работник, на инструктора и организатора вътре в самата практика на партията. Най-скучният, най-бездарният сив и неинтересен журналист беше “дарен” с малко повече, като че ли, свобода от партийния инструктор, само защото се водеше, че принадлежи към т.н. журналистика.  Но точно заради липсата на индивидуални качества, бездарникът не използуваше тези уж малки екстри, но все пак възможности, и с още по-голяма сила натикваше професията в коловозите на партийния, монотонен и скучен словоред.  Точно заради бездарието на цяла една армия журналистващи, сивотата на вестниците, протоколността на радиото и телевизията определяха  основната и безнадеждна атмосфера на професията. Те я депрофесионализираха. Точно заради тях почти идентични бяха партийните инструктори и медийните им двойници. Затова те и бяха взаимно заменяеми. Твърде често се преливаха и преминаваха от едната служба в другата и това не смущаваше никого.  Не правеше никому впечатление преливането и тук именно се объркаха  и оплетоха разграниченията между медии и власт, които при тоталитаризма нямаше защо да бъдат спазвани. (Сега тези разграничения са задължителни, но туткалът от миналото ги е споил безмилостно. Преливането и преплитането  с ПР е пък днешна  заплаха!)
“Влизането” и “излизането” във властта и в медиите беше като влизане и излизане В  и ОТ стаите на един и същи дом.  И той беше един и същи – домът на Партията – Държава. Медиите бяха притурка към властта, част от нея, глашатаи на властта. Медиите бяха власт, но не тази, която трябваше да са, не т.н. четвърта власт, както те биват там, където журналистиката е самостоятелна професия. В рамките на първата и последната власт, на единствената партийна власт, журналистиката можеше да има само няколко строго  определени роли – различни степени на херолди или на български оповестители, на разкрасители та чак до отделни официално допуснати и подходящо използвани шутове. Всички те бяха част от “двора” и бяха в “двора” на властта. Всяко поведение, което  демонстрираше отстраненост се наказваше със същата строгост, с която се наказваха работещите в самото партийно строителство. Първите ПР-и на властта, на Партията бяха именно журналистите.
Тези тежки деформации на професията при тоталитаризма удариха буквално в сърцето самата същност, самото ядро на журналистиката. Тя беше лишена не само от политическата си независимост, но и от своята самостоятелност. А те са различни неща. Самостоятелността на професията – самата тя къде-къде по-стара от партията и въобще от типа на тоталитарната партийност – осигурява поне искрици от достойнство. Дори в периоди на пълна  липса на политическа независимост, тяхното наличие осигурява идентификация към определен обективно съществуващ професионализъм.
Отивам може би в крайност за някои по-възрастни уши на хора, препатили и достойни, които са завършили кариерата си в журналистиката със самочувствието за честно изминат път. И освен това живеят без угризенията, че са били само винтове и бурмички в една унифицирана изяждаща и самоизяждаща се машина. Правя го нарочно и не за да се харесам на другия тип хора, които пък мислят,че с миналото можем да се разделим със скоростта на светлината. Правя го за да подчертая извода, обективния извод, че  журналистиката при тоталитаризма беше, както писа Вапцаров, “ранена в сърцето пантера”.
Отвоюваният редут на професията, нейната световно постигната позиция да борави с новините такива, каквито са и да служи по този начин на обществото беше обърната с хастара навън. Професията беше доведена до състояние да бъде съпровод към солото на една тоталитарна власт. Така й бе отнета интелектуалността, духовната й същност. А тези характеристики могат да живеят единствено при наличието на самостоятелност на професията, дори по време на политически терор. На тази самостоятелност на журналистиката беше посегнато. И когато се извисяваше гласът на талантливи и смели колеги, това беше изключително заради тяхната лична сила, смелост, талант и характер, въпреки изгубената независимост и самостоятелност на професията. Не заради остатъците от някакви професионални принципи.
Поради това ученето на занаята на журналиста беше най-вече сбор  от умения и сръчности в рамките на обучението как да се постигне в хор и поотделно функцията на организатор, пропагандатор и агитатор все на същата тази единствена и единна партия. Професията с една дума се изучаваше като прислужническа, като вторична и съпътстваща. Журналистът беше обслужващ персонал. Вярно е, че цялата  страна обслужваше една камарила по един или друг начин. Но журналистиката се стараеше да изгради онзи манталитет, онова обществено мнение, което да осигури и циментира обслужването на обслужваните. Така се получи, че нашата професия усърдно обслужвайки властта, учеше всички да я  обслужват. Така тя вдигна прислужничеството си на квадрат.  Като втората по древност професия, тя плътно се беше приближила до  действително най-първата по древност. Това принудително отказване от достойнството на самостоятелността, липсата на някакъв свой скелет от професионални принципи почти обезсмисли журналистиката. Затова всякакъв род хора, включително и типични негодници, некадърници, шмекери и престъпници, снабдени с партийни пагони се наричаха журналисти и размахваха картата на СБЖ. Тази морална деградация беше доведена до край и с възможното отрицателно съвършенство.
Етиката, съвестта на професията бяха проядени така, както хубав вълнен плат бива нарешетен от безбройните ескадрили молци. След рухването на тоталитаризма почти не бяха останали здрави места тъкан, за да се закачи едно възстановяване, да започне реставрация, да настъпи възраждане.
Добре че бяха и добре че са талантливите и дарените. Добре че бяха и че са личностите. Те изнесоха връз личните си плещи тежката раница на една  посечена професия. Те бяха негласните учители в условията на липса на самостоятелна наука за журналистиката. Неспазването на световни, а и на някакви свои собствени принципи се компенсираше от емоционалното и интелектуално въодушевление и дух, които талантливата публицистика и отделните добри образци на журналистическото разследване осигуряваха през всичките тези години. За човек вътре и вън от професията именно тази компенсация говореше, че може би съществуват някакви принципи, че може би има незрим и неписан етичен и морален кодекс в журналистиката. Това се постигаше единствено интуитивно, със сетивата на съвестта и то само при “сблъсъка” с високи образци на журналистическото майсторство, а не се учеше и разпространяваше като основи на самостоятелната професия журналистика. Тя не полагаше усилия да покаже себе си още при отварянето на собствения си буквар, че определени правила и принципи я правят специфична човешка дейност с обществено полезен характер. Това не ставаше нито теоретично, нито в рамките на университетското журналистическо обучение. Постигаше се единствено чрез талантливите прецеденти. Но и само онзи, който можеше талантливо да чете, да усеща талантливите и социално честни текстове научаваше за високата мисия на професията. Самата професия се правеше, че не знае това, не искаше да го обсъжда, не желаеше да обърне общественото внимание върху самостоятелността си, върху оригиналния си и много по-дълбок образ, извън верния слугинаж.
Когато днес говорим за професионализъм в обучението на професията, в нейното упражняване, когато става дума за алфата и омегата й, за сложните винаги отношения между нея и властта и т.н. не можем да не си припомним близкото минало. При това не заради някакъв глупав пореден политически ритуал, за да направим по едно темане на властващи демократи, а за да си обясним защо в дългия ни преход, в който все още сме оплетени като пилета в кълчища, журналистиката ни е едновременно и жертва, и герой.
Не можеш да се окажеш готов за нормално функциониране на  журналистиката с точно този багаж от миналото. Не можеш да посрещнеш свободата нормално след като си познавал само правилата на несвободата.  Новите деформации, на които днес сме свидетели имат своето обяснение в онази действителност, която скицирахме по.горе. Пътят на професията като самостоятелна и независима дейност продължава да не е достатъчно изчистен. Към старите деформации се прибавиха нови. Можем да ги наречем “средищни деформации”, получени насреди пътя при първата среща на поразения и отиващ си тоталитаризъм със задаващата се незряла  докрай демокрация. Сега сме точно такива полутоталитарни, полудемократични същества, щъкащи кентаври из българската  журналистика, които я и оцветяват с твърде странни качества. Едни партийни инструктори умряха, остаряха, скриха се, други се развиха по  най-различен начин, а някои станаха суперзаможни учители на обществото по демократизъм със самочувствието на светите седмочисленици взети заедно. А и вероятно заради тези най-невероятни за нормалното съзнание пертурбации, журналистиката ни произвежда непрекъснато странни съдържателно и жанрово нечисти продукти, в които сериозното и жълтото ходят прегърнати и леко възмръснички. Прекалено сме смесени и омесени от минало и настояще, за да се влеем във видимото вече нормално бъдеще с измити ръце и чиста съвест. Днес можем да кажем, че сме в състояние да преподаваме журналистиката както трябва, както е навсякъде по света с принципите й и  етичната й здрава основа. Но не можем да не отбележим, че все още практиката стресира току-що пуснатия от школото студент. Защото тук и там, пък и почти навсякъде, журналистиката, запътена към своята нормалност, не се е отървала от старите си миризми, рефлекси, маниери и стереотипи.
Журналистиката ни се обляга все още на самоуважението към себе си, тя не черпи ресурс в собствените си възможности на професията, а рудиментарно търси заслон в силата, която е отвън – било в политиката, било в икономически план, в зависимост от конюнктурата.
Свободната днес журналистика , като че ли не е готова да консумира изцяло свободата си. Първа възвестила свободата на обществото, тя като че ли смътно и несъзнателно се страхува от нея. Тя не се е самоосъзнала в достатъчна степен като самостоятелна професия у нас и се чувства все още сирак, след като крахира тоталитарния й чорбаджия, фактически родител и страховит настойник. Прекалено дългото живеене в раковината на властта не може да не е създала нещо като втора природа у доста журналисти. Тям все още по им се иска, пък и по им отива, да са оръженосци – дали на властимащите, дали на опозиция употребяващите е без значение – по-близко чувстват Санчо Панса, нежели Дон Кихот. Все гледат да са присламчени към властови и административни заслони. (Наплашеният български дух, неуверен и мнителен към всички и най-вече към себе си!) Все още нямат самочувствието да се изправят като самостоятелни играчи на общественото поле, да влязат в ролята на обществени арбитри, в името и заради обществения интерес. В този смисъл празникът на пълнолетието на българската журналистика не може да се състои, фигуративно казано, на 18 години, а ще трябва да се отложи до 21 годината възраст, както е било в България преди войната. Затова, струва ни се, имаме все още пубертетни прояви с всички характерни екстреми, особено за  онези младежи, които нямат добри семейства зад гърба си. А вече достатъчно говорихме какво “семейство” излюпи тоталитарната ни журналистика. Журналистът, които е взел страна , обикновено удобната за него, е по-близо до ПР специалиста, отколкото до собствената си професия.
Разбира се, когато се теоретизира и обобщава винаги има риск да не се забележат примери на достойна независимост, отстраненост и реално влизане в задължаващите прерогативи на т.н. “четвърта власт”. Такива безспорно има и те се увеличават – те са наследниците на дисидентската по своя генезис талантлива публицистика и журналистика, която отстояваше лично физиономията на професията в тоталитарните години. В случая обаче ни интересуват тенденции, характеристики, които носят старите инерции. А става дума освен за казаното вече и за: готовността да очакваш почерпка, улеснение, безплатно кафе, закуска, обяд, вечеря, сувенирче, безплатен вход, всякакъв вид гратис, усмивка, ласка, подмазване и пр. Става дума за бакшишната философия и келнерските навици, които съвсем не са загърбени. Впечатлението е, че този манталитет се възпроизвежда и при най-младите поколения. Тук не говоря за корупцията като такава - пълно отърваване от нея няма и няма да има навсякъде по света. Тук говорим за една разглезеност от времето на прислужническите години, става дума за “нахранването на журналистите” по Бай Ганьовски, Чудомировски, по Елин Пелиновски тертип и образец. Става дума за пипването на обществената трибуна и изстискването на всички лични ползи от това. В суровите ни времена на криза и недоимък изкушението  само вика всички отрицателни традиции. Зер сме малка страна и в нея елитите се сбират в крайна сметка в един, твърде много смесен елит, в който е голяма шарения, ала всички запотено се стремят да се намърдат в него. Богатите са тук редом с властващите или чакащите власт, тук са знатните по различни причини и начини – интелектуалци и артисти, спортисти и социални фокусници, общественици и чат пат и по някой  сериозен мислител. И тук се тикат да се подредят водещите журналисти, да се отъркат в модерните тъкани на останалите, да не пропуснат общата фотография. Смъди ги под лъжичката суетата, а нехаят, че губят утрешната си възможност да се извисят независимо и могъщо над злотворното, което винаги се въди в такава среда, че да могат да го изобличат спокойно и с нужната сила в полза на обществото. Журналистът е длъжен по условие да избере между присъствието си в конюнктурния и примамлив каймак на светското гъмжило и независимата кула на журналистическото призвание. Като казвам това, разбира се, нямам предвид онези колеги, които се занимават с мода, дизайн от всякакъв род или със светския живот. Тяхната среда е точно тази сметана на точно този сладкиш. Имам на ум онова ядро от професията, което я определя сериозно и убедително като “четвърта власт”. За това ядро продаването за “паница леща” е по-малък проблем, отколкото у нас той съществува в политиката и администрацията, но на тези страници обекта ни е журналистиката. И естествено знаем, че петната от този род в цял свят не могат да се изчистят докрай, но пък ни се ще, когато се кове желязото на демокрацията  у нас журналистиката ни да не се окаже прекалено лекедисана.
В този смисъл журналистиката е жертва на прехода и боледува от шарката на миналото. В днешни условия какво става?
Самата свобода на словото проговори и нахлу в спарения ни въздух като ново обществено явление с механизма на медиите, чрез, през и благодарение на журналистическата професия. Тази кислородна струя бе първото усещане за промяна и свобода. Преди и една единична реформа да бе замислена и проведена, феноменът “свободна преса” се състоя. Демокрацията бе отключена и пусната от кафеза и от журналистите. Свободата беше съобщена, оповестена и консумирана на първо четене от и благодарение на тази професия. Заедно с това, че е обременена с много от дефектите на старата си кожа, че бе и все още е сериозно деформирана, тя бе именно щастливата професия, която веднага стана на “ти” със свободата и възможността за свободна трибуна. Там, на нейното поле, на нейното игрище обществото разбра за каква радикална промяна става дума. Там се разигра първото скъсване на синджира на принудата и ограничението, на страха. Още докато в самата действителност недоверчивото дебнене не вещаеше бързи промени – както и стана – кръстосването на шпагите в медийното пространство доказваше предимството на новото, нормалната атмосфера на нормалното дишане. Журналистиката беше най-близо до промяната, акушираше й, създаваше я, формулираше я, променяше се и самата тя, променяше живота на хората и самите тях. Ето по нашему най-важните характеристики на героичната й роля в промяната. И тъкмо водещата й функция, огромната й обществена отговорност предизвикват силните ни претенции към нея. В това е патосът на настоящото съчинение. Журналистиката безспорно създава обществения климат, предизвиква и провежда дебата, които превръщат обществото в обществена сила – общественото мнение, общественото настроение, обществената енергия в неподозирана по възможности материализация. Едно нейно изоставане никак не се връзва с водещата й по условие роля в гражданското общество. Като имаме предвид действителната й функция на герой, на “локомотив”  на промяната никак не бихме искали да я притиска обречеността на жертва на самата себе си, поради неизживени стари обслужващи рефлекси. Пъпната връв на слугинския манталитет трябва да се пререже.
Разбира се, осъзнаваме, че една самостоятелна, достойна журналистика може да се реализира в живота само, когато е икономически силна и финансово независима. Бедният роднина не може да бъде обективен съдник на богатия братовчед по напълно понятни причини. Всичко това прави уравнението в днешните ни условия много сложно и задачата на журналистиката едва ли не нерешима.
Но рано или късно – а по-добре рано! – правилните места на играчите в нормалното гражданско общество постепенно трябва да се заемат. При това чисто и с достойнство. Иначе гражданското общество просто няма да се състои. То може да остане на своята бананово републиканска фаза в различни мафиотно-корупционни варианти.
А трябва да напомним и друго. Поемането на попрището на журналиста не може да не носи и някои от характеристиките на  обричането. Тя не е професия за всеки и най-малкото за тези, които желаят живота им да премине тихо и кротко с необходимия комфорт и уют. Това не е професия на едносложното решение. Противоречива, сложна, предопределяща те на конфликтност, сблъсъци и неудобства в името на принципи и отстояване на истини, тя е тежък жребий и професионален път, който не може да бъде обещан като гладък, заможен и лек. Като професия, изцяло свързана с общественото служене, тя изисква чувство за мисия. Истинското в тази професия е свързано с определен залог, свързано е с определени жертви.
Това всичкото сме длъжни да казваме още с букварните истини за професията, за са не заблуждаваме младите, че журналистиката е само поредна модна специалност. Веднага трябва да се казва, че тя не е нещо бутафорно, жълто, несериозно, съпътстващо, че може да се прави на парче, покрай другото… Че е нещо не толкова отговорно към обществото, а и към себе си. Бихме искали тук да подчертаем, че дори да има такива примери, не на такава журналистика посветихме настоящите редове. Такива примери могат да бъдат причислени единствено към жертвите на самите себе си, но не могат да претендират за достойното и героично лица на професионалната журналистика. А точно тя в демокрацията е ежедневното, ежечасното, ежеминутното, паралелното и директно обществознание, от което отделния човек и общество имат  жизнена нужда. А качеството на журналистиката е част от околната ни среда, от общественото ни здраве. 
Днес е нужно  да се осигури нормалната връзка между времената. Последователността на историята, културната приемственост не могат да понесат пропадането в ямите на етичен вакуум. Неестествено и почти патологично е оправдаването на етичните липси било с утвърждаването на демократични норми на живот и журналистика или с "избухването" на свободата на словото. Точно обратното – демократичността и свободното изразяване на мнения, отстояването на собствени позиции предполагат и като фон и по същество, наличието на дълбоко вкоренени етични принципи и морални  устои.
Шоковото настъпване на края на тоталитаризма, внезапния му край предизвика безброй полезни и обнадеждаващи за бъдещето на страната и народа ни последствия. И това, слава богу, диктува в едри черти живота ни.
Но именно заради шока от една страна и липсата на готовност на всякакво равнище от друга след четиридесет и пет години еднопартийна тотална диктатура покрай хубавото се народиха и трудно изчислим брой деформации в обществения живот. В това число и в практиката и ежедневието на медиите.
Ще изредя само някои, но достатъчно фрапантни деформации.
Става дума за мимикриращи явления, които се легитимират с настъпването на демокрацията. А всъщност са дълбоко враждебни на нея; които се кипрят с дантелите на свободата на словото, а по същество представляват заграбване на публични трибуни и тяхното монополизиране. Често всичко това се извинява с т.нар. “първоначално натрупване на капитала” , което пък можем да обозначим като “тотално срутване на морала”.
Обсебването и приватизирането на определени трибуни, превръщането на отделни журналисти в богати собственици изведе медиите им с техните лични мнения, предпочитания и интереси в твърдини, които единствено влияят и манипулират в собствена угода без да поемат и разпространяват други, камо ли широки, кръгове от мнения и позиции. В крайна сметка техните средства да масова комуникация не са среда и място за диспути, за сблъсък на мнения.
Ако понякога се превръщат в подобни арени, то е изчислено и направено само дотолкова,  доколкото обслужва търсения ефект на техните краткосрочни или дългосрочни интереси и цели. Какво е това, ако не ПР за определени среди, каузи, изгода. Реклама за едни и неглижиране на други, на противоположните.
Силното политическо и икономическо поляризиране и съперничеството им накърнява изначало адекватната проява на свободата на словото. Защото какво се получава? В едната посока, за една теза или позиция се натрупват достатъчно  аргументи и доводи. А противоположното,  противното мнение остава без шанс да стигне въобще до същия ринг.
Това мнение или теза най-често намира място за изява в други медии, на други собственици при коренно различен кръг от читатели, слушатели, зрители. Така те просто се разминават във времето и пространството, въобще не се срещат. Комуникацията помежду им изобщо не протича, диалог не се осъществява.
Паралелно се въртят в различни орбити без да се пресичат и настигат интересни сами по себе си идеи и обществено – полезни тези. Тъй като и интелектуалните кръгове са обособени и едни от други изолирани било по политически причини или поради финансовата немощ на отделните прослойки взаимно не общуват или не могат дори да следят изявите си.
Парадоксите на плурализма по български обезсмисли  смисъла на разговора в медиите. Вместо  него срещаме успоредни монолози на самодостатъчни светове, които по този начин въобще не отглеждат и имунни системи за своята си защита. Така се натрупват не само интелектуални липси, но и етични. Във въздуха самотно висят твърдения, клевети, доноси, извращения… Точно  тази странна деформация на културата на комуникацията е твърде характерна за днешния ни ден. Тя обаче, заедно с липсата на достатъчно ефективна и доказано справедлива съдебна практика в защита на човешките права прави картината твърде обезпокоителна в етично отношение. Липсата на справедливост нарушава преди всичко етичния баланс в едно общество.
Да вземем на второ място разделянето на журналистите на червени, сини, жълти, зелени и т.н. Това разделяне стана доброволно, от самите журналисти, строени в разни отбори, или пък те бяха нарочени и посочени от някои отвън да се държат като такива или онакива. В един момент по време на нашия преход стана като че ли невъзможно да останеш по средата, да не вземеш страна, макар това най - да отива на журналистиката.  Наблюдавахме и наблюдаваме съзнателно напускане на органичните привилегии на журналистическата професия и нейните  благословени възможности за обхващане на целия хоризонт на общественото без необходимостта да се  ангажираш само с едни или други негови сегменти. И в замяна на това – самоограничаване или допускане на ограничаване отвън в определен партиен или от друг характер тесен чорап; самопревръщане  на професията в слугиня на определени интереси и личности в необективен, пристрастен враг на останалите в политическия или икономически кадрил.
Може би дори не осъзнаваме колко това е опасно за професията и как изкривява характеристиката й.
Журналистите се проявяват на обществената сцена преди всичко като рекрутирани, но не достатъчно аналитични; недостатъчно умни, недостатъчно талантливи, ала достатъчно верни и нахъсани. Практически този тип журналисти са сменили само обекта на угодничеството си – преди 10.ХІ.1989 г. слугинаж на ЦК на БКП и ДС, днес на едни или други, но отново само прислужничество.
Това не е характерно за демокрацията, то не е извикано от нея, то е деформация. Но това не е и истината за професията на журналиста. Тази професия е привлекателна и високо престижна, защото е професия на свободния човек и е една от неговите най-пълноценни прояви. Но, разбира се, само и единствено, когато се упражнява от  личности, които могат да издържат бремето на свободата, да го отстояват. Без оглед на изкушенията, чиито сирени омайват очите и ушите на всяка крачка. Тези журналисти, които упражняват истинската професия, които са свободни и  демократични хора по условие не служат никому освен на истината. Във всички времена те са малцинство и във всички времена имат неприятности…
Но ако се върнем отново към големите числа в ежедневието на медиите не може да не направим извода, че когато едно слугуване се заменя или просто мутира в коленопреклонно обслужване не се извършва сериозна крачка към демократизиране на професията,  а и на обществото. Единствено, което  отеква като болезнен резултат е накърнената етична сфера.
Как ще искаме отърваване от сенките на тайните служби, от привиденията на генералите и прочие, щом медиите, които съзнателно или подсъзнателно изграждат или моделират съзнанието и мнението на обществото се манипулират от преднамерени и верни слуги?
Как ще искаме етичните принципи и стандарти да започнат да господстват, щом интимните мотиви и задкулисни задачи на много от медиите са да постигнат единствено  тържеството на едни за сметка на поражението на други? При това в краткосрочен план и твърде често за еснафски и дълбоко провинциални и мизерни цели…
Какво, прочее, искаме да стане с чистите помисли, щом ще се налага така или иначе да минат през мръсни ръце?
Това преимуществено чернило по журналистическите ръце, фигуративно казано, пък и по много други ръце и души в днешното ни общество в периода на прехода се опитвам да анализирам в четвърти по ред етюд и се стремя да го правя от различни гледни точки. Стигам неизбежно до извода, че неетичното, а то значи и дълбоко  непрофесионалното разбиране, отношение, а сетне и упражняване на журналистиката все още е свързано чрез някаква недокрай прерязана пъпна връв с миналото.
Оттук и дълбокото ми убеждение за необходимостта днешните и утрешните поколения в професията – младите, чистите, непокварените – да се обучават още в самото начало на етичните норми, принципи и изисквания. На  принципите и изискванията на действителната демокрация, а не на нейните мутанти.
Просто защото с всяка своя проява, чрез всяка дума, журналистиката произвежда и (или) разрешава етична проблематика. Етиката е естествената среда, в която се проявява, живее и се развива тази професия. И когато дори малко нещо се наруши в тази среда, журналистиката лесно хлътва във водите на тоталната антиетика. Твърде деликатна и тънка е границата, по която се движи моралът.
Освен наука и принципи, етиката е и обществен и човешки усет тя е социален талант, проява на висока индивидуална чувствителност и хуманизъм.
“Моралът не е от вчера” се нарича рубрика на в-к “Труд” и това е вярно само по себе си. Той е или не е морал. Той няма вчерашен, онзиденшен или днешен вариант. Затова политическият лозунг на една нашенска формация за “нов морал” е нонсенс. Но от друга страна е симптоматична безсмислица, защото е завоалирано признание, че живеем в неморално настояще, което копнее за противоположността си. А тя е морал, етика. Правила и спазването им. Към тях има кога по-смътен, кога по-изразен копнеж.
Та, пред журналистиката стои перспективата да “издрапа” постепенно и настойчиво до нормалните си етични състояния, да изправи действителната си осанка.
Една от причините да се тътрим все още с багажа на миналите си дефекти идва и от обстоятелството, че след 10.ХІ. много неща нямаше чак такава нужда да се променят, докато други вместо коренно да се променят само мимикрираха. Излишно и прибързано изхвърлихме заедно с мръсната вода от коритото и голямо количество “невинни младенци”. Пример за това е споменатото вече съзнание за журналистиката не като свободна и сериозна интелектуална професия,  а като лакейско, вторично и помощно занимание. Не само се наследи деформираното съзнание, но ние зачертахме с лека ръка много неща,  които колективизма и дисциплината, типични за тоталитаризма,  подържаха и развиваха в нормални и нужни за което и да е общество  граници. Криворазбраната демокрация, която преминава през анархистични  интерпретации, разруши редица от тях без  всякаква логика, без ясни причини. Просто покрай сухото … от революционен бяс и ентусиазъм. Много неща от този характер се случиха и с най-саморазбиращи се етични закони, принципи и норми. Имаше и има ценности – професионални и морални без връзка с каквато и да е идеология.
Силно впечатление ми направи стройната  и ясно написана статия на очевидно млад колега (р.1979 г.), завършил във Франция ПР на бакалавърско и магистърско равнище и днес специалист в АМД точно по ПР. Става дума за Стоян Димитров и материала му „Разочарованието от медиите”, публикуван във в-к „Поглед”, бр. 24 (1832) от 11 юни 2007 г. Цитирам пасаж:
„ ... В набралите инерции, т.нар. лайфстайл списания можем да открием портрет на личност, компрометирала се в международен корупционен скандал, издигната в модел за подражание. На снимките към статията виждаме черно под ноктите, а текстът описва колко е изтънчен господинът. Време е медийното покритие по произволен или икономически признак за отстъпи място на моралните принципи и вглеждането в реални умения и постижения.
Понастоящем правото на гражданите да бъдат информирани е нарушено – посланието е често пъти съобразено с отразяваната  личност, а публиката е на втори план.
За всяка медия  аудиторията е клиентела. С продукцията трябва да се обслужват нуждите на клиента, а не на предприятието. (Много добре е разграничена основната разлика между журналистика и ПР!!! – бел. Ал.Ангелов).
Много често мнението на автора прозира под формата на посланието. Как ли? Чрез умело заобикаляне на задължението на журналиста да представи безпристрастно гледните точки по проблема, като „дозира” информацията. А това демократичният разум нарича манипулация. В България основна празнина в четвъртата власт е липсата на независим орган, който точно да контролира етиката на медийните послания.
Особено при положение, че липсва критичен поглед от страна на публиката. Гражданите, увлечени във всекидневието си, често пъти са „отявлени фенове” само на една медия.И се оказват редовно  манипулирани от пристрастията на  издатели и главни редактори.”
Великолепен анализ! Колкото повече бягат от високите образци на журналистиката, от етиката й, толкова повече правят ПР на една или друга кауза, към която по различни причини са пристрастни! Това у нас е всекидневие, позорна  за журналистиката практика!
Точно поради това залитането към ПР или откровена реклама, безсрамното лобиране  за едно или друго по  най прозрачен начин убива високото в журналистиката.
А тя е професията не на купените, не на случайните чиновници в нея, не на пощенските гълъби и плиткоумните репортерки с къси полички, а на личностите – демиурзи на епохите.
С един по-подробен апотеоз  на тях именно бих завършил тези бележки. Нека веднага и още тук да кажа, че и добрия ПР също е рожба на дарените индивидуалности, а не на пешките в сивите мравешки редици на тази примамлива съвременна професия.
Хубаво е преди да ги месим, да знаем високите критерии и на двете, а и високото било, което ги разграничава.
Та – за ниското и високото в журналистиката.
Във всяка професия има солисти и оркестранти. Писател е Вазов, но писатели са и всички, така или иначе членове на рояк вече писателски съюзи. Същото е с художници, артисти и прочие.
Едно е да си Борис Христов, друго е да си останал хорист в “Гусла”, какъвто и той е бил в началото. И единият, и другият са певци. Но разликата е от земята до небето. И единият, и другият е личност, но пита се кой е личността на певеца? Личността на певеца като проблем!
Та и в нашият случай.
Журналисти са Симеон Радев, Крапчев, Кожухаров, Дамянов, Райко Алексиев,  Увалиев и още разбира се десет-двадесет-тридесет-четиридесет покойни пък и нине здравстващи, но така се именуват – като журналисти – и няколко хиляди, които списват под името си или инкогнито безчетен брой антрефилета, бележки, репортажи и пр. жанрове или  други жанроподобия, които пълнят вечно жадната паст на медиите. Тях как да определим личностно?
 Ще е по-скоро тъжна картинката, отколкото отрадна. Твърде често това са елементарни хора, без достатъчна или с липсваща обща култура. Ментърджии,  които са напипали на работата лекото и на хляба мекото и са намерили в журналистиката – една достойна сама по себе си професия, своята реализация на клюкари, интриганти, доносници .
И, забележете, тяхното размножаване, развъждане настъпва с небивала сила след всеки дори и най-малък полъх на размразяване, демократизация и либерализация в общественото пространство. Падането на цензурни и всякакъв вид други окови е благодатен климат не само  за разцъфтяването на нормалните свободи за нормалните хора, но и хранителна среда за избуяване на гнилостните процеси на лъжежурналистиката, на жълтата й двойница, която и най-опитния читател често не може да отличи . Знаем, че се тровят гъбари и се давят плувци. Така става и с най – опитните читатели, когато попаднат на лъжежурналисти.
Ако говорим за този журналист, за неговата личност, то тогава говорим за отвратително обществено явление. Говорим за онези Вазови герои в комедията “Вестникар ли?”.
И ми се струва крайно странно, ако не и ненормално, че сериозната журналистика мисли себе си в отбор, в съобщност с отпадъците в професията, с ментърджиите и далавераджиите, присламчили се към едни или други медии или квазимедии.
Всяка критична дума срещу журналистиката се посреща през последните години на нож без да осмисля конкретния случай, който е предизвикал критиката и се отговаря от името на професията, групово и залпово – демек бият свободата на словото; слагат намордник на съвестта на нацията и пр. бомбастични възгласи и определения. Професията не рачи да се разграничи на професионалисти и  примъкнали се графомани. Имал съм не един случай, когато съм бил обиждан и освиркван, че критикувам явни журналистически лъжи, клевети и недостойни прояви на вътрешни семинари и конференции, посветени на състоянието на професията. Предпочитат мнозина колеги да причислят към предателството и ментежурналистиката моята критика, нежели очевидните факти, които позорят професията и й създават  лош имидж. Спирал ме е за превишена скорост катаджия и когато му подавам калъфчето с документите, където покрай шофьорската ми книжка и талона на колата се мъдри и журналистическата ми карта, той казва: ”Ама Вие журналист ли сте? Изчезвайте веднага оттук!“ с такава погнуса и ненавист, че почервенях от срам.От доброто на професията ли е тази реакция? Убеден съм, че е погнусен от боклука на професията, от рекета и долнопробното поведение на позорящи занаята “колеги“.
А в същото време журналистиката на сериозно професионално равнище не е обединена; прекалено много явни или под масата съперничества текат; ритане по кокалчетата; мизерни и нечестни удари и т.н. Казвам това с опита на 12-годишно служене на каузата на журналистическото обединение в СБЖ – четири години главен секретар и осем – председател. Очевидно е, че 160 години не стигат за да се стигне до синдикално съзнание за обединение. Нашите обединения са безпринципни, а разграниченията ни лични и егоистични.
И в първия, и във втория случай имаме работа с неискрени, нечестни отношения и без да генерализирам, те намират достатъчно място за да бъдат коментирани и обсъждани. И отново знам, че ще скочат мнозина. Как така, кой е този Александър Ангелов, че да говори срещу журналистиката!
Това, разбира се, не е така. Когато Иля Ильф пише, че: “Композиторите само това правеха, че пишеха доноси един срещу друг на нотна хартия”, това не значи, че  не е обичал музиката и не се е прекланял пред гениите Моцарт, Бах, Бетовен, Чайковски, Мусоргски и т.н.
Истината е, че примитивизма заема много място в журналистиката ни. Защото е катадневна професия. Защото е хем интелектуална дейност, хем свързана с мимолетното, с интригата на деня, с пулса на отлитащото време, с акцентите, които се менят като времето, със сянката, която се мести с  движението на небесните тела. Това е единственото творчество, което робува на времето. Симеон Радев пише: ”Журнализмът е обаче тиранически занаят. Само с него работникът не знае, какво ще прави утре. Журналистът е като каторжник на историята.” В-к “Вечерна поща“, 16.11.1902 г.
И ако си само пощенски гълъб, прехвърлящ информацията от точка А до точка Б, без да твориш, без да  мислиш в проекция, в контекст – ти си онзи журналист от големия оркестър, чиято личност твърде често не носи най-привлекателните личностни качества, ако въобще носи някакви.
Самата професия поема, всмуква и забърсва със себе си дребни фигури, нещастен персонал, който е годен да свърши нещо на едноклетъчно равнище. Но понеже се е допрял до т.н. “журналистика”, до модните “медии”, този тип люде много бързо развъждат комплекси, фалшиво самочувствие и почват да се разпасват подобно героите на Вазов и Алеко, що правят вестници.
Превъплъщенията на подобни понякога мутират и на по-високо равнище, излъгват мнозина и покрай или спроти  обстоятелствата се оказват на върха на сладоледа. Както се случва и в политиката и при журналистиката има случаи да се явят на сцената бездарни, сухи и като вековечни хербарии кандидати за славата, ограничени, алчни  и себични, най-отпред или пък на достатъчно опасни места из апарата или медиите, откъдето да вредителстват от успешно, по-успешно.
Техните личности са чудовищни отрицатели на добродетелите на журналистиката.
Защото за личностна журналистика може да говорим едва и само тогава, когато имаме изградени и възпитани граждани, които са с двата крака в съвременността на страната и народа си, но информират, коментират и интерпретират действителността с познания за историята на въпросите, на “ти” са с прогностиката, анализират с отговорност и пр. и др. необходими качества, гарнирани, разбира се, с дар слово, с умение за писане, с вътрешно чувство за акценти и т.н. Майсторите и гросмайсторите в професията, за съжаление или не, се именуват подобно на пигмеите и жълтогащниците в същия  занаят – журналисти.
Да не говорим, че има и още едно разграничение. Журналист е блестящият мислител и писач. Солистът.  Но журналист с голямо “Ж” в професията е и онзи, който “прави”, “композира”, “режисира”, “строи”, “хармонизира” вестника, списанието, радио или телевизионните програми. Това, твърде често, са различни способности. 
            Бледи или редови писачи са понякога отлични организатори, пълководци и стратези на медиите, блестящи главни редактори, директори, режисьори, архитекти, продуценти и т.н. Диригенти на журналистиката.
Ярки и експлозивни пера, герои на времето и епохата са понякога самотни писачи  и хронисти на времето, негови демиурзи и законодатели, които само произвеждат своите знаменити редове и мисли, много от които остават в   историята.
Твърде рядко тези две дарби – също наричани по един и съща начин като журналистика – са се събирали у едно лице.
Аз помня в живота си един такъв – Стефан Продев, който еднакво димеше с лулата си и над едната и над другата си неповторима способност и ежедневно ги осъществяваше, успоредно, заедно.
Коя личност да мерим в случая в журналистиката? Само на автора или само на организатора? За “майката история на журналистиката” кой ще се окаже по-важен? По-ценен?
Каква пъстрота, какво богатство представлява тази професия?! От колко аспекта само може да се разглежда и описва. Колко благодарна може да е и колко  ниска и  мизерна в същото време. Личността на човека, който прекрачва за да влезе в нея е определящ. Затова на журналистическата етика аз не  гледам като на сух сборник от правила, които както казва шопа за закона са “врата у полето” и само баламата минава през тях.
На журналистическата етика гледам като на светая светих на професионализма. С нея трябва да се влиза в професията. Така както с ляв крак се започва маршировка, а никога  с десен. С готова етическа подготовка, с морал се прекрачва в журналистиката. Т.е. тя е достойна професия  само, когато достойни вече хора – с първи седем години или със заложени генно “седем години” – се захващат с нея.
Затова съм и радетел журналистическата етика  да се разбира органично, а не да се учи формално и папагалски. Престъпният ум има престъпна етика; рушветчията – рушветчийска и т.н., но журналистът трябва да знае, да усеща с фибрите си що е то – журналистическа етика. Без нея я няма професията, няма я сладостта й, няма да ги има и постиженията й. Тя е добродетелта на занаята. Затова е и неин темел.
Ето ... заради високото в професията не приемам  омешването на журналистика и ПР.
При смесването се разваля истинската журналистика, прави се ПР на нещо, на някой и някои ... но  и този ПР не се извършва с майсторството, на което  е способен, когато се прилага в чистия и професионален вид.  Истинският ПР специалист е творец, а не глашатай и автоматизиран изпълнител. Така че смесването на професиите е еднакво печално за всяка поотделно.