В съвременното демократично общество средствата за масова комуникация заслужено отстояват правото си да бъдат наречени четвъртата власт. Наред с цялостната изградена система от три власти – съдебна, законодателна и изпълнителна, медиите съвсем успешно налагат позицията си като неформална четвърта власт. Напълно в същия тон на регулативен орган, какъвто представлява всяка една от трите власти с цел да се контролират една друга, така и медиите имат не леката функция да наблюдават и същевременно да регулират дейността на всяка една от властите. Ако в наши дни можем съвсем категорично да твърдим, че медиите са независими и съществува свобода на словото, то преди малко повече от десетилетие нещата съвсем не са били по същия начин.
Въпросът е, че има общества, където този проблем все още не е решен, особено в някои от бившите социалистически републики. Там медиите са изцяло контролирани от властовите органи и всяка медийна вест бива проверена или заставена от държавната власт. Затъмняването на информационния поток или по точно незнанието за случващото се около нас смекчава и подтиска истината чрез огромното влияние на медиите над обществото. В такива условия е трудно да даваме определение на медиите като за четвърта власт. Може би най-странен е факта, че в страна парадираща със своята демократичност като САЩ например, голяма част от медиите имат ограничения върху свободата на словото, което до известна степен звучи парадоксално. Водещите медии там биват контролирани от правителствените органи и до-голяма степен от тях зависи каква информация ще достигне до масовото общество. Все пак демокрацията си остава бащата на явлението четвърта власт, а нейна майка е Великобритания, където за първи път е използвано като понятие “Fourth Estate“ или „Fourth Branch of Government“ още преди около 200 години.
За по-голяма яснота върху свободата на словото у нас и по света ще се позовем на една публикация на mediapool.bg, в която е представен доклад от неправителствената организация Фрийдъм хаус на тема “Равнището на свободата на словото в отделните страни”. В този доклад се посочва, че България е сред десетте страни в света, където през 2003 г. равнището на свободата на словото се е снижило значително. Докладът обхваща 193 държави. Изводът в него е, че най-сериозните нарушения на свободата на словото са както в нестабилни демокрации като Боливия и Русия, така и в отдавна утвърдени демокрации, особено Италия, където медийната групировка на премиера Силвио Берлускони има монопол върху средствата за масова информация.
Фрийдъм хаус оценява по точкова система свободата на словото във всяка страна и я определя като свободна, частично свободна или несвободна. От проучените държави 73 са свободни, 49 - частично свободни, останалите 71 не са свободни. Най-тежко е положението в Бирма, Куба, Либия, Северна Корея и Туркменистан.
България, заедно с Молдова, Мароко, Филипините, Боливия, Кабо Верде, Габон, Гватемала и Гвинея-Бисау, е сред страните, чийто статус по отношение свободата на словото е понижен. В случая с България статусът е понижен от свободен на частично свободен, което отразява нарастващия правителствен контрол върху медиите, както и увеличаването на съдебните искове срещу журналисти и издатели, се посочва в доклада. Най- явните проблеми за българските медии са политическият контрол върху държавните електронни медии; политическата процедура за издаване на лицензии и манипулацията при рекламата, която заплашва позициите на независимите медии, особено на местните и регионалните. Натискът върху медиите се осъществява както от правителството, така и от престъпни групировки, според проучването на Фрийдъм хаус. През ноември правителството предложи поправка в Наказателния кодекс, която криминализира разкриването на класифицирана информация от страна на всеки, включително и журналистите, дори информацията да е в полза на обществения интерес.
Този подход е несъвместим с европейските стандарти. След протести от страна на местни и международни неправителствени организации, тези поправки не минаха през парламента, се посочва в доклада. В него още е отбелязано, че обидата и клеветата се третират като криминални престъпления и макар че наказанието лишаване от свобода за клевета беше отменено, журналистите, съдени за клевета, са наказани да плащат високи глоби.
Все още съществува насилие над журналисти, най-вече заради организираната престъпност и атмосферата на безнаказаност, която се дължи на слабото правораздаване, посочва Фрийдъм хаус. Много журналисти бяха нападнати през 2003 г. заради техни разследвания за подземния свят. В такава среда, много журналисти са принудени да си налагат автоцензура, а журналистическите разследвания за корупцията и организираната престъпност са рядкост.
В България има девет национални всекидневника - два от които са под контрола на германския концерн ВАЦ; два национални седмичника и над 50 местни всекидневници и седмичници. ВАЦ държат монопола върху вестникарския пазар, дистрибуцията и рекламата, посочва Фрийдъм хаус. В доклада се отбелязва, че две от националните телевизии са частни, а обществената БНТ все още се възприема като контролирана от управляващата коалиция и в нея липсва редакционна независимост. В този ред на мисли малко преди разделението на повече от две основни цветови партийни прослойки прекалено наивно и глупаво беше мнението, че два от водещите всекидневника у нас са ръководени от различни партийни интереси. Едните от “сини”, другите от “червени” и то при условие, че са собственост на една и съща компания.
Фрийдъм хаус констатира, че като цяло равнището на свобода на медиите по света пада за втора поредна година. В много държави комбинирането на правни мерки, политически натиск и насилие срещу журналистите от страна на държавата и недържавни играчи води до влошаване на условията, се казва в документа.
Италия е променила статута си от свободна на частично свободна страна заради влиянието на премиера Силвио Берлускони. Той е собственик на трите най-големи телевизионни канала, а същевременно може да влияе и върху обществената телевизия РАИ.
Най-драматичният позитивен пример на отваряне на медиите е Ирак, който преди беше сред държавите с най- репресивна среда по отношение свободата на словото. С падането на Саддам Хюсеин, се появиха стотици нови издания, които представят широк спектър от гледни точки. Иракчаните получиха неограничен достъп до Интернет и до нецензурирани чужди телевизионни програми. Независимо от това, продължаващата липса на сигурност, убийствата на поне 13 журналисти и двусмислената правна и регулаторна рамка за медиите са причина Ирак да остане в графата на страните с несвободни медии, независимо от невероятния напредък.
В проучването е отбелязано нарастващото политическо и икономическо влияние върху медиите в редица страни. В Румъния, например, увеличения брой на заведени от властите дела срещу независими медии, както и на атаки срещу журналисти, доведе до значително понижение на рейтинга. Ситуацията със свободата на словото се влошава и в Русия, чийто статус през 2002 г. беше понижен до несвободен. През 2003 г. Кремъл консолидира своя почти тотален контрол върху електронните медии. Властите също така използват правен и финансов натиск, за да ограничат още повече критичната журналистика, особено по чувствителни теми като войната в Чечения.
“Икономическият натиск може да доведе до нарастваща автоцензура сред журналистите”, казва изпълнителният директор на Фрийдъм хаус Дженифър Уиндзор. “За съжаление, тези фактори често се пренебрегват, когато се оценява степента на свобода на медиите”, посочва тя.
От данните в това проучване можем да стигнем до извода, че медиите независимо в коя страна са под влиянието на правителствените интереси и тези на големите инвеститори, като върху тях се упражнява натиск независимо по какъв начин. В повечето страни по-големите медии биват собственост на една и съща компания, която бива монополист или както се казва в една поговорка “Който плаща, той поръчва музиката”. Така например вестниците са под контрола на собствениците или рекламодателите си, защото за да биват издавани са необходими не малко средства. Успокояващото в случая е, че най-вероятно има противоречащи по интереса си финансови групи, всяка от която има печатно издание. По този начин всяко мнение би могло да намери подслон, да бъде отпечатано някъде. Факт е, че има мнения, които нито една от конкуриращите се големи организации не би желала да се изразяват. Те си пробиват път единствено в малки, независими издания, достъп до които имат ограничен брой хора. Свободата на словото чрез печатно издание се оказва илюзорна - на теория я има, на практика има монопол на идеите, поддържани от големите издания.
По същия начин стои въпросът с радио и телевизионните медии. Те са още по-скъпи от вестниците и аналогично са контролирани от мощни финансови групировки. Рекламни похвати изкарват формата пред съдържанието, особено в телевизиите. Тук отново на преден план изпъкват телевизиите, в които се инвестират повече средства, а тези телевизии отново са собственост на компании монополисти в тази сфера и разбира се защитаващи едни и същи интереси. Независимите телевизии, както и независимите вестници са слаби финансово. Те успяват да приобщят малко зрители, но когато стане нещо истински важно – а само големите имат кореспонденти и картина в реално време и всички гледат тях.
След тези изводи остава да си зададем въпроса каква всъщност е реалността и дали не живеем в изкривена от манипулацията на медиите действителност. Фалшива реалност подобна на тази представена ни под формата на превърналата се в революционен хит за съвременната кино продукция “Матрицата”от наглед странните личности на братята Уашовски. Нима скритият замисъл в тази трилогия не се състои точно в това, да ни представи животът в нашето съвремие заплетен и контролиран изцяло от влиянието на електронните медии? Остава да се запитаме и дали това е ролята на четвъртата власт в действителност? Нали целта й е да контролира дейността на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, като изкарва на светло всяко несъответстващо с закона деяние и дава гласност на извършваните незаконни, добри и лоши дела на всеослушание. Все пак изглежда контролирането на четвъртата власт е необходим фактор, както в полза на заинтересовани страни, така и за националната сигурност на всяка една държава. Колкото и необходима и полезна да е свободата на словото, също толкова наложително е и влиянието на държавните органи върху тази свобода. Както е необходимо да разграничаваме тънката, но съществена разлика между демокрацията и свободията, граничеща с анархия, така и от съществено значение е да се контролира предоставената информация на публичната общественост чрез медиите. Друг е вече въпросът дали свободата на словото в медиите трябва да бъде зависима от интереса на основните инвеститори в тях, но как би могло да бъде по друг начин, когато едва ли някой би написал или казал нещо против себе си и собствените си интереси. Поне едно нещо става ясно със сигурност и то е, че зад многото пари стои цензурата.