Едно от любимите самоопределения на медиите е, че те са “четвъртата власт”. Останалите три власти даже твърдят, че медиите били първата власт. Мисля, че това е достатъчно, за да разберем, че не става дума за никаква война на световете, а за мирно преливане на икономика и политика до пълното им сливане в едно. Единствения потърпевш е аудиторията, която обаче наказва медиите с незаинтересованост. Колкото до това, че ПР-ът бил срещу медиите, във всяка една частна медия, а с изключение на БНР и БНТ всички са такива, при малко по-голяма откровеност дори чистачката може да обясни как от главния редактор до стажант-репортера, всички звена са изключително благосклонни към поръчкови материали, отразяване на корпоративни събития, участия в кампании – често негативни, тъпи мероприятия като откриване на нови обекти с маслосвети и водосвети, както и нелепи юбилеи или просто чествания на личности с не заличени неандерталски черти.
Някъде от 2000-ната година насам настъпи небивал разцвет на ПР-а на държавните институции, които до този момент разполагаха с през-центрове, които обаче не знаеха какво да правят. Техните функции най-често се изчерпваха с редки пресконференции, в най-добрия случай няколко на година и правене на извадки от печата, засягащи съответното ведомство, предназначени за началниците. С ускорено темпо всички големи ведомства се сдобиха с обслужващи ПР агенции, които осигуряват на администрацията и управлението безметежни отношения с медиите. Така ние разбираме, че Даниел Вълчев, министър на образованието, е голям гмуркач и го виждаме във морските глъбини. Вярно, че не можем да го познаем заради неопреновия костюм и акваланга, затова пък е много секси в устрема си под баскетболния кош. Той е беззащитен, наметнат със чаршафа на неопитни фризьорки, които му правят жълти и зелени кичури. Виждаме Вълчев полетял към бездната като телевизионна реклама на „Каменица” във рискован бънджи-скок или съсредоточено гледащ във микроскоп някакви бактерии, облечен в работно биологическо облекло – бяла престилка и бяло боне на главата…
Ако се разровите във вестниците ще намерите тези превъплъщения /руснаците казват „хартията търпи всичко”/, а иначе като образователен министър той е против стачките, но пък подкрепя учителите. Това е ПР. Можем да поздравим изключително добрата работа на наетата от Даниел Вълчев ПР агенция на Моника Янова, бивша журналистка от в-к„Труд”. Изрично споменавам това име, защото тя е една от най-добрите във ПР-а, но биографията и е типична за работещите във ПР-агенциите. Ако се запитате къде са великите български журналисти, къде са големите имена, те са във ПР-а – Нери Терзиева, Димитър Цонев, Константин Каменаров, Найо Тицин, Илиана Йотова са във правилото, само че с един допълнителен, политически завой. Но работата, която вършат е същата. Хора със такъв професионален авторитет и контакти, фантазия и опит, могат да пробутат каквото искат във всяка една медия – това е авангарда на ПР-а.
Но по-важни и по-трудолюбиви са ресорните репортери, а те са безчет. По начало един от проблемите на ресорната журналистика е това, че за да може един репортер да бъде добре информиран за ставащото в ресора му трябва да влезе в близки взаимоотношения с тези, които иначе би трябвало обективно да отразява. Често тези отношения добиват особен, нерегламентиран характер, изразен в интимност или пари. Най-невинните случаи са почерпки за обмяна на информация в стил „нахранете журналистите”. За съжаление най-често става дума за елементарен мързел и появата, особено във печата, на дори необработени текстове „пуснати” от пресцентъра или агенцията. Пресен случай е публикуваното във в-к”Труд” съобщение на пресцентъра на ГЕРБ, което без да бъде оградено като платена публикация, на и без това оскъдната страница за международни новини, гласеше, че Бойко Борисов е оставил незаличимо впечатление у всеки американец, с когото се е видял…
Самата идея, че някой „пуска” информация, а други след това я пускат на аудиторията е дълбоко порочна. Голяма част от информацията е скрита, необработена, нежелана и неудобна и журналистът трябва да се добере до нея. Да я измъкне, да я изрови, да я изтръгне и да я сглоби в една картина, която е важна за обществото. Достатъчно е тук да си припомним мрънканията за липсващата разследваща журналистика. В наши дни не става дума дори за това, а за елементарно самостоятелно гонене на журналистическа цел. Вместо това огромна част от колегията се задоволява със това, което се изработва в прес-центровете и ПР агенциите.
Ако се върнем на Бойко Борисов, често наричан „медиен герой”, ще видим, че вниманието към неговата личност и изяви освен, че е постоянно е и крайно повърхностно. Ще припомня случая със пускането на знаменитата машина за прокопаване на метрото, нежно наречено: „къртиче”. В продължение на едно денонощие отвсякъде се появяваха усмихнат японец и навъсен Бойко Борисов, които със пръстче във бяла ръкавица едновременно натискаха едно единствено копче – старта на Големия успех. Колко след това от журналистическата колегия написаха, че всъщност машината е била развалена, не е проработила и мечтания старт се е осъществил близо два месеца по-късно при пълна тишина. Това е пример за успешен ПР и нечестна журналистика. Но какво губят хората? Нищо. Гледат своя любимец, медийните началници спазват своите безпринципни политически уговорки. Тиражът не, че расте, но поне се крепи с лековити и беззъби текстчета. Кой ще ти се занимава със дълбокомислени размисли и коментари, важното е един ден на първа страница да пишеш, че „ни взимат свинското”, а на следващия ден със малко текстче да се разбере нищо никой не ни взима. Ако ставаше дума само за политика с мед да ги мажеш – можем само да предполагаме как изглежда това приз здравеопазването е най-вече фармацевтиката. Нямаме особени основания да смятаме, че България е пощадена от истинския, световен октопод на големите фармацевтични компании и хранителната индустрия със нейните абсолютно непонятни означения Е120, Е951 и т.н. Но това е нещо, за което пише единствено Джон Гришъм и то като уточнява, че всяка прилика с действителни лица и събития е случайна…