Заглавието на лятната школа “ПР и медии в България – противопоставени или равнопоставени?” на практика олицетворява сблъсъка на българския ПР с българската журналистика. Това означава всъщност сблъсък на петата с четвъртата власт в демократичното управление на страната. Един сблъсък, който засега категорично е в полза на петата власт.

Журналистите или по-общо медиите отдавна се борят да утвърдят позициите си като самостоятелна четвърта власт наред с изпълнителната, съдебната и законодателната. Пъблик рилейшънс, който чрез своите сътрудници създава в очите на обществото благоприятен имидж на организацията или лицето, наели го да работи в тяхна полза, в действителност подчинява на себе си журналистиката или просто я измества. Тоест, ПР влиза постепенно в ролята на пета власт.

Пример: На 17 май 2007 г. водещата на “Тази сутрин” по Би Ти Ви Ани Цолова с горда отсенка в гласа съобщи резултатите от собствено журналистическо разследване на телевизията за иманяри и търговци на археологически ценности. Час по-късно обаче в новинарските сайтове в Интернет можеше да се прочете, че на официална пресконференция в Областната дирекция на полицията – Велико Търново са обявили същите данни като заслуга на полицейско разследване.

Какво се е случило за всеки медиен специалист не е трудно да се досети. Ясно е, че няма никакво журналистическо разследване, а ПР обслужване на Министерството на вътрешните работи. И то нескопосно направено обслужване! Съответният отдел за връзки с обществеността на МВР е трябвало да се задоволи с ПР “изпълнението” на Би Ти Ви и да не прави пресконференция, но явно там някой нещо не е съобразил. В резултат министерството само разкри “тайните си агенти” зад поредния поръчков журналистически материал.

Няма съмнение, че ние определено се намираме в епохата след журналистиката. И в нея нека не си правим илюзии за добродетелния журналистически труд. Петата власт помита без свян четвъртата власт.

Пример: Осем години имах честта да бъда главен редактор на специализираното списание “Медиа свят”. Едно списание от този тип се издържа основно не от тираж, а от реклама. За тези, които нямат отношение към подобна дейност, ще съобщя, че в големите и сериозни издателски групировки, за да се избегне корупцията, рекламите се набират от специални рекламни отдели, а не от журналистите. “Медиа свят” беше в системата на ВАЦ и за всеки брой рекламите получавах от рекламния отдел, където дори имаше специален рекламен консултант само за списанието.

И знаете ли какво ставаше? Идва рекламната консултантка, едно младо и симпатично момиче, носи рекламите и казва: “Проф. Михайлов, моля ви, еди кой си ми даде реклама, но иска за нея да му пуснем ПР материалче”. И проф. Михайлов, против всичките си принципи, пращаше някой от редакцията да направи ПР материалче за следващия брой. Защото иначе няма реклами, няма финансови постъпления и списанието могат да го закрият. Сега ме е срам, че съм се поддавал на извиването на ръцете, но с известна нотка извинение си мисля, че има и по-зловещи сценарии във взаимодействията между реклама и ПР в българските медии.

Стигаме до най-тежкия проблем при изместването на четвъртата от петата власт. Реално е застрашена свободата на словото в България. Тя е подсигурена чрез самостоятелен член в конституцията, но какво от това... При положение, че не можем да бъдем сигурни, кои медийни послания са обективни и кои са дело на ПР журналисти, за каква свобода на словото може да се говори. Драматичните колизии тук идват от ПР сътрудниците, отстояващи имиджа на своите работодатели срещу редовите журналисти, които искат да изкарат на показ истинския лик на същите работодатели. При ПР са парите, по-добрите кадри, мощната подкрепа на всевъзможни групировки. Или петата власт е на власт!

Твърд привърженик съм на свободата на словото и на демократичните медии. Свобода на словото, неограничавана от никакви специални закони, за каквито някой засегнат отвреме-навреме надига глас. Лошото е, че както няма яснота, зад даден материал ПР журналист ли стои или обикновен, честен журналист, така няма яснота и кой притежава българските медии. А това вече съвсем обръща нещата в негативен план и праща четвъртата власт “на кино”. Всички опити досега за изясняване по законов път собственическия статут на вестници, радиостанции и телевизионни организации съзнателно се провалят. Гражданското общество също мълчи. Вярно, има отделни прояви като проекта “Прозрачност във взаимоотношенията между ПР агенции и медии” през 2006 г. на Българския хелзинкски комитет, но резултатът в най-добрия случай е буря в чаша вода.

Теоретично конфликтните взаимоотношения между петата и четвъртата власт могат да се решават чрез етичните кодекси. На 25 ноември 2004 г. беше подписан новият етичен кодекс на българските медии, който призовава към предоставяне на достоверна информация на обществото. На 7 юли 2005 г. беше приет и етичен кодекс на ПР специалистите в България. С две думи, на книга всичко е наред, но в действителност нещата са достатъчно много размити, защото журналисти, които получават заплащане за ПР услуги, докато работят като журналисти в медиите, могат да се изброят поименно колкото искате. ПР специалисти, които безогледно престъпват публично лансираните от самите тях етични нормативи, също могат да се изброят поименно.

Средата, в която са поставени журналистите и ПР специалистите в България не дават основания за особен оптимизъм в обозримо бъдеще. Липсват онези журналисти в онези медии, които да взаимодействат честно с онзи Пъблик рилейшънс, който да си върши своята личностна или корпоративна дейност с обществена отговорност. Утехата е, че това не може да продължи безкрайно…