Същинската история на средствата за масова комуникация

 

Проф. Владимир Михайлов, доктор на изкуствознанието

 

Човекът като „социално животно” (1) винаги е изпитвал потребност да общува със себеподобните си. Основно средство на това общуване, естествено, е словото – живото слово и писменото слово. Към словесния език се прибавят и други знакови системи – невербалното общуване, общуване с помощта на изображенията, с помощта на музиката и т.н. Научно-техническият прогрес постепенно предостави възможност на хората чрез технически посредници да осъществяват своето междуличностно общуване все по-бързо и на все по-големи разстояния. Нещо повече, междуличностното общуване по същата причина от един момент нататък прерасна в масово общуване. Един човек вече, в определен период от техническото и обществено развитие на цивилизацията, може да контактува с много хора едновременно. Казано накратко, става дума за историческия период, когато се появяват средствата за масова комуникация в услуга на междучовешкото общуване.

Средствата за масова комуникация още от самото начало започват да оказват съществено влияние върху общественото развитие, както и човешкото общество като цяло въздейства от своя страна върху тяхното развитие и функции. Дори може да се каже, че те не идват на бял свят случайно, по каприза на едно или друго техническо изобретение, а обусловени все пак от изобретението (без него не може!) се налагат в живота и започват да действат едва тогава, когато обществото е узряло в своето историческо развитие за подобни средства за масова комуникация и има нужда от тях. Затова и изследователите винаги са отчитали в това отношение наличието на една взаимно обвързана система, в която със сигурност раждането на масово комуникационните средства е резултат от научно-техническия прогрес и с още по-голяма сигурност е резултат от социално историческите потребности на обществото. (2)

В същия смисъл, но по-категорично e формулирано и мнението на Кнут Хикетийр, че средствата за масова комуникация могат да се определят само в исторически контекст, т.е. те могат да се дефинират и исторически изменят единствено като инструмент на обществено посредничество в обхвата на цялостното обществено развитие. (3)

Ако в медиязнанието няма разногласия по отношение признаването като първо средство за масова комуникация на отпечатаната, вследствие изобретението на Гутенберг, книга (библията), то за начало изобщо на средствата за комуникация съществуват различни предложения. Някои от тях търсят куриозното в далечната история, други се опират на по-достоверни факти и хипотези, но общото е в опипване на почвата какви може да са тези „средства”, които са служили за пренасяне на информация между хората и които са дали основата на онези средства, които в по-ново време са способни да осъществяват вече масова комуникация.

Няколко примера в тази насока: Зигфрид Цилински постави на научна основа изследванията си в праисторията на средствата за комуникация под името медийна археология. (4) Нам Чжун Пайк препоръча проучванията в историята на комуникациите да започват от коня, който според японския специалист по монголска история Ивамура е бил опитомен някъде около 1 000 години пр. Хр. и дълго време се ползва със славата на най-бързото транспортно средство за пренасяне на информация. (5) Вернер Фаулстих прави периодизация на развитието на средствата за комуникация, чието начало е 2 500 години пр. Хр., а за най-важни медии тогава са изтъкнати жената и жертвения ритуал. (6)

Периодизацията на Фаулстих всъщност заслужава по-голямо внимание поради поставянето й в основата на разработената от него история и същност на медиязнанието като научна дисциплина. Големите периоди, на които се спира немския учен са шест. Първият е споменатият вече архаичен период от около 2 500 години пр. Хр. с акцент върху жената, която се възприема като първична среда на градящите се комуникационни взаимоотношения и която гарантира като живототворяща майка репродуктивността на човешкия род. Вторият период обхваща античната култура от 2 500 години пр. Хр. до 800 години сл. Хр. Третият период е съсредоточен върху Средновековието: 800 – 1 400 години сл. Хр. Четвъртият период се простира по времето на Ренесанса, селските войни, Реформацията и 30-годишната война до около 1 700 години сл. Хр. Тук започва същинската история на средствата за масова комуникация чрез появата на печатните медии – първо книгата, а по-късно и вестника. Петият период е разположен в едно създадено вече гражданско медийно общество (1700 – 1 830 години сл. Хр.), което се характеризира с разцвета на печатните медии – книги, вестници, списания, брошури, плакати, календари. Шестият период на практика представлява медийната история на ХІХ и на ХХ век с ориентиране към два подпериода. Единият се отнася за епохата на индустриализацията и масовизацията (1830 – 1900 години сл. Хр.) с техническите нововъведения при печатните медии, с полагане основите на електронните медии, с триумфалното шествие на фотографията. Другият подпериод (след 1900 години сл. Хр.) тръгва от индустриализацията и масовизацията, за да стигне до индивидуализацията на постиндустриалното общество и се прехвърли във времето на процъфтяващите дигитални медии в информационното общество от началото на ХХ век. В този подпериод е възходът на киното, грамофонните плочи, радиото, телевизията, видеото, компютъра, Интернет.

Същинската история на средствата за масова комуникация, както вече стана дума, се свързва безапелационно с откритата печатарска преса с възможност за набор на текста от подвижни метални букви на родения в Майнц Йоханес Гутенберг (1394/1399 – 1468). В съдружие с Йохан Фуст през периода от 1452 до 1455 г. той отпечатва прочутото Гутенбергово издание на библията. (7) Предполага се, че тиражът е бил между 100 и 200 екземпляра, от които са се съхранили само 40. Така започва летоброенето на масмедиите след изпълненото в дело най-важно условие за съществуването на масова комуникация – техническият посредник.

Техническият посредник или техническото средство са абсолютно необходими, за да може информацията да бъде тиражирана и да достигне до неограничен брой потребители. По-точно, журналистическата или художествената информация, публично адресирана до значителна като количество, разнородна, разсъсредоточена и анонимна аудитория, не може да се реализира, ако ги няма техническите носители – книга, вестници, радио, телевизия и т.н. Съсредоточаването на вниманието върху техническото средство за разпространение при масово комуникационния процес датира от началото на 60-те години на ХХ век, обвързано в световното медиязнание с изследванията на Герхард Малецке в сферата на психологията на масовите комуникации. (8) Като изхожда основно от тогавашното състояние на науката за масовите комуникации, той дава свои дефиниции за понятието „масова комуникация” и за понятието „медия (средство за масова комуникация)”. Ако масовата комуникация е дефинирана като разбиране за всяка комуникация, която се разпространява чрез техническо средство до широко разпръсната публика, то ясно е, че медията от само себе си се дефинира като техническото средство за разпространение на комуникацията. Тези дефиниции са широко използвани във всички последвали научни изследвания на средствата за масова комуникация.

Би било некоректно да не отбележим, че развитието на масово комуникационния процес и на техническите средства в десетилетията след 60-те години наложиха промени в смисъла на съществуване и на действие на средствата за масова комуникация. Михаел Кунчик и Астрид Ципфел в своя труд „Въведение в науката за публицистика и комуникация” (9) правят интересно разграничение в този смисъл между традиционните средства преса, радио, кино, телевизия и новите средства видео, видеотекст, кабелна телевизия:

За първите няма никакъв проблем да се приложи дефиницията на Малецке: „Под масова комуникация се разбират всички форми на комуникация, при които публично се оповестяват изложения чрез технически средства за разпространение (медии), косвено (т.е. при пространствена или времева, или пространствено-времева дистанция между партньорите в комуникацията) и едностранно (т.е. без смяна на ролите между казващи и възприемащи) на дисперсна (разпръсната) публика (за разлика от присъствената публика).”

При вторите, тази дефиниция не е подходяща според Кунчик и Ципфел, тъй като вече не може да се говори за едновременна дистрибуция на стандартизирани съдържания или за еднопосочност. Затова в края на ХХ век под средства за масова комуникация започват да се разбират техническите средства, които служат за разпространение на съдържание сред публиката. Изпуска се „масовото разпространение сред дисперсна публика”, защото средствата за масова комуникация тръгнаха по пътя на индивидуалната комуникация, по пътя на комуникацията по желание.

Това историческо развитие на средствата за масова комуникация плюс нахлулата в началото на ХХІ век повсеместна дигитализация с нейната интерактивност налагат търсенето на нови закономерности в ускоряващото се появяване и налагане на непознати във всяко едно отношение средства, които определено не се вписват в предначертаната още от времето на Гутенберг схема за постъпателното „раждане на масово комуникационните средства като резултат от научно-техническия прогрес, но и като резултат от социално историческите потребности на обществото”. Научно-техническият прогрес започна да изпреварва еволюционното обществено развитие. Дигиталната революция при средствата за масова комуникация, откъдето и да я погледнем, не е еволюционно развитие нито на средствата, нито на потребностите на обществото.

Възможна ли е все пак при това положение някаква протичаща закономерно във времето класификация, която да позволи въвеждането на ред в изследването на медийното развитие. Дори и привнесен отвън ред, на чиято основа да може да се гради не само необходимата в такива случаи историческа периодика, а и възможност за определено „задължителната” в тази област прогностика.

Колкото и да е субективен подходът към подобно класифициране, има достатъчно доказателства, за да предложа следния последователен ред, обединен около групите: слово и комуникация; звук и комуникация; образ и комуникация; аудиовизия и комуникация; дигитална комуникация. (10)

Посочената класификация има претенцията да бъде оригинална, но естествено се опира на ред други опити в медиязнанието за систематизиране на средствата в света на масовите комуникации. Най-близка е като идея до предложението на Даниел Бърстин три епохи да маркират историята на комуникациите: епохата на говоренето и писането; епохата на печатните публикации; епохата на радиото и телевизията. (11) Доколкото обаче в историята на средствата за масова комуникация става дума за огромни отрязъци от време, прецизирането по линия на „слово”, „звук”, „образ”, „аудиовизия” и „дигитализация” създава условия за по-оперативно разполагане на възможните комбинации и подреждане на средствата в дългите години на тяхното съществуване.

Словото, свързано с говоренето и писането, обхваща голяма част от развитието на човешката цивилизация. На първо място стои устното съобщение. После се появява способността то да се записва. Особеност е, че изреченото съобщение може всеки да чуе и възприеме, докато същото съобщение, индивидуално записано, обикновено е насочено към точно определен човек или група от хора. В такъв смисъл епохата на говоренето и писането се вписва като епоха в развитието изобщо на комуникациите, но все още не на масовите комуникации. Истинската история на средствата за масова комуникация започва с печатното слово. Спокойно може да се каже, че културата след Гутенберг, например, непрекъснато е била култура, създавана и предавана чрез медиите.

Радиото създаде средата, в която се оформя следващата класификационна група в непрекъснатия постъпателен ход на развитие на средствата за масова комуникация – тази на „звук и комуникация”. На практика тя разби монолитността на печатното слово от първата група „слово и комуникация”. Защото появяването на звука в масовите комуникации означаваше преминаване от писаното слово към говоримото слово с цялото дискредитирано от отпечатания текст богатство на говора чрез интонации, възклицания, тембър на гласа, паузи и т.н.

Средствата, принадлежащи към „звук и комуникации”, с цялата им тежест в медийната история, имаха всъщност повече преходна роля поради сравнително бързото тотално пренасочване на интересите изцяло към образа. Няма спор, че в общуването си с медиите хората предпочитат и реагират в много по-голяма степен на изображението, отколкото на звучащото слово. Като тенденция това беше наложено от плакатите и фотографията, първите средства за масова комуникация от групата „образ и комуникация”. От 1880 г., когато се налага литографията във Франция, печатният плакат наистина получава най-широко разпространение. В 1881 г. Георг Майзенбах изобретява автотипията или растеровото клише, което пък повишава изключително много тиражните възможности на фотографията. Средствата от тази група имат основната заслуга за преминаването на масово комуникационната действителност през втората половина на ХХ век почти изцяло под знака на диктатурата на образа.

Най-големият обрат в развитието на средствата за масова комуникация дойде след раждането и настъплението на аудиовизуалните медии. Настъпи времето на следващата група в предложената класификация – „аудиовизия и комуникация”. С киното, телевизията, видеото окончателно се възцари „Цивилизацията на образите”, която измести „Гутенберговата цивилизация” и стана едва ли не единствената цивилизация в общокултурните процеси за основната маса хора по земното кълбо. В интерес на истината „Цивилизацията на образите” като понятие често се използва и с пренебрежителен оттенък за характеристика на същото това време. Непрекъснатото атакуване на зрителите с образи в крайна сметка се стреми да ги отучи от самостоятелно мислене – тук е протестът към новото явление. Културата на ХХ век обаче, погледнато обективно, а не емоционално, е невъзможна без аудиовизуалните средства за масова комуникация. Дори нещо повече, тези средства, наричани още средства за екранна или електронна комуникация, принудиха културознанието да въведе ново определение за културата – медиякултура. Култура чрез медиите.

В края на ХХ и началото на ХХІ век ходът на развитие на средствата за масова комуникация получи изненадващо силен тласък. Дигиталната технологична революция преобърна наново представите за това, какво е средство за масова комуникация и какво е масово комуникационен процес. В дигиталното аудиовизуално средство се заявиха мултимедията и интерактивността, а дигиталната комуникация затвърди индивидуализацията в общуването с медиите и промени принципа на масовата комуникация от „от един към много” на „от много към много”.

Книгата е първото средство за масова комуникация, това е ясно. Един факт, който, за съжаление обаче, често избледнява на фона на онези средства, които се развиха бурно и добиха мощ в епохата на индустриализацията с разрастването на градовете и формирането на масовото общество. Изобретеният от Гутенберг метод за бърз набор и книгопечатане (Китай познава печата върху хартия от края на VІ век сл. Хр. с помощта на единични дървени плочи, върху които е гравиран целия текст) всъщност дава възможност за широко обществено разпространение на всякакви видове литературни произведения. Т.е. функциите на книгопечатането от самото начало и за един продължителен период от време са не повече от репродуктивни. (Първата българска печатна книга „Абагар” е издадена от никополския католически епископ Филип Станиславов в Рим през 1651 г. (12))

Едва век и половина по-късно методът за тиражиране на словесната продукция започва да се използва и в журналистиката. През 1605 г. печатарят Йоханес Каролус се заема с издаването в Страсбург на първия вестник в света – „Relation”. (13) (Първият български вестник „Български орел” на Иван Богоров излиза на 20 април 1846 г. в Лайпциг. (14)) По-късно се появяват списанията и пресата като цяло заема своето почетно място в редицата на средствата за масова комуникация.

Тясно обвързана с пресата е фотографията, която възниква в първата половина на ХІХ в. и която бързо намира своето място по страниците на вестниците и списанията. Историята на развитието на фотографията, между другото, още веднъж потвърждава принципите на развитие на средствата за масова комуникация. Ако, за да стане исторически факт фотографията, са били необходими откритията на французите Ниепс и Дагер, то за да стане тя средство за масова комуникация е трябвало да мине време, докато се измисли способа за тиражираното отпечатване на снимките чрез цинковото растерово клише. Този пък способ окончателно раздели фотографското творчество на фотоизкуство и фотожурналистика.

С имената на Гулиелмо Маркони и Александър Попов през 1895 г. е свързана появата на радиото в света на масовите комуникации. (В България първите експерименти с безжичен телеграф са направени през 1903 г. в казармите на инженерните войски, София. От същото място през 1929 г. Георги Вълков излъчва за първи път говор и музика. (15)) С радиото фактически се открива епохата на електронните средства за масова комуникация. То за относително кратък срок от време се организира като техника и предаватели, програмна структура и широкообхватно излъчване, налага се като водещо средство през 20-те години на ХХ в., а през 30-те години отчита своя „златен период”. В следващите две десетилетия можем да отчетем постигането на известно равновесие между водещите в общественото внимание тогава средства за масова комуникация преса, радио, кино.

След Втората световна война обаче равновесието е рязко нарушено в полза на стремително развиващата се телевизия. Първата в света телевизионна демонстрация пред публика, от която официално тръгва летоброенето на практически работещата телевизионна масова комуникация, е направена от Джон Беърд на 26 януари 1926 г. в Лондон. Иначе самото откритие за телевизията от механичен тип принадлежи на Паул Нипков, с регистриран патент от 1885 г., а изобретяването на принципа на електронната телевизия е на Борис Розинг, с регистриран патент от 1910 г. Реално организирано редовни телевизионни предавания тръгват през 1935 г. Като първенството в започването на постоянна телевизионна комуникация държи Германия с пуснатото в ефир за Берлин на 22 март 1935 г. телевизионно излъчване със средна контрастност на образите 180 линии при 25 кадъра в секунда. (В България два пъти е започвало излъчване на редовни телевизионни предавания – единият път през 1954 г. като дейност на експерименталния университетски телевизионен център при софийската Политехника и втория път през 1959 г. като дейност на държавната институция  „Българска телевизия”. (16))

Спрялото по обективни причини по време на войната прохождащо развитие на телевизията беше компенсирано с невероятно бурния неин растеж от началото на 50-те години на ХХ век. Може да се определи дори, че това десетилетие регистрира истинското начало на масовата световна телевизионна комуникация. В такава степен телевизията завладя вниманието и на масово комуникационните средства, и на политическата и културна обществена нагласа, че предизвика сътресения с дълготрайни последици и в двете области.

Съществуващите до този момент средства за масова комуникация буквално бяха подчинени на масовото могъщество на телевизията. Пресата измени вътрешната структура и външния облик на своите издания, съобразявайки се с телевизионната концентрирана информираност като съдържание и визуална атрактивност като послание за очите. Радиото премести информационните си програми сутрин или се ориентира към многобройните музикални формати. Киното отстъпи филмите си на малкия екран, което имаше съществено отражение върху развитието му като изкуство.

В политически план телевизията се оказа най-мощното средство за масова комуникация, съществувало в историята на човешката цивилизация, което може да манипулира безотказно общественото мнение в полза на собствениците на телевизионните организации или на платилите за излъчваните предавания. Културната деградация от същия период в полза на масовата култура също е следствие от масово разпространяваните и масово гледани телевизионни програми.

Телевизията от следвоенното време, подкрепена от наложилата се вече в планетарни размери индустриализация с всичките масови последствия в производство, образование, култура и т.н., се опита да затвърди като че ли веднъж завинаги единствено допустимия масово насочен характер на средствата за масова комуникация. Масов характер, масова аудитория, масово въздействие, масова комуникация.

Световната постиндустриална промяна, започнала първо в Съединените щати в десетилетието, разположено между 1955 и 1965 г., тръгна постепенно да превзема и другите страни. Надигна се вълната на всеобемащата информация, на взривяването на големите общности, на децентрализацията, на комуникационните мрежи. Тази вълна, макар и в продължителен срок, съобразно достигнатото икономическо и обществено-политическо равнище във всеки отделен географски регион, реално помиташе едно след друго създадените от индустриалното общество масово производство, масово разпределение, масов отдих, масово образование, масово съзнание.

Близко до ума е, че в този демасовизационен марш не можеха да бъдат подминати и средствата за масова комуникация.

Индивидуализирането на масовите средства първо беше усетено от пресата. Тиражите на вестниците-мастодонти с милионна аудитория (В България в. „Работническо дело” през това време е с тираж от 700 000 екземпляра) намаляха за сметка на по-дребни периодични седмични или двуседмични издания, специализирани за групи читатели и задоволяващи техните лични или местни интереси. Радиостанциите се увеличиха неимоверно като брой, което означава, че слушателите разполагат с повече програми за избор. Това пък разкъса масовата аудитория между многото възможности да се слуша радио по индивидуален вкус. Потегли надолу и броят на масовите телевизионни зрители. Малките телевизионни предаватели измъкнаха една по една групи зрители от централизираните телевизионни мрежи-гиганти. Кабелната телевизия рязко увеличи множествеността от програми за своите абонати, които могат не само да избират, но по системата на обратната връзка и активно да пожелават програми за лично ползване в определен от тях час. Телевизията от космоса и най-вече непосредственото приемане на програми от спътник чрез параболична антена довърши накрая делото по демасовизирането на публиката като я раздроби на множество минипублики. Макар и в начална фаза започна да се губи масовата послушност на предишните пасивни, безропотно оставящи се на образното внушение, зрители.

На 14 април 1956 г. в Чикаго фирмата „Ампекс” демонстрира в действие първият видеомагнетофон. (17) Появява се видеото в семейството на средствата за масова комуникация, което носи със себе си ореола на първото индивидуално аудиовизуално средство за масова комуникация. Типично в стила на историческото развитие на средствата то не дойде в поредицата медии изневиделица. Напротив, раждането му е дълбоко закономерно и като технологичен прогрес, и като обществена потребност. Електронната индустрия вече е на висота, има материални възможности за производство и съответна покупателна способност на хората. Големият и малкият екран са подготвили почвата образът от киносалона през домашната стая да стане индивидуално притежание в една все по-широко разпространяваща се обществено-демократична действителност в един все по-демократизиращ се постиндустриален свят.

От пръв поглед личи роднинската връзка между видеото и телевизията, а и изобретяването му първоначално е наложено единствено поради крещящата нужда за записване и възпроизвеждане на телевизионните програми. От 1963/64 г. видеото започва да привлича вниманието и на обществените кръгове извън професионалните телевизионни среди. Намаляването на размерите на видеомагнетофоните и въвеждането през 1968 г. на касетирането на видеолентата оформят окончателно самостоятелното битие на видеото като средство за масова комуникация. За първи път след книгата се появява средство за разпространение на информация (журналистическа или художествена), което позволява индивидуално послание и индивидуално общуване, обединени с масово тиражиране и масово възприемане. Но докато притежаващото същите качества средство „книга” нямаше шанса да попадне в подходящ обществен климат на икономическо и информационно развитие, видеото уцели своето време. Нещо повече, то дойде на бял свят като осъзната необходимост именно за своето време.

Индивидуализацията нахлу в живота на средствата за масова комуникация не само външно, тя се наложи в неразделна връзка с излъчваното собствено съобщение. Още видеото, с видеоарт продукцията си, потвърди известната максима в медиязнанието, че каналът на комуникацията не служи само за пренасяне на определено съобщение, а е и активен фактор за реализиране на общуването между него и публиката. В състояние е също да налага съвсем конкретни условия за това общуване.

От гледна точка на изминалото след 1956 г. време можем да отчетем, че историческата мисия на видеото не е била само да изпълни предназначението си за самостоятелен подход към потребителите на осигуряваната от него комуникация, но и да поведе другите средства за масова комуникация към индивидуализация на възприятието. Защото единствено масирана дейност на индивидуално насочени средства може да промени незаангажиращото съществуване на масовото съзнание към по-трудното изживяване на индивидуалното съзнание. Поколения са израснали и са се възпитали  изцяло под контрола на средствата за масова комуникация и не е лесно да бъде подменен създаваният от тях приятно упойващ динамичен стереотип с магическа пръчка. Може би тези поколения по биологически и  психологически причини нямаше как да се приспособят към изменената индивидуализирана комуникационна епоха и всичко сочеше, че трябва да минат още десетилетия, за да са в състояние бавно преобразяващите се средства за масова комуникация също така бавно и неусетно да подготвят необходимите им за новия начин на общуване самостоятелно мислещи и избиращи индивиди.

Спокойният еволюционен ход на промяната обаче неочаквано беше нарушен с гръм и трясък от дигиталната революция. Неудържимо нахлу компютъра като водещо средство за индивидуална/масова комуникация и всички произтичащи от него последствия. А те са със зашеметяващ преобразяващ резултат за цялото нормално развитие на средствата след появата на книгата през ХV век. Интернет погълна в себе си книгата, вестника, списанието, радиото, филмите, телевизията и е въпрос на историческо време дали да им даде само място за изява и възможност за контакти с глобална аудитория или да предложи свои електронни разновидности на познатите в индустриалното и постиндустриалното общество средства за масова комуникация.

Няма съмнение, че някъде точно от средата на 90-те години на ХХ век медиите тотално попаднаха в сложната ситуация да преосмислят съществуването си под влияние на Интернет с неговия децентрализиран модел на масова комуникация. (18) Дигиталната промяна, основана на информационните технологии, всъщност обърна наопъки с ускорени темпове цялата материална база на обществото. Мануел Кастелс дори използва разпространението на информационните технологии във всички сфери на обществената и стопанска дейност, за да измести аналитичния поглед на изследване на средствата за масова комуникация от „постиндустриализма” към „информационализма” (19). Информационното общество включва в себе си освен информационализма още глобализацията, разпространението на мрежите, създаването на идентичност, криза на патриархалните ценности и националните държави, които взети заедно чертаят историческите хоризонти за няколко поколения напред. Акцентът в това общество, без съмнение, е върху информираното съзнание.

Компютърът, който гради жизнено необходимото за живота в информационното общество информирано съзнание, е символът на комплексното крайно устройство, слагащо връхната точка на дигиталната революция. Връзката на потребителите чрез него с Интернет ясно показа, че за първи път в историята на средствата за масова комуникация „информацията се освобождава от своя носител” (Барлоу (20)). „Средството е съобщението” на Маклуън остана в миналото на ХХ век. Новото съобщение в дигиталните средства е интерактивно, самоорганизиращо се и абсолютно свободно. В малките групи, които общуват помежду си, моделът на комуникация вече се характеризира с принципа „всеки с всички”.

Информационното общество в първото десетилетие на ХХІ век със сигурност плува във водите на Интернет с неговия глобален обхват, интерактивност и равнопоставеност. Предимствата на глобалната Мрежа, в сравнение с традиционните от гледна точка на информационализма средства за масова комуникация, изменят с голяма скорост предпочитанията на познатите читатели, слушатели, зрители. Те все повече излизат от своето състояние на пасивни възприематели, за да стават активни потребители на посланията от дигиталните медии. Новата комуникация, както е заявена от Интернет и ползващите го като посредник средства за масова комуникация от 20. век, се изгражда в един особен диалог между излъчващите се медийни съобщения и предпочитанията в една или друга посока на партниращия потребител, който държи в свои ръце компютърната връзка.

Заличава се границата между обект и субект. Гледната точка на обективното внушение от средствата за масова комуникация е в процедура на ликвидиране. Създателите на съобщенията и представителите на аудиторията разчитат на субективни взаимоотношения помежду си, за което обаче трябва да се спазват известни условия. И едните, и другите научават в ход правилата на новата комуникация, в която са въвлечени. Тя определено изисква по-високо интелектуално равнище от това на предишната масова аудитория, съчетано с подчертана технологична компетентност. Изисква и по-различни творчески качества от създателите на програмите и текстовете, за да могат да напълнят със съдържание изпреварващите ги като възможности за интерактивни послания медии.

Във всеки случай, който не се съобрази и от двете страни с коренно променената обстановка в света на масовите комуникации (може би това е краят на средствата за масова комуникация?!) рискува да остане на доизживяване в сферата на отиващото си постиндустриално общество. Между другото има милиони хора по света, които са живели и продължават да живеят щастливо при наистина не лошите условия на традиционното медийно общуване, но като принцип на себеуважение към себе си и на принадлежност към характерната за времето информационна епоха тази позиция е твърде безперспективна.

 

 

Литература