Когато масовата култура се вземе насериозно, или защо се провали (Шоуто на) Слави Трифонов

 

Биляна Константинова,

студент в магистърска програма "Управление на масовите комуникации и връзки с обществеността"

 

Българският преход роди редица емблематични личности – политици, журналисти, писатели, музиканти – всички претендиращи за звезден статус и за всенародната любов. Те идваха и си отиваха, много от тях са отдавна забравени, някои изобщо не бяха запомнени, но един от тях оцеля. Оцеля на януарските барикади през 1997 г., оцеля напук на политическото сито в Българската национална телевизия, оцеля въпреки “нелегалното” си екранно съществуване и на прага на новото хилядолетие се завърна, за да изиска полагащия му се дял от славата. След три предавания със сходна (нерадостна) съдба, Слави Трифонов постъпи по Аспаруховски – заби меча в първата частна национална телевизия бТВ и обяви “Шоуто на Слави” за своя столица.

“Шоуто на Слави” изгря на българския телевизионен хоризонт на 27 ноември 2000 г. То дойде като продължение на нашумелите в началото на 90-те години студентско предаване “Ку-ку”, “Каналето” и “Хъшове”, последното от които свалено от ефира на Българската национална телевизия след първия си брой. В своята седемгодишна екранна история то извървя свой уникален път, характеризиращ се с бърз и безспорен възход, относително дълго продължил пик и бавна смърт (която в края на юни 2007 г. екипът на “Седем Осми” удължи с още три години, подписвайки нов договор с бТВ). Първото изглеждаше логично, а последното не изненада единствено специалистите в областта на медиязнанието. Слави Трифонов също претърпя трансформация – от приятел той се превърна в диктатор.

Слави Трифонов влезе в бТВ като рицар на бял кон. Трудностите, които изникнаха пред него със свалянето му от екран през 1998 г. и почти нелегалното излъчване на “Хъшове” го превърнаха в легенда. Значителна роля за това изигра и Българската национална телевизия. Той обаче продължи да събира хората по заведенията и стадионите в цялата страна и да им разказва своята истина. Затова  предаването по бТВ се превърна в неговото средство за възмездие. Чрез него той започна да събира много по-големи тълпи, този път пред екраните.

“Шоуто на Слави” дойде като нещо уникално за българския телевизионен ефир след 1989 г. Никой до този момент не беше разполагал с достатъчно средства, за да предложи толкова визуално и съдържателно атрактивен продукт, а ако беше ги имал, те не бяха вложени по най-добрия начин. От друга страна, никой не си беше позволявал, по една или друга причина, да критикува толкова открито властта, което не е похвално. Предаването не показа нищо ново, но затова пък съчета най-успешните форми на телевизионно забавление, реализирани в кратката, но доста съдържателна история на екранния феномен – танци, изпълнени от красиви жени; музика и песни на живо; актьорски изпълнения и импровизации; интервюта с известни личности, представляващи интерес за широката публика. Трифонов беше в изгодна позиция, защото не се налагаше тепърва да печели публиката. Тя беше негова много отдавна. Трябваше просто да продължи да й дава същото, както досега, да поддържа интереса й с непознати неща и да й гарантира продукт, който няма къде другаде да намери. Само че с течение на времето акцентът в предаването се измести и то се превърна в средство за разчистване на лични сметки от страна на водещия, за подклаждане неговото тщеславие и за удовлетворяване на неговото самолюбие. През последната година и половина пък акцентът съвсем изчезна и “Шоуто на Слави” се превърна в скучновато предаване с изтъркан репертоар.

Заради отношението към него Слави Трифонов винаги е бил безпощаден към политиците у нас, независимо към коя партия принадлежат. Шоуто по бТВ му осигури национална трибуна, от която да излива и личното си недоволство и зле прикрит гняв, и разумната критика по отношение поведението на управляващите и цялата им политическа и житейска философия. От една страна, това беше добре за зрителите, защото до този момент никой не се беше осмелявал да отправя такива смели, най-общо казано, коментари по адрес на власт имащите. Те радваха телевизионната аудитория, караха я да сяда всяка вечер пред синия екран, компенсираха и нейното недоволство. От друга страна, тази многомилионна зрителска подкрепа формира у Трифонов усещане за вездесъщност. Отначало само осмиващ, той започна да размахва заканително пръст, да се опитва да заема и прокламира своята позиция по теми, по които е некомпетентен, да се изживява като изразител на народната воля без някой да му е делегирал това право. И ако в началото това поведение беше забавно, или поне приемливо, в последствие започна да дотежава и да дразни. Не само това, от политиците то се измести към аудиторията, а тя, както е известно, не обича да бъде поучавана и критикувана, поне не директно. Реакцията й е светкавична и непреклонна и се изразява в простото натискане на копчето на дистанционното управление. Грешката на Слави Трифонов беше, че прие зрителите (и техния брой специално) за даденост и реши, че може да ги моделира както пожелае. Те го надцениха и сбъркаха, той ги подцени и също сбърка. От всичко това пострада шоуто като самостоятелна цялост, което загуби част от своите почитатели, а в опита те да бъдат възстановени беше накърнена съдържателната му част.

Когато започна излъчването на “Шоуто на Слави” по бТВ, то представляваше музикално-развлекателно предаване. Музиката в него заемаше значителна, при това немаловажна, част. Скечовете често бяха съпътствани и от тематично изпълнение, базирано на популярна песен, но с подходящ за случая комичен текст. В студиото водещия и бендът представяха на живо песните от новите си албуми, организираха изненади на гостите, интерпретираха живота и действителността с музика. Тя осигуряваше фон на шоуто и шоуто й осигуряваше фон. Тя беше един от силните козове за въздействие върху аудиторията. Освен това, ако гостът не беше музикант, екипът на предаването му “подаряваше” незабравим миг със специално изпълнение на Ку-ку бенд и беквокалистите.

Музикалният елемент беше първият, който видимо изчезна от предаването. Без нея то престана да бъде шоу в истинския смисъл на думата. Атмосферата в студиото “обедня” и “Шоуто на Слави” стана на моменти доста трудно за преглъщане – суховато, скучновато, безинтересно, банално. Публиката беше лишена от нещо, с което е свикнала, обича и чака. Нейното удоволствие беше намалено без видима причина и без в замяна да й се предложи нещо друго. От друга страна, водещият (не без основание) изтъкваше качествата на музикантите от бенда и започна да го налага като едва ли не най-висша форма на реализация на певческия и изпълнителския талант в България. Това не беше лошо, но същевременно лиши Ку-ку бенд от подобаваща изява вътре в рамките на предаването. Постепенно музикантите започнаха да присъстват в студиото само за озвучаване на монолозите на водещия, танците на балерините и от време на време изпълнението на някой гост. Имало е случаи, в които в много на брой предавания те не правят нищо друго освен да се подпират отегчено на инструментите и да изсвирват по няколко ноти, за да отбележат края на някоя остроумна реплика. Те имаха и имат едни от най-скъпите и качествени инструменти в света, някои от тях правени по поръчка, но осезаемо им липсва сцена. Шоуто не ги използва достатъчно, от което губи и то, и самият бенд, и зрителите пред екраните. Шоуто ги направи по-известни от всякога, но успя и да прекъсне пътя им към заслужената слава. Приело, че това е единствената форма на реализация на техния безспорен талант, то го “консервира” за неопределено време, без да си даде сметка, че по този начин ги лишава от реализация и успех. Затова и вокалистите, и част от инструменталистите напускаха екипа – за да потърсят ново поле за изява и нов тип публика. Да докажат, че могат още много и че това, което до този момент са демонстрирали е само част от техния постоянно усъвършенстващ се талант. Да се докажат индивидуално, а не единствено като част от “хората на Слави Трифонов”, които работят за неговия, но не и за своя успех. Предаването от своя страна престана да забавлява и се превърна в нещо неопределено, но със сигурност негледаемо. В него отдавна няма атмосфера и настроение. То е говорилня, в която хора пишат и сами се забавляват на това, което са сътворили. А когато Слави Трифонов излезе в почивка, съществуващата преди относителна дисциплина и съобразяване най-малкото с възрастовия диапазон на аудиторията тотално рухнаха и шоуто се превърна в просташка безсмислица.

По подобен начин стои и ситуацията с актьорите. Те се показват значително по-често, но пък изпълненията им са еднотипни и бързо омръзват. През първите години от съществуването на шоуто актьорите покриваха широк спектър от персонажи. Всеки от тях имаше своя емблематична роля, но наред с нея се превъплъщаваше в случайни, епизодични образи. Те представяха многообразие от гледни точки, интерпретации на българското житие и битие, демонстрираха таланта и изключителната гъвкавост на актьорите, умението им да преобръщат ролите в шоуто, да импровизират, да създават настроение и т.н. Постепенно обаче концепцията за тяхното участие се промени и те започнаха да влизат в едни и същи образи, които представят мнението на едни и същи типажи, да не казват и да не представят нищо ново. Колкото и добри да бяха и да продължават да са, те омръзнаха. Вярно е, че една от разумните стратегии е да даваш на хората това, което обичат и което им носи настроение. Това задържа успеха, но не за дълго. Зрителят се уморява да гледа едно и също нещо всяка вечер.

“Шоуто на Слави” като рамка задава някакви относително постоянни развлекателни параметри, но това не означава да се повтаря непрекъснато едно и също. Смехът има много лица, не беше нужно той да се ограничава в няколко, доказали се като успешни. Отпускането, дори да си единствен и безспорен, е недопустимо. Зрителят не е глупав и не е толкова уморен, че да не забелязва кога искат да му предложат “вчерашна храна”. Екипът на предаването направи точно тази грешка. Разбра, че няма конкуренция и реши, че няма и смисъл да се старае кой знае колко много след като хората така или иначе го гледат. Остави се на старите лаври, но мързелът и самонадеяността му изиграха лоша шега.

Това “стандартизиране” на персонажите  е и една от причините в актьорския състав да настъпват най-много и най-чести промени. Също както при бенда, съдържателните граници, които шоуто поставя, не оставят кой знае какво поле за развитие и усъвършенстване. Скечовете често са рутинни, а еднообразието не е добро както за телевизионната аудитория, така и за този, който се е наел да я забавлява. Талантът се изхабява, ако не се практикува и не му се поставят предизвикателства достатъчно често. А “Шоуто на Слави” не дава тази възможност. То развива единствено умението да се разработват скечове за нищожно кратко време и при “гаф” да се импровизира. От тях обаче не остава нищо, защото телевизионният продукт е предназначен за еднократна употреба. А целта на всеки човек, не само актьор, е да бъде запомнен.

Изброените дотук проблеми обаче са маловажни в сравнение с цялостното изхабяване, което настъпи в “Шоуто на Слави” като концепция. Първата част, с малки или по-големи корекции, може да се задържи дълго, защото куриози в обществено-политическия живот винаги ще има. Т.е., ще има и на какво да се надсмиваме. Проблемът е във втората част, с гостите. Да намериш интересни личности, с които да разговаряш всяка вечер в продължение на една, две, пряко сили три години не е кой знае колко трудно. България е родила достатъчно значими синове и дъщери, които да разкажат от екрана за себе си, за другите и т.н. и това да бъде интересно и да забавлява аудиторията. Освен това, напоследък у нас идват не малко световноизвестни личности, които също имат какво да споделят с българския зрител. Когато говорим обаче за предаване, което се излъчва в продължение на седем години, провалът е гарантиран. “Шоуто на Слави” не беше подминато от момента на изхабяване, но свръх амбицията на неговия водещ го тласна към безславното дъно. Вместо да се оттегли или да въведе жизненоважните промени, той продължи да дълбае в старата бразда, без да се вслуша най-малкото в гласа на своята намаляваща аудитория. След няколко безспорно силни години, екипът на предаването се оказа в ситуацията да няма какво да предложи на зрителите. И се впусна в организирането на безумни конкурси като “Аз пея в Ку-ку бенд”, “Народен артист”, “Танцувай с мен”. Положи началото и края на една инициатива – “Музикална академия Ку-ку бенд”, която така и не се осъществи. Създаде няколко звезди, които угаснаха преди още да са изгрели и се компрометира още повече. Целта на всичко това беше не да се търсят самородни български таланти, а да се запълва с “нещо” времето в агонизиращото шоу. Ефектът, както се видя, беше нулев.

Имаше период, в който “Шоуто на Слави” се люшкаше между смешното и сериозното, но така и не избра на кое от двете да заложи. В началото репортажите на Иван Кулеков, представящи различни не забавни аспекти от родната действителност, привнасяха щипка задълбоченост в иначе повърхностното предаване. Изданията, посветени на националните празници на България и изпълнени с патриотично настроение и дух, се приемаха с отворени обятия, защото за петнадесет години телевизиите така и не се научиха как да повдигат духа на българина поне на важните за него дни. Не направиха и нищо значимо, което да му покажат, а повтаряха едни и същи предавания и едни и същи песни отново и отново. Заради това националните празници престанаха да бъдат такива. Те не се празнуваха, а се отбелязваха и за българина бяха просто почивен ден. “Шоуто на Слави” върна подобаващото отношение към тях. То беше неотменна част от програмата на бТВ в тези дни, очакваше се и предизвикваше търсения ефект. То донесе на мода патриотичните песни и накара младите хора, които съставляват по-голямата част от аудиторията му, да оценяват българското, а не да го отхвърлят като втора ръка.

Екипът на предаването подкрепи и популяризира и първата инициатива “Българската Коледа”. То беше гарант за правилното и целесъобразно разходване на събраните средства и направи специални репортажи за човешките животи, спасени благодарение на закупената нова апаратура и скъпи медикаменти. Това накара всички да благодарят на Слави, въпреки че инициативата беше на президента Георги Първанов. Трифонов се изживя като спасител и обединител и прие позата на строг и загрижен гражданин, който недоволно и укорително размахва пръст от екрана на политиците, които не работят по решаването на  важните за хората проблеми, а губят време в междуличностни и междупартийни интриги. Благодарение на тези си действия доверието в него, а оттам и самочувствието и себеоценката му нараснаха неимоверно. Той се взе за вездесъщ, за единствения, с когото ще се съобразяват всички и от когото ще изпитват основателен страх. Преди парламентарните избори през 2005 г. той покани лидерите на основните партии у нас да седнат не на жълтото диванче, а на “горещия стол” в студиото и да разкажат защо досега са постъпвали така, а не онака и как смятат да действат занапред. Учудващото е, че те приеха, но не знаеха какво ги очаква. За тях това беше предаването с най-висок рейтинг, което съответно ще им даде възможност да говорят пред огромна аудитория. Пред тях обаче се изправи не само водещият, а и най-изявените му сценаристи, които далеч не бяха и не се стремяха да бъдат обективни и превърнаха предполагаемия разумен диалог в съдебно заседание. И шоуто престана да бъде шоу. То се изживя като сцена за сериозни разговори както по въпроса за пътя, който страната е поела, така и по различни вътрешни скандали, заемащи периодично централните заглавия в българските медии. Слави Трифонов се прие като балансьор, което нямаше да е толкова лошо ако се занимаваше единствено с това. Но той реши да съчетава забавление със сериозни разговори, (а не скечове), и не прие нито едното, нито другото за свой приоритет. Предаването реши да привлича още по-голяма аудитория и да бъде интересно както за масовия зрител, който чака своето вечерно забавление, така и за хората, които подбират какво да гледат и се интересуват от по-задълбочени теми. Т.е. предаване за всички, но както проф. Владимир Михайлов често отбелязва: “Това, което се прави за всички, всъщност не става за никого”. Предаването не продължи да носи смях и забавление както досега, но не започна да акцентира и върху сериозната тематика. Вместо да се опита да съчетава забава с политика, в него не беше застъпено нито едното, нито другото. И от непрестанното люшкане ту тук, ту там, накрая стана съвсем безинтересно. Слави Трифонов искаше да радва масите, но и да го приемат насериозно и вместо да намери подходящата форма или форми за подобен род изява, той провали иначе доброто по замисъл шоу. Предаването беше единственото му поле за публична изява и той реши да се упражнява върху него. “Шоуто на Слави” пропадна заради неговите неясни и необмислени докрай идеи.

Пак заради неудовлетвореното му екранно его шоуто започна да дразни и да омръзва. Личността на водещия претърпя сериозна трансформация и ако в началото се заявяваше като приятел, постепенно той започна да се изживява като диктатор. Ако досега беше правил всичко за хората пред екраните, сега започна да го прави за себе си. По няколко пъти на вечер човек чуваше как това е неговото предаване, неговото студио, неговият балет, неговият бенд, неговият гост, неговите зрители, неговият час. Сякаш времето между 22:30 и 23:30 всяка делнична вечер беше запазено за него. Малко оставаше да заяви, че това е и неговата телевизия. Атмосферата, която тези изявления създаваха беше тягостна и доста авторитарна. Не може, не е разумно да казваш на човек: “Ти си мой”, това не е в твоя полза. Колкото и да те обича публиката, тя не трябва да бъде схващана като даденост. Зрителят е чувствителен и не обича към него да се подхожда толкова грубо. Той знае, че е първоизточникът на всяко телевизионно предаване и че за неговото внимание се надпреварват десетки водещи, запасени с всякакви хитрини и залъгалки. Той знае, че трябва да бъде ухажван, тази роля му харесва и затова си я изисква. Когато усещането му за изконна значимост бъде нарушено, той лесно го възстановява, но не със същия водещ и същото предаване. Слави Трифонов не пожела да повярва в тази истина, както не пожела да повярва, че не е единственият, който може да носи “качествено” развлечение на милионната аудитория. Той обяви останалите си колеги от различните телевизии за некадърници и започна да ги осмива с или без повод във всяко предаване. При това не заради техния професионализъм или липса на такъв, а заради личностните им качества и характеристики. Той индиректно заяви, че ако харесваш него, не трябва да харесваш никой друг. “Шоуто на Слави” е като братство, което изисква лоялност. Ако не си съгласен с това условие, директно попадаш под ударите на сценаристите (понеже те му пишат репликите). Трифонов се опита да вмени на зрителите своето мнение и своите възгледи за живота, опита се да моделира публиката така, че да вярва единствено на него, да разчита за каквото и да било единствено на него, да търси само него, да утвърждава неговото самолюбие. Той реши, че хората имат мнение по различните теми, които се разглеждат в предаването, но приемат безпрекословно начина, по който той структурира действителността и “непоклатимите” истини, които утвърждава. Той не прие, че за няколко години зрителите са се променили и от “общността”, която в годините на прехода сядаше пред екраните с трепет, те са се превърнали в множество от изграждащи се личности, които могат и да изискват. Продължи по отъпкания път и се загуби в собственото си объркано съзнание и загубилите предишния смисъл цели.

Причината за все още продължаващата агония на “Шоуто на Слави” е в прекаленото самочувствие на водещия, в прекаленото му себелюбие и егоцентризъм. Неговата цел сякаш се изроди в това непременно да оцелее на екрана по-дълго от тези, които осмива и да докаже, че след всичко, през което е минал, никой повече няма да го изхвърли от телевизията и да спре възхода му. Нищо, че той вече се движи след команда “Кръгом!”.

Слави Трифонов не можа да се примири с мисълта, че е човек като всички останали и в този смисъл не е застрахован от грешки и неуспехи. Макар че шоуто в годините, когато наистина привличаше почти една трета от населението на България не бива да се приема като неуспех. То изпълни предназначението си, а Трифонов съответно задачата, с която беше дошъл. Той, или поне това, което познаваме от него, е рожба на 90-те години, на прехода. Феноменът Слави Трифонов се роди, за да обезсмърти с песните и предаванията си тази необикновена ситуация, през която преминаха страната и нацията, и да тласне напред развитието на гражданското мислене и поведение у нас. Него го имаше, за да изказва гласно недъзите на политическата ни система и за да показва на народа, че има и друг път освен страх и примирение. Гаранция за това беше собственото му поведение и произтичащите от това логични неприятности. Но той не можа да се примири с мисълта, че възходът му ще си иде с края на прехода. Затова и Трифонов, и предаването отбелязаха известни съдържателни залитания, които вероятно биха удължили успеха, но той предпочете да бъде стария Слави Трифонов в една качествено нова ситуация, в която хората повече нямат нужда от него чисто идеологически, а само за да ги забавлява. Те пораснаха и се научиха да взимат своите адекватни решения и да бъдат активни, без някой да им посочва пътя. А това обезсмисли Слави. За него обаче остана потребността да се изживява като национален обединител. Той не искаше и не иска да бъде просто шоумен, а шоумен с мисия. Взе себе си и това, което прави прекалено насериозно и загуби. А сега няма накъде да продължи, защото “Шоуто на Слави” беше върхът в неговата кариера. Оттук нататък няма нищо, няма я предишната обществена нужда. Само че Слави не иска да си отиде, не иска да се превърне и в обикновен водещ на забавно предаване. Той иска слава, иска предишната слава и в името на великата цел е готов да помете всичко по пътя си.