Историческо развитие и формиране

на Европейската идентичност

 

Габриела Стоичкова,

студент в магистърска програма "Управление на масовите комуникации и връзки с обществеността"

 

Много години Европа е само географско понятие. Като население тя е неорганизиран сбор от племена, народи, етноси, общности, през Средновековието – обвързана с многообразието от феодални и княжески структури със своя собствена вътрешна организация. При това са естествени постоянно изригващите противоречия, конфликти, кървави сблъсъци, борба за богатство и територия, за доминация и власт над другите.

През ХV век като че ли най-сетне се появява основата на консолидацията, доколкото Европа все по-често се отъждествява с християнския свят. Борбата срещу настъпващата опасност от турско нашествие в преобладаващата част от Европа се обосновава от Папа Пий ІІ ( 1458-1464 г.) като “защита на християнския свят”. В своите произведения Папата въвежда понятието “ Respublica christiana “ като синоним на Европа. Именно той използва за пръв път и прилагателното “ europeus “ като обозначение за жител на Европа.

Затова и всяка част, всяко кътче, всеки етнос в Европа има свои ценности и вярвания, несъвместими с ценностите и вярванията на останалите. Различни са и вижданията, и опитите за намиране на някаква обща ценностна основа. Така например в Древна Гърция още през V век пр.Хр. като такава основа се обосновава политическата свобода.

Но през следващите столетия християнският свят се разкъсва от разколи и ереси, от непримирими религиозни противоборства, някои от които не са изчезнали дори в съвременна Европа. Поробването на част от Европа от Османската империя въвежда в континента масирано ислямската религия, която запазва след освобождението присъствието си чрез останалото на континента турско население и чрез ислямизираните насилствено части на местното население в освободените земи. По силата както на тези два, така и на редица други фактори, християнството продължава да присъства като част от идентичността на преобладаваща част от европейците, но вече не е доминиращата сила от предишните столетия, нито може да се разглежда като консолидиращ фактор. Все повече фактор на модернизацията на Европа става търпимостта към различните религии и вярвания.

Векове наред, по време на буржоазните революции, а в някои части на Европа – и по-късно, върху развитието на континента оказва силно влияние процесът на организиране на нациите в държави и модернизацията на държавите като резултат от развитието на производителните сили. Придобилата силни икономически позиции класа търси подходи към политическата власт. Конституциите се оказват подходящият инструмент за преодоляване на абсолютната власт. Чрез идващите от предреволюционния период принципи те въвеждат идеите за разделението на властите и за ново място на гражданина в системата на властта.

 В този общ процес се съдържат две противоречиви тенденции. От една страна, самоопределението на нациите протича чрез разграничение и остро противоборство с останалите, чрез постоянни опити за доминиране и асимилация. Националното нерядко се изражда в национален шовинизъм, убеждение за превъзходство над другите. Всичко това “легитимира” потискането на нации и етноси от различен произход. От друга страна, преводът на конституционен език на великите политически идеи от епохата на буржоазните революции се отличава с извънредно разнообразие - то е белязано от напредък и връщане, от утвърждаване и компрометиране, от възход и падение на държавни форми.

В това многообразие като че ли се губят онези ценности и принципи, които са обосновани от големите мислители на Европа и отразяват същността на модерната държава: народният суверенитет, политическият плурализъм, разделението на властите, толерантността, гарантираните права и свободи на личността, парламентарното управление и прочее. Тези ценности се разбиват пред вълните на национален шовинизъм и нетърпимост към различните убеждения и вярвания, нации и етноси. Последствията от тази нетърпимост са трагични и за Европа, и за света. В основата на фашизма лежи чувството за превъзходство на една раса и нация над другите, смятани за “непълноценни”. От своя страна политиката на “чистата раса” “обосновава” репресиите, масовите “прочиствания” и самоубийствения поход към световно господство.

Като цяло ХІХ век е време на апробиране и утвърждаване на различни варианти на конституционната държава. Този процес е паралелен на консолидацията на нациите и на формирането на националните държави, при което националният въпрос доминира като цел пред конституционната държава като средство за неговото решаване. Естествено при това е многообразието от модели, наличието на различни тенденции, предопределени от еволюционното или революционното преодоляване на абсолютната власт, от зрелостта на икономическите, социалните и политическите предпоставки, от ролята на външния фактор, от особеностите на националната история, традиции и култура.

След толкова кървави сблъсъци в Европа, след толкова пожари, пренесени от европейска земя върху целия свят, след толкова горчиви поуки за всички европейски народи, вече би трябвало да са ясни идващите от историята явления и тенденции, които са препятствали и постъпателното развитие на европейските държави, и европейското обединение. Не е случайно, че в зората на днешна Обединена Европа стои подписването през април 1951 г. на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, когато за пръв път на една маса и в едно обединение се събират вечните противници Франция и Германия. И сигурно не само общият икономически интерес, но и трезвата преоценка на историята събират тези враждуващи столетия, ако не и хилядолетия, племена, етноси и нации.

Затова и не пускат корени всички идеи и опити за обединение на Европа върху конфронтационна, нетолерантна основа. Изграденият през 1922 г. върху антиоснова (срещу съветския болшевизъм) Паневропейски съюз не просъществува като консолидиращ фактор в модерна Европа. Няма шанс и паническата идея на Чърчил след Втората световна война спешно да се обедини Западна срещу Източна Европа, като се създаде обща отбрана и обща армия за спасяване от “комунистическата опасност”.

Вярно е, че едва след падането на Берлинската стена и след края на Студената война се създават предпоставките за преодоляване на разделението и за сближаване на европейските държави и народи върху обща ценностна основа. Но би било късогледо и необективно да се смята, че Централна и Източна Европа са се “върнали” при непогрешимата Западна Европа. Самата Западна Европа през целия ХХ век е разделена, воюваща, разкъсвана от нетолерантност и стари вражди. Дори като политически режими преобладаващата част от западноевропейските държави, преди всичко след трагедията на Втората световна война, стигат до радикална преоценка на миналото. И дори днес, когато са стъпили на общ път и изповядват общи ценности, както показва и най-новото развитие, не са застраховани от рецидиви на миналото като национално високомерие, ксенофобия, враждебност към различни традиции и начин на живот.

Затова преоценката на миналото и извличането на поуките от него не са еднократен акт, нито могат да се “предписват” само на един или друг народ, на една или друга държава. Те са всеобща отговорност на европейските народи, защото опасностите дебнат не само от дебрите на историята, но и от превратностите на днешния ден.