Телевизионният политически език и българският преход

Илия Дафов,

студент в магистърска програма "Управление на масовите комуникации и връзки с обществеността"

 

От началото на демократичните промени в България изминаха осемнадесет години. Динамичните промени в развитието на страната ни, съвсем логично, рефлектираха и върху средствата за масова комуникация. Медийната обстановка сега е много по-различна от тази през 1989 година не само в количествено, но и в качествено отношение.

Промени се и политическото говорене. Започваме от период, в който това говорене е просто и ясно (комунизъм/антикомунизъм), и стигаме до днес, когато популизмът е неизбежен атрибут на политическото, когато речта на част от политиците е откровено антисемитска, антиромска, антитурска.

На какво се дължи тази промяна, как тя рефлектира върху обществените нагласи, какво е мястото на медиите в този процес?

 

Началото на прехода и телевизията

Според проф. Ивайло Знеполски след 10 ноември 1989 г. българското общество в известен смисъл преоткрива едновременно политиката и телевизията. Според него либерализирането на медиите, в това число и снемането на партийния контрол от държавната телевизия е една от първите индикации за политическа промяна. За професора медията пак си остава същата, но вече нейната употреба е станала различна (1).

И ако до 1989 година общественото мнение се формира посредством пропагандата, то след това средствата за масова комуникация стават много по-способни да отразяват дневния ред на обществото, дори и да го налагат. Това е и периодът, в който като че ли медиите се ползват с най-голям авторитет сред обществото. Това може би обяснява твърдението, че в периоди на криза, (в каквато тогава е България), влиянието на медиите е най-силно.

Преди 10 ноември 1989 г. водещото в новинарските емисии са протоколните изяви на Тодор Живков. Изяви, които по същество не касаят никого. Изяви, целта на които е просто да потвърждават политическото статукво, че Живков е единственият, който командва парада.

В студията си „Телевизията и бастилията, или посткомунистическото щурмуване на телевизионните репрезентации” Ивайло Знеполски отбелязва още, че по това време другите от заемащите високи постове в партията, нямат право да излязат на телевизионния екран и да съобщават нещо на хората от свое име. Нарушилите това изискване, много бързо се лишават от позицията си във властта. (2)

Основната фигура в новините тогава е телевизионният говорител, който на практика чете официалните становища на управляващите. Съдържанието на емисиите почти се изчерпва с информация за партийни форуми, празници, строителство, преизпълнение на работния план в някое предприятие. Много рядко в новинарската емисия има място за репортажи, които да представят нещо по различно от това.

След 10 ноември 1989 г. този подход за правене на новини остава в историята. Промяната за зрителя е огромна – и визуално, и съдържателно. Акцент вече са директните репортажи от мястото на събитието, преките връзки в студиото, включване на хората от масата, които да говорят за проблемите си.

Така цялата символна власт се прехвърля върху телевизията. Тя се превърна в онази арена, на която се случваха промените, преходът. Съвсем логично, тогава се появиха и новите елити. Появиха се, просто защото са показани по телевизията. Интересно е виждането на медийния експерт Георги Лозанов (3) по отношение на появата на новите елити. Според него с началото на прехода се прекъсва и историческия и биографичния разказ. На практика всеки може да бъде какъвто си пожелае, чрез механизма на самозванството. За да се легитимират обаче, новите лица трябва да се самонарекат на голямата публична сцена, каквато тогава са медиите. Така, според медийния експерт, средствата за масова комуникация произвеждат новите елити чрез симулация. А след това последва процес на втвърдяване на тези образи до реални персонажи. За Лозанов и до ден днешен произвеждането на елитите продължава да се случва на принципа на самозванството.

Участието на медиите пък в този процес, авторът определя с термина „информационно масонство”. Смисълът, който влага в него е следният: „медиите създават собствен управленски елит, който заедно с другите елити на прехода, създава едно малко ядро, което на базата на сенчест корпоративизъм разпределя ресурсите в различни области, включително и в медиите”. Като пример Георги Лозанов посочва и последните президентски избори. Според него те са предварително спечелени от Георги Първанов на базата на предварително задаване на репертоарите.

За Митко Новков пък отразяването на тази предизборна кампания показва, че БНТ продължава да бъде държавна, а не обществена телевизия. „Това си пролича още от късната пролетна 2006 г., когато всяка копка и прерязана лента на президента биваше разказвана с огромно въодушевление и в най-големи подробности във всяка телевизионна емисия на Канал 1”. (4)

Ивайло Знеполски има сходно виждане за появата на новите елити. Според него телевизията след 1989 г. не само очертава границите на новото политическо поле, но и създава и новите политически лица. Като първа стъпка от този процес на легитимация, той посочва самото показване в медиите. (5) Това показване на дадената личност, като част от събитията, превръща и самият образ в събитие. Така в първите години на прехода новите български политици получават екранно битие, което би следвало да се превърне в реално политическо битие. Нещо, което се оказа прекалено трудно за голяма част от новите кандидати за власт. Заради това тези лица много скоро слизат от екрана. С други думи тези политици не се възползват от „зелената светлина”, дадена им от медиите. Тази зелена светлина се изразява в това, че когато тръгват на обиколки из страната, образите на новите елити вече са станали разпознаваеми. Голяма част от тези лица обаче, не съумяват да затвърдят предварително създаденият им образ, защото на срещите си с хората те няма какво да им предложат. Оказва се, че личността на даден политик се изчерпва единствено с медийния й образ, без да има какъвто и да било пълнеж, каквото и да било съдържание. И така, губят и политическото, и телевизионното си битие. Седемнадесет години след началото на българския преход, малцина са тези, които си спомнят имената на такива политици.

Малко са тези, които успяват и след това да се задържат не само на екрана, но и в политиката. Като такъв пример Знеполски посочва Жорж Ганчев, който според него е чисто медиен продукт. (6) Заради уменията му да използва в своя полза малкия екран той печели 22% в изборите за президент през 1992 г. Електоратът на Ганчев също е телевизионен, защото впоследствие става ясно, че броят на привържениците намаляват много бързо, с намаляването на телевизионните изяви на лидера на Българския бизнес блок. Тезата за телевизионния електорат, Ивайло Знеполски много убедително доказва с факта, че на въпросните избори Ганчев печели най-малко гласове в София. И това не е случайно, тъй като това е мястото, където централната преса е най-четена, а тогава тя е настроена срещу Жорж Ганчев.

Като цяло началото на прехода се характеризира с непрестанните опити от страна на властимащите да се домогнат до телевизионния екран. Много показателен в това отношение е единодушно приетият „Временен правилник за дейността на телевизията” от представените политически сили във Великото народно събрание. Реално, този правилник осигурява неограничен достъп до най-гледаното време. Така телевизионният екран е превърнат в партийна трибуна, в място за агитация. Съответно реалните новини са заместени с партийни псевдосъбития. Пример за такова събитие според Знеполски е гладната стачка на Едвин Сугарев, който се обрича на глад, искайки оставката на тогавашния президент Желю Желев. Синият депутат бързо се превръща в телевизионна звезда, след като няколко последователни дни водеща новина в централната новинарска емисия е гладната му стачка.

По това време на няколко пъти телевизията става обект на почти спонтанни и некоординирани протести. Най-сериозна е обсадата на националната медия през есента на 1990 г. Протестиращите там са симпатизанти на различните политически партии. Едните искат да свалят ръководството на телевизията, а другите го защитават. Самият факт, че е обкръжена не коя да е сграда, а тази на телевизията показва, че хората много добре са осъзнавали смисъла на максимата, валидна още от древността – „Който владее информацията, държи властта”. Това потвърждава и тезата, че по онова време телевизията действително е била носител на символна власт.

Кулминацията на опита за поставяне на националните медии под пряка политическа зависимост идва в периода на гладната стачка срещу приемането на новата Конституция (1991 г.), когато на едно свое заседание правителството на Димитър Попов обсъжда вариант да предложи директорите на БНТ, БНР и БТА да се назначават пряко от кабинета. Тази форма на контрол върху телевизията, която във времето продължава под различни други модели, практически не позволява в България да се развие и утвърди автентичен граждански език. А липсата на граждански език води като последица след себе си до неспособността на обществото да изработи надеждни критерии за оценка на политическите послания.

Реално до края на 1994 г. на българския телевизионен пазар съществува само Българската национална телевизия, която излъчва две програми – Канал 1 и Ефир 2. Функционират и регионалните телевизионни центрове в Благоевград, Варна, Пловдив и Русе. Те започват да излъчват собствени регионални програми, с продължителност 2-3 часа, в сутрешния часови пояс едва през 1993 г. В първите години на прехода БНТ се превръща в „ябълката на раздора”, става поле за ожесточени битки на политическия елит. Често се сменят членовете на ръководните органи на телевизията, уволнени са и редица журналисти, неудобни за властта.

В резултат и на „червените”, и на „сините” политически чистки, БНТ губи едни от най-добрите си журналисти и качеството на продукцията спада. Освен политически в телевизията започват да се намесват и икономическите интереси. Все пак в този период БНТ е абсолютен монополист на рекламния пазар. Бюджетната субсидия, заедно с приходите от реклама, формират един не малък капитал. А този капитал от своя страна, провокира различни схеми за източване на средства от медията. Според Росен Гинев най-разпространената за това практика са „привилегированите заради партийни и други корпоративни протекции външни продукции със завишена себестойност, които се реализират на националния екран при преферентни условия”. (7)

Политическият контрол над БНТ продължава и през следващите години на прехода, та чак до сега.

В публикувания през 2003 г. доклад на „Фрийдъм хаус” (8) за свободата на словото се казва, че в България натискът върху медиите се осъществява и от правителството, и от престъпните групировки. Акцент е и предложената от правителството поправка в Наказателния кодекс, която криминализира разкриването на класифицирана информация от страна на журналистите, дори и тя да е в обществен интерес. За експертите на „Фрийдъм хаус” това противоречи на европейските стандарти. В доклада се посочва още, че независимостта на медиите е застрашена от политическия контрол върху държавните електронни медии, както и от политическата процедура за издаване на лицензии. Четири години след този доклад, през 2007-а, когато преходът в България вече е приключил, страната ни отново получава критична оценка по отношение на медийната независимост.

В публикувания на 16 юни 2007 г. доклад на „Фрийдъм хаус” е констатиран спад в сравнение с предходната година в областта на независимостта на средствата за масова информация. Според анализаторите този спад се дължи на: "опитите за намеса в медийната независимост и атаките срещу журналисти, съчетани с автоцензура на медиите, която продължава да съществува във всички медийни сектори”. (9)

Монополът на БНТ е нарушен чак през 2000 г., когато Нюз Корпорейшън дава старт на Би Ти Ви. Това е и първата частна национална телевизия в България, която излъчва на честотите на Ефир 2. Единадесет години след началото на прехода БНТ вече има сериозен конкурент, който заради по-качествената си продукция бързо завоюва голяма част от зрителската аудитория. Преразпределенията в телевизионния пазар продължават и през 2003-а, когато Нова телевизия получава лиценз и става втората частна национална телевизия в България.

Развитието на медийния пазар и появата във времето на две национални частни телевизии, заедно с една обществена, в каквато има амбиция да се превърне БНТ, „откъсва” отделни парчета от казионния политически език без да е в състояние да предизвика сериозна гражданска промяна в обществения дебат.

 

Промяната на политическото говорене по време на прехода

Динамичните промени в политическия и обществения живот на страната ни, съвсем логично доведоха и до промяна в начина на говорене от страна на политиците и медиите.

Няколко са основните елементи на езиково политическо равнище, които характеризират началото на прехода:

● Паралелно съжителство на език на двуполюсната конфронтация; експертния език за необходимостта от реформи;

● Ясно обособени полюси на политическото говорене – интелектуален и кампаниен (конюнктурен);

● Откроени лидерски позиции на говоренето;

● Липсата на алтернативни телевизионни медии.

Началото на прехода в България е белязано от езика на двуполюсната конфронтация – рязко противопоставяне между основните субекти на политическото говорене тогава. Привидно нещата са елементарни. От едната страна стои БСП, от другата СДС. Едните са властта, а другите са опозицията, която се бори срещу управлението. Основната ос, по която се развива политическото говорене е комунизъм – антикомунизъм. Според Татяна Буруджиева, сравнен с европейските практики, езикът от началото на прехода прилича на езика от 20-те години на XX век, когато в Европа започва голямото разделение в политическата система между лявото и дясното. (10)

Характерен белег за този период от време е липсата на каквито и да било умения по политическо говорене. Затова и цялото вербално поведение на политиците тогава е много естествено – всеки говори така, както може. Политическият елит тогава са хора, събрани от улицата. В парламента преобладават икономисти и юристи, което пък от своя страна води до появата на експертния език. Дебатите около новата Конституция (приета 1991 г.) постави в центъра на политическото говорене езика на юристите. А този език почти винаги е неясен за обществото. Хората, които до този момент залагат на патоса и емоцията, като че ли останаха на втори план. Сред тях са хора като Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Кирил Маричков.

В първите години след 1989 г. неуспешен се оказва и опитът да бъде наложен и езикът на интелектуалците. Хора като Блага Димитрова, Михаил Неделчев, Желю Желев опитват да наложат езика на интелектуалците като морален дискурс в обществото.

За политическото говорене по време на прехода е много показателно едно изследване на политическият психолог Антоанета Христова. Изследването цели да оцени интегративната комплексност в говоренето на СДС и БСП в рамките на два последователни парламента. Предмет на изследването е да установи, доколко интегративността на говорене се променя при смяна на ролевата позиция в парламента – дали политикът е във властта, или е в опозиция. „Това, което се измерва е следното доколко, когато излизаш да изкажеш определена теза от трибуната на парламента, говориш на първо място еднопланово или представяш една, две, три, пет гледни точки или представяш аспекта на проблема. На второ място пък доколко казваш „Това е така, това е черно и бяло”. Или пък търсиш вътрешна взаимовръзка между различните аспекти, т.е. говориш по-цветно. Говориш с цялата палитра на оценките, говоренето, на анализа.” (11) Резултатите показват, че по това време в България няма никакво значение дали си във власт или в опозиция по отношение на интегративността на говоренето. Всички политици тогава са в графата на ниската интегративна комплексност. Това показва, че депутатите говорят полюсно и повърхностно – „Това е добро, това е лошо”. Липсва анализ на проблема, представянето му в дълбочина. Изследването на Христова открива един единствен човек, при който има значими разлики в говоренето, когато участва във властта и когато е в опозиция. Той е единственият, който говори спрямо ситуацията, в която се намира партията му. Този политик е Асен Агов – тогава депутат от СДС.

Особеност на първите години на прехода е липсата на алтернативни телевизионни медии. Българската национална телевизия тогава е функция от волята на политическото мнозинство в парламента и приеманите от него реклами за радио и телевизия. Цензурата се превръща в инструмент за влияние върху съдържанието на продукцията. Един от най-ярките примери за това е едностранчивото отразяване на митинга от 14 декември 1989 г. с искането за отмяна на чл. 1 от тогавашната Конституция, който регламентира управлението на комунистическата партия. Тогава хората не възприемат телевизията като медия на обществения интерес, а като политическа функция на властта.

В началото на прехода политическата конфронтация се поддържаше чрез език на популисткото противопоставяне. Това беше времето, когато се появяваха първите зародиши на популисткото говорене, без обаче все още езикът на популизма да се превърне в заплашителна норма.

Четирите последни фази в изграждането на популисткия език са свързани с четири конкретни периода от управлението на страната:

 

Първа фаза: 1994 – 1997 година

В този период се роди популисткия език на лявата алтернатива на прехода. Той бе олицетворяван от политическото говорене на Българската социалистическа партия и бе активно продуциран в телевизиите.

 

Втора фаза: 1997 – 2001

Това е времето на говоренето от името на „единствената способна да управлява страната от кризата партия – СДС”. Това е и времето, в което бе пропуснат най-големият шанс за реабилитация на гражданския език.

Това е времето, през което нашумялата още през 1992 година фраза на Асен Агов, че телевизията върви след победителите, получи ново печално потвърждение. Тъкмо телевизионното ускорение, което получи президентското говорене на Петър Стоянов, че корупцията е повсеместна се превърна в поредния тласък на СДС към загубата на предстоящите парламентарни избори.

 

Трета фаза: 2001 – 2006

Ерата на осемстотинте дни и тоталното унищожаване на политическия език. Идването на Симеон Сакскобургготски обезсмисли напълно дори казионния политически език. В норма на поведение бе изведен принципа „Господари на мълчанието”.

Тъкмо това е времето, в което започна да се заражда потребността от алтернативен дебат. Тази позиция в телевизионната журналистика тогава бе отстоявана от отделни личности, но не и от институции – Елена Йончева (БНТ), Милен Цветков (Нова телевизия), Георги Коритаров („Блиц” по Би Ти Ви), водещите на предаването „Студио България”, излъчвано по телевизия „Европа” и радио „Свободна Европа”.

С идването на власт на Симеон Сакскобургготски политическият жаргон се превърна в официален език. Този нов жаргон замести политическия език и политическото говорене. Този жаргон обаче стои най-близо до желанията на хората. За журналиста Митко Новков това е най-голямата особеност на българската политика в момента. Защото от дейност, която трябва да предлага решения, политиката се превръща в дейност, която се опитва да се хареса на избирателите. Такова говорене от страна на политиците обаче, винаги е обречено на популизъм. Според журналиста от вестник „Култура”, новото в популизма след пристигането на Симеон Сакскобургготски, е самата личност на бившия монарх, която в никакъв случай не би могла да бъде носител на такъв тип говорене. „В един момент той оформя популизъм, такъв, какъвто трябва да бъде оформен от хората, които излизат от народа. Тук ни се явява върха на аристократичната верига – царя – и започва да говори, че за 800 дни ще се оправим.” (12)

В стремежа си да се харесат на избирателите, политиците превръщат популизма в свой неизбежен атрибут. Характерна особеност на популисткото говорене на лидера на НДСВ е, че то беше насочено към много широк кръг от хора. Той говореше на всички, които се чувстваха измамени от прехода.

Предизборното политическо говорене на НДСВ се размина със следизборните политически действия. Това е причината за към днешна дата рейтингът на партията да гравитира около критичния минимум.

 

Четвърта фаза: Сега

Живеем в период на подменената алтернатива. Езикът на партия „Атака” подмени изцяло идеята за граждански език. Според журналиста Митко Новков, партията на Волен Сидеров „набляга точно на изкривения дискурс на говоренето за справедливост” (13). А хората обичат да им говорят за справедливост. Това показват и изборните резултати – „Атака” стана парламентарно представена политическа сила; Сидеров достигна втория тур на последните президентски избори; партията ще има трима народни представители в Европейския парламент.

За разлика от новия популизъм на Симеон, политическото говорене на Сидеров продължава да набира скорост. Превърна се в онзи социален отдушник, от който се нуждаеха хората.

Не знам дали може да говорим за разновидности в популисткото говорене, но е факт, че има съществени разлики в говоренето на Волен Сидеров, Бойко Борисов и Слави Трифонов, например. Споменавам известния български шоумен, заради нещо много показателно.

През 2001 г. „Шоуто на Слави” беше изключително успешен продукт. Тогава шоуто се превърна в мястото, където всички политически лидери (с изключение на Симеон Сакскобургготски) участваха в предаването, за да защитават позициите си. Аналогично нещо се случи и през 2005 г., когато по време на участието си там, Ахмед Доган заговори за обръчите от фирми, които стоят зад политическите сили. Сега обаче нещата стоят по друг начин. Според Митко Новков, този медиен ресурс, с който разполага Слави, се измества към сутрешните блокове: „...политиката вече стана едно по-сериозно занимание и сега появата в шоуто може би ще олекоти появата на политика и ще загуби престижността си от гледна точка на сериозност.” (14)

И да се върна отново на разновидностите в популизма. Говоренето на Сидеров и Бойко Борисов се различават, защото и целите и целевите им групи са различни. Вербалното поведение на представителите на „Атака” носи в себе си националистичен оттенък, затова и целевата им група е по-специфична. Бойко Борисов пък говори на всички – и на леви, и на десни, на всички, които не са твърди електорати на традиционните политически сили. И нещо много важно – той говори своя собствен език, който е прост (не просташки). Заради това хората го разбират. Борисов притежава и едно друго качество – той много обича да бъде харесван, затова и хората го харесват. А журналистите също са хора. В лицето на Борисов те виждат политика, който може да им говори винаги. Това го отличава от много други политици, които говорят само когато те искат. И съответно отношението на журналистите към тях също е по-различно.

Според Георги Лозанов не може да говорим за разновидности на популизма, а по-скоро за различна употреба. Той смята, че разликата е в съдържанието. „Ето линията Слави – Волен е една доста устойчива нагласа. Там се ползва патриотично-националистичното. Само че при Волен то е „откровено ксенофобско”, докато при Слави е по скоро „трапезно-чалгаджийско”. При Волен мирише на кръв повече, при Слави на бира и вино. Патриотизмът много добре се ползва от популизма. Защото популизмът е емоция. При Слави този популизъм си остава трапезен, докато Волен се опитва да го вземе от масите (и не само се опитва, а и успява) да го вземе от масите и да го вкара в политиката, да го направи държавна политика. Няма нищо по-страшно от това, когато това битово-патриотично чувство се свърже с държавен механизъм. Защото модерните демократични държави са държави на правата на човека, а не на националната агресивност.” (15)

 

Съвсем скоро всичко написано до тук, по отношение и на медиите, и на политиците в България, може да се обърне с главата надолу. И това е нещо съвсем нормално. Защото и медиите, и политическият живот в страната ни се променят. За краткия (от историческа гледна точка) период от началото на прехода до сега, в България това обръщане с главата надолу се случи неведнъж.

Според мен, едно нещо обаче винаги ще си остане същото – политиците и медиите винаги ще са като двете страни на една монета. Те винаги ще са партньори в диалога и съавтори на политическите послания, отправени към аудиторията.

Свободата на словото е една истински отвоювана свобода в годините на прехода. Тогава стана и популярен израза на Волтер: „Не съм съгласен с мнението ти, но ще дам живота си за правото ти да го изразиш”. И тази свобода трябва да се отстоява всеки ден, и наново.

От журналистическата гилдия зависи, дали медиите ще са като играчка в ръцете на властта, дали „кучето-пазач” в един момент няма да се окаже подмилкващо се пале.

Медиите не трябва да позволяват важни обществени проблеми да бъдат забравяни за сметка на атрактивността.

Обществото пък на свой ред трябва да бъде по-критично и да иска повече от медиите, за да могат взаимно да работят за утвърждаването на демократичните ценности и изграждането на демократични институции.

 

 

Литература