Кафе и цигара
С примера на кафето и неговата вярна дружка – цигарата, искам да разкажа какво мисля за една ярка разделителна линия, наложена на хората отвън, а не отвътре: линията, която разделя до полярност тези, които наричам „здравословници“ (много често са именно „словници“, защото повече говорят и пишат за здравото, отколкото да го практикуват), и онези, които наричам „хедонистъри“ (макар че и техният хедонизъм също е повече говорен и писан, отколкото да са наистина хедонисти).
(1) Ще кажа защо според мен промените в ритуала на пиене на кафе, които дойдоха на практика заради преследването на цигарата, са още един жест към неспирната инфантилизация на т.нар. „възрастен“, сиреч пълнолетен съвременник.
(2) Ще кажа защо си мисля, че разделителната линия е положена отвън, а не отвътре: не толкова по убеждение и/или желание, а под натиск – за някои неуловим.
Аз съм сигурна, че множество значително по-умни и по-прозорливи от мен хора са разсъждавали по образуването и задълбаването на разграничителната линия, която посочих. Тук ще споделя само своите размишления по това. В обем като за една раздумка или размишлявка.
Само две предварителни бележки.
Едната: ритуалът „пиене на кафе“ доказва, че човекът винаги иска своите празници. Когато празниците му са били вплетени в самото му живеене (а не в забавление с публика, сиреч – в сеир), междупразничните времеви отстояния са се измервали в годишни стъпки. През шеметното ускоряване на живеенето и през отделянето на обредите от тяхната дълбочинна същност се стига до днешното измерване на празничните/непразнични ритми в седмична, че и в дневна стъпка. В този смисъл можем да погледнем на кафепиенето като на празникът в обикновения днешен ден.
Втората: празникът тук (а и в много други съвременни ритуализирани удоволствени практики) е „прекаран“ през устата, преминава през устата – през сетивото вкус: ясен белег за хедонистичното консуматорско отношение към него, отношение твърде съвременно не защото е ново, а защото доскоро не беше срамно да търсиш разтърсващи вкусове за устата си: сладко, горчиво, шоколад, кафе, кисело, люто, лимон, пипер… Доскоро не беше срамно, но сега вече е… Търсенето на пикантното в малките дневни празници не е здравословно, видите ли…
Кафе и цигара. Какво стана с ритуала на пиенето на кафе, придружено от пушене на цигара. (Не отбелязвам пурата и лулата, тъй като пушенето на тютюн с пура или с лула по-често придружава удоволствието от други напитки.)
Че пиенето на кафе е ритуал, а не органична необходимост е ясно на всекиго. Доста е казано по това при работата върху „Кафенето като дискурс“, проект, приключил (формално) през 2005 година с издаването на сборника със съучастия. Няма да разказвам тук нищо от сборника, някои го познават добре, другите ще имат удоволствието да го четат тепърва, та няма да им развалям това удоволствие.
Че пиенето на кафе е ритуал, а не органична необходимост е ясно. Легендата, че с кафето се ободряваме е остаряла – днес знаем десетки други напитки и храни, които ни ободряват много по-бързо и по-ефективно. (Е, познаваме и немалко вещества, които поемаме без да са включени в напитки или храни!)
Захари Стоянов разказва как в бурните дни преди Априлското въстание Бенковски с влизането си в някоя къща, където ще се заседава, виквал към стопанката „Кафе!“ и в някои денонощия изпивал по 20 кафета! Той някак се страхувал да отдели време за спане – струвало му се като предателство към делото. Затова дремвал по за час-два (дори и на седлото!) и щом се събудел или пък влезел в някоя къща, искал веднага кафе! Ако да не било кафето в грамадни количества, свидетелства Захари Стоянов, при тази възбуда и при това неспане нямало да е възможно Бенковски да удържи на напрежението. Тогава Бенковски е бил на 32 навършени години.
Днешният натоварен с огромни отговорности млад организатор (чувам, че напоследък му викат „млад меринджей“) знае, че – за да удържи на напрежението, трябва да набляга на плодовите сокове, на природните минерали, на антиоксидантите, на редовната гимнастика и прочие. Знае това, но дали това прави, или „мята“ по едно кафе на всеки час и половина – тук теренната изследователска работа ще си каже думата.
Дали кафето ободрява, или не – ще питаме биохимиците и медиците. Но че кафе паузата ободрява – това е съвсем сигурно и без научни свидетелства и теренни изследвания. И всеки, който обича кафето, познава немалко пиячи на други напитки в кафе паузата (любители на чая, на пресните сокове и пр.), които или ентусиазирано, или унило подканват колегите си „Хайде на кафе!“. Защото ентусиазирано или унило ще обсъждат нещата,ставащи в офиса, но ще ги обсъждат извън офиса… Което не е маловажно. Което всъщност е важното – неформалната обстановка, правото на неформални коментари и дори – залагането на по-дълготрайни неформални отношения.
Така разказано, пиенето на кафе не е забранено. На никого. Освен може би на много болни хора, които са получили компетентни аргументи от своите лекари. На думи и на теория – така е, не е забранено. Но на практика кафето и неговите ритуални удоволствия (за биохимичните отбелязах, че няма да говоря въобще) за забранени за голям брой хора – за пушачите. Покрай тях – и за немалко техни приятели…
Ритуалът на кафе паузата – която при нас, българите, трае около половин час – до вчера, до оня ден беше свързан за мнозина с пушенето на цигари. Една, две, три – всеки пушач старателно обяснява (неизвестно защо) на всекиго колко цигари „му/й трябват“ с едно кафе. Половин час – защо ли толкова дълго, след като една чашка кафе се изпива – влиза в глътката и в стомаха – за има-няма 5 минути? Заради говоренето, разбира се. Говоренето, разказването е основното занимание на чаша кафе. Дори когато си сам, пиеш дъъълго кафето си (дълго от гледна точка на физическата процедура за поглъщане на 75 грама течност). Защото дори когато си сам, ти си направил тази ритуална пауза в бързането си именно за да си поговориш със себе си, именно за да си преговориш нещо. А говоренето заедно около чашките е истинската причина да се ходи „на кафе“ . Десетките вариации на рецептите за кафеени напитки: капучино, мокачино и какво ли не още, показват, че на ритуала се отдава голяма почит. Ако беше стремеж към кофеин – колко му е да си го глътнеш на хапче или да си го инжектираш от една ампулка! Съвсем същото е и с никотина – ако човек се нуждае просто от никотин, за да насити чистата токсикомания, той просто ще си го инжектира или ще си го капе на бучка захар. Но не – събираме се на двойки, на малки групички и пием от чашите и пушим от цигарите. И говорим, говорим, говорим.
До вчера. До оня ден. Сега вече не може: който иска да пуши с кафето си – да виси в някой проветрив ъгъл около сградата, да му капе във врата и да се срамува…
Ето оттук ще започна: от срамуването, от засрамването. Един от основните, напълно неизбежни „трикове“ и на най-добромилната педагогика е засрамването. Когато учим децата на нещо – от най-ранна възраст до най-късното време на късното им детство, едно от най-важните ни послания към малките или неопитните е скрито или явно казаното: „Не правете като тях, да не станете за смях!“. Кои са тези „те“, като които не трябва да се прави, се определя от конкретната принадлежност на поучителя и на поучавания към съответна социална група, към съответно съвременно племе. Но винаги има едни „те“, като които не трябва да се прави. Ако поучаваните не могат да схванат достатъчно бързо (поради неопитност на мисленето, казват си възрастните), засрамването се материализира в наказание.
Какво се случва с днешните градски племена? Дали родителите определят към кое племе да се присъединиш? Във връзка с посочените от мен в началото две градски племена – на „здравословниците“ и на „хедонистърите“, мога да кажа със сигурност, че подтикът към избор от страна на семейството е доста слаб при днес 40-годишните и дори при днес 30-годишните. Техните родители са живели във време, в което физиологичните практики, избирани да се поддържаш жив и здрав, не са били афиширани толкова шумно; техните родители са живели във време на по-голяма „еднаквост“ – само видима еднаквост, разбира се. При сегашните 20-годишни може да се приеме, че има насока от семейството. Но като цяло и при тях изборът е повече извън семейната общност. Външни за семейството „възпитателни“ институции насочват този избор: приятелският кръг или кръгове, мрежите на съучастие в различни дейности, медиите, учебните центрове, работодателите и пр. (И не бива да забравяме, че отслабването на семейните правила не отслабва нуждата от патернална и матернална зависимост – просто майчино-бащината институция е друга!)
И ето – една теза запълни цялото медийно пространство: пропагандата на идеята, че непременно трябва да живеем като здравеняци и здравенячки, атлети и атлетки, красавици и красавци, че всичко, което природата ни е дала подлежи на подобрение, даже подобрението е задължително условие за социална приемливост… Трябва да те е срам, ако носът ти е като картофено топче, а ти не си се оперирал; трябва да те е срам, ако панталоните ти са широки метър и нещо около талията, а ти не си го намалил този метър; трябва да те е срам, че обичаш краве масло, намазано на бял хляб, а ти не си се спасил от този гнусен навик…
Този тип социални императиви влизат в конфликт с естественото за младите и малките намерение да пораснат много бързо – много бързо да станат едни от възрастните, т.е. от посветените вече в тайните на самия живот. Къде е конфликтът? Ами именно в това: най-ярко видимите ритуали за възрастни са противоположни на пропагандираното „правилно“ живеене: възрастен си, ако има на кого да крещиш ядосано или заповедно; възрастен си, ако пиеш кафе, алкохол и тютюн; възрастен си, ако правиш секс – много и шарен секс. И тъй нататък. Това виждат очите на малките. А за другото – очите им виждат, че къпане, миене, обличане, хранене, гимнастика, изпълнение на задължения, това са дейности и за малки, и за големи, всичките го правят и разлика няма. Разликите са в забранените за „децата“ неща.
Така днес цялата машина за „промиване“ на поведения се насочва към агресивно прогонване на онези възрастни практики, към които толкова бързат децата. Огромните пари на фармацевтичната промишленост, огромните пари на медицинския бизнес вдъхновяват – с финикийски знаци, разбира се – една непрестанна атака към градския човек на т.нар „цивилизовани“ държави: не прави това или онова, опасно е за живота ти. И мнозина послушно изпълняват препоръките на пропагандата, защото са добри деца – не искат да се срамуват и не искат да бъдат наказани. Не им се иска да се срамуват пред авторите, издателите и пред ЧИТАТЕЛИТЕ на лайфстайл страници, списания и въобще – на лайфстайл мегахипертекстове. Не им се иска да бъдат наказани с описани словесно и – вече – илюстрирани с драматични снимки и картинки страхотии: ще умреш! Е, добре, ще умреш, ама за разлика от кого? Този въпрос няма да обсъждам днес. Но ето така днешният малък човек – смален от самоналоженото задължение непременно да е модерен, т.е. като другите (понеже, нали „мода“ идва от „състояние“ и от „начин“), става дете, инфантилизира се доброволно: слушка, срамува се и се плаши…
Ето така се затваря скобата – искам да съм възрастен, за да правя възрастните неща, а като порасна не трябва да ги правя, защото правенето им е незряло решение… В това смътно клатушкане, в това колебание именно се отразява истинността на не-новите заключения, че ЮНОШЕСТВОТО днес е модната възраст, която се превърна в КЛАСА… Именно тази социална група, тази класа е благодатният обект за поучаване, плашене и засрамване. Може да се направи многопластов анализ на елементите на тази тъжна история: чий точно е изборът, кой точно е ГОЛЕМИЯТ БРАТ, пред кого точно се срамуват засрамените. Не е това целта ми сега.
Колкото и много хора да казват, че са напълно убедени в това или онова, те рядко си дават сметка на каква мощна, високобюджетна и абсолютно императивна пропаганда са подложени. Дали ще описваме тази пропаганда с термините на меметиката, дали ще я описваме с термините на мениджмънта и рекламистиката, или просто с термините на безжалостната война – според мен ефектът е един и същ: има хора, които си вярват, че нещото, наречено „здравословен начин на живот“, им е присъщо убеждение ей тъй – от само себе си, защото са много правилно направени – самонаправени, възпитани – самовъзпитани. Триковете, стиловите фигури, психологическите атаки – както щете да ги наречем, които използва пропагандната машина на неспирната инфантилизация започват и завършват както си е редно: със заплахи и с обещания. Животът на ценното за героя същество (а най-ценното същество за днешния човек е самият той) е драматично заплашен! Героят може да спаси своето скъпоценно – прешъъъссс!, – като извърши страхотни героизми: като ходи гладен и се чувства щастлив от безсолна каша с два плода (но не круши, защото са сладки, но не банани, защото са „хлебни“, но не… нейсе!); като НЕ прави своите малки празници с неочакван секс, с чаша силно питие, с гъсто кафе, с ароматна цигара… Като не се олежава в парфюмени чаршафи, ами се поти старателно връз гимнастическите уреди… Държейки се като чиста, промита отвсякъде силиконова статуя, той е истинският герой на нашето време и спасява най-ценното! Направи ли тези героически стъпки, той няма да бъде наказан – няма да боледува, няма да бъде грозен, няма да бъде глупав… Няма да бъде наказан – ще бъде награден: ще умре на сто години, при това напълно здрав, млад и красив. Цялата тази стройно подредена вълшебна история не се е породила сама – тя има своите създатели, тя има своите платци. Но най-интересното е, че от „малолетните“ възрастни се иска да вярват в още едно важно нещо: тези платци и тези създатели се изживяват (или даже СА) като благодетели на дечурлигата: всичко това е за тяхно добро, ще живеят дълго и щастливо! Е, а покрай другото дълго ще бъдат работоспособни и ще блъскат чисти и силни дълги години, ще получават своето добро заплащане, за да го превръщат в безсолна каша, безопасен секс и билкови чайове.
И накрая – ще трябва да си припомним, че в последните 20-30 години се наблюдава ново засилване на всякакъв вид фанатизъм. Става все по-модерно да си ФАНАТИЧЕН привърженик на нещо, на някаква теза, на някаква практика. Да се кълнеш в едно, да не приемаш останалите варианти. Още по-лесно това става, когато си се привързал към възгледи, които се аргументират с научни и псевдонаучни аргументи. Може да се проследи как кофеинът и никотинът се превръщат в масовото съзнание ту в полезни, ту във вредни агенти. Допреди 50 години например кафето и какаото бяха строго забранени на бъбречно болните, днес им ги препоръчват като твърде полезни за функциите на бъбрека… И тъй нататък. Примерите са много – цигарата помага срещу задух, после – не пушете, ако имате задух. После отново обратното: при задух пушете едни специални цигари Това не е най-същественото, макар да влияе силно върху обикновения читател на псевдонаучни текстове в лайфстайл списанията. По-важното е това, че моделите на поведение все повече се влияят от т.нар. „експертни оценки“ – щом нещо се посочва за добро от човек в бяла престилка и с епруветка в ръката, значи то е много добро.
Ето така се стигна до низвергването на едни тъй приятни и ободрителни произведения на човешката грижа за себе си (а по-късно и на хранително-вкусовата промишленост) като кафето и цигарата. Най-същественото в този спектакъл за мен е, че именно хранително-вкусовата промишленост обаче ни най-малко не се е отказала от производството и разпространението на тези тъй приятни и ободрителни произведения на човешката грижа за себе си. Напротив – тя продължава да ги произвежда, хората продължават да ги купуват. А в същото време пропагандната машина на засрамването работи.
Машината на засрамването работи не за да не пием кафе и да не пушим цигара, а за да се тревожим от това, за да обвиняваме себе си за всяко здравословно неблагополучие, за да бъдем колебаещи се в своята собствена автономност и в своята собствена ценност възрастни деца. „Джобните възрастни“ – бе написал преди време един умен французин.