Нов български университет

Иван Евтимов

Обществото не може да съществува, ако няма морално осъдими поведения и хора, така че останалите членове на обществото да разбират, че принадлежат към добрите и достойните, към правилните и моралните.

Зимата на 1962 година беше изключително студена. Дори дневните температури спадаха под двадесет градуса. Непрекъснато валеше сняг, а по брега духаше ураганен вятър. Януари месец карах стажа си в Блачик на катерите, предназначени за борба с подводни лодкиикой знае защо наречени от руснаците „охотник деревяный”, въпрекиче по тях нямаше нищо дървено. Катерите бяха вързани за кея в пристанището, защитено от вълнолома. Навън от него бушуваше свирепа буря. Върховете на вълните прескачаха вълнолома, но не успяваха да предизвикат вълнение, а само леко поклащане, което караше катерите да се остъргват в кея.

Криех е се в надстройката на малкото корабче и въпреки че бях навлякъл всичките си дрехи, треперех от студ. През филистрините се виждаше част от плажа, постройките зад него и първите градски къщи, покатерили се по стръмния склон, спускащ се към морето.

Потропвах с крака от студ и скука, когато забелязах огромна тълпа да се носи по крайбрежната улица право към плажа. С нахлупени шапки и увити във шалове напомняха на пленените немски войници при Сталинград. Тази странна процесия стигна до плажа и тук хората се разпръснаха и започнаха да ровят в пясъка. Изпълнен с любопитство излязох от студеното помещение, което поне ме пазеше от вятъра и превивайки се,за да удържам на поривите му,прескочих на кея и се отправих и аз към плажа.

Когато приближих,разбрах какво търсеха хората, повечето от които бяха мъже, но тук там се виждаха и жени. Те изравяха фасове.

Вятърът беше измел снега от града, струпвайки го в покрайнините му,и в Балчик почти нямаше сняг, но единственият път, който свързваше града със страната,се оказа затрупан от огромни преспи и никакво превозносредство не можеше да премине. Тогава все още я нямаше техниката, която я има сега,и аварийните екипи се опитваха да пробият блокадата главно с лопати. Градът вече втора седмица се оказа в снежна обсада и за това време хранителните магазини бяха опразнени. Задаваше се глад, но най-страшното беше, че свършиха цигарите.

Отчаяните пушачи с побелели от студ ръце ровеха в ледения пясък и по лицата им се изписваше истинско щастие, когато успяваха да измъкнат някой голям фас. Те събираха скъпоценните си находки в пликове и когато усещаха, че премръзналите им пръсти отказват да ги слушат, тръгваха към завета на близките постройки, където можеха вече да запалят и независимо от режещия студ да изпитат истинско блаженство.

В продължение на четири дни тълпата преравяше плажа със все по-оскъден улов и напетия ден за всеобщо облекчение блокадата беше пробита и по магазините се появиха цигари.

Никой не осъди тази нерагламентирана инициатива, въпеки че тогава никаква масова проява не можеше да се случи,ако не беше наредена и ръководена от партията. Студеното време и никотиновият глад бяха обединили началници и подчинени, партийци и безпартийни и бяха направили възможно едно всенародно движение,без то да бъде разрешено от партията. 

Беше време, когато според перверзното право на Вишински всичко, което не е разрешено от партията,е забранено. А партията разрешаваше твърде малко неща, сред които беше, слава богу, и пушененто.

Беше забранено да се критикува под всякаква форма комунистическата идеология, боготворените вождове, партийните решения, издевателствата на режима. Всеки веселяк, разказъл политически виц пред непроверена аудитория,се отзоваваше в лагер. Много млади хора изчезваха в лагерите, защото се бяха облекли модерно. В градовете масово се отчуждаваха апетитни имоти в полза на държавата и така те попадаха в ръцете на номенклатурата, а бившите собственици бяха доволни,ако им оставят мазе или таван, а не нар в някой лагер. По селата колективизирахаземята и безжалостно се разправяха с кулаците, тоест със селяните, които се дърпаха да влизат в ТКЗС-тата. Вилнееше посевместен терор, оправдаван с класовата борба и с безкомпромисния нов комунистически морал. Партийната номенклатура, която лицемерно проповядваше този морал, се ползваше от плодовете на терора и не спазваше нито измисления комунистически, нито християнския морал.

С изискването на високите нравствени принципи трябваше да се гарантира една здрава, покорна и трудолюбива нация в противовес на потъналия в разврат Запад. Хомосекуалистите се третираха като опасни престъпници. Гневно се порицаваха самотните майки с деца. Сексът беше разрешен само след брака,и то ако е сключен с одобрението на партията чрез един ужасяващ идеологически осмислен граждански ритуал.

И изобщо на любовта, ако тя не е насочена към вождовете, партията и Съветския съюз, се гледаше подозрително.

Безмилостна цензура прочистваше културния живот от опасни произведения. Интелигенцията се следеше и се потискаше по всевъзможни начини, защото това беше една опасна прослойка, склонна да ръзсъждава, а за диктатурата най-страшно е мисленето, защото в него се крие бацилътна критиката.

Стриктно се следеше хората да не се събират и да не се веселят, освен на одобрените от партията празници, на които им се разрешаваше да манифестират пред партийните величия и да изразяват възторга си от щастливия живот, който тези величия им осигуряваха.

И сред всички тези ограничения и забрани–можеше да се пуши. И всички пушеха.

Не бяхме виждали каубоя на Марлборо, жените ни не бяха излагани на пропагандните техники на Едуард Бернайс, не бяхме чели Фройд (беше забранен заедно с много други автори) и не знаехме, че според него пушенето е полезно, защото потиска импулса за онаниране.

Сами бяхме открили, че с цигара в уста мъжете изглеждат по-мъжествени, а жените по-еманципирани. Що се отнася до твърдението на Фройд–не знам доколко беше вярно по отношение на българските пушачи.

Докато бяхме ученици,цигарите бяха ни забранени, но вече в десети клас повечето момчета пушеха, а учителите си затваряха очите за синкавите облаци дим, стелещи се през прозорците на училищните тоалетни, защото като пушачи ни разбираха.

Единствените, които мърмореха противпушенето,бяха лекарите, но и те го правеха не съвсем убедително, защото и от тях повечето пушеха.

Във връзка с това си спомням, че когато отидох на гости при една моя братовчедка – лекарка,и седнахме в хола, тя ми каза: „Дай да изпушим по една цигара,преди да е дошъл Христо и да ни е изнесъл дълга лекция против пушенето“. За нещастие едва бяхме запушили и мъжътй, който също беше лекар, цъфна на вратата на хола и после се намести в едно от креслата. Изгледа ни, както ми се стори с укор и каза:„Днес правих аутопсия на едно шестмесечно бебе. Дробовете му бяхачерни като на дългогодишен пушач. Пушете, при този въздух, който дишаме, цигарите най-малко могат да навредят“.

Наскоро след този случай един възрастен доктор,като разбра, че правя поредния опит да откажа цигарите, загрижено ми каза: „Внимавай, всичките ми приятели, които остарявайки отказаха цигарите в рамките на една-две години се разболяха от разни болести и умряха, докато тези, които не са отказали цигарите,са живи и продължават да димят. Ако си пушил дълги години, стресът който организмът може да изпита от отказа, може да се окаже много по-опасен от пушенето“.

Днес пушачите са осъждани морално, заклеймявани са като престъпници, тровещи себе си и околните,и жестоко са преследвани заради своя навик. Питам се защо не забранят вредния въздух заедно с автомобилите и автомобилното двжение.

...50 души дневно умират от мръсен въздух у нас. Това показва статистика на специалистите по белодробни заболявания.” (http://www.economic.bg/bg/news/7/dushi-na-den-umirat-ot-mrasen-vazduh-v-balgariya.html2 февр. 2017) 

Загиналите от автомобилни катастрофи през 2016 г. са 708 души, а само до трети март от 2017 г. са 157 души. (http://dokkpbdp.mvr.bg/Statistics/ubiti_do_dnes.htm)

Ранените са стотици пъти повече, но тях никой не ги брои.

Вредата от въздуха и от автомобилното движение е очевидна и далеч по-неоспорима от тази, свързана с пушенето,и макар проблемът да се признава, той не получава морално осъждане, каквото тютюнопушенето.

И тук се крие един от парадоксите на моралната система. Всъщност всяко социално поведение може да бъде обявено за аморално и (с изключение на инцеста, който е забранен във всички култури)всяко поведение може да бъде извадено от списъка на аморалните и да бъде обявено за приемливо и дори за положително.

Колкото и варварско и антихуманно да възприемаме дадено поведение от позициите на нашата култура, толкова нормално може да бъде то възприемано в друга – и обратното.

Тук няма да се впускаме в задълбочени анализи какви промени в обществото разместват моралните оценки. Само искаме да подчертаем, че всяко едно общество се нуждае от система от морално осъдими поведения и когато от тази система някое поведение бъде изваденоот „списъка“, то бързо бива заменено с друго.

Обществото не може да съществува, ако няма морално осъдими поведения и хора, така че останалите членове на обществото да разбират, че принадлежат към добрите и достойните, към правилните и моралните.

От тази гледна точка няма голямо значение дали ще се изгарят вещиците или ще се заклеймяват пушачите. Важното е да има ясни определения кое е зло и кое е добро. Редица обществени институции като религията, образованието, съдебните и наказателни системи се грижат за прокарване на границите и за наказване на виновните. Те произвеждат особен вид хора, специализирани в разобличаването и наказанието на сгрешилите граждани.

Щом нещо е било прието за аморално,към него не можем да се отнасяме като към нещо неутрално, към нещо което не ни засяга. Ако преди сме казвали „аз не пуша, но нямам нищо против ти да пушиш“, сега – когато пушенето е заклеймено – казваме „аз принадлежа към добрите, а ти трябва да бъдеш наказан“.И заедно с моралното превъзходство и убеждението в правотата ми изчезват угризенията, че мога да причиня страдания на другите. Напротив, възмутен съм, ако аморалното остане ненаказано. Както пише Бъртранд Ръсел: „извършването на жестокости с чиста съвест е наслаждение за моралистите – ето защо те са изобретили ада“.

Процесът на осъждане се развива постепеннно. Отначало още е неясно колко сурово трябва да бъде преследвано новопосоченото аморално поведение.

Но съпротивата на виновните да се признаят за такива ожесточава моралистите. Те стават все по-изобритателни в преследването им, наказанията стават все по-сурови,като се включват и психологически средства за тормоз на грешниците.

Един от тези крайно ожесточени моралисти, говорейки по радиото,искаше от новия президент да включи военните в борбата с пушенето. Той се аргументира, че сега слаби и беззащитни инспекторки тръгват да проверяват заведенията и се сблъскват с мускулестите собственици, което бързо охлажда желанието им да ги глобяват. С полицаите нещата стоят още по-зле, защото както знаем повечето полицаи са корумпирани. Ето защо само военни патраули биха се справили с нарушителите. Моралистът не уточни дали патрулите не трябва да разстрелват непокорните, но твърдият му тон подсказваше, че той е за такова решение.

Обществото ни е далеч от този етап, но се намираме в разгара на психологическата война. Първо се появиха надписите по кутиите, които обещаваха рак и други болести и като цяло бавна смърт в резултат на пушенето.

Но надписите не трогнаха пушачите.Напротив, те търсеха кутиите с надписите, защото бяха сигурни, че в тях тютюнъте пресен. Тогава моралистите прибавиха към надписите ужасяващи картини на болни хора и на човешки органи, поразени от никотиновата отрова.

Когато за първи път видях страшната картинка върху кутията по асоциация се върнах години назад във времето, когато завършвах последния семестър в Морскотоучилище.

На едно съвещание преподавателите единодушно бяха решили да прибавят още един предмет, без който нямаше да можем да завършим. Те бяха убедени, че се водят от хуманни подбуди, от все сърце желайеки да ни предпазят от болестите, които щяха да ни дебнат по пристанищата под формата на съблазнителни красавици.

Предметът беше наречен „полова просвета“и за преподавател поканиха завеждащия отделението по кожно-венерически болести във военноморската болница.

Докторът беше пълничък мъж, прехвърлил 50-те,с гола глава и с очила със силен диоптър, които правеха тъжните му сини очи да изглеждат неестествено големи. Имаше кадифен глас и приятни маниери

Но щом заговореше за секс, докторът се преобазяваше. Очите му ставаха студени и строги, гласът му – метален и той громеше тази аморална дейност с резки движения. Сексът беше проклятието на човечеството и той лежеше в основата на всички минали, настоящи и бъдещи злини, които ще сполетят хората и най-вече–той беше в основата на всички венерически болести.

Със страстни речи на проповедник, обладан от борбата против злото, докторът описваше множеството болести (за които дотогава не бяхме и чували), начинът,по койтотепротичаха и дълбоките поражения, които нанасяха на човешката психика и физика.

Докторът разпъваше екран на стената и започваше да прожектира картини, илюстриращи ужасните последствия от един неразумен порив на страстта.

Говорейки за теченията при трипера, той се увличаше дотам, че от устните му като своеобразна илюстрация потичаха лиги и тутакси получи прякора доктор „Ох,тече!“.

Със сатанинска усмивка и садистични нотки в гласа докторът описваше многобройните случаи на сифилис и неизбижните следствия от тази тогава още неиличима болест, прожектирайки резултатите на всеки един от стадиите на болестта и завършвайки с разкривените идиотски лица на болните в третия стадий.

Докторът говореше така убедително срещу секса и привеждаше такива неопровержими доказателства, че успя да ни превърне в завършени еротофоби, които във всяка срещната красива жена тутакси виждаха и разлагаша се плът.

Първият ми рейс беше до Генуа. Пристигнахме без всякакви премеждия и ни швартоваха на кея, който се намираше на стотина метра от улицата с червените фенери. С годините се убедих, че има договореност между ръководтвата на пристанищата и собствениците на заведения по въпросните улички. Всеки новопристигнал кораб беше разполаган така, че екипажа да няма друга възможност, освен да мине по уличката на път към центъра на града.

Невежите моряци, които не бяха слушали лекциите на доктор „Ох,тече!“, хукнаха през глава към болестите, но аз се залостих в каютата си и не се поддадох на изкушението през цялото време,докато разтоварваха и товареха кораба ни.

Най-после тръгнахме обратно за България. Въздъхнах с облекчение, но на третия ден с най-голям ужас открих, че имам шанкър. Не можеше да има съмнение, шанкърът беше точно такъв, какъвто го рисуваше доктор „Ох,тече!“. Спомних си думите на доктора, че в редки случаи сифилис може да се хване от замръсени прибори. Да, сигурно такъв беше случаяти аз бях станал невинна жертва на лошо измита чаша.

Колкото повече приближавахме Варна, толкова в по-дълбоко отчаяние изпадах, тъй като на пристаището щеше да ме чака жената, с която бях сключил брак преди три месеца. Бях сигурен, че каквото и да говоряи както и да се кълна, тя няма да повярва на нито дума от историята ми за непорочното заболяване.

За щастие поставиха ни на рейд и щяхме да висим в залива най-малко седмица, преди да се освободи място в пристанището. Тутакси се възползвах от възникналата възможност и с една рибарска лодка (срещу бутилка уиски)двама рибари ме свалиха на брега.

Прониквайки нелегално в страната,аз се затичах към болницата, където работеше брътовчедка ми. Обясних ѝситуациятя. Тя промърмори сърдито „мъже…“и ме заведе при един стар професор, който с нескрит скептицизъм изслуша разказа ми.

Прати ме да дам кръв и ми каза да го чакам на другата сутрин в 8:30 часа пред 220-та аудитория.

Бях там от осем часа и видях как голямата аудитория с амфитеатрални места се пълни постепенно и главно със студентки. Накрая се появи професорът. Хвана ме свойски за рамото и ме въведе в препълнената аудиториа.

Професорът застана на катедрата и зачете бележката от лабораторията с резултатите ми. След което започна лекцията си, която беше на тема внушението.

Професорът показваше колко голяма психическа сила е внушението и как то може да предизвика симптомите на която и да е болест. Говореше за жените, които искат да имат деца и за обърканите млади хора като мен, които наплашени от злонамерени лекции, получават симптомите на сифилиса.

Професорът говори дълго и със сложни термини и накрая изрева:„Здрав си моряко. Нищо ти няма. Върви и ...! Аз съм насреща“.

Чувствайки, че ще припадна от срам,аз се изнизах от аудиторията под одобрителните възгласи на бъдещите лекарки.

Вървях замаян по улиците и срамът постепенно започва да минава, а заедно с него с радост открих, че преминават и внушенията на доктор „Ох, тече!“.

След толкова много години отново разглеждах снимките на доктора, но сега залепени по цигарените кутии. Като всички обсебени от моралната битка, наследниците на доктора бяха невежи в пропагандата.

Те не знаеха простата истина, че големият страх не променя нагласите на хората, защото се включват психологическите защитни механизми.

Но те всъщност и не искаха да променят нагласи, а да всяват страх и да насаждат внушения, което им доставяше удоволствие и ги издигаше в собствените им очи като по-извисени от безволевите роби на порока.

С горчивина научих, че сред фанатичните борци против пушенето е и кметът на Ню Йорк Майкъл Блумбърг, който води личен кръстоносен поход срещу тютюнопушенето. През 2003 г. той успял да прокара забрана на пушенето в барове и ресторанти и примерът му беше последван и от родните ни моралисти.

Блумбърг замислил акция на местните власти за разпространението на огромни плакати в Ню Йорк.На тях трябвало да има снимки на изгнили зъби, възпалени бели дробове и увредени мозъци.

И най-после се чул гласът на разума. Съд в Ню Йорк обявил кампанията на местните власти против тютюнопушенето за незаконна. Съдът постановил, че с поставянето на зловещите плакати на местата за продажба на цигари градските власти превишават правомощията си. „Дори търговците на болести имат право да се ползват с пълната защита на закона, за тяхно и за наше добро“, заявил съдията Джед Ракоф, обявявайки решението на съда.

Питам се кога и в нашето общество ще се чуе гласът на разума и моралисти като доктор „Ох,тече!“и неговите наследници ще престанат да нарушават закона и ще престанат да действат аморално,като се опитват да внушат страхове и да разстройват психаката на нормалните хора, независимо дали става въпрос за секс или за пушене.