Нов български университет

Дмитрий Вазроновцев

Тютюнопушенето като социокултурен феномен има множество измерения Тук ще се спра върху мириса на тютюн. Нужно е радикалното му отграничаване от другите аспекти на тютюнопушенето, най-вече от визуалното и поведенческото му третиране. Тук няма да се разглежда нито физиологията на възприемането на мириса на тютюн, нито множеството културно-исторически модели на тютюнопушенето.

В центъра на вниманието са кодификациите на тютюна като важен социален регулатор в отношенията между хората от различните култури, социумите, стратите, класовете и тем подобни общности. Но не в сравнителен или диахронен план и разрез, а като актуално едновременни – „тукашни и сегашни“.

В каква степен това намира място в днешните семиотични изследвания? В степен, в която самите тези изследвания и парадигми не се приемат като универсални в духа на Пиърс.

При множество социокултурни „отклонения“ интересна е дейностната мрежова теория: Аctivity Network Theory– ANT.

Ще си позволя пространно представяне на възможностите на тази нова парадигма в метафората „кораб“, очертана от един от нейните водещи представители – Джон Лоу (John Law).

За да представи каквото и да било „явление“ – без то да бъде извадено от множеството си отношения със света – той предлага метафоричен пример за подобен род включеност: „Корабът“. Според него  „пространственостите се пораждат и привеждат в действие от разположените в тях обекти – именно с това се определят границите на възможното“. [1]

Корабът е точно такъв пространствен обект, който създава възможност за живот в морето, в океана при пълната невъзможност за това. Това става благодарение на огромната мрежа от отношения между кораба и континента; между тези, които са създали кораба и тези, които го управляват след това, както и тези които го чакат „на другия” бряг, неговите стоки или известия, пренасяни от кораба заедно с хората и товарите. И като такъв корабът заедно с целия комплекс от отношения, превръщащ го в актор-мрежа, се оказва не само посредник между океана и континента, но и „проводник“ на прогреса, т.е. на властта на континента върху океана.

„Като е известно, пиренейската мореплавателна техника – новите кораби и новите практики на навигацията – са изиграли ключова роля за колониалното доминиране на Европа“, отбелязва Лоу. Христофор Колумб се е добрал да Централна Америка през 1492 г., Васко да Гама е стигнал бреговете на Индия през 1498 г. Описанието на корабите, използвани в ранните периоди на експанзията, позволява да бъдат посочени няколко технически особености. Тези съдове са били удобни за управление (мобилните кораби са могли бързо да се преориентират при смяна на вятъра ); били са относително защитени от абордажи (дори атакуващите и да са успявали да влязат на борда, ги е посрещал смъртоносният огън от укрития на носа и кърмата); били са автономни (благодарение на напредничавите техники за навигация, които са позволявали на корабите да се отдалечават на значителни разстояния от сушата и да се ползват от всичките предимства на попътните ветрове и течения), а също така те са притежавали съществени транспортни възможности и са били обслужвани от немногобройните екипажи (т.е. за разлика от корабите с весла са могли да остават в морето с месеци).

Ето защо в картината на ранната португалска и испанска експанзия особено място заемат огромните кораби – галеоните, които са излизали в морето и са прекарвали в плаване до осемнадесет месеца, и са се връщали (ако са се връщали) с товар от подправки или с награбено злато. „Ако“ – защото въпреки успеха на тази нова мореплавателна техника с нейните оригинални кораби и приспособените към новите условия навигационни технологии, корабите са потъвали, губели се са, а техните екипажи са загивали от глад и от тропически болести. Както са казвали португалците: – „ако искаш да се научиш да се молиш – отивай в морето“. [2]

Има обаче още едно условие за да бъде корабът именно кораб, а не дървена или метална конструкция, просто вещ – отношенията между него и свързаните с него обекти трябва да остават устойчиви и всичко да стои на своето място. Щурманите, враговете араби, ветровете и теченията , екипажът, складовете, оръжието – ако цялата тази мрежа запазва устойчивостта си, корабът ще остава кораб, той няма да потъне, няма да се превърне в трески, няма да бъде превзет от пиратите и враговете, докато екипажът му не бъде сломен от болестите или глада [3]. Това отбелязва и Б. Латур, който определя подобен род мрежови обекти като непроменящи се мобилности. [4]

Но защо пушекът? Предложният по-горе подход съвсем не е метафоричен. Пушекът събира и интегрира всички страни, аспекти и измерения на пушенето. В социокултурен план пушенето и пушекът са неразделни. Нито едното, нито другото не са възможни едно без друго. Тук може да бъде представена първата семиологическа аналогия „пушекът от тютюн и пушекът от огнище“.

В една класическа интерпретация пушекът е код за културната инфраструктура на всякакъв род човешки общности и обединения – както в изохронен, така и в диахронен план. Нещо като морфология на социумното.

ANTпредолява този, да речем, „формализъм“ на класическата семиотика. Пушекът не представлява пушещите хора и техните отношения, той и Е тези отношения, техният интегративен фактор.

При една друга класическа – сциентистка – парадигма тази роля на пушека се свежда и се извежда от физиологията и физико-химическите ингредиенти на пушека от цигари, от тютюна в широк историко-културен аспект. Без това пушекът няма да е синтезираща основа не само на пушенето, но и на оформянето на множество социумни отношения, зависимости и координации в поведението и в мисленето на „пушачите“.

Още една класическа визия откроява връзката между пушека, пушенето и социума като ритуал, вкоренен в изворите на цивилизацията.

Тук по-подробно ще представя интересната визия на Елена Альохина –„Пушенето като ритуал на управление на социалната дистанция“. [5]

Альохина приема, че пушенето е възникнало като атрибут на ритуалните действия, целта на които е било постигането на особено състояние на съзнанието, допускащо общуване с духовете. Тук е интересно схващането на Елиаде [6] за способността на шамана да общува с духовете в сътояние на транс. Би могло да се твърди, че пушекът със своите психоневралгични качества е една от ритуалните техники за „пробив“ в отвъдното.В случая с шаманизма ролята на този механизм играело специфично гърлено пеене – камлание, – благодарение на което трансът се пренася върху съобществото на съплеменниците на шамана.

Както подчертава Робизсек, пушенето на тютюн и различни други халюциногенни вещества/растения се използва за постигане на транзакции и за влизане в контакт с духовния свят. [7]

Альохина остава в границите на класическото третиране на знака чрез триада „знак – смисъл – значение“, където трите плана се представят като автономни, като предполага, че от древния ритуал на пушенето на тютюн днес се е запазила само външната обвивка, която се е изпълнила с новия смисъл.

От феноменологическата гледна, точка развита в ANT,пушенето не е нещо, зад което се крият базисните структури на социумното. Пушекът и произвежда, и бива произведен от социума в единство на двете наглед различни проекции „от“ и „във“… както и корабът на Лоу. Пушенето чрез пушека остава и външно, наблюдаемо, произведено състояние на социума на пуещите, и вътрешно, преживявано от членовете на това съобщество състояние.

Пушекът и пушенето са инвариантни на първичния „механизъм“, произвеждащ общност – на гласа. И едното, и другото на свой ред дължат своята ефикасност на първичната репресивност на социумното по отношение на индивида. Джеймс Л. Бутрика подчертава, че терминът „ἀγαμενοι“ трябва да бъде преведен като „изумен“ или „в траур“, тъй като това е „по-близо до това, което може да се очаква в ритуал, свързан със смъртта“. [8]

Става дума именно за силата на преживяваното от пушека и пушенето афективно състояние. Природата на афекта е свързана според Фройд с изначалната репресия на културата срещу индивидуалното в субекта на действието. Фройд стеснява тази реакция само до проявите на непозволени сексуални нагласи (либидо), свързани с ранното детство на конкретния индивид. Но репресията на културата има по-широк характер и по-дълбинно основание. Всяка култура е репресивна, защото така наречените „социални действия на боравене с езика“ са основополагащият инструмент за социализация на индивида в обществото.

Френският социален философ Дерида [9] разкрива този корен на първичната репресия във факта, че езикът като звук въпреки че „се произвежда“, така да се каже, физиологически от телесните органи на индивида, не му принадлежи, защото е резултат от въздействието върху него на другите. Езикът като реч, като глас е фундаментален културен посредник, който има едновременно и телесни, и социокултурни качества и свойства. За да „проговори“ бебето трябва да престане да произнася произволно звуците и да се подчини на нормите за тяхното произнасяне, характерни за неговто близко социално обкръжение – семейството най-вече. Пушенето е идентично с речта именно чрез пушека.

Пушекът носи цялото съдържание на социумното напрежение, като го „освобождава“ чрез ритуалната техника на пушенето. По този начин и гласът, и пушекът защитават социума и от външните, и от вътрешните напрежения, надеждно го оставя „сам“ в полето на множество елементи на неговата жизнена ситуация. Това „оставяне“ на социума със самия себе си чрез пушека според Альохина позволява да бъдат събрани в единна картина множество конкретни факти и да се обясни защо днес:

• пушенето не признава границите между държави и народи, мотивирано като една от базовите потребности – потребност от личностна автономия;

• хората се приобщават към пушенето едва ли не от пубертета и през тийнеджерската възраст, защото именно в тази фаза на социализацията особено изострено се преживява репресията от страна на социума, но средствата за защита още не са ефикасни (затова често именно „пушеците“ – вече не само от тютюн – стават външната „обвивка“ на младежките групи и обединения и предупреждават за нарастващия потенциал на агресията по отношение както на външните, чужди на групата, така и на своите);

• пушенето се оказва признак на по-високо напрежение и сред представителите на другите възрастови категории, губещи способността си за ефикасна защита от собствената афективна енергия, която все по-често се обръща както срещу близкото им обкръжение, така и срещу „всички“ и се оказва необходимия балансьор, без който общуването става трудно или изобщо невъзможно. Често тази балансираща функция на пушенето се превръща в пълна зависимост на пушещия от пушека. Изразът на тази зависимост добре се илюстрира от днешните „заместители“ на тютюна – електронни цигари, чрез които се имитира именно пушекът;

• пушенето, дори и да не се превръща в зависимост, остава необходимо за преодоляване на моментните трудни ситуации за да се запази „лицето“ за пред другите.

Пушенето чрез пушека по този начин закрепва именно вътрешна конфигурация на отделните групи като ги капсулира от „враждебната“ среда и конфигурира социумното пространство, където пушенето и непушенето стават важна индикация за процесите, протичащи в обществото на всички нива и във всички общностни планове, пластове и страти.

Альохина споделя основния постулат на структурно-функционална парадигма за обяснение на социумните процеси и състояния, поради което смесва или не успява да разграничи „личностното“ от „индивидуацията“. Личността според нея е именно индивидното, което чрез афективните техники – най-вече чрез пушенето като такава – се защитава от социумното.

Всъщност обаче, именно „личностната автономия“ е израз на дълбочината и ефикасността на репресията на културата върху индивида. Така пушекът се превръща в проект на целия живот в обществото, нещо като маршрут през полето на житейските конфликти и напрежения [10].