(Върху материали на пост-съветските изследвания на съветския начин/стил на живота и собствени спомени на автора)

Днес е на мода  „припомнянето на комунизма“. Но хората трудно и с нежелание разказват за своя живот тогава точно като за „комунизъм“, освен ако не им се подскаже какво именно те трябва да си спомнят. Много по-ясно чертите на миналото се проявяват в отношението им към вещите, към обикновените неща, като чи ли по никакъв начин не са свързани със системата и нейните идеологически вериги.

Ето защо на смяна на политологическите и идеологическите „преобръщъния“, така характерни за пост-съветското обществознание през 90-те години, идва другата гледна точка за „паметта за комунизма“, гледната точка на всекидневието, на обикновеното [1] . В изследователското поле навлизат не само личните документи или „устни“ истории и разказите на очевидците, но и „обикновените“ предмети на бита. Както пише Н. Козлова – „постепенно се осъществява отказ от третиране  на обществото само като резултат от дейността на държавата, където в качеството едва ли не на единствен ресурс на социалната промяна се оказва властта. Вниманието се пренася върху процесите на всекидневния живот, на редовия участник на социалните процеси, взет като „актор“, деец. В различни области на социалното и хуманитарното знание се усеща необходимостта от разбиране на човешкия опит с оглед на позициите на действащите хора, на техните когнитивни структури, смисловата натовареност на действията, образците на чувстването и преживяването, на вербалните и телесни практики на идентичността. Изследването се оказва локализирано на границата на жизнените траектории на хората и развиващата се социална структура“ [2] .

Тук ще се използват някои резултати от тази „познавателна перестройка“. Това налага обаче да бъдат направени известни уточнения.

Първо, в интереса не просто към всекидневието, а към всекидневието на рухналия съветски строй се съдържат не само чисто познавателни интенции. Има и нещо като духа на времето, мода на спомените, както и на експонирането на предметите на миналото. В основата на тази мода стои желанието нещата от „тогава“ да бъдат представени главно като странни, различни, ненормални. Дори – екзотични. Това го виждаме в множество кръчми, „музеи“, „изложби“ на комунизма, които като камера обскура преобръщат визиите и акцентите, смаляват размера на трагичното минало до шарж, анекдот, до елементарна простотия и глупост.

Второ, не по-малко е и желанието на изследователя (главно на руския, пост-съветския) нещата да бъдат поставени в редицата на „простите факти“, които се случват... навсякъде. Това се прави въз основа на вече сакрализирани автори – Фуко, Бодрияр, дьо Серт, Хальбвакс, Валерстайн и много други. Съществена черта на този подход е изместването от нормативно-интерпретативната доминанта, когато върху миналото се налагат мерките на настоящето, на актуалните обществени нормативни и ценностни стандарти към биографично-субективния план на спомените.

По този начин се коригира опитът хората да бъдат обучавани как да помнят комунизма, какво и защо да помнят. В играта между „миналото“ и „настоящето“ в опита за преживяване на света, който по-принцип е биографичен (А. Шуц) се вграждат странните въпроси, когато паметта престава да бъде редактирана и от питащия за миналото, и от помнещия това минало и се представя като просто и обикновено живеене (Дьо Серто). Подобно „успокояване“ на въпроса за миналото е свързано с конкретни изследователските практики, които поставят акцент не върху спомените като мисловни конструкти, а върху предметите от това минало.

Но в избора на предметното поле, обкръжаващо и изпълващо житейския хоризонт на „обикновения“ човек все пак попадат не всички, дори и не най-съществените, а неочакваните, странните, дори срамните такива. Примерът е и в центъра на настоящата студия – бельото, долното бельо, което действително се крие зад/под горната дреха, а изваждането му на показ поражда интерес и известно съживяване на любопитството и всякакви странични интерпретации.

Но в случая става дума не за поредната експозиционна практика на „музея на комунизма“, а за сериозни научни изследвания точно на скритите, невидимите, а по-точно неможещи, забранени да бъдат видени обстоятелства на съветския начин на живот [3] .

За антропологията, за новото хуманитарно знание, свързано с традицията на „Анали“, с френския структуралиъм и пост-модернизъм, интересът към облеклото, в т.ч и към бельото, може да бъде определен като класически. За съжаление в повечето пост-съветски и пост-комунистически материали отчетливо се проследява един вид карикатуризация на реалността. Бельото е изключително удобен за подобен род „смехови обръщания“ предмет.

Карикатурните образи  на „съветското“ обаче, прекалено лесно възприемаеми от външния наблюдател, по-скоро оправдават, отколкото разкриват скритата зад тях, но и в самите тях тоталитарна машина на потискането. Тук също се крие едно, така да се каже, „познавателно недоразумение“. Това недоразумение е свързано с отричането на каквато и да било връзка между комунистическите практики на потискане и „дисциплиниране“ с новоевропейските. Тоталитарната непосредственност на насилието трасформира и прикрива, но не отменя тази връзка. Напротив – може би точно това оголване на насилието позволява да бъде разкрита генезата му в новоевропейския проект на „дисциплинираното общество“ (Ж. Делез). В този проект тялото, усещането и възприемането на живота се изтръгват от сферата на частното и интимното и се превръщат в публични практики, машини и устройства (Фуко, Делез, Дьо Серто). В тоталитарния съветски строй частното практически се изтласква и се измества от грубо-публичното, отъждествява се с държавното и по този начин се деиндивидуализира, буквално се анихилира. Но интенциите съвсем не се изчерпват с тази си крайна форма. Ето защо днес все по-актуално става интелектуалното наследство на Х. Аренд. „В тази връзка, пише тя в „VITA ACTIVA“, ние трябва да изясним за себе си до каква степен е трудно поради новоевропейските усложнения изобщо да се разберат тези рещаващи разделения и различия между публично и частно, между пространството на полиса и сферата на домашното стопанство и семейство, накрая между видовете дейности, служещи за подържането на живота, и тези, които са насочени към общия за всички свят; при това ние не трябва да изпускаме обстоятелството, че тези разделения и различия образуват от само себе си подразбиращо се и аксиоматично основополагане на цялата политическа мисъл на античността. За нас е от само себе си разбираемо отсъствието на строго различие на тези неща едно от друго, защото от изворите на Новото време всеки национален организъм и всяко политическо обществено устройство ние разбираме в образа на семейството, като представяме воденето и подреждането на всичките техни работи и всекидневни занимания според типа на гигантски разрастналия се апарат на домашното стопанство“ [4] .

Тази особеност на новоевропейското индустриално общество лежи в основите на всяка една негова тоталитарна еволюция и трансформация – „франкизъм“, „фашизъм“, „национал-социализъм“, но особено ефективно се ползва от сталинизма за пълната унификация на живота във всичките му измерения. Главното в този процес на тоталната унификация е било именно последователното и целенасочено изтриване на всякакви граници и различия между публичното и частното, пълното изместване на частното от публичното.

От една страна, съветската система се стреми да монополизира частното, като не допуска „различното“ дори в най-интимните сфери на човешкия свят. А от друга, колкото и да е парадоксално, превръща именно интимно-скритото във всеобщо, брутално го поставя на показ за всички. Но дори и в тази абсурдна негация на частното съветският строй не е „изпадал“ от модерната практика за производство на потреблението –  еманципирането на „простите и обикновените неща“ като напълно самостоятелни и автоматично действащи публични качества на индивида (Маркс, Маркузе, Бодрияр, Дьо Серто). Обаче е намирал доста специфични тактики за реализация на тази стратегия.

Много ярко тази своеобразна тактика на съветския строй се проследява в едно повече от тривиално нещо – в начина на ползването и присъствието в живота на „обикновения“ човек на долното бельо.

По-нататък в анализа ще бъдат ползвани някои материали и изводи на руската изследователка Олга Гурова (както и собствените спомени на автора). Това съчетаване  освен че дава много интересни и полезни „разрези“ на съветския стил на живота, не изпада в неговата карикатуризация [5] .

Руската културна традиция и езиковата нормативистика свързва бельото именно с частната, интимната сфера на живота. Според Гурова тази връзка се индицира в три важни плана.

Първо, това е „скритостта“ на бельото, неговата публична невидимост, т.е. недопустимост то да се „разкрие“, да попадне дори случайно пред очи. Бельото е скрито зад външната дреха, но е най-близко да тялото. Устните разкази на съветските хора – свидетели на сталинския режим, цитирани от О. Гурова  разкриват това.

„Долното бельо, това са гащичките, панталонките, а у жените – горната част, или грация. Това, което е по-близко до тялото. Но не и чорапите,  аз не бих казала, че това е долно бельо. Аз така усещам това. А у мъжете това са фамилните гащи“– споменава жена, родена през 1937 г. Нейният връстник споменава други подробности: „Долно бельо? Има такава пословица „без риза – по-близо до тялото“. У мъжете по-рано имаше долна риза, както и при жените. Преди носеха и гащи, и ризи, и поли, а сега всичко заедно – комбинация. Гащи. Фамилни гащи. Това, което се носи под другото облекло“.

Второ, скритостта на бельото има особена функция – позволява на стопанина си да прави с него каквото поиска, т.е. да го ползва индивидуално-частно.  Интимната скритост предоставя на индивида възможност за контрол над тази вещ. Какъвто, както ще стане дума по-нататък, не би бил възможен по отношение на външната дреха.

Трето, бельото трябва да бъде „прилично“ – да съотвества не само на телесните качества на своя притежател, но и неговите личностни черти, на неговия вкус.

Тези три качества на бельото като интимна, частна вещ се намират в единство, те са неразчленими, но се проявяват като различия в трите сфери на живот на своя притежател – на улицата, в комуналната квартира и вкъщи, у дома [6] .

Според О. Гурова, улицата е тотално публично пространство, където индивидът изцяло подлежи на външен контрол. Тук той не може да покаже бельото си под никакъв претекст, това е „срамно и неприлично“. В пространството на комуналния бит на преден план излиза „приличността“ на бельото, защото то тук може да бъде показано, дори и не може да бъде скрито нито като вещ, нито като личностна характеристика на своя стопанин – вкус, акуратност, невъзпитаност и т.н. В собствено интимната зона – в къщи, у дома, в собствената стая, бельото се превръща... в домашното облекло, изцяло се еманципира и измества външното облекло, остава само.

На пръв поглед материалите на изследванията, използвани от О. Гурова  потвърждават този модел на ползване на бельото, неговото функционално-символно предназначение. Но само на пръв поглед. Гурова разкрива, че всички тези важни качества и предназначения на бельото се нарушават, смесват се и се припокриват не така, както се налага от външната публична нормативна практика [7] .

Хората ходят по бельо на улицата, показват своето домашно облекло извън домашния кръг, нарушават приличията и смесват предназначения на бельото всекидневно и масово. „Както показват интервютата, отбелязва Гурова, хората в съветската култура едновременно се притесняват и не се притесняват да демонстрират своето долно бельо на публичните места.“ Според нея съветският (както и повечето други модерни, градски) кодекс на обноските предписва, че долното бельо може да бъде показвано в едни места и ситуации и не може да бъде показвано в други. „Освен традиционната баня, списъкът на публичните места, в които показването на долното бельо не предизвиква санкции, не е голям, подчертава Гурова. Той се изчерпва с „плажа“, или „юга“ – мястото за почивка, и с „овощната градина“ или „дача“ – при работата на чист въздух. Дачите и индивидуалните парцели за отглеждане на овошки широко се разпространяват след Втората световна война и служат за компенсация на жестокия дефицит, характерен за съветски строй. Тук обикновената картина е такава – мъжът в семейни гащи или в трико и жена с бюстгалтер (сутиен) и сгънати до колената тренировъчни панталони от син трикотаж се занимават с дачните си работи“ [8] .

На плажа можеше да се види същата картина не само в следвоенните години, но дори и през 80-те. Мъжете по гащи и жените по бельо волно се плискат във водата или се излежават на брега. Същото можеше да бъде видяно и на полянките по време на екскурзиите, дори и по тревните площи в парковете.

Другото място, където бельото е било простирано сред прането и носено без всякакви притеснения, е комуналната квартира. Поради суровия климат за тази цел почти не са били ползвани балконите. А и архитектурно повечето от тях са били по-скоро украса, отколкото можещо да бъде ползвано за каквато и да било утилитарна цел място. Кухнята беше „естественото“ място, където бельото се простираше буквално над главите на обитателите на квартирата, както и върху врящите тенжери с готвеното за обяд или за вечеря. Това не пречеше, но само в случай че бельото принадлежеше на стопанката, която готвеше в момента.

В много кухни имаше не една, а няколко готварски печки, обикновено газови, и пространството около тях и над тях беше поделено от обитателите по принципа „своето над своето“. „Чуждото“ не се допускаше в „своето“ пространство – толкова агресивно, че често водеше до сбивания и безкрайни „пунически войни“ между живеещите в комуналната квартира семейства.

Но ако някой от тях излизаше в кухнята или минаваше по коридора „по бельо“, това на никого не правеше впечатление. Комбинезонът („комбинацията“– вид долно женско бельо) дори се превърна едва ли не в официална дреха за всякакъв род публични акции в комуналното пространство, дори и на улицата [9] . През 50-те и 60-те години този комбинезон, направен вече от синтетиката, главно се внасяше от ГДР и беше предмет на гордост на много съпруги за военни, служили в окупационните съветски войски в Германия.

Но скоро тази практика отминава и жените се появяват в „квазипубличното“ (по определението на Гурова) пространство на комуналките с „халати“, свободно наметнати върху все същите комбинезони. По халат жените можеха дори да отскачат до местните магазини или да клюкарстват с другите обитателки на големите блокове пред входовете.

Ходенето „по бельо“ – пижами, халати, грации и комбинации, беше характерно и за болничния бит. Тук самото носене на бельо отграничаваше „своите“ от „чуждите“ – болните от посетителите. Посредниците имаха своего рода униформи – все същите халати, но от болничен тип.

Ако обобщим тези наблюдения, както и моите лични спомени, бельото се оказва символен посредник именно в неформалното, ненормативното общуване... навсякъде с изключение на местата на властта – не само държавните институции, по улиците и площадите, по които бяха провеждани манифестациите и другите „празнични“ ритуали. Именно там, а не на „улицата“ всяко покушение върху униформата и нормата за външното облекло веднага се пресичаше и се квалифицираше най-малкото като хулиганство.

От друга страна, както разказват в своите мемоари много от представителите на висшето съветско партийно и административно ръководство – на номенклатурата – дори и на това място появата „по бельо“ съвсем не е била рядко явление. В стила на „ръководителя“ е било това своеволие, което обикновено е било свързано с безкрайното пиянство и с липсата на каквито и да било задържащи мотиви на поведението.

Тук нарушението е било признак на особеното положение на нарушителя. Но въпреки мълчаливото приемане на ситуацията, задължително е било включването на „случката“ в съответните доноси и рапорти в системата на всеобщия контрол върху поведението не само върху долницата, но и върху горницата в съветското общество.

Така по един странен, но и общоприет начин бельото изпълняваше... чисто публична символна функция, разграничаваше социалното пространство според ранга и положението на своите притежатели. Всъщност категорията „приличност“ разкрива точно това невидимо разделение в иначе „монолитното“ съветско общество.

Все пак не мога да се съглася с иначе много дълбокото и богатото изследване на О. Гурова.

Бельото не е само частна, дори интимна вещ, която случайно и периферно се появява в публичния живот. Напротив – това е начин, по който публичността не само контролира, но и подрежда частната сфера „отвътре“, т.е. според символните практики на ползването (Дьо Серто), а не с преки санкции и външно насилие.

Ето защо не мога да приема и основния аргумент на О. Гурова, че масовата практика на ненормирано ползване на долното бельо, както и тоталното му господство във всекидневния живот не само като вещ, но и като ценност, като модел за подражание и подчинение, произтича от липсата на достатъчното производство. Изобщо – поради едни или други липси. Лично аз си спомням, че дори и в края на 50-те години на плажа край река Москва вече се появиха и мъжете, и жените, носещи не семейни гащи или чудовищни комбинезони, а бански, макар и от същия материал и със същото качество както и традиционните семейни гащи.

„Ненормативното“ използване на бельото не беше някакъв страничен ефект от всеобщия потребителски дефицит, характерен за съветския начин на живот. Разбира се, липсата на предлагане би могло да повлияе и наистина влияеше върху всекидневната употреба на бельото. Но от друга страна, и самият начин на тази употреба възпроизвеждаше и произвеждаше тази мизерия.

Днес много се говори за обществото на потреблението. Един от белезите на това общество в стила на живот е необикновеното ускоряване на живота на вещите, тяхната символна смърт веднага след произвеждането им (Ж. Бодрияр). Вещите в съветското общество са имали коренно противоположно качество – били са безсмъртни [10] .

Отново в тази особена черта в живота на вещите в съветското общество може да се види все същата тотална мизерия, произвеждана и възпроизвеждана от самата система.

Но нещата не се свеждат само до това.

Трябва да се отбележи и едно методическо обстоятелство. Изследванията на Гурова всъщност са ограничени до най-масовия пласт на съветското ГРАДСКО население. А точно в този план нивелиращите механизми на системата се проявяват и най-силно, най-абсурдно. Колкото и да се говори за „равенството“, за уравниловъчен характер на системата, в града са били представени различни страти и групи.

И. Илф и С. Петров описват това разнообразие в своите сатирически романи в началото на 30-те години на миналия век. Тогава, както и по-късно, съвсем не всички жени са ходели по халат и не всички мъже – с фамилни гащи. Имало е и коприна, и тънка изработка, и дори мода.

Модните списания секват към средата на 1930 година, но се съживяват след 1956 година. А през 70-те започва разпространение и на немското списание Burda. Широко разпространение получават и модните списания от балтийските републики. Широко, но „нелегално“ се разпространяват и най-масовите каталози на западната продукция Neckerman и Quelе.

Както отбелязва Гурова, през 50-те години започва една дълбока ценностна преориентация в съветското общество. Идеологическите норми и инструкции не се поставят под съмнение, но все повече престават да бъдат значими, формализират се и се ритуализират. Интересите се преориентират към всекидневието, към бита. Официалната системна пропаганда реагира на това преориентиране доста бурно и отново репресивно. През 50-те и 60-те години в недрата на тази пропаганда се раждат остро негативните и карикатуризирани образи на „стилягите“, а „битовизмът“ се превръща в много сериозно идеологическо обвинение в „нископоклонничество пред Запада“.

В практиката на всекидневната употреба на вещите тези процеси се отразяват по свой начин. Вещите се произвеждат все по-масово, но и по-унифицирано. Грубо – само с три размера – малък, среден и голям. Облеклото беше изключително сиво и грубо. А бельото изобщо безразмерно. Това поражда един вид масова съпротива. Хората започват „да преправят“ тези уродливи и изобщо непредназначени да бъдат ползвани като облекло или бельо неща. Появават се и множество помагала, напъстващи тази масова практика. Популярността на Burda се обясняваше именно с факта, че там бяха публиковани „кройки“ на най-масовите модели. Шири се и „кръжочната“ форма по шев и кройка [11] .

Мизерията обаче трансформира и това нормално за зараждащото се по същото време потребителско общество на Запад явление. Нещата не само се преправят, те остават „вечни“, кърпят се и се прекърпват безброй пъти, предават се от майка на дъщеря и накрая отново остават в кръга на употребата като „тряпки“ (парцали), широко използвани поради липсата на съответните битови приспособления за всичко – при готвене, за почистване, за изолация и... за новото закърпване на следващата „вещ“.

Същевременно новото, удобното и привлекателното получава почти мигновена  остро негативна реакция. Ето един от примерите, посочвани от О. Гурова: „(обличам) една от тези рокли – камбанки, обувки на висок ток, които тогава трудно се намираха. Модни мрежести чорапогащи. Тази рокля, обувки и чорапогащник си подхождаха много. И отивам да видя една моя позната в болница. Излезе медицинската сестра  и ми се скара с най-долни думи. Като че ли  съм излязла от кабаре някакво или вариете и правя тук стриптийз. Ето такова беше настроението в обществото. А сега кой и с какво е облечен никому не прави впечатление. Ако се морализира“ [12] .

Контролът на системата в случая не е институционализиран и се осъществява от прякото обкръжение на „виновния“ – в случая жената с мрежест чорапогашник. Словесната санкция маркира нещо неприемливо за системата – не само ваншния вид на различната вещ, но и „телесната“ експресия, свързана с добре подбрания и направен тоалет; всеки намек за сексуалността веднага бива осъден. Публичното мнение може да бъде изразено, както вече посочих, „от всекиго“, от случайния минавач, от продавачка в магазина, от съседка в комуналната квартира или от медицинската сестра, както е в конкретния случай „на нарушението“. Ето още един пример, засягащ непосредствено практиката за употреба на бельото: „Беше 1972 г. Тогава бях на 35 години и бяхме тогава в колхоз, а аз много обичах сутрин да ходя на езерото, за да се изкъпя. Когато се връщах обратно, обличах на голо тяло едно такова потниче от трико и също така трикотажна пола, жега беше. Гледам – идват <...>. Бяха с 10 години по-малки от мен. През цялото време ме срамяха, че ходя без сутиен. А аз бях много миниатюрна и не ми пукаше за нищо. Но те ме срамяха“ [13] .

Нормите, които подлежат на контрол, тук вече губят прекия си идеологически смисъл морализират се – срам/безсрамие, скромно/нескромно. Системната монолитност се поддържа от „отворения“ характер на санкцията. Всеки можеше (и трябваше) да контролира и да санкционира „отклонението“. Тази отвореност, по-точно прозрачност на контрола е свързана с всеобщото участие в него... по хоризонтала. Всеки непознат имаше и правото, и отговорността да осъди нарушаването на общата сивота в живота. Дори и бельото не можеше да бъде индивидуално. Мъжете трябваше да носят едни и същи фамилни гащи – тип боксерки от памучна тъкан, черни или тъмносини.

Жените – безобразни и неудобни „бюстгалтери“, сутиени. „Всичко трябва да бъде просто. Какво е това гърда? Това е полусфера. Ето, вземаме кръг, разкрояваме го и го зашиваме. Но кой има такава гръд? Никой.“ [14]

Тези примери подсказват, че мизерията, която наглед основава този примитивизъм, беше системната парадигма на вместавне на безкрайното разнообразие на човешкия живот в немного опростени и лесно контролируеми предметно-вещни граници.

Точно на тази тотална стратегия се противопоставяше практиката за „преправяне“ на вещите, изразът на неосъзната, но масова съпротива срещу системата. Колкото и да са ограничени тези практики, те се опитваха да върнат на вещите тяхното човешко предназначение, приватния им характер.

Бележки: