Тези предварителни заключения ме насочиха да потърся какво от така много тачената и изследвана българска старина знаем за „онези дни“ и оттук да разбера защо обществото ни продължава да скрива зад евфемизми ограничената информация за нормалното функциониране на здравото женско тяло, която предава на девойките.

Бележки върху състоянието на изследванията по въпроса

Когато бях поканена да взема участие в научната конференция, предшестваща този сборник, осмислих, че всички емпирични етнографски материали, с които разполагам се отнасят до пред-модерната култура. На практика те са от времената, в които интервюираните от мен, предимно възрастни жени, не са носели гащи. Изведнъж много ярко изникна споменът за разговора ми с една 85-годишна дама от село Паволче, Врачанско, на 6 януари 1982 г. Покойният ни вече колега Николай Дойнов, тогава директор на Врачанския етнографски музей, ми бе организирал среща с възрастните жени от селото, за да си говорим за „женски работи“, свързани с тогавашния ми интерес към народната медицина. В хода на разговора стана дума за бельото. „Я сам си голá“, каза дамата и задигна полите си, за да ми покаже. След това се оплака от лошата си снаха, която през 1952 г. й купила ватени гащи с крачоли, с които й било станало по-студено, та още на другия ден ги свалила. Останалите присъстващи дами кимаха съчувствено. Следващият практически ориентиран въпрос бе: „А какво правехте, като ви дойде прането?“. Присъстващите пет дами се закискаха и замълчаха. После забелязаха брачната ми халка, която упорито демонстрирах и заразказваха за мъките си в ония оскъдни, но млади години. След тази случка винаги, когато можех, подпитвах и за „онези дни“, но никога не успявах да се концентрирам достатъчно върху този научен проблем.

Прегледът на достъпните етноложки изследвания в България показва, че темата, в един или друг неин аспект, е интересувала колегията и вече съществува сериозен обем от публикации, на които мога да се опра (Васева 2000; Васева 2001; Коцева-Попова 2009; Краев 1996; Воденичарова; Дечева 2002 и цитираната литература). Кратки изречения, които водят към темата, съществуват във всички етноложки и фолклористични изследвания, отнасящи се за моминските, сватбените и родилните обичаи. Прочитът на публикуваните текстове показва, че едва в последните години въпросите на женската сексуалност и особено свързаните с периодите на кървене, започват да се артикулират конкретно, при това – не е изненадващо – не от учени, които се кичат с претенцията да развиват „джендър подход“ в българската етнология (каквото и да означава това странно „направление“ в науката ни).

В достъпната литература не открих специално изследване, посветено на средствата за поддържане на личната хигиена на жената в менструалния период и при следродилното кървене. Всъщност и този текст се налага да се захване с ред други въпроси, за да стигне да избора „Паломита“ с крилца или без.

Досегашните изследвания показват, че всички доиндустриални общества, които не практикуват контрол върху раждаемостта, са изградили своя система за сигнализиране на менструалния статус на жената, така че общността да е известена за „онези дни“. Първата менструация на девойките (Мenarche) се чества чрез различни ритуали, най-често като цяло за възрастовата група. Зрелите жени се подчиняват на различни забрани (от забраната да готвят през забраната за брачен секс, та чак до изолиране в специални колиби). Всяка културна система избира степента и кръга от заинтересувани, до които да достигат сигналите. Родилките (лехуси) по дефиниция са включени в групата на жени с кръвотечение. Забраните при тях са изведени в много строга и ясна система, която се контролира от околните. На нарушаването на някоя от многобройните забрани се е отдавала високата смъртност на родилките, особено при първо раждане. Независимо дали културните конструкции ни изглеждат през фокуса на европейския ХХІ век странни, ирационални и унизителни или пък надаряващи жената с прекалено много власт, в крайна сметка става въпрос за конструиране на женската идентичност с неотменимите й задължения да създава и отглежда живот.

Постмодерното глобално консумативно общество изглежда че обръща тези универсалии. Рекламният образ на съвременната менструираща жена акцентира върху това, че тя се освобождава от символите и неудобствата на своето временно (повторяемо) състояние. Дали те санкционират и многократно намалялата възпроизводителна мотивация на младата ни съвременничка? Вероятно не, защото пак медиите са се концентрирали върху памперсите на поотрасналите бебета (отново се абсорбира нещо синьо и отново се излъчва послание за свобода на движенията). Родилките не съставляват отделна целева група за търговците и те са ги оставили на мира. Засега.

Методология и методика на изследването

Целта на това изследване е чрез проучването на конкретните знания, вярвания и поведение на жената при първата менструация (Мenarche), следващите менструации и в периода на следродилно кървене, да бъде анализирана динамиката на ценностите и нагласите към женската сексуалност в българското общество през ХХ век. Общата рамка е зададена от процесите на ускорената, достигаща до насилие в кризисните периоди, модернизация през първата половина на века, налагащата се еманципация на жената и доминиращата (безполова?) концепция за строителите на социализма през втората половина на ХХ в., последвана от чалгаджийската плеймейтска [2] естетика на следващите двадесет години. Дотолкова, доколкото проблемите на менструацията и следродилното кървене са свързани с основите на женската идентичност, водещата теоретична постановка се изгражда върху схващането за динамичния, конструиран характер на идентичността.

Емпиричното градиво за времето до към 60-те години на ХХ в. е събирано чрез класическото етнографско интервю. Привлечени са емпирични етнографски материали от различни публикации, както и лично проведени интервюта по време на експедиции между 1976 г. и 2009 г. Всички интервюта протичаха по метода на полуструктурираната беседа в изцяло женска среда. По време на работата върху текста периодично прибягвах до авторефлексивния метод, съзнавайки всички капани, които той залага. Привлечен е материал, отнасящ се преди всичко за православните българи. Бъдещо изследване би могло да потърси прилики и разлики във вярванията и практиките на различните етнически и религиозни общности.

За да получа липсващата ми информация за периода между 1960 г. и 1989 г., проведох електронна анкета. Изпратих въпросник, съдържащ 6 въпроса на 32 жени на възраст от 25 до 60 години. С всички тях съм в постоянна или епизодична електронна кореспонденция. Обратно получих 26 попълнени анкети в рамките на ден и половина, което показва висок интерес към темата и готовност за споделяне. Интервюираната група не претендира за представителност поради множеството ограничения, които я дефинират (образователен ценз, професионална подготовка, достъп до интернет, общи интереси и т.н.). В същото време обаче отговорите очертаха ясни тенденции и потвърдиха предварителните ми интуиции, изградени върху анализа на теренните материали от по-ранни кохорти жени и личния ми опит. Това ми даде основание да ги използвам като първичен извор.

В началото винаги е Словото

Всеки опит за анализ на дадена култура изисква да се влезе в ценностната система на изследваното общество. Традиционната ценностна система на българите е формирана в продължение на векове от основните постулати на източноправославното християнство. Прочитът на Библията и Евангелието и всеки поглед към олтара показва едно драматично противоречие: Божията майка, Девата, която роди Спасителя, е непорочната наша покровителка. Най-често в нозете на олтарната й икона е редът, изобразяващ грехопадението на Адам и Ева и изгонването им от Рая. Вместо Ева да си преде, а Адам да си оре, тя се поддава на изкушението и отхапва от забранения плод. След изгонването от Рая те започват да се плодят и размножават. Над олтара се извисява разпятието, в основите, на което е черепът на Адам. Капещата кръв на Спасителя измива грехопадението на общия ни прародител и дава на нас, човеците, шанс за спасение.

Така базисната идея за жената в православието съдържа противоречивото послание: тя изначално носи греха и е потенциална опасност за мъжкия род. Жертвата на Богородица, майката, която оплаква своята рожба, не би била потребна, ако прабаба Ева не бе съгрешила. Девата, родила Спасителя, е наказана и страда, защото е жена. Оттук всички въпроси, свързани с пола и особено с женската сексуалност, са белязани с петното на първородния грях. В същото време обаче един от най-важните празници в годишния цикъл е именно Рождество Христово. Вълнението по започналите родилни болки (Игнажден) и радостта, че се е родило Бебето Иисус са били неотменима част от емоциите на нашите предшественици. Така фолклорното християнство се разкъсва между митологемите „плодородие“ и „грехопадение“ (Краев 2007).

Канонът третира менструиращата жена и родилките (в периода на следродилно кървене) като нечиста. Основната книга, Библията, описва менструиращата жена не само като ритуално нечиста, но и като „замърсяваща“. Всеки, който я докосне, ще бъде омърсен „до вечерта“ (Левит 15: 19-30). Тя губи правото да посещава църква и да участва в ритуалите наравно с другите [3] . Особено важен тук е отказът менструиращата жена и родилката да получават причастие. Секуларизираният ХХ в. изтри това ограничение и едва ли днес православните жени знаят за него, а и свещениците ни в по-голямата си част на практика вече не са онези грижовни пастири, които познават от близо и контролират паството си [4] .

Много дискретно Църквата ни напомня за женската същност на Богородица, налагайки редица ограничения във времето, в което Мария е лехуса. В „нечистите“ или „некръстените“ дни (от Игнажден до Йордановден) не се извършват сватби, кръщенета, не се прави опело на гроба на новопредставил се покойник. С кръщението си в Йордан вече силният Иисус излиза на преден план, за да диктува празничния ритъм на вярващите. Мария се отдръпва, за да изчака края на 40-дневния пост родилен период. За вярващите родилки денят на очистването се отбелязва със специални ритуали, централен от които е „сарандисването“ – молитвата в черква на четиридесетия ден. Режимът на Богородица не се различава от този на обикновените лехуси. Времето за Нейната очистваща молитва съвпада с почитания празник Трифон Зарезан. Тогава, както всяка смъртна жена и тя е пречистена и готова за ново оплождане и раждане (Краев 1996: 72), което задава един оптимистичен модел за общността. Тогава и проявява плашеща сила (Краев 2007), едно предупреждение към мъжете, че жената е същество, което кърви, но не умира, а става по-мощно чрез подновената си способност да ражда живот.

Словото, претворено в дела

В антропологията се артикулира термина „менструална стигма“, който се простира както върху участието на жените в социалния живот на общността, така и върху взаимоотношенията им в по-тесния кръг на семейството по време на месечния им цикъл. Чрез анализ на емпиричния етнографски материал ще проверя доколко този термин е адекватен на изследваната културна система през ХХ в.

Още с обявяването на пола на новороденото то бива въведено в режим на детерминирано отношение, бидейки постоянно обгрижвано и в контакт с по-възрастните от домакинството. Околните реагират на неговото присъствие съобразно с очакваното му поведение, продиктувано от половата му принадлежност. В семейния кръг се развива емоционалността на детето, която да го подготви за социалните очаквания (роли), които то има да удовлетворява и изпълнява. Високата детска смъртност в доиндустриалните общества (едва 1/3 от родените достигат до полова зрялост) изгражда ценностен модел, в който са важни децата, а не конкретното дете с неговите лични качества. За това и емоционалният изказ на обичта към малкото дете е силно контролиран [5] . В „мъжествения образ“ на бащата някак не се вписва това да гушка дъщеричката си. Това впрочем той не прави и със синовете си.

Нискоресурсният характер на селските домакинства (между 90% и 92% при Освобождението на България, 1878 г.) е важен фактор, който определя еднаквото обличане на децата от двата пола до към 3-5 годишна възраст. В семейните албуми дори на по-заможните българи от началото докъм 30-те години на ХХ век могат да се видят снимки на момченца, облечени в роклички. Ако не знаем, че това е някой наш дядо, спокойно можем да го объркаме със сестричката му. Добре е да се вгледаме в прическата на детето с рокличката. Ако личи, че е подстригвано, очевидно е момче и е преминало през първите обреди за културно конструиране на половата му принадлежност (Васева 2000). Скоро ще му обуят първите гащи (панталони) и ще го отпратят да се обучава в мъжкия свят с неговите задължения. Оскъдните данни, с които разполагаме показват, че домашно изработените детски играчки са различни за момиченцата и момченцата, една универсалия в полово определените ни общества (Sedney 1987). Известно е, че играчките са инструмент за усвояване на първите знания за полово определените роли. Прегледът на колекцията на ЕИМ показва, че играчките не са били сред приоритетите при създаване на колекции на предходните поколения етнографи. Във фондовете на ЕИМ се намират само две играчки, които очевидно са правени за момченца – миниатюрно рало и малка каручка. Липсват парцалените кукли, които си спомням от ваканциите на село. Докато за мен те бяха екзотично разнообразие от спящите и ревящи „бебета“, които ми носеха от чужбина, то за моята майка и за баба ми са били единствените играчки, върху които са се упражнявали в майчинство. Малките момиченца от рано се стимулират да се грижат за другите (Crooks, Baur 1990: 85). Те си остават за дълго като на снимката – със свободно растящи косици и облечени в ризици, без гащи.

Формирането на женската им идентичност се научава във времето чрез социално взаимодействие със следните основни агенти: родителите и близките възрастни, връстниците и институциите.

• Родителите

Известно е, че една от най-ранните забрани, регулираща социума е забраната на инцеста. Далеч съм от мисълта да се облегна изцяло на Зигмунд Фройд и учениците му, които сочат страха от инцест като основна причина за игнорирането на женската челяд от бащата, братята и другите мъже в домакинството. Бих предпочела по-прагматичен подход: От една страна, според доиндустриалната динамика на брака момичето е „чужда стока“, която го превръща в предварително обречена инвестиция – ще бъде хранено, обличано, подслонявано и ще премине обучение в дома си, но ще прилага знания и умения в чужда къща и ще роди продължение на чужд род. Според някои автори семействата са се стремели да задържат колкото е възможно по-дълго момите у дома, за да изплатят с квалифицирания си вече труд вложените инвестиции. Ще се въздържа от коментар на тази теза поради това, че през целия ХХ в. в българската академична традиция историческата демография, с нейните блестящи аналитични инструменти, биваше контролирано осакатявана и задържана в ембрионален стадий [6] и тези автори нямаха ясна представа за мощните демографски промени, които протичат от втората половина на ХІХ в. и до момента. Отложените бракове на момите с извършването на демографската революция се нуждаеха спешно от обяснение. Хората не бяха далеч от икономизиране на обяснението и така тези автори всъщност говорят от името на терена. Дистанцията между мъжете и жените в селското всекидневие е породена най-вече от обема и характера на труда, който всеки полага. В нискоресурсните общества не съществува понятието „свободно време“, а в празниците децата и възрастните се движат по различни орбити и правила. Тази дистанция важи с особена сила за местата, които са били в режим на сезонна трудова миграция. В тях общуването на женската челяд с мъжете гурбетчии е много ограничено. А и да си го кажем – нежността, доверието и откритата грижа са (пожелателните) атрибути на семейния живот след Втората световна война. Доиндустриалните култури рядко оставят поле за нежност и убеждение. Диалогът с децата и младите хора най-често се е градял върху наказанието и заплахата от страна на родителите. Когато физическото оцеляване на домакинството зависи от градушка, суша, метил и т.н., остава малко място за задушевни разговори и зачитане на свободната личност.

Подготовката за социалните роли включва определен обем от знания, които, по законите на икономията в културата, се артикулират сред ясен кръг от потребители. Етикетът на доиндустриалното ни общество изключва (дори наказва) споделянето на оскъдната артикулирана информация за пола и сексуалните преживявания между представители на двата пола, още повече ако те са в ситуация на възрастова субординация. Този етикет се съхрани през епохата на социализма, в която проблемите на сексуалността бяха заклеймявани като буржоазни залитания. Граничната бразда бе толкова строго контролирана, че дори на жените от моята генерация (родени през втората половина на 50-те години на ХХ в.) и през ум не би минало да споделят каквото и да било за менструалния си цикъл с бащи или братя. Напротив, криехме се като партизанки. От проведените анкети стана ясно, че от 26 жени само една е получила до 11-годишната си възраст познание за менструалния цикъл от баща си, лекар, психиатър (през 1975 г.). Според друга, около 13-годишната й възраст баща й дискретно й предоставил книга за сексуалното възпитание (1973 г.). И това са основните споменавания за пряко участие на бащите при информирането на дъщерите им за предстоящата менструация.

Майките се предполага да са били водачи на дъщерите си в сложното усвояване на всички познания за женските задължения и проблеми. Но основна задача на майката и на другите жени е да опазят най-важния момински атрибут – девствеността, високо ценена в доиндустриалните общества. Най-удобният инструмент за постигане на целта е ранното заклеймяване на всичко, свързано с телесната долница, и строги наказания за всяко търсене на радост или удоволствие от пола. Стремежът към строг контрол над момиченцата се корени в „представата за вродената (природна, неконтролируема) женска сексуалност и плодовитост“ (Васева 2000). Децата са особено чувствителни към одобрението или неодобрението на възрастните, поради което се стремят да развият одобряваното поведение: например вкус към определени играчки, дрехи, подчинение на специфични правила и т.н. (Crooks, Baur 1990: 85). Всички известни материали от периода докъм 60-те години на ХХ в. показват, че майките не са разговаряли с дъщерите си по толкова важната тема за менструацията, забременяването, раждането и изобщо – за женския пол. От друга страна, момиченцата са били възпитавани, че всички теми, свързани с телесната долница са „мръсни“, а значи – забранени и наказуеми до ранга на грях: “Майките не можехме да питами щот беши грешно.“ – (с. Доситеево, зап. М. Дечева). Емпиричните материали, събирани през годините, сочат, че майките са контролирали дъщерите си да намалят общуването с момчета в периода на половото съзряване, като в същото време категорично са табуирали въпросите, свързани с пола. Единственото послание е било дъщерите да внимават да не изгубят девствеността си. В малките общности, в които сватбите са ставали начесто, момиченцата рано са научавали за „цветето“ (девствеността), което трябва да се покаже след първата брачна нощ. Свързването на кървавото петно върху ризата на булката с нещо тайно и срамно, за което подпийналите сватбари пеят, и с някаква генерална промяна в живота на жената не ще да е било сложен процес. Сватбите са били време, в което са се повтаряли с възпитателна цел разказите за „издънените“ или „прекараните“ моми, които с греха си са поставили под заплаха не само момковия род, а и цяло село, нарушавайки установения космически и човешки ред. В детските представи най-вероятно кървенето на жената е изглеждало регламентирано и позволено само след сватбата. Вероятно поради това и много информаторки са споделяли какъв ужас са изживели при появата на първата си менструална кръв (Мenarche). Ако в традиционните селски общности девойките са се ужасявали, че по невнимание са нарушили целостта на химена си, то в градската втора половина на ХХ в. (при липсата на селската възпитателна система) първата реакция най-често е била страх от незнайна, смъртоносна болест. Ето тук се появи в интервютата ми и третият баща. В средата на 60-те години той се оказва единственият възрастен, който е на разположение на изпадналата си в шок дъщеричка. Този епизод е ключов за понататъшното развитие на връзките на доверие в семейството. Дъщерята никога не прости на майка си ужаса, който е изживяла, поради „неизпълнен майчин дълг“. Тя не се бе замисляла за механизмите на все още жизнения наследен културен модел, съгласно с който е действала майка й. Вероятно без такива последици, но също преживява шок и една от анкетираните жени (на 11 години през 1986 г.), също в голям град: „Никой нищо не ми беше казал, дойде ми като гръм от ясно небе“. Всъщност и в градовете се е случвало да се търси класическото обяснение. През 1973 г. 11-годишната анкетирана преживяла следното: „Първия път помислих, че съм се наранила в седалката на колелото си и помолих мама веднага да ми вземе от „червеното мастило“, което правеше един доктор, съсед (д-р Беров) – с него мажеха раните ми по лактите и колената, за да зарастват по-бързо“.

Тези и вероятно много други стресови ситуации се дължат според мен на рязката смяна на културния модел, предизвикана от взривната урбанизация и неспособността (и/или нежеланието) на новото (комунистически доминирано) общество да изгради информационни канали, които да подготвят девойките за новия им физиологичен, а оттам и социален статус. В традиционните малки общности за набавянето на критичния минимум от информация са се грижели, когато ги има, по-големите сестри, снахи [7] , баби или съседки. Анкетите ясно показват, че от широкия родствен кръг на традиционния женски свят през втората половина на ХХ век са останали само бабата (3 случая), по-голямата сестра (2 случая), лелята по бащина линия (1 случай) и кръстницата (1 случай).

Все пак тенденция към промяна има. В девет случая именно майката е тази, която, макар и с нежелание, подготвя дъщеря си за промяната. В повечето от случаите цялата подготовка се свежда до инструкции за ползване и изхвърляне на санитарните материали и строго предупреждение: „Да се пазиш от момчетата!“. Ето какво разказват анкетираните:

„Когато се случи, майка ми обясни накратко, беше доста притеснена, беше й доста неудобно.“ (1987 г. [8] , голям град)

„[Научих] Вкъщи – от по-голяма сестра и майка (може да се каже, без да влизаме в обстойни разговори, с известно неудобство да разговаряме. След това разговорите станаха по-лесни, основно се въртяха около болезнената ми тогава менструация и какво трябва да взема). Отивайки на лагер за един месец в чужбина, налагаше да бъда подготвена и за този момент и тя пристъпи към темата доста неохотно и почувства облекчение, че със сестра ми вече я бяхме поразнищили предварително.“ (1978 г., малък град)

„Аз бях запозната какво е мензис, превръзка, лигнин и памук, но не и подготвена, когато ми се случи. Бях на екскурзия в Трявна в една туристическа спалня с по 20 души в стая и с пясък в чаршафите. Беше 1 април. След силни болки в корема, и като видях първия си мензис, се уплаших. Не се сетих, че е това. После наблюдавах в моя род. Обикновено майките по-рядко обучават дъщерите си подробно на темата за секса.“ (1979 г., малък град)

Възпитаваното двустранно неудобство е породило и следния казус: „Известно време се криех и не казвах на майка ми и тайно взимах от нейните превръзки, но най-накрая (може би чак на втория или третия път) тя разбра от бельото ми и ми каза с усмивка: „О, маме, ти вече си станала жена!“, а аз направо умрях от срам и отговорих нещо троснато. Тъпо, нали:)) Истинска пубертетска история...“ (малък град)

В анкетите се появи и един четвърти баща, който изпаднал в паника (1969 г.), че предстои пътуване на дъщеря му в тenarche. „Баща ми се паникьоса и настоя да се остана вкъщи – на легло. Мама го отряза, че това си е нормално женско състояние и трябва да свиквам да си го имам навсякъде.“ (голям град) Този баща е говорител на традицията, която третира жената не само като нечиста, но и като болна, но за това ще стане дума тепърва.

• Връстниците

Те са много важен агент в социализацията на полово определените роли, особено в пубертета (Adams 1973). Когато разсъждаваме за информацията, която са си обменяли, става ясно, че те са споделяли общото незнание, но са се подпомагали чисто психологически за предстоящите промени. За това и в 8 от 26 случая основните агенти за изграждане на нагласи са приятелките или „децата на двора“. Особено показателен е следният разказ: „... бях във втори клас и приятелката ми ми разказа ужасяващата новина, че на жените започва да им тече кръв. Тя знаеше за това от сестра си (2 години по-голяма), а сестра й – от братовчедка им, която вече… Не спах цяла нощ и накрая стигнах до извода, че това е измислица като дядо Мраз и баба Марта“ (1969 г., голям град).

Връстниците изживяват физиологичната промяна като порастване, включване в по-авторитетна възрастова група. Традиционното общество им е отредило специален празник. Замомелите се девойки получават правото да лазаруват, чрез което обявяват, че са достатъчно зрели, за да излязат на брачния пазар. Модерното време изтрива тази демонстрация на тържествуващата женственост. Празник няма, но се появява конкуренция между момичетата, които са узрели и тези, които закъсняват.

„В училище сме говорили с приятелки и съученички, които вече „имаха“ и пред които останалите се смятахме за по-бавно развиващи се.“ (1978 г., голям град)

„Аз всъщност имах проблем със закъсняла менструация – 16 г. си е преклонна възраст. Бях много слабичка („бавноразвиваща“ в речника на съучениците ми) и фактът, че „това важно нещо“ не ми се случва, доста ме тревожеше. Споделянето по тези теми беше обаче с баба ми (майка на майка ми), а не с майка ми.“ (1989 г., голям град)

„Много исках да ми дойде първия път – моите съученички вече имаха и дори им завиждах. Всеки път, като ме приболеше коремът, тичах в тоалетната да видя има ли червено петънце.“ (1973 г., голям град)

„Най-добрата ми приятелка „закъса“ една година преди мен и имаше „богат опит“. Спомням си, че първият път, когато на нея й се случи (бяхме в училище, трети клас, когато се учеше само при една учителка по всички предмети) тя беше ужасно щастлива. Отиде при другарката Митева, Бог да я прости!, шушна й нещо на ухото, събра си нещата от чина и си отиде в къщи. У мен остана тази приятна емоция, че „ставането голяма“ е свързано с неходене на училище.“ (1975 г., голям град)

Празната позиция в културата е преживяна от една от анкетираните жени: „Чудех се дали съучениците ми са разбрали и дали съм се променила по някакъв начин в техните очи, но те не страдаха от телепатични способности, но аз отде да знам това“ (малък град).

Всъщност демонстрацията на достигнатата полова зрялост по един странен начин се случваше в смесените държавни училища:

„За съжаление за тези неща не се говореше кой знае колко много – те си бяха в реда на нещата. Единствено си спомням, че момичетата не играехме от време на време физическо и сигурно момчетата са се досещали за какво става въпрос, носенето на черни шорти май беше също част от атрибутите по време на месечния цикъл.“ (1980, голям град)

„Бях като бяла врана, когато носех долница на анцуга вместо трико по физическо.“ (1986 г., голям град)

Неочакваните отсъствия, извинявани от училищната медицинска сестра заради декларирана дисменорея [9] (болезнена менструация), влизането с ученическа униформа и гуменки в салона за физическо възпитание или носенето на дълъг панталон отбелязваха на коя от нас „й е дошло“. Момчетата се кискаха, но и изглежда изпитваха някакъв респект или пък изобщо не забелязваха какво се случва. Така посланието за половата зрялост на момичетата се изпращаше в кръга на сиблингите, но не винаги ясно достигаше до адресата.

Все по-усложняващият и нарастващ обем от знания, които трябваше да натрупат младите хора на ХХ в. и естествените демографски процеси, които регулираха раждаемостта при сравнително ниска степен на смъртността на родилките и при многократно повишен процент на оцеляващи новородени, повдигаха постепенно брачната възраст. В периода на социализма се очакваше девойките поне да завършат средното си образование (17-18 г.), младежите да отбият воинската си служба и чак тогава да излязат на брачния пазар. В различните етнокултурни групи брачната възраст варираше. За групата на анкетираните тя до голяма степен вече бе обвързана с получаването на висше образование. „Вълшебното хапче“, кондомите, а и достъпните аборти от втората половина на ХХ в. бяха помощните средства на еманципираните жени. Те се тревожеха за идването на „месечния цикъл“ основно като индикатор за липса на бременност.

• Институциите

Вече бе маркирана позицията на Църквата по въпросите, засягащи ритуално нечистата жена. В действителност позициите й като водещ авторитет по всички въпроси, отнасящи се за природата, човека и обществото силно ерозират във все по-секуларизиращото се българско общество през първата половина на ХХ в. Налагането на агресивно атеистичния комунистически режим ограничи строго достъпа на децата и младежите до църковното познание, заклеймено като антинаучно, ретроградно и, съответно – опасно. Това обаче не означаваше, че въпросите, свързани с физиологията на жената получиха ново, прогресивно и научно обяснение сред широките народни маси.

С развитието на образователната система в България върху нея се прехвърлят огромни очаквания не само за обучението, но и за възпитанието на учениците. Училището мълчи по тези въпроси по традиция. Така нареченият „буржоазен“ морал изключва разговори за пола. Той диктува практическата подготовка на грижовни (по възможност – градски) домакини, които мило и възпитано да следват традицията на менструалното табу. Ще повторя, че социалистическото училище бе доминирано от идеологемата за бъдещите (не обръщащи много внимание на пола си, освен за възпроизводство) строители на социализма. Внушаваха ни, че сме равни. Въпреки че в по-голямата си част българското училище не е полово сегрегирано, то стимулира разделението. Текстовете в учебниците задават различни задачи за различните полове („татко носи, мама меси“). Дори отдавна развитото образование по биология и до днес дава откъслечни данни за женската физиология, а по въпросите на раждането и следродилния период мълчи. Въпросите на практическото информиране на анкетираните най-често са били въпрос на инициатива от страна на загрижена класна ръководителка или на самите момичета:

 „Беше нещо много интересно за нас, момичетата. Шушукахме си за това, смятахме го за голямо събитие. Помолихме Класната да ни отдели един час от часа на класа и да ни говори за това. Спомням си, че тя каза на момчетата, че са свободни от часа и говори само на нас, момичетата. Слушахме с интерес.“ (1980 г., село)

„А, май доста време не знаех как всъщност се броят дните и как се определя кога ще ти дойде. Знаех нещо за някакви 28 дни, но ги броях като започвах от първия ден след като ми спре, ама то и без това ми идваше на някакви големи периоди... Освен това, не съм много сигурна, но мисля, че и в училище по биология учихме нещо по въпроса за човешката анатомия, за сексуалното съзряване, така че май не съм била чак толкова неинформирана... Просто не ми се е вярвало, че ми се случва вече и на мен...“ (1980 г., малък град)

„Образователната програма в тогавашното училище включваше едни „беседи по половия въпрос“, които се изнасяха в осми клас от учителката по биология или от медицинската сестра, или от лекаря на училището. Спомням си, че ни разделяха на момичета и момчета и ни обясняваха някои проблеми на физиологията, психологията и т.н. Но за някои от тези неща си беше твърде късно – ние вече го знаехме от изстрадан опит или от други източници. Жизненоважните въпроси за секса обаче си оставаха „табу“, тъй като „обществената норма“ повеляваше „въздържание“ до сватбата. Но кой ли някога се е съобразявал с обществените норми…“ (1975 г., голям град)

Така се завърташе един омагьосан кръг: родителите (майките) в „епохата на социализма“ разчитаха, че училището ще научи децата им на всичко, а учителките (класни ръководителки, биоложки или медицинските сестри) смятаха, че семейството е естествената среда, в която интимните въпроси би трябвало да се обсъждат.

В училището функционираха идеологическите структури на чавдарската, пионерската и комсомолската организация. Като преки проводници на партийните идеи те трябваше да възпитават „винаги верни на Партията“ младежи и девойки. Те по дефиниция трябваше да откликват на въпросите и вълненията на младите хора и по законите на демократическия централизъм да ги насочват в правия път. Не е нужно дори да казвам, че проблемите, които коментирам в тази статия напълно излизаха извън задачите и компетентността на дружинните ръководителки.

През 1979 година се случи нещо революционно. От най-западната част на социалистическия блок, от Източна Германия, бе възприета идеята да се предложи сексуално възпитание чрез четене. Бе преведена книгата на Зигфрид Шнабл „Мъжът и жената интимно”. Във въвеждащата анотация, публикувана вече и в интернет, можем да прочетем: „В последно време, в периода на изграждаме на зрелия социализъм, когато проблемите на комунистическата нравственост и формирането на социалистическия начин на живот добиват първостепенно значение, въпросът за половото възпитание на младежта, и не само на младежта, се променя и получава особена актуалност. В това отношение съществуват ясни и категорични партийни постановки. В известното си писмо до ЦК на ДКМС др. Тодор Живков недвусмислено отбелязва: „Въпросите на сексуалната култура, на сексуалното възпитание на младите поколения продължават да стоят почти инкриминирани пред обществеността. Невежеството в тази област често подлагa на излишен риск физическото и моралното здраве на младежите“ (http://chitanka.info/lib/text/9741).

Поради това, че интересът на Шнабл е фокусиран върху сексуалното възпитание, ето всичко, което научих от тази книга по проблемите на менструацията: „В резултат на ендокринни процеси при момичето средно около 13-годишната възраст се появява първата менструация (менархе), а при момчето на около 14-годишна възраст — първата еякулация (еякулархе)“ (http://chitanka.info/lib/text/9741).

От анкетираните 26 дами, пет са получили дискретно тази или друга книга, за да се подготвят за бъдещото си съзряване:

„Птиците умират сами“ – книгата и филма (и до днес мисля, че Отец Ралф върши по-добра работа в това отношение от доста от неловките разговори) – и, естествено, „Мъжът и жената интимно.“ (1990 г., голям град)

„Баща ми леко ми пробутваше „Мъжът и жената интимно“ от където също получавах информация по сексуалните въпроси като цяло.“ (1973, малък град)

„От една популярна по онова време „Книга за жената“, четях си я като настолна, майка ми никога не говореше за това. И днес, когато заговоря за секс (на 36 г. съм) излиза от стаята. Консервативно възпитание.“ (1989 г., голям град)

Прочитът на двете цитирани книги (без „Птиците умират сами“, разбира се) показва, че познанието за женския цикъл, което се предлага, в най-добрия случай следва сухата и оскъдна информация на учебниците по биология. Акцентът е другаде – трябва да се наложи контрол върху специфичните източноевропейски форми на сексуалната революция. Поради това книгите се предлагаха на вече менструиращите девойки, които трябваше да задоволят чрез четене, а не чрез дела любопитството си. В началото на 80-те години се появиха и малки илюстровани книжки за деца, преведени от френски, в които се описваше простичко технологията на коитуса. Какво облекчение за майките, които се чувстваха вече длъжни да разговарят с децата си за щъркели и зелки, но искаха да са честни и полезни [10] . В тези книжки въпросите за менструацията отново бяха подминавани. Толкова за подготовката на девойките за тяхната женска идентичност чрез самообразование.

Нечиста и мръсна

В познатата ни традиционна култура на българите (по записи от края на ХІХ в. и ХХ в.), сексуалната манифестация на пола, особено на момиченцата, се обезкуражава от ранното детство. Те биват приучени винаги да бъдат облечени, дори когато се къпят съвсем сами. „Срамът от голото тяло е една от причините, поради която българинът изключително рядко сваля дрехите си и го показва – най-често при извършването на някой ритуал. Останалите дейности: къпане, миене, спане, секс обикновено се вършат облечени“ (Гребенарова 1999: 88; Гаврилова 1999: 174, цитирано по Коцева-Попова).

В нискоресурсната доиндустриална култура дрехите са критично малко. Османските регистри ни информират, че дори богатите градски туркини рядко са оставяли след смъртта си повече от два чифта ризи и шалвари. Времеемкото и трудоемко пране на ръка без помощта на съвременните препарати, бавното съхнене на дебелите естествени материи в хладните сезони и бедният гардероб са достатъчно добри причини нашите прапрабаби да не са се славели с чистота, както впрочем и жените по цялата тогавашна планета (повече по въпросите за хигиената виж дисертацията на Коцева-Попова, 2009).

Мирелла Дечева обръща внимание на факта, че ролята на женската риза като основна и единствена дреха, която се облича непосредствено над тялото е пряко свързана с хигиенните навици и практики на жената по време на месечния й цикъл (Дечева 2002). Както ще бъде показано, ризата, която е поемала и задържала менструалната кръв, не е била прана много често. Същото е и при родилките. Анастасия Воденичарова коментира реалната страна на ритуалната нечистота на родилките в онези времена. В ловешкото с. Голица за нечистоплътна жена се използва израза, че е „мръсна като лаусница“ (Воденичарова 1999: 357). Но така и разбираме етимологията на един от термините за менструация „прането“ (дошло й прането).

Виолета Коцева-Попова пише, че налагането на забрани за контакти и за извършване на определен тип работа на жената по време на месечния й цикъл напомнят за съвременните представи за карантина и хигиенична изолация на заразните болни. Тези забрани също водят до изолация, тъй като силно ограничават ежедневието на жената – както срещите й, така и рутинните й дейности (Коцева-Попова 2009). Така можем да разберем забраната жена в месечен цикъл да не посещава например новородено. Доиндустриалната култура е кодирала практическия проблем (граничеща с опасност лична нечистота) чрез различни вярвания, диктувайки поведение, важно за оцеляването на уязвимите (податливите на инфекции родилка и новородено).

Много интересна е устойчивата концепция какво всъщност представлява менструалната кръв. Тя се третира като „мръсна“, една излишна и опасна кръв, която трябва да напусне женското тяло, за да се пречисти то и да стане годно за зачеване на нов живот. След като тялото е било вместилище на „лоша“, „нечиста“ кръв, логиката внушава, че то трябва да е болно в съответния период. Простичка и ясна схема, която се оказва много устойчива и днес. За това допринасят и (пред-)менструалните болки, характерни за жените, които не полагат всекидневен усилен физически труд. Съвсем както преди век „болната“ и „нечиста“ жена трябва да бъде изолирана: „…искрено ни съветваха навремето по-големите от нас жени, че всякакви физически усилия са направо вредни, най-добре да си стоиш вкъщи“ (1973 г., среден град).

„Ужасът, че съм се разболяла, получих от баба ми.“ (1968 г., голям град)

„… понеже при мен винаги е било болезнено, от самото начало си знаех, че нищо няма да ми помогне, дори и магия, както казваше баба ми „женска проклетия – в нашия род повечето жени ги боли.“ (1987 г., голям град)

Самият термин „превръзка“ носи идеята за нещо наранено, болно, което трябва да се „превърже“.

„Другата версия на „аз съм в мензис“ – неразположена съм или съм в неразположение (което беше и извинение да не ходя по физическо едно време в средното. “ (1979 г., малък град)

Струпването на думи, свързани с болестни състояния, около месечния цикъл закрепват идеята, че жената не е здрава и заслужава специално третиране.

Усещането за нечистота и омърсеност, въпреки коренно различното хигиенно поведение на съвременните жени, продължава да се предава в генерациите. За неприемливата ни интимна миризма и опасността мъжете да ни отблъснат, поради нашата нечистота не спират да ни напомнят и рекламите.

Парцали, парчета, превръзки…

И така, стигнахме до началото на тази статия. Въпросът, който винаги си задавах: как са поддържали личната си хигиена менструиращите жени и родилките?

• Ризата

„Канопъльни ризи носехме, чедо, гащи нямахме.“ (с. Дрипчево); „Едно времи нямахми гащи. Га са ожених нямахми гащи. Я са ожених 46-та година, нямахми гащи.“ (с. Българин). „… като са оплескаш и таковату и цяла седмица жа ходиш с тия дрехи, да ни цапаш друга риза, тя плескана и тя жи сиди, и сетне жа накисниш и жа переш.“ (с. Българин). „… кат дойде тая работа – ърт на сукманя, ърт на сукманя – няма гащи, няма нищо. Не кат сега лиглинчета там, турнато, стиснато, да ни съ види капчица надире. Идиш да жениш на баиря и те тая риза съ види, са покаже, за това на сукманя – по не съ види.“ (с. Дрипчево) [11] .

„Йе си ворва, а оно капе, капе по пътя.“ (запис от 1982 г.). „То така си течеше по краката. Позабършеш, поумиеш и пак… от работа нямаше време да го мисля.“ (запис от 1993 г.)

Малкото записи, с които разполагаме, сочат, че селските жени най-често са пренебрегвали специалното си състояние. Не разполагаме с достатъчно данни, които да потвърдят или отхвърлят факта, че нашите прабаби не са използвали никакви санитарни материали. Възможно е те да са използвали стари парцали или други природни хигроскопични материали, за които не знаем, които да попиват менструалната кръв или лохиите.

Тук бих заострила вниманието на читателите, че в доиндустриалното общество при високата норма на детска смъртност и сравнително кратка средна очаквана продължителност на живота (45-50 години), жените е трябвало да раждат близо до нормата на естествената фертилност, за да осигурят продължение на рода. При ефективност 1:3 в полза на смъртта здравата жена е трябвало да роди поне 9 деца, за да е сигурна, че 3 ще достигнат до полова зрялост (Karamihova). Новородените са разчитали основно на майчиното мляко за пълноценното си изхранване. Защо обръщам внимание на тези факти? Защото многократните бременности на жените, които са имали късмет да не умрат при раждане („Родилката е с единия крак в гроба“ е универсална фраза, регистрирана по цялата планета), за дълъг период ги държат далеч от менструацията. За това в някои случаи е допринасял и периодът на кърмене, който при някои жени отлага времето на първата следваща менструация. Тя може и да не настъпи, ако жената забременее отново, както се е и случвало. Ниско калоричната храна и тежкият ежедневен физически труд са сред причините първата менструация на девойките да се е появявала сравнително по-късно (около 14-15-годишна възраст). Известно е, че всяка стресова ситуация може да повлияе върху менструалния цикъл, а стресови ситуации в доиндустриалното общество са се случвали начесто. Сумарно, доиндустриалните ни предшественици не са менструирали толкова често, колкото ние, жените на ХХ и ХХІ век. Дали в това не се крие отговорът защо нямаме данни те да са развили култура на превръзката, чиито носители сме ние?

Ако приемем, че най-старият известен начин за справяне с менструалната кръв и лохиите е те просто да бъдат оставени да си текат и да бъдат попивани в най-добрия случай с ризата и сукмана, то следващото по ред средство са...

• Парцалите

„Спомням си, от най-ранното си детство, че майка ми ползваше бебешки пелени от бархет по време на менструация, които переше и простираше на възможно най-тайното място (но децата откриват всичко, нали?). Попитах я за какво са й тези „парцали“ и тя ми обясни. Бях на около 4-5 години. Предполагам, че по онова време лигнинът също не се е намирал лесно.“ (1973 г., голям град)

„Тогава нямаше превръзки като днешните – мама ме научи да си правя превръзки от тензух, който перяхме и използвахме отново:).“ (1967 г., малък град)

„Първите превръзки бяха от памучни парчета плат, специално ушити от мама, които след употреба биваха изпрани за втора и следващи употреби.“ (1961 г., село)

Дотук е ясно, генерациите жени, които са приели гащите като задължителен елемент от облеклото, са прикрепяли в тях парцали и така са си осигурявали сравнително добро ниво на хигиена. Но нали вече знаем, че бабите им не са носели гащи? Ето отговора: „Парцали слагаш. Я помня, че наш’ майка викаши, чи вързвали една въза на кръста си и турвали един парцал тука да стои и сетне го перат.“ – с. Българин.

„… знам, че поколението на баба ми са носели бандажи, които са придържали подобен род „неща“.“ (1980 г., голям град)

„Прототип на превръзки бе специфичен дамски бандаж, ушит от подплатено с найлон парче плат, прикрепяно с платнени ширити към колан, закопчаван на кръста. Уши го леля ми по модел от нейната младост. Нововъведението беше найлончето. До 60-те години са използвали вместо него няколко ката плат. Този колан беше изключително неудобен за носене, но много функционален за хигиената и по време на регулярните ми тренировки (и часове по физическо възпитание).“ (1972 г., голям град)

Знанието, че здравата девойка трябва да менструира, е създавало реални проблеми на онези, които по една или друга причина не са имали мензис.

„Баба ми разказваше, че когато била млада учителка в Шумен, живеела в една стая с още една такава. Хазайката им била и прислужница, та им перяла бельото. Тогава са използвали естествено само парцали за целта. Другата девойка обаче нямала мензис по природа и я избивали нервни вълни. За да прикрива това необичайно явление, баба ми й услужвала с част от своите парцали. Хазайката била стриктна и следяла за женските неща и дори била наложила на баба ми да си покрие голата жена статуетка с парцал!“.

В този случай забелязваме и друго. Тези две млади и напредничави учителки не са се свенели да оставят на прислужницата за пране мръсното си бельо, включително парцалите от „онези дни“. Промяната е радикална, но струва ми се изолирано явление, като се има предвид, че записи от по-късни периоди сочат, че жените са перели и сушели тайно парцалите, криейки ги на затулено място на плета.

„Наш’ майка викаши: же го туриш на плета, там някъде на плета, да ни съ види от свекъра, от мъжките да ни съ види. “ – с. Българин; „Кришно беши, кат отидеш да го переш, съ крийш някой да не тъ види. Момичето само си го пере, не го дава на майка си.“ – с. Дрипчево.

Вероятно тези учителки са били сред първите, които са обули гащи. Убедени в здравословните и морални качества на окончателното покриване на „оная работа“, учителките са били сред системните им пропагандатори. „Учителката казвала: Как женско дяти без гащи? Трябва да е с гащи!“ – с. Рогозиново.

Обидена от високомерното отношение на моя леля, чийто син забогатя ненадейно в зората на приватизацията, мама се тросна пред мен: „Имали пари… Нали я помня как нямаше гащи и Пенка Калячито й съшиваше парцалки, за да й направи гащи. Момчетата тичаха и й се смееха: Ваа, ваа, Мина без гащи!“ – случка от първата половина на 30-те години на ХХ в. Очевидно в това село гащите са били въведени достатъчно устойчиво, за да прави впечатление отсъствието им. На други места това се случва по-късно. „Зеа да ни дават гащи тука вечи с купон от магазина и едни гащи мъжът ми зе на мене. И етървата, понеже млада, бременна жа отива на доктор, вика: Како, дай да наема тия гащи.“ – с. Българин.

След първата радост от по-удобните в сравнение с бандажите гащи идва и яснотата, че тяхното пране невинаги е лесно. И днес немалко жени използват по-старите, по удобни за прикрепване на превързочния материал бикини, а прашките или луксозните гащи си пазят „за доктор“ или „за излизане“, както твърдеше наша колежка, с присъщата си простота.

• Лигнин или памук

Менструалната революция, ако мога да я нарека така, настава, когато на пазара се появява лигнинът. Вероятно си струва да се проучи кой, кога, как и защо е решил да се погрижи за социалистическите жени. Личните ми срещи с този некачествен продукт на социалистическата промишленост ме кара да мисля, че това съвсем не беше грижа.

„Първият ползван материал бе лигнин – твърд, сив на цвят и неособено комфортен, намираше се само с връзки по аптеките. И пак бе по-добре от масовия превързочен материал – памука, при който имаше голям шанс да се озовеш с червено петно някъде си.“ (1973 г., малък град)

„Тогава нямаше превръзки, ползваше се лигнин. Майка ми го вземаше от приятелки, които работеха в болници, или го купуваше от аптеката (когато имаше).“ (1973 г., голям град)

От отговорите на анкетата личи, че масовата майка е показвала на дъщеря си как да свива „парчето“, но не и как да се отърве от него след това:

„В самия първи ден, когато не всичко оперативно ми беше обяснено от майка, отидох у кръстница и, когато ми се наложи да си сменя лигнина, не знаех какво се прави с това чудо. Кръстница ми „отвори“ очите за увиването му във вестник. Бяхме сами, кръстникът, слава Богу, не си беше вкъщи, та да ми види резила.“ (1968 г., малък град)

В добре известната ни система на връзките и „нашия човек“, изглежда, е имало специален канал за снабдяване с по-качествен продукт или по-рано са влезли по-модерните дамски превръзки:

„Спомням си един национален лагер-школа край морето – 1975 или 1976 г. Тогава така си прекарвахме лятото. Момиче от нашата стая в лагера (беше от Пловдив) й дойде изненадващо. Помоли за нещо, докато отиде до аптеката. Предложих и от моя запас сив и твърд лигнин – доволна, че мога да услужа в критичен момент. И сега, връщайки се във времето, си спомням изненадата от това, което й давам и фразата (казана с голяма доза и възмущение, пренебрежение и може би още нещо), че тя никой път няма да сложи такъв лигнин. До края на лагера имах чувството, че гледа на мен като на човек от по-долна категория. Е, може би всичко това е било тийнейджърска чувствителност.“ (малък град)

„Това е било може би 1985 година. Тогава нямаше дамски превръзки, поне на село, майка ми купуваше лигнин с топове и ме учеше как да го сгъвам, беше страшно неудобен, но нямаше друго.После постепенно се появиха в аптеките дамски превръзки по-простички, но спрямо лигнина бяха супер.“

Макар и по-хигроскопичен и щадящ време (не изисква поддръжка като парцалите), лигнинът имаше и много неудобства. Ето едно от тях, което – сигурна съм, тегнеше като заплаха над всички нас:

„Тъй като на една приятелка й падна „парчето“ (сещаш ли се, така му викахме преди да се появят превръзките), винаги съм изпитвала ужас да не ми се случи. Добре че се появиха тези със залепването.“ Е, и те не винаги бяха качествени. Ето друг запис на случка, която е впечатлила анкетирана: „Веднъж, докато скачахме на ластик на една съученичка й падна превръзката. “ (1980 г., голям град)

• Дамските превръзки

„Първите превръзки ползвах доста по-късно – може би когато бях в гимназията – около 1976-77 г., но и те трудно се намираха.“ (1973 г., малък град)

„… превръзките се появиха в гимназията, около 1980 г.“ (1977 г., голям град)

„Майка ми ползваше лигнин (Боже, така ли се пише тази дума?!), имаше и превръзки, но те бях лукс, бяха на почит. В началото такова отношение се формира и у мен. Опитът ми като жена не започна с превръзки (имитирах майка си), открих удобството им доста по-късно. Истината е, че от време на време тайно крадях от превръзките на майка ми (тя сигурно е знаела, жената, все пак те бяха определен брой), това са всъщност първите ми превръзки. По-късно преодолях срама да си купя сама.“ (1989 г., голям град)

В тази анкета единствено е засегнат въпросът за срама от състоянието, за което трябва да се погрижи жената чрез публично оповестяване (покупка на санитарни материали от магазин). Можем да допуснем, че жените, които са купували и носели по улиците големите топове лигнин (в една анкета бе употребена думата „бали“) са се притеснявали не по-малко. В същото време дефицитът на тази стока я правеше толкова желана, че, спомням си, спирала съм на улицата по-възрастна от мен жена, за да я попитам в коя аптека са „пуснали“ лигнин. Превръзките от самото начало се продаваха в малки пакети и можеха лесно да бъдат скрити в пазарската торба така, че никой да не разбере. Да, срамувахме се, че трябва да обявим публично състоянието си. Спомням си, че все гледах на опашката да няма наблизо мъж и винаги понижавах гласа си, когато си пазарувах превръзки.

Веднъж появили се, дамските превръзки показват революционно нов начин за справяне с проблема. Те стимулират изобретателността на девойките.

„Когато бях гимназистка, се появиха първите дамски превръзки, които бяха с найлон за предпазване и лента за залепване към бельото. Тъй като и те бяха особено дефицитни, започнах да си слагам под последния слой на грижливо сгънатия лигнин найлоново парченце, а фиксирането решавах с безопасна игла към бельото.“ (1978 г., голям град)

„След като без повече обяснения ми беше връчена първата превръзка – грапаво соц произведение на „Белана“ – с идеята за максимална хигиеничност първо махнах външната опаковка, после лепящата лентичка, после делово разпорих и следващия пласт, докато не останаха вълма разпадащ се пресован памук, които вече ми се сториха съвсем чисти и подходящи за това така деликатно място. Сложих ги на дъното на черните шорти, които вървяха в задължителен комплект с превръзката. Половин минута по-късно от глава до пети бях в бели власинки и след като бях подложена на щатен разпит от жените вкъщи, никой не ми обясни какво всъщност съм объркала, но пък за сметка на това майка ми почна весело да разказва историята на маса (пред смесена компания, в мое присъствие, и то неведнъж). Чрез дедукция накрая им хванах цаката на превръзките, но пък точно тогава дойде Лукановата зима и те – колкото и да ги проклинах – изчезнаха за дълго.“ (1990 г., голям град)

Този случай ни показва безотговорността, от днешна гледна точка, на майката и на другите жени в семейството, но той е важен с още нещо. Чрез разказването на унизителната за тийнейджърката история майката използва един стар инструмент за потискане на сексуалността на дъщерята. В същото време той е сред редките случаи, в които се нарушава вербално границата между половете и възрастовите групи. Това нарушение, което девойката е долавяла интуитивно, е запечатало много ясно случката и вероятно е засилило традиционното противопоставяне майка / дъщеря.

• Тампоните

За тях споменава само една от анкетираните жени:

„Нищо не знаех за ТЯХ, бях виждала TAMPAX – само тръбичките, изхвърлени в банята, и имах силни подозрения, че с тях ще трябва да се действа, така че това с превръзките ми дойде изневиделица. … Оттогава и до днес ползвам само и единствено тампони и нямам никакво намерение да се връщам към „крилцата“ и „подложки“ под каквато и да било форма. Да си ги носят партизанките.“ (1990 г., голям град)

Действително тампоните бяха изобретение революционно, което освободи от притеснения пътуващата, спортуваща, почиваща си край морето жена. Когато в „Лукановата“ зима всички българки бяхме подложени на унизителен дефицит на превързочни материали, поръчвах на приятелите си от чужбина да ми изпращат комбинирани витамини за подрастващото си дете и тампони, за да спася достойнството си. За мен лично това беше най-гадната гавра на политиците, защото нямаше реални причини и за този дефицит. По-късно разбрахме, че тампоните създават среда за развитие на рак на маточната шийка и други гинекологични заболявания, макар че зад една тяхна реклама в началото на този век се чуваше одобрението на Българския лекарски съюз. Отдавна не съм попадала на реклами на това много удобно, но коварно изобретение.

Какво още да се прави в „онези дни“?

Както всеки друг важен проблем на хората, така и въпросите, свързани с появата на месечното кръвотечение, са породили различни вярвания и практики. Те трябва да решат следните проблеми: фертилността на жената, продължителността и съвсем практическия въпрос за прането.

Всъщност ето единствения запис, който свърза директно идването на първата менструация с плодовитостта на жената: „Мисля, че беше някъде във Варненско, ми обясняваха, че едно време превръзките се правели от стари чисти парцали и при първата менструация, първата „превръзка“ се закопавала в земята под плодно дърво, „за да е плодовито момичето“.“

Много разпространено е вярването, че при първа менструация момичето трябва да се хване или да бележи с първата менструална кръв три кола в градината, за да продължава менструацията само три дни. Вариант на записа твърди, че трябва да съобщи на три жени. Проблемът с изпирането на ризите, за които вече стана дума, е решаван така: когато дойде първата менструация, девойката трябва първо да съобщи на русо момиче, че лесно да се пере.

Тези вярвания са отпаднали рано, вероятно с настъплението на лигнина. Остават да се предават от поколение на поколение обаче митовете за магическата сила на менструалната кръв. Разполагам с над 10 записа и текст в една от анкетите, които съобщават вярването, че капка менструална кръв в кафето или замесена в хляба ще гарантира вечното привързаност на сексуалния партньор.

„Когато бях в училище, се говореше за магия за любов с употребата на мензис. Момичето капва няколко капки от собствения си мензис в напитка, която ще бъде изпита от момчето, в което е влюбена. Говореше се че едно момиче е направило тази магия, но на мен не ми се вярва. Пуууу!“ (1979 г., малък град)

Така „нечистата“ кръв е надарена с магическа мощ, което я прави още по-специална за носителките на споделената културна интимност (по Хърцфелд 2009).

Сред градските легенди много важни са тези, които свързват месечния цикъл със състоянието на косата на жената. Дори фризьорки (на които би трябвало да вярваме безпрекословно) са ме предупреждавали, че по време на цикъл не трябва да се боядисвам, къдря, подстригвам. Пет от анкетираните жени знаят тези препоръки. Една знае (вероятно от американските романи), че ако синхронизира своя цикъл с луната, той няма да е болезнен, както и че ако под един покрив живеят няколко жени, постепенно циклите им ще влязат в общ ритъм. Останалите са концентрирани върху намирането на най-доброто обезболяващо лекарство.

След кратката история на превързочните материали е време да се отговори дали съществува днес, в края на първата декада на ХХІ в., „менструална стигма”. Материалите от анкетите и анализът на телевизионните реклами показват, че петното на женствеността продължава да тегне над дъщерите на Ева. Почти същите евфемизми, същата тайнственост, същата липса на адекватна подготовка на девойките за предстоящото. Това ме навежда на мисълта, че стремежът към контрол над женската сексуалност, макар и да мимикрира, продължава да се стимулира. Все още ли се смята жената за опасно надарена със сила? „Жена в мензис“ съм чувала да се използва като синоним за ядосана жена от мъже...

Благодарности

Тази статия написах благодарение на настойчивостта на колегата Георг Краев. Улисана в тежкото за българската наука време, бях готова да не изпълня поетия ангажимент. Благодаря, Георг! Благодаря на колегите, които щедро ми предоставиха свои статии и материали: Валентина Васева, Виолета Коцева-Попова, Йелис Еролова, Мирелла Дечева. Благодаря на всичките 27 анкетирани. Без вашата отзивчивост трудът ми нямаше да бъде възможен!