В дълговечната история на дискретното облекло сутиенът е направо младок. Появил се публично на корицата на американското списание „Вог“ (Vogue) през 1907 г., той не може да съперничи с останалите дискретни облекла, които се радват на достопочтена възраст. Макар че е вероятно все още да се срещнат съвременници на появата му, раждането му – като идея и изпълнение, е спорно както по отношение на автора, така и на точната дата. Спорът обвързва различни хора – мъже и жени от различни държави и континенти, но общото между тях остава нежната грижа към деликатната зона от женското тяло, чието „обличане“ прави революция в дамския гардероб. Безспорно е, че той е от рода на корсета, векове стягал женската талия и повдигал женските гърди.

Най-често за „баща“ на сутиена се споменава роденият в Париж на 20 април 1879 г. Пол Поаре (Paul Poiret). Цялостното му творчество като моделиер, художник и декоратор за удоволствие подкрепя тази теза. Със съзнанието, че създава дрехи за „новата жена“, той – според историците на модата: „твори за младо, гъвкаво и стройно женско тяло“ (История на облеклото: 2004, 176), което според самия него трябва да е идеалът за ХХ в. Дори ако се приеме, че Поаре не е първосъздателят на сутиена, не може да му се отрече, че той допринася много за философията, идеологията и практиката на появата му.

Претенциите на Джордж Фрост и Джордж Фелпс са значително по-ранни. Още през 1875 г. те патентоват женска долна дреха за поддържане на бюста под името Union Under-Flannel. В Германия до същото изобретение стигат и Хуго Шиндлер през 1891 г., и Кристине Хардт на 5 септември 1895г. 15 години след претенциите за първи патент французойката Ермини Кадол, собственичка на работилница за корсети, изработва модела Благополучие (Bien-être), състоящ се от две чашки, придържани на рамената с две сатенени лентички, и рекламира своето произведение като изключително здравословно. Почти неизвестната Мария Туцек също патентова по това време „свой“ сутиен, съставен от две отделни джобчета за всяка гърда, вързани на рамената.

Наред с въображението на моделиери и шивачи, нуждата от подобно долно облекло вълнува и самите жени. Някъде около 1912 г. американската светска дама Мери Фелпс Джейкъб (известна по-късно като Карес Кросби), притеснена от противоречието между новата си прозрачна вечерна рокля и стягащия тялото й корсет, създава свое собствено бельо, състоящо се от две копринени кърпички, свързани с няколко ленти. За това свое творение тя получава през 1914 г. първия американски патент за сутиен под № 1115674, наречен Backless Brassiere. След това тя го продава под марката Caresse Crosby, но явно това е отегчило светската дама и тя преотстъпва своето изобретение на братя Уорнър (Warner Brother's Corset Company) от гр. Бриджпорт, щата Кънектикът, за 1500 долара. Интересен факт е, че продажбите за първите 30 години донесли на братята печалби от над 15 милионна долара...

Патентованият от Мери Фелпс сутиен...

...и самата Мери Фелпс

Безспорно историята на сутиена от 20-те години на ХХ в. е подчинена на емигриралата от Русия в САЩ Ида Розентал и нейният съпруг Уилям, които откриват формоването на чашките на сутиена. Нейна е и идеята за различните размери чашки, а на нейно име е патентът за закопчалката на сутиена.

Ида Розентал в нач. на 60-те г. на ХХ в.

Семейство Розентал през 20-те г. на ХХ в.

Многобройните творчески търсения създават различни варианти на „поддръжката на гърдите“. Първите опити са твърде елементарни като кройка: едно право парче тънък плат с няколко басти или две съединени парченца плат. Специалистите осъзнавали необходимостта от дреха, която не само покрива или придържа към рамената гърдите, но и от тяхна „дублетна“ форма, която да има същата приятна природна обла характеристика. Това изисква сложни изчисления и кройка, напластяване на няколко плата и многобройно тегелиране. Опитите довеждат до създаването както на трудно изпълнима само от квалифицирани майстори дреха, така и до нейни олекотени варианти, достъпни за изработка и от всяка по-сръчна жена.

Сутиенът през 1907 г.

Различни видове сутиени и техни кройки

Различни видове сутиени и техни кройки

Различни видове сутиени и техни кройки

През 1925 г. на пазара навлиза Kestos сутиенът, изработен от две триъгълни парчета плат с еластични презрамки, кръстосващи се на гърба, които се закопчават отпред за всяка чашка. Това предизвиква голям пазарен успех и, както се оказва, изглежда модерно и сега.

Kestos сутиен

През 1935 г. Warner’s създава система за оразмеряване на чашките, което удовлетворява все повече жени. Следвоенната история на сутиена е споделена от киното, модата и технологиите, които обогатяват неговото битие с удобство, елегантност, шикозност, еротика... През 1957 г. Хауърд Хюгс „предсказва“ бъдещето на модата в дамското бельо, създавайки безшевен повдигащ сутиен за Джейн Ръсел, който тя да носи под стегната копринена блуза във филма „The Outlaw“. 1959 г. е успешна за учения Дюпон, който открива влакното, известно днес като LYCRA®. Тайна от това време е разбулена едва през лятото на 2009 г. на търг в Лондон. Оказва се, че Мерилин Монро е носела сутиен с двойни чашки и с няколко подсилени презрамки. На пръв поглед той изглежда много сложен. Вътрешната чашка е почти скрита. Тя поддържа нормално бюста. Външната чашка обаче увеличава бюста с повече от 2 см. 

Мерилин Монро с тайнствения сутиен (може би)

„Бельото като горна дреха“: конусообразният сутиен

на Жан-Пол Готие, създен за голямото турне

на Мадона „Blonde Ambition tour“, 1990 г.

Разнородната генеалогия на сутиена, както и революционната му същност предлагат и разнообразни наименования на откритието. Германците са най-прями: Büstenhalter означава ‘държател на гръдта’. Французите са значително по-деликатни. Те използват ефимизма soutien-gorge – ‘поддръжка на гърлото’. Отново от френски идва и другото название на сутиена – Soutien Brassière – ‘защита на ръката’. То е първотоq появило се в женските модни списания, а около 1912 г. е и официалното му кръщение с това име в Oxford English Dictionary. Днешното разпространено у нас название – сутиен, влиза от френски език.

Независимо от твърде голямата „родителска“ компания на сутиена и от продължителния период на неговото създаване, той се утвърждава като необходима, а в определени периоди и задължителна част от женското облекло. За бъдещето му също можем да сме спокойни. Според „Топ 50 на водещите канадски изобретения“ през 2007 г., потребителите го поставят на трето място, веднага след инсулина и телефона!

***

Тази, макар и накратко представена, история на твърде важната част от дамското дискретно облекло е добра илюстрация за творческите търсения, енергия, въображение и емоции, вложени в създаването й. Ентусиазмът на създателите обаче не е споделен спонтанно и изведнъж. Историята на сутиена по своята същност се оказва история на нравите на ХХ в. с цялата превратност на съдбата му. Изключително интересна е тя за българката. Суматохата около идентифицирането на създателя, уточняването на датите, прецизирането на кройките, налагането на пазара скромно заобикаля България. Дали 1907 г., или 1912 г. е въпрос, който малко интересува българката по това време. Началото на ХХ в. заварва мнозинството от женското население, живеещо по това време главно в селата, облечено в старата носия, за която бельото е terra inkognita. От векове българката облича като основна дреха върху голото си тяло ризата. Бюстът е оставен в свободно движение, независимо от възрастта. Заинтригуван пътешественик е оставил точно наблюдение по този повод през ХVІІ в.: „Големите си гърди – пише той – носеха почти открити и поради студа държаха ръцете си през цялото време там, като при печка“. Разчитайки нормите за обличане, вероятно чужденецът е видял моми, защото семейните жени имат привилегията да носят връхни дрехи, които наред със социалното и митологично си съдържание, са топлели. Вероятно той е прав в констатацията си за „печката“, тъй като едва ли момите са изпитвали срам от характерното за тях, желано и харесвано облекло. Век по-рано Якоб Бетцек отбелязва същия детайл от женското облекло – разцепено (според него) до слабините. Факт е, че женската риза е с дълбок пазвен разрез. Любопитният парадокс за чужденците е напълно практичен детайл от облеклото на българката. Дълбокият пазвен разрез улеснявал обличането и събличането на дрехата, а жените го срязвали „до пъпа, да рани бебето“, т.е. да улеснява кърменето (Дечева: 2000, 48). Бельо в истинския смисъл навлиза в облеклото на селската жена едва към 30-те години на ХХ в., а някъде дори след Втората световна война. Неговият асортимент е твърде ограничен – комбинезон и гащи (Дечева: 2002, 190), а сутиенът масово навлиза към края на 50-те, начачалото на 60-те години на века. До днес възрастните жени се чувстват неудобно с този елемент от женското облекло и по стара традиция се освобождават от него в ежедневието си.

Какво се случва по същото време – началото на ХХ в., в градовете? Там жените, най-често от семействата на търговци, занаятчии, служители, интелигенция, обръщат все по-голямо внимание на европейската мода. За това спомагат и появилите се женски списания, които популяризират модните достижения и тенденции. Запознаването с последната парижка или виенска мода, често и на място, стимулира влечението на дъщерите на Ева към изява в модните дефилета, простор за които отварят матинета и соарета, приеми, празненства, балове, посещения на театри и ресторанти. Елегантният гардероб дискретно започва да се попълва и с долно облекло. Дългите до коленете, бели памучни кюлоти и комбинезони (камизоли) се украсяват с фина бродерия или дантелени ширити. Данните сочат, че корсетът присъства в женския тоалет, но само на ограничена, и то на най-заможната част от дамите на градското общество. Нещастният Ясногорски не мислел така през 1904 г. – той виждал корсета навсякъде. Възмутен от противоестествената дреха, той написал пламенно отрицание на корсета с порицание към всички, които дръзвали да го използват. „Природата е сътворила женското тяло в една съвършена, даже непостижима за нас красота; всичките вътрешни, както и външни органи са поставени с цел и на място, за да могат да извършват свободно и както трябва това, за което са предназначени – вдъхновено започва той статията си, публикувана в сп. „Нива“, но мечтателите веднага са отрезвени от натуралистичния му пример: гърдите да дишат, стомахът да мели, кръвта да циркулира и всичко да си върви правилно, когато чоловек не му се меси, а го остави на свобода.“ Безсмислено е да се привеждат всички доводи на моралиста против корсета, защото е факт, че женското желание за изваяна фигура, тънка талия и бухнал над нея бюст е компенсирал изтърпените неудобства на дрехата. 20-те г. на ХХ в. обаче отхвърлят корсета и модата е неглижираща към гърдите, бедрата и талията. „Изтънената“ фигура, изисквана от модата, се постига чрез специален тоалет, рекламиран от дрехарниците (магазин за горни дрехи) по следния начин: „новата линия продължава да дава значение на бюста, разширявайки раменете и правейки по този начин, чрез контраста, силуета по-тесен“ (Дечева: 2008, 418).

Сутиенът все още е непознат, но появата на т.нар. бяло облекло – евфемизъм за бельото, е прието като необходимост. Нуждата от неговото масово производство налага откриването на специализирани училища под патронажа на държавната администрация (например Ръкоделното училище на г-ца Ф. Цветова, открито през 1907 г., е утвърдено от Министерство на търговията и земеделието (Извори за: 2002, 301). В тези училища се обучават млади ученички както в шев на горно, така и на бяло облекло. Едно от първите подобни училища – „Успех”, е открито през 1897 г. с разрешение на същото министерство. То е структурирано в два отдела – за горно (дамско) и долно (мъжко и дамско) бяло облекло. Показателен факт за радушния прием е, че 6 години по-късно, училището се сдобива със самостоятелна сграда, поради „тоя наплив от ученички“, както информира статия в сп. „Семейно огнище“ от януари 1910 г. (Извори за: 2002, 300). До 1910 г. са обучени 2010 млади дами, повечето от които след успешното завършване стават учителки в държавни гимназии, стопански училища както в България, така и в Македония или откриват свои частни училища.

Страниците на женските списания дават представа за вида на бялото облекло от това време. Най-често то се предлага като гарнитура състояща се от комбинезон, гащички и нощница. Среща се и терминът дамско бельо, но достъпните ми източници изтеглят названието към 30-те г. на века (сп. „Икономия и домакинство“, март 1933 г.). Софийската фирма „Дядо Мраз“ с магазин на ул. „Леге“ № 5 дори по това време предлага и рекламира само „кюлоти и долни фанели“ от асортимента на долното облекло. Кройките, които списанията предлагат на по-сръчните домакини за шев в домашни условия, под раздела „Дамски долни“ включват: комбинезон-фуста, комбинезон-риза-гащи, гащи, нощна риза с ръкави, нощна риза без ръкави, дневна риза, корсажче за бюст, сентюр. „Корсажчето за бюст“ не е сутиен, а дреха, подобна на комбинезона, но къса до талията.

Първите сутиени се появяват в рекламните страници под немското название брюст халтер. Те са с неформовани чашки от фин памучен или копринен плат и с опростена кройка. Сутиенът вече се представя в рубрика „дамско бельо“, а за разкрепостяването на нравите свидетелства визуализирането му върху рисуван дамски манекен.

Модели от сп. „Икономия и домакинство“, 1933 г.

Модели от сп. „Икономия и домакинство“, 1933 г.

Фантазията на моделиерите и желанията (вероятно породени от нуждите) на жените разнообразяват вида на дамското бельо. За целта се появяват нови видове бельо контаминирали части от вече познати облекла.

Бельо от 1932 г.

При цялата си добросъвестност на боравене с архивните материали, трябва да призная, че за сега не мога да фиксирам точната дата, на която сутиенът се появява на българския пазар. Вероятно пътувалите в Европа и Америка дами дискретно са го прибавяли към обичайното си облекло и почувствали освободеността на тялото си са заменили стария вече корсет. Вероятно множеството шивачки на бяло облекло са усвоили умението за изработването му и са приемали и изпълнявали подобни поръчки. Също толкова вероятно е, че модата на корсажчетата за бюст, облагодетелсващи главно младите, е подготвила необходимостта на всички дами от новата, вече утвърдена в Европа и Америка интимна дреха. Факт е, че сутиенът успява да отговори на изискванията на морала в града. Жената там е първо майка и домакиня, но заедно с това – дама. Тънките материи на горните дрехи, модерни и характерни за това време, разкриват повече от овала на женското тяло и изведнъж сутиенът се оказва нравствена придобивка, която оформя фигурата, но и скромно прикрива природния разкош. Наложен в практиката, той придобива, подобно на другите части на облеклото, свой собствен живот и символика. Първи го оценяват дамите от кръга на интелигенцията и от на заможната прослойка от градското общество. След тях, а често заради тях, той се налага като необходим и задължителен елемент от дамското облекло. Социална диференцираност издават материите, от които е изработен; декорацията, която се смята за задължителна; използването на вносни или местни артикули. Първият сутиен за всяко момиче е знак за излизане от пубертета и вливане в обществото на младите дами. В определени случаи липсата му е знак за селски произход или немарливост на жената; в други – екстравагантността му е белег на разпуснатост на нравите; в трети – строгото му, но ясно подчертаване под дрехата е символ на здрав морал и благоприличие.

***

Безспорно е, че модата като цяло е не друго, а прилагане на идеала за физическа красота в практиката на всекидневието (Фукс: 1999, 147).В частност, бельото може би е най-близко до основния проблем на облеклото – еротичното въздействие на тялото. Предназначено да осигури комфорт и да подпомогне въздействието на горното облекло, през ХХ в. то придобива своя външна изява. Първенстващо място в нея заема „младокът“ – сутиенът, който в краткия си, но динамичен живот завладява реалността и фантазиите както със своите форми, така и със съдържанието си.

Литература:

Дечева, Мирелла. Чертог на българката чародейка. ИК „Свят. Наука”. София, 2000.

Дечева, Мирелла. Идеалът за женска красота, отразен в рекламите през първата половина на ХХ век. – В: В света на човека. Сб. В чест на проф. Иваничка Георгиева. Том 2. УИ „Св. Климент Охридски”. София, 2008

Извори за българската етнография. Из българския следосвобожденски печат. АИ „Проф. Марин Дринов”. София, 2002

Икономия и домакинство. София. 1932 – 1933

История на облеклото. Тема енциклопедия. ICON. 2004

Фукс, Едуард. Илюстрирана история на нравите. Т. 1. Епохата на Ренесанса. Издателство „Лик”. София, 1999