В потока на разговора за бельото при първата созополска сесия (септември 2008 г.) и при тревненската сесия (февруари 2009 г.) се даваха разни – и разнообразни, и противоречиви, определения на това що е бельо. Единият подход сочеше следното – (1) дреха може да е бельо, ако е плътно допряна до тялото, под нея да няма никаква друга дрешка, да е в допир с кожата. Другият подход сочеше (2) дреха като бельо, ако не се вижда от никого, ако не се показва никому (освен на любим-ия/-ата и на любовни-ка/-цата), ако е дреха и съкровено пазена, и „срамна“ за показване. Имаше и още един подстъп към разбирането на това що е бельо – (3) и да е плътно до тялото, и да не се вижда от никого чуждия, то не е бельо, а представлява аксесоар, щом остава (както остават жартиерите), когато свалим бельото (сиреч гащите – откакто ги има, разбира се).

Очевидно е, че нашите дискусии за бельото като дискурс са повтаряли и ще повтарят в най-основните им линии дискусиите и дискурсите на други изследователи или любопитници. Няма да навлизам отново в тези дълбоки води. Още повече, че в този текст никакви жартиери – нито социалистически или следвоенни, нито съвременни, не са поставени на вниманието ми, затова третият възможен подход (3) го оставям съвсем настрана, защото сексуалният живот на хората, чиято основна дреха до кожата е единствено ризата, не е предвиждал нищичко да се сваля от тялото по време на сексуалните забавления/задължения/изпълнения.

Тук искам да очертая, макар и засега накратко, мястото на ризата всред другите дрехи и в живеенето според извлеченото от Петко-Славейковите записи на пословици и поговорки; [1] от беседите на Димитър Маринов с „дядовците“, които му дават доказателствата, за да очертае българското обичайно право; [2] от българския фолклорен еротикон, събиран грижливо, макар и късно публикуван; [3] от речника на Найден Геров. [4] Полезни ми бяха описанията на облеклото на българите от селското доиндустриално общество на Христо Вакарелски. [5] Намествах и размествах ризата в преподреждането на светова/световете на травестията и маската благодарение на Георг Краев. [6] Сведения за ризата като стопанска вещ в рамките на зестрата или други разменни имущества при брак/развод съм почерпила от книгата на историчката Олга Тодорова. [7] Синтезирани разкази за ризата от различни източници намерих и в енциклопедичния речник на българската митология, съставен от Анани Стойнев. [8]

Риза са носели и мъжете, и жените. Основната разлика между носенето на мъжката и женската риза е в това, че при мъжката носия, макар и самата риза като дреха, като кройка да е отворена отдолу, тя бива затворена (откъм най-важното) чрез обуването на гащи върху нея. „Гащи“ в истинския смисъл на думата, а не в днешния: ‘долна дреха, фиксирана около кръста и затворена, зашита, закопчана при гениталиите’. Мъжките гащи са били от различен тип: с различни кройки и названия, но всичките им варианти представляват [9] горна дреха, почти през цялата година [10] прибираща в себе си полите на ризата, и здраво „запечатана“ с пояса около кръста.

Многобройните названия на мъжките гащи [11] са безкрайно интересен „списък“ от значения, свързани с многосмисловата натовареност на гащите на мъжа, които често го олицетворяват и/или заместват: [12] дори в момента на бракосъчетанието на собственика им, ако той отсътва, гащите се явяват на сватбата вместо него; заместват го те и при важни събирания на рода или задругата; прехвърлят неговото здраве и дълголетие към новороденото в семейството му дете и пр. Мъжете са сваляли затварящите най-ценното им гащи само когато се налагало да работят на полето в голяма жега – по коситба или по жътва например. На тази обяснима практика стъпват и блажните приказки за „класоборецо“, който бил видян от момата, дето не знаела какво е това, та момъкът й обяснил, че това е  един специален инструмент: „класоборец“ – събира изостаналите при жъненето класове. [13] От тази практика са се появили и поговорки като „Извадил си ризата като черешерин (‘берач на череши’)“. [14]

Трябва да отбележа, че не може да се търсят отговори за ризата, без да се мисли и за гащите. Да не забравяме, че (когато е невъзможно да се произнесе клишето „те са като дупе и гащи“) казват за хора с близки лични или дори близки делови отношения, че те са като риза и гащи. Макар че за мен посланията на двата израза са доста различни – във втория израз аз провиждам и противопоставянето по пол. Провиждам го, защото във времената на преливане на обредни и всекидневни думи, на обредни и всекидневни действия и предмети, на митологични същества и образи, онзи, който е носел гащи, не е носел такава риза, каквато носели жените. Като основна разлика между мъжкото и женското носене се сочи [15] това, че мъжката дреха е крачолна – т.е. затворена отдолу, а женската – отворена, сиреч риза като фуста, като рокля. Дошли са, разбира се, години, когато жените започнали да носят под ризата гащи, но те вече са били долни гащи, назовавани днес долно бельо и тяхното появяване е белязало съществените промени в отношението към секса, към многодетството, че и към хигиената.

Жените от уж далечното доиндустриално аграрно общество гащи нямат. Тялото им е отворено за ветрове, мераци и дългове от всички страни.

Тяхната риза е отворена отдолу (откъм най-важното) винаги.Дори и когато не им се иска да е отворена, ама никак не им се иска: по времето на „праньето, женщинàта, бръндзата“, сиреч на менструацията, и по времето след раждането, когато жената все още кърви: „Оно логома па са имали гащи? Така си е – ризата са си цапали само“; [16] „Викам : „Майко, имам нещо на ризата!“ Она ми вика: „Нищо, това на сека мома така й е.“ Оно ти низ краката тече... Че си жънеш, че си копаш, оно си тече“. [17] Има даже приказка за това, че пръвоначално мъжете били „обдарени“ да кървят периодично (за благото на семейството), но Господ ги лишил, защото си смъквали изцапаните ризи и ги носели на рамо и ги развявали, а жените умеели и да се крият, и да се пазят по чисти. [18]

Женската риза е доста отворена също и откъм горния си край. Основните две или три кройки, посочени от Вакарелски, [19] се различават по броя на платната и по наборите около шията и китките, но са отворени с шлиц почти до гърдите, а шлицът се връзва с шнурче от червени конци само на врата. Това е обяснимо – женските гърди са нужни пак за благото на рода – колкото повече деца, толкова по-добре. Сиреч – колкото повече кърмачки, толкова по-добре е родът. А достъпът до гърдите на жената не е само за бебетата, защото, нали, преди да дойдат те, тя – момата, първо трябва да се омъжи, а преди да се омъжи може и да не е лошо да се проверят „качествата“ й. Както се случило с Дели Магдалена, която уж не искала да се омъжи за Марко Кралевити, та се престорила на мъртва, но като бръкнал той не само в дясната й пазва (тогава тя удържала), но и в лявата, Магдалена скокнала от уж мъртвешкия си сън, че и се омъжила за Марко. [20]

Ръкавите на женската риза най-често са широки и също отворени. [21] Много по-рядко се срещат варианти с набор около китките. Ръкавите са дълги, но при тяхната ширина с всяко повдигане на ръцете се открива кожата и формата на женската ръка – мощен сексуален магнит в младостта на жената.

За отвореността на женската риза има значение и дрехата отгоре, дрехата, носена върху ризата. Ако се погледне картата на типовете женско облекло [22] над ризата (двупрестилчено, сукманено, саичено и еднопрестилчено), може да се види ясно, че единствената затворена на пазвата дреха е сукманът, но той пък бива разрязван по страничните шевове при гърдите. [23] Останалите варианти са следните: върху ризата да има само една престилка отпред (носена най-вече от пиринчанки); две престилки – една отпред и една отзад; сая – отворена отгоре додолу горна дреха с копчета само на гърдите (носена най-вече от родопчанки). Тези варианти показват отново, че женсктата риза трябва да е отворена, достъпна отвсякъде и като че ли – всякога.

Неслучайно отделих внимание (малко всъщност, защото темата е безкрайна) на отвореността на женската класическа риза. То е защото именно тази отвореност потвърждава за мен идеята ми (зачекната и при дискусията, и в друг мой текст в този сборник), че долните гащи се появяват, когато човекът жена пожелава, макар и неосъзнато, да се отграничи от рода/клана/племето в собствен, свой, личен, личностен интегритет. Появяват се вероятно когато жената започва да провижда, че може и да не е на разположение на мъже и деца непрестанно... Но това наистина е тема за дълъг разказ.

Сега да се върна на онези два подхода при определянето на дрехата като бельо-да или бельо-не, които отбелязах в първия параграф тук. За третия вече направих уговорката, че няма да го мисля и защо.

Говори се, че (1) нещо е бельо, ако е плътно допряно до тялото и под него няма никаква друга дреха, в допир е директно с кожата.

Така погледнато, видно е, че можем да наречем ризата „бельо“. Тя обгръща кожата, тя се явява като граница, като защитна линия между тялото и външния свят. Тя пази от студ и влага, тя пази от жега и слънчеви лъчи, тя пази от чужди очи – пожелаващи или проклинащи.

Другият поглед към идеята „е ли бельо това?“ е такъв: (2) дали дрехата, за която се питаме, се вижда от чуждите, далечните; дали е редно да се показва; дали е скрита, покрита с други дрехи.

Има свидетелства, че жена, която е само по риза, се възприема като гола жена. Гола, заголена било заради разпуснатост, било за улеснение при работа, било за наказание. „Такава жена (родила незаконно дете – бел. Б.Б.) некоги гола по риза на магаре са я развождали по село, а после у чувал, па у яза“ – отговори дядо Димитър от Комощица.“ [24]

Сякаш можем да кажем – бельо е!

Бельо? Може..., но само донякъде.

Първо, защото по втория критерий – този с виждането/показването, има една много силна двоякост: вижда се/показва се много нещо от ризата. Виждат се полите й, украсени с тънък обшив или със синджирчено поръбване и подващи се изпод сукмана, фустана или саята. Виждат се ръкавите й, още по-богато украсени с шевици, виждат се почти през цялата година, само зиме върху тях има плътна дреха за защита от студа. Виждат се – винаги – пазвите й: бродирани, обшити с тетерици и пулчета. Вижда се задната й част – съблазнително изтеглена назад в богат набор, при еднопрестилчената носия. Виждат се страничните й поли, подмятащи се между предната и задната престилка при двупрестилчената носия. Е, вижда се! Вижда се всичко при едни или други обстоятелства и носии, но не се вижда онази част на ризата, която покрива скутите, лоното. Не се вижда, покрита макар и от една престилка, само най-важната част от ризата – покриващата женското на на жената.

И второто – по-важното: може и да е бельо, но не е само бельо. После – ако е бельо, какво още е, а като не е бельо – какво е?

Това са въпроси, на които може да се отговаря дълго и изчерпателно – предостатъчно доказателства има в сбирките и у изследователите.

Тук аз ще очертая само отделни полета за работа върху тази тема.

1.   Граничният характер на ризата (и като закриващо, и като подреждащо).

Всяка граница (границите, въобразени от човека, най-паче) дели свое от чуждо, диво от питомно.

Ризата като граница и от двете си страни има/съдържа и свое, и чуждо. За жената, която я носи, отвътре е своето; за другите, външните – обратното: вътре в ризата е чуждото. Особено за мъжете: за тях жената е загадка, чуждо и необяснимо същество, което трябва да се крадне и опитомява, но винаги с него трябва да са нащрек. [25]

Всяка човешка граница дели диво от питомно. Тук въпросът от коя страна на ризата е дивото е много по-сложен. В живота на жената има различни периоди, в някои то тях дивото, усещането за диво, е отвътре ризата: „Кога е Аглика без ризик, що да ти правя!“. [26] В някои етапи от живота дивото вътре в ризата се усеща от самата жена като чуждо, което неудържимо я обърква по отношение на подредения (от обучението в семейството и в рода) свят. За външните хора обаче това винаги е така – дивото е зад ризата, вътре в ризата. Диво, чудновато и необяснимо – немалко приказки и поговорки сочат степента на неразбиране на женското от неопитните мъже, че и от опитните (женското, което хем е най-благото, ама „ем смръди, ем киси“ [27] като истинско диво).

2. Особеното място на ризата, най-важното място всред дрехите на жената.

Ризата е най-натоварената със знаковост, с послания дреха на жената (с изключение на забрадката, шапката, венеца: т.е. на покривалото за глава, което разказва най-пълно статуса, възрастта, настроението, дори физическото състояние [28] на носителката си). Например именно ризата (измежду дрехите), извън покривалото за глава и украшенията по ушите, шията, китките, ще каже на „целия свят“ дали момата вече е готова да се момее – сиреч да участва в състезанието за придобиване на съпруг, да има правото и задължението да бъде направена булка. [29]

Ризата се носи от всички хора, но мъж не може да ходи по риза навън, извън дома и двора си, а жената може – достатъчно е да добави само една престилка и тогава вече не е „гола“. Ризата трябва да е обект на допълнителни и постоянни грижи за чистотата [30] и поддържането й, [31]   допълнителни – в сравнение с грижите за другите части от облеклото.

Много интересен е знакът на факта, че който е още безполов (или по-точно „предполов“), ходи с дълга риза като жените, дори ако е от мъжки пол по рождение. До времето около „края на първото десетилетие на ХХ в. момчетата докъм десетата си и повече годишна възраст носеха т.нар. абà – дълга да глезените шаячна дреха, закопчавана отпред, обличана над ризата, също така дълга, но затворена [отпред]“. [32] Според разказите на моя баща (роден през 1922 г. като 11-то бебе на майка си) подобна дреха, направена от майчината престилка (!), се наричала „фута“ и той помни да я е носил докъм шестата-седмата си годинка. На осем тръгнал на училище, та вече обул гащи. Това носене ни дава знакове за различни неща, подлежащи на различни интерпретации. Но за мен сякаш основното е, че човекът с такава „абà“, с „футата“ е всъщност по риза, без гащи, и той е в женския свят не само като принадлежност на всекидневието и заниманията си, но и по други параметри: отворен е за ветрове и мераци. Допущение, което не бива да ни плаши, доколкото допреди Средновековието май мъжкарството (т.е. властта) е било демонстрирано/доказвано чрез обладаване на всичко живо наоколо: жена, дете или мъж, та и животинка...

3. Магическите свойства, с които класическия фолклорен човек надарява ризата, са неизменно свързани с метонимичното идентифициране на ризата с личността, с човека, който я е носил или чиято е тя.

Ризата като магически предмет, който показва или „прави“ магически образ е разказана на много места: за самодивските крадени ризи, за ризите, които не бива да замръкват на открито (да не стоят след залез слънце на простора) и още много като например баене на ризата, когато жената я няма или е болна (това се отнася и за мъжката риза); за ризата, изработена при специални условия – от платно, тъкано при строги ограничения, или от жена със специални характеристики.

Магически практики за евентуално опазване от злото на отвъдното провиждам и зад назоваването на смъртния саван, на покрова „мъртовска риза“ [33] или „ризче“., Отвъдното, което при смъртен случай в общността сякаш „отваря“ порта към света на живите, създава опасна проходимост и живите, макар и при почит към мъртвите си, трябва да се опазят от тази проходимост.

Ризата като елемент на предрешаването (травестията) е едно нещо, [34] а ризата като елемент на предрешването (преобличането, смяната на едно облекло с друго, но сходно) – друго нещо: чрез различните начини на направа на ризата и чрез различните видове ризи се отбелязват публично събитийните граници в живота – а и в съдбата, на отделната жена. Така се оказва, че ризата има и магическото двояко свойство да се появява като знак за промяна в статуса, но и като знак за устойчивост на промените, на стъпката на промените в живота на жените от рода, от родовете.

Ризата на фолклорната нашенка ни изглежда бельо днес: понеже изобщо имаме идеята за бельо като долен пласт дрехи под видимите, под костюма. За тази българка, за прапрабаба ми, за прабаба ми, за баба ми дори (родена към 1880-1884 г. в старопланинско село) ризата е била не бельо, а нейното си – най-важната й дреха, показвана и скривана според определен ритъм на живеенето и на съдбата й.

Мисля, че имам достатъчно основания да търся (защото вече намирам) доказателства за систематизиране на усещането за тази съкровеност, за тази важност. Това е предстояща работа, важното за мен е тази работа да се върши с нагласата, че търсачът може да се опита да навлезе не само в сквидетелствата, а и в самосъзнанието на тази изчезнала нашенка.