Медии, комуникация и опасения

проф. Толя Стоицова, доктор на психологическите науки

 

Поставянето на въпроса – какви са и чии са медиите, по необходимост води до изясняване на това какво е обществото. Защото едва ли някой се съмнява в информационната роля на медиите и то във века на комуникациите, на новите дигитални технологии. Човекът на ХХ в. много трудно би си представил собствения живот в отсъствието на медиите. За кои медии говорим? Отговорът е, за всички; както за класическите – преса, радио и телевизия, така и за новите – социалните мрежи на Интернет, блоговете и т. н. Големият въпрос обаче е как функционират медиите в конкретно общество? Какви ценности и морал споделят работещите в медиите, в българското гражданско общество, на нивото на развитие, на което то се намира?

Медиите отдавна наричаме с фразата, а понякога и с абревиатурата й – „средства за масова комуникация” или направо СМК. Така че не само защото самият термин „медия” означава посредник, но и по други, доста по-сериозни причини, не можем да прескочим и въпроса за комуникацията. Какъв е езикът и стилът на медийните послания? Защо и най-вече кой се опасява от възможните вредни въздействия на медиите?

Тези въпроси не са нови, но проблемите, които те визират, не са разрешени. Истината е, че дори не са добре проучени от научна гледна точка.

Повод да се занимаем с тези въпроси е наскоро излезлият от печат двуезичен сборник – на български и сръбски език, озаглавен „Детето и медиите” [1]. В него десет изследователи от различни университети от две държави се опитват да изяснят част от многото проблеми в полето на изучаване на съвременните медии. 

Радомир Виденович, професор във Философски факултет на Нишкия университет, смята, че когато обсъждаме мястото и ролята на медиите, ние всъщност дебатираме професионализма на журналистите в широк смисъл – ролята на журналистите в обществото, възможността да бъдат „ничии”, т.е. да не са обвързани с партийни политики и може би най-важното, да са независими от собствениците на медиите [2]. Дали подобна независимост е възможна? Според професора директен и еднозначен отговор е невъзможен. Един от двата според нас най-интересни въпроси, който поставя Виденович, е свързан със свободата на медиите, които функционират според законите на пазара, но не и според законите на журналистическата етика, която задължително включва и отговорността. „Може ли, а и трябва ли, пазарът да обхване и да регулира всички области на обществения живот? Какво се случва тогава с информирането, идеите, политиката?” [3] Нека и ние продължим този реторичен дебат: А какво се случва, когато няма реален медиен пазар? Когато с години един вестник у нас например не се купува, но продължава да излиза? Въпреки социалните механизми на гражданското общество, като че ли най-убедително звучи идеята, че топката е отново в полето на личността. Не можем да говорим за журналисти изобщо. Те си имат имена, и зад всяко едно от тях стои реален човек с реална психика, интелигентност и морал. Професионализмът на конкретния човек може да се прецени от някаква значима социална гледна точка. Професионализмът на цяла гилдия обаче – е невъзможно.

Вторият въпрос, провокирал интереса ни, е свързан с плурализма. Става дума за плурализма както на информация и мнения, така и на участие в медиите. Не можем да не се съгласим с Виденович, който пише за сръбските медии, а ние си мислим за българските: „Плурализмът се превърна в какофония, чуват се непрекъснато викове, шум и постоянно бръмчене, от които нищо не се разбира. Всички говорят за всичко, всички са компетентни. А когато всички са компетентни, тогава няма компетенция!” [4]

Бихме си позволили да дадем такъв пример за размисъл. Телевизията у нас, която засега остава най-разпространената медия, въпреки напористата офанзива на Интернет, би следвало да служи за коректив на властта, която и да е тя. И не само на властта – а и на развитието на гражданското общество. И на всичко, което се случва в социума. Не е тайна за никого, че според статистика на ЕС, България е една от най-корумпираните държави членки на съюза. А Българската телевизия каква е? Ами, ако и тя е корумпирана? Тогава как една корумпирана институция ще бъде коректив или ще осъществява надзор над злокачествените явления в социума?

Връзките с обществеността или ПР също се свързват и с медиите, и с комуникацията. От една страна, ПР не може да функционира извън процеса на комуникация, от друга – не може и да съществува извън медиите, които са част от глобалния социален комуникационен поток. Многото дефиниции на ПР, включват не рядко и схващането за същността му като „специфичен вид комуникация” [5]. Друг сръбски професор, Симка Делетич, убедително защитава тезата си, която ние изцяло подкрепяме от доста дълго време, че връзките с обществеността са наука и практика. Същото се отнася, разбира се и за журналистиката. Това, че цитираните професионални области са свързани с практиката, не отменя значимостта на науката в тях. Аналогична е ситуацията и в други комуникативни области – например медицината и психологията. И там науката е силно значима, за да има смисъл самата практика и да води до добри резултати. Затова и понякога се шегуваме като спорим с колеги, които отричат науката за медиите и тази, свързана с ПР. Нашата теза е, че ако наистина това бяха само занаяти, щяха да се учат в занаятчийски училища, а не в университетите. Първите академични курсове по журналистика обаче датират от началото на миналия век. Още с появата си в академична среда те показват сериозната необходимост от научен подход към „правенето на новини”.

По отношение изучаването на връзките с обществеността [6] може да се обобщи, че съществуват и могат да се приложат три научни подхода: комуникационен, психологически и лингвистичен.

Комуникационният подход се съсредоточава основно върху средствата, техниките и механизмите, които ПР използва, за да достигнат посланията до различните сегменти от аудиторията. Тук естествено се включват медиите – традиционни и дигитални. И какви са предпочитанията на специалистите в областта? Всички възможни – у нас има специалисти по връзки с обществеността, които умело съчетават традиционните с дигиталните медии. Или те изпращат посланията си, като не се отказват от нито един от двата вида медии. Разбира се, има и такива професионалисти, които разчитат изцяло само на единия тип медии. И разграничението не е възрастово, както първоначално и мислехме. Оказва се, че има и млади хора, които предпочитат да използват като комуникационен канал предимно традиционните медии. Не знаем кои са повече – привържениците на традиционните или на дигиталните медии, защото е известно, че добри ПР специалисти у нас работят и само с дигиталните медии.

Тук е мястото да се посочат и някои съвременни акценти в новите медии. След Третата Интернет революция, се оказа, че има и Четвърта. Терминът използва Клара Ши през 2009 г., за да разграничи развитието на новите комуникационни технологии от създаването на компютъра (като електронно изчислителна машина – ЕИМ през 70-те години на миналия век) – до появата и динамичното развитие на социалните мрежи в началото на третото хилядолетие, ХХІ век [7]. Броят на потребителите на Интернет непрекъснато нараства, така че каквито и данни да цитираме, те след няколко дни само са вече остарели. За разрастването на световната „паяжина” естествено допринесе развитието на техниката – безжичният Интернет (wireless) не е лукс за много потребители в България. Ползваме Интернет в службата си, вкъщи, когато сме на гости или пазаруваме, през мобилния си телефон проверяваме имейла си, когато сме на път. И ако нямаме достъп до мрежата, направо го изживяваме като трагедия!

Никой не оспорва силата на психологическия компонент в ПР. Той се приема като особено важен по много проста причина – всеки човек е носител на психика и за да му се въздейства на индивидуално или групово равнище, са необходими добри познания и умения в тази област от страна на специалистите по връзки с обществеността. Специалистът по ПР в ролята си на комуникатор, освен че е наложително да бъде с висока социална компетентност, е желателно да бъде и стабилна личност от психологическа гледна точка, т.е. да е балансиран, сигурен в себе си човек, който умее да привлича вниманието на другите и да създава доверие между себе си и публиките. Нека непременно да отбележим, че човек не се ражда такъв, а постига това в процесите на живеене с мотивация и трениране [8].

Лингвистичният подход също не бива да се пренебрегва. Той може да се прилага и в двете му основни форми – говорим и писмен език. Директното устно говорене бихме казали е особено важно за ПР специалиста по време на събития, кампании и пресконференции. То неимоверно се променя, когато става въпрос за телевизия например. Телевизионният език, а и този на радиото, са много специфични. Неслучайно такъв добър лингвист и семиотик като Умберто Еко се занимава с описание на кодовете на екранния език (на телевизията). И още по-неслучайно, студентите в областта на медийната комуникация в европейските и американските университети се запознават детайлно с 10-те кода на Умберто Еко [9].

Както и да определяме ПР, колкото и различно да подхождаме научно към тази област, неизменно отново се сблъскваме с проблемите на етиката. И отново метафорично, само че този път чрез „цветовата гама”, се отбелязват както съдържателните, така и различните морални дилеми в ПР. Така се появява „черният ПР”, за разлика може би от „белия”, „зеления” или най-общо от „шарения ПР” [10].

Важното в случая е, че съществува обща, припокриваща се територия между журналистика и ПР. И тя е свързана с комуникацията, психологията и етиката. Има и още поне една пресечна точка – това е красноречието, реториката, публичното говорене или най-общо, формулирането на посланията. В това отношение ми иска да спомена публикуването у нас през 2010 г. на още два сборника. Единият е следствие от работа по изследователски проект, финансово подкрепен от Фонда за научни изследвания към МОМН – „Думите на медийния преход” [11], а другият е под общото заглавие „Съвременни реторически практики” [12], на който съставител е изследовател от катедра „Реторика” на Софийския университет.

Още в уводните думи на първия сборник установяваме, че става въпрос за речник, който е продължение на два предхождащи го проекта – „Език на медийната регулация” и

„Речник по медийно право” [13]. Т.е., както добре защитават тезата си авторите, с развитието на Интернет „разделянето на медийните услуги на линейни (по програмна схема) и нелинейни (по каталог)… разпространението на мобилната телевизия, на 3D телевизията, появата на смартфоните и таблетите…” [14], цялото това изключително развитие на комуникационните технологии довежда и до разширяване на разбирането за комуникация, до сливането на комуникационните потоци от междуличностното и медийното равнище на взаимодействие между хората. 

За нашия анализ най-голям интерес представлява разбирането на „медийната грамотност” и „онлайн журналистиката”, от една страна, и от друга, свързаните с развитието на технологиите опасения за вреда от тях – „защитата на децата” например.

По отношение на медийната грамотност вече се знае не малко и у нас. Въведоха се, например, курсове със същото или подобно заглавие в журналистическите департаменти и факултети на университетите у нас. И това е добре. Но не чак толкова. Защото докато ние се ограмотяваме медийно, развитият свят вече се образова медийно. И това не е игра на думи, а сериозна дискусия у нас и практика другаде, например медийното образование в училищната система на цяла Австралия. Защото, както подсказва и автентичният смисъл на самите думи, грамотността включва някакви общи познания за същността и функционирането на медиите, а образованието е постъпково систематично натрупване на познания и оформяне на съответен маниер на мислене и възприемане на медийната продукция.

Има и друг подход към тези два термина – разширяване на разбирането за медийна грамотност. Така в цитирания речник, изготвен от български колектив, четем, че медийната грамотност (Media Literacy) се определя като “способност да се използват, разбират, оценяват и създават медии критично, самостоятелно и отговорно” [15]. Важно е да се отбележи, че това понятие възниква  в медийната психология и педагогика и придобива все по-голямо значение, поради нарастващото време, което хората отделят, за да консумират различни медийни продукти. Медийната грамотност може да се характеризира с развиване на способността на индивида в четири основни направления:

  1. Да познава и използва медиите – класически и нови масмедии (преса, радио, телевизия и интернет) и изобщо медии като книги, филми по кината и т. н.
  2. Да се ориентира в пъстрия медиен свят, наситен с множество жанрове – да се открие документално предаване по телевизията например.
  3. Да участва активно в индиректната (а понякога и директна) комуникация с/в медиите.
  4. Не на последно място, да се развие индивидуалната способност за критично отношение и оценяване на медийната продукция.

Както вече отбелязахме, в развитите образователни системи това понятие вече отстъпва място на друго, което е по-адекватно за съвременното развитие на гражданското общество и съответно на медиите в него. Понятието е “медийно образование”. Самата семантика на новото понятие показва, че за съвременния човек – човекът на ХХІ в., грамотността във връзка с медиите е недостатъчна, необходимо е по-широко цялостно медийно образование. Всички препоръки, които Европейската комисия отправя по отношение на медийната грамотност, са с дата 2006, 2007, 2009 година. Днес комуникационните технологии се развиват обаче толкова бързо, че много по-често изпадаме в ситуацията на догонване.

Второто понятие от речника, на което искаме да обърнем внимание, е “онлайн журналистика”. Битуващият сред гилдията, а и извън нея, въпрос през последните години – ще отмре ли журналистическата професия, след като съществува опасност от изчезване на книжната преса например или с появата на блоговете, чрез които всеки може “да стане” журналист и т. н., като че ли намира един възможен отговор точно в конструирането на това понятие: Журналистическата професия няма да изчезне, но със сигурност ще се видоизмени може би до неузнаваемост.

Терминът онлайн журналистика (Online Journalism) възниква като следствие от развитието на медийното съдържание, създавано в Интернет [16]. Авторът – Мария Попова, сравнява традиционната и онлайн журналистиката, като, от една страна, изтъква общите им характеристики и от друга – прави опит да разкрие спецификата им. Така в общите характеристики, че цитираме такива като достоверност на информацията (което не е “обективност”, въпреки че авторът така ги употребява); анализ и обработка на информацията; изучаване на произхода на наблюдаваното събитие; използването на достъпен език; критичност спрямо информационния поток; възможност за обратна връзка от аудиторията и др.

Естествено, онлайн журналистиката си има своя специфика. Като че ли най-видимото й различие с традиционната, е възможността за “хипертекстуалност, която осигурява връзка между различните части на медийното съдържание или между различните медийни сайтове; мултимедийност, чрез който се адаптира различно като формат медийно съдържание (текст, видео, звук, графика…), интерактивност …” [17]. Също така, за да може един онлайн журналист да бъде успешен, необходимо е да владее и някои специфични умения, освен досега установените. Например онлайн журналистът е добре да развие способността си да създава точни, кратки и еднозначно разбираеми текстове, които да дават възможност да се разделят на по-малки части и да се допълват от нетекстови материал като снимки, таблици, графики, а защо не и движими изображения. Не по-малко важна е комуникативността – вече на друго равнище – за дискусии в блогове, в стаи за разговори (чат руумс) и всякакви онлайн организирани форуми.

И накрая, не би било справедливо, ако не отчетем някои от сериозните преимущества на онлайн журналистиката. А това е бързият достъп до огромен масив от информация; равнопоставеността на медиите в интернет и тяхната конкурентоспособност – много по-реална, отколкото в действителността на традиционните медии; отсъствието на пространствени и времеви бариери и т. н. Има си, разбира се и недостатъци – това е на първо място проблемът за достъп до Интернет и необходимостта от специални умения за работа в дигитална среда; това е голямата трудност да се създаде, ако не изчерпателна типология на уеб страниците, то поне на основните от тях. В заключение, нека изразим убедеността си, че новите медии действат на принципа на взаимната допълнителност – те няма да заменят традиционните, но със сигурност ще разширят възможностите както за журналистическата професия, така и за палитрата от изборност на потребителите.

И увлечени в безспорните удобства на новата комуникационна технология, изведнъж нещо ни сепва: съобщение в пресата или дочута новина по радиото и телевизията, или поведението на собствените ни деца и внуци. Нещо се случва и се появяват небезоснователните ни опасения.

Кибертормозът… Новото негативно явление – следствие от прогреса, появата и разпространението на новите технологии. Не, че сме изненадани – всяка новост, навлизайки в практиката, ни убеждава във верността на вече клишираната максима „Медалът има две страни”. И както по-често се случва една от най-рисковите групи отново са децата и подрастващите. От една страна, те са най-ентусиазираните потребители на новите технологии, но от друга, във възрастов план – поради все още незрялата си личност, са и най-уязвими от негативите на новостта.

Традиционният тормоз между децата и подрастващите, добре изучен и следователно добре известен на психолозите, занимаващи се с развитието на личността, се сблъсква с новото си измерение – кибертормоза. Терминът кибертормоз е етикет за обозначаване използването на Интернет, мобилните телефони или друга медия, чрез която може да се изпраща или позиционира текст или образи с цел те да причинят вреда на някого. Под вреда се има предвид обиди, непрекъснат психичен тормоз, водещ до пълно объркване и депресиране на личността [18]. Понякога, в най-тежкия си вариант – кибертормозът води до самоубийства на жертвите. Една от най-характерните черти на кибертормоза е възрастовият аспект, или че този тип тормоз засяга предимно подрастващите и юношите в ранния етап на тази възраст. Тоест, кибертормозът се реализира най-вече във възрастта от 11 до 15 години.

Поведението, характерно за кибертормоза по мобилния телефон, например може да бъде от най-различен характер [19]: изпращане на телефонни картинки (фотографии) или видеоклипове, съдържащи сцени на насилие; телефонни картинки (фотографии) или видеоклипове, съдържащи интимни сцени или “тихи” телефонни обаждания или обратното – “перчене по телефона.

Аналогично е и поведението, свързано с кибертормоза онлайн. По електронната поща могат да се изпратят заплашителни текстови съобщения или груби и обидни имейли, при това един насилник може да изпрати подобни съобщения до много потребители.

Българският изследовател Пламен Павлов насочва вниманието си също към децата и към това какво се случва с тях в Интернет. „Независимо дали казват истината, или откровено лъжат за себе си, все повече хора започват да живеят паралелен живот във виртуална среда” [20]. Децата не правят изключение – по подобие на възрастните те сърфират в мрежата. Тамагочито е вече история. Всяко дете си има „свой пингвин” в „Клуб Пингвин” и бърза да нахрани животните си от „Фермата”. За разлика от възрастните обаче, децата не могат да се пазят толкова добре от опасностите в Интернет. Те лесно стават жертва на недоброжелателни ползватели на Мрежата, да не говорим за извършителите на престъпления срещу тях.

Няколкото идентичности, които може да използва един и същи човек – възможност, която глобалният интернет предоставя, тотално объркаха класическото понятие за идентификация на психично здравата личност в психологията и социалната медицина. Ако само преди 30-ина години раздвояването на личността беше сигурен признак за болестно нарушение, сега просто няма сигурност как да се обясни множествеността на идентичността в кибер пространството. Дали многото виртуални идентичности на един човек са и ще бъдат само занимавка и игра, или напротив, наистина ще доведат до развиване на болестни състояния, още е рано да се каже. Но опасенията не са лишени от разумност и материята е наистина доста сложна и много деликатна. Тепърва предстои на изследователите, и то от междудициплинарни области, да обединят усилията си в стремеж да разберат същността на новите социални и едновременно с това виртуални явления.

Опитът на държави от ЕС, както и този на САЩ и на Австралия, предлага някои изпробвани от техните училища успешни стратегии за редуциране на виктимизацията (от английската дума victim – жертва): общоучилищен подход – запознаване с проблема; работа между връстници; тренинги с родители; кооперативна групова работа; дисциплиниращи методи [21]. Всички тези възможности са обединени в медийното образование – за деца, учители и родители.

В заключение, нека само споменем някои от успешните стратегии за редуциране на дейността на кибернасилниците. Такива могат да бъдат: подобряване надзора (супервизията) над учениците в двора на училището; спазване на правилата и подобряване на управлението на процесите в класната стая; дисциплинарни мерки; трениране на родители; съвместна работа между училищата; съвместна работа на учители, родители и деца.

Бележки

[1] Бойков, Ванче (ред.) Детето и медиите. Педагогическо-медийни публикации. ЮГпрес-Лесковац, 2011.

[2] Виденович, Радомир. Чии са журналистите?! В: Бойков, Ванче (ред.) Детето и медиите. 2011, 17-25.

[3] Пак там, с.19.

[4] Пак там, с.21.

[5] Делетич, Симка. Връзките с обществеността като наука и практика. В: Бойков, Ванче (ред.) Детето и медиите. 2011, 51.

[6] В настоящата студия ще употребявам като синоними ВО и ПР, въпреки, че е известен дебатът за  малките различия между тях.

[7]По Мавродиева, Иванка. Особености на комуникацията в WEB 2.0. В: Бойков, Ванче (ред.) Детето и медиите. 2011, 34.

[8] Стоицова, Толя. Лице в лице с медиите. 2004.

[9] Пак там, с. 144-150.

[10] В НБУ през 2009 г. се проведе Лятна ПР школа на тема „Шареният ПР”

[11] Пешева, Маргарита, Попова, Мария и Петров, Милко (Съст.). Думите на медийния преход, „Фабер”, Велико Търново, 2010.

[12] Мавродиева, Иванка (Съст.). Съвременни реторически практики. ИК „СЕМАРШ”, С., 2010.

[13] Пешева, Маргарита, Попова, Мария и Петров, Милко. Думите на медийния преход, „Фабер”, Велико Търново, 2010, с. 5.

[14] Пак там, с. 6.

[15] Николова, Евгения. Медийна грамотност. В: Пешева, Маргарита, Попова, Мария и Петров, Милко (Съст.). Думите на медийния преход, „Фабер”, Велико Търново, 2010, с. 88.

[16] Попова, Мария. Онлайн журналистика. В: Пешева, Маргарита, Попова, Мария и Петров, Милко (Съст.). Думите на медийния преход, „Фабер”, Велико Търново, 2010, с. 160.

[17] Пак там, с. 160-161.

[18] Smith, P. K., Mahdavi, J., Carvalho, M., Fisher, S., Russell, S., & Tippett, N. (2008). Cyberbullying: Its nature and impact in secondary school pupils. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 49, 376–385

[19] Smith, P. K., Cowie, H., Olafsson, R., & Liefooghe, A. M. (2002). Definition of bullying: A comparison of terms used, and age and sex differences, in a 14-country international comparison. Child Development, 73, 1119–1133.

[20]  Павлов, Пламен. Влиянието на Интернет върху развитието на децата: Секънд Лайф и децата в глобалната мрежа.  В: Бойков, Ванче (ред.) Детето и медиите. 2011, с.103.

[21] Farrington, P. & Ttofi, M. (2009). Reducing school bullying: Evidence-based implications for policy. In M. Tonry (Ed.), Crime and Justice (vol. 38, pp. 281 – 345). Chicago: University of Chicago Press

 

 

обратно нагоре