Глава 2. Политики на ЕС, отнасящи се до вътрешните комуникации

Политика на икономическа интеграция

Европейският съюз възниква около идеята да се обединят икономически и пазарни усилия след Втората световна война. Европейската икономическа интеграция има „централен елемент” – единния европейски пазар (Somers, 2010: 20). Какво стои зад израза „единен европейски пазар”? Според холандския маркетинг консултант Франс Сомерс, с разширяването на ЕС в последните години и с приемането на няколко развиващи се икономики от Източна Европа, на европейския пазар се отварят нови огромни бизнес възможности, но да се прави бизнес в международен контекст, дори и на общия европейски пазар е много по-трудно, отколкото на национално ниво. В днешна Европа повече от половината правила и регулации идват централизирано от Брюксел, а около 40% от всички продукти, произведени в ЕС, е необходимо да отговорят на европейските норми, отнасящи се до безопасност, здраве, опазване на околната среда и т.н. ЕС също така има отношение към условията за работа и социалното благоденствие. Особено в контекста на идеята, че всеки гражданин има право да работи навсякъде в ЕС, е много важно да се намери начин за стандартизация на някои от дейностите на европейските организации – така, че да се гарантират единни условия за работа на европейските граждани.

 В тази посока е оформена и нормативната уредба на трудовите правоотношения в рамките на Съюза. Отношенията на европейските организации – бизнес орентирани или административни единици, с техните служители са основна част от това как се прави бизнес в Европа, а информирането и консултирането на служителите стои в основата на тези отношения. В този смисъл комуникацията с вътрешните публики е от огромно значение за формирането и протичането на тези отношиния, както и за постигането на организационните цели. Интергрирането на европейските пазари може да гарантира въвеждането на единни стандарти, които да гарантират единни условия за работа в рамките на ЕС. Непрекъснатият процес на интеграция на пазарите може да се превърне в заплаха за някои сфери на бизнеса – особено, ако пазарите се интернационализират, а организациите не се приспособят към променящата се среда. В тази връзка организационната промяна и комуникацията на организационната промяна има и европейска перспектива.

Според Сомерс ефектите, които се търсят чрез европейската икономическа интеграция, могат да се разделят на ефекти на микро и ефекти на макро ниво (Somers, 2010: 23).На микро ниво (индустрия) те са: увеличена конкуренция; подобрена ефикасност; повишена специализация; „икономика на мащаба” и „икономика на обхвата”[1]; повишена продуктивност. На макро ниво, ефектите са: допълнителен търговски обем в ЕС; повече международни инвестиции; по-добра алокация на факторите на продукцията (работна сила и капитали); по-ниска инфлация; повишена конкурентноспособност; по-висок икономически растеж; повече работни места и намалена безработица.

Един от посочените ефекти на макро ниво - по-добрата алокация на факторите на продукцията (работна сила и капитали) - се смята за резултат от специализацията и преразпределение. Капиталите и хората ще се преразпределят на места, където ще могат да дадат най-висока възвращаемост. Примерът, посочен от Сомерс, дава една перспектива, която може да не е много привлекателна от гледна точка на българите - той посочва Източна Европа като примерна дестинация за поточни линии за автомобилостроенето, а големите градове на Западна Европа – като притегатален център за специалиститепо научни изследвания и иновации (R&D)[2]. Това е естествено, предвид факта, че работната сила е по-ниско платена на изток, а в големите западни градове има голяма концентрация на научни знания. Но това не означава, че в тези локации ще работят само хора от съответния град, област, държава. Напротив, от различните документи на Съюза, може да види, че съществува възможност хората от ЕС да сменят мястото на своето пребиваване, в съответствие с квалификацията, интересите и опита си.  Поради тази причина е от голямо значение как ще са уредени работните процеси и процедури в рамките на ЕС.

Европейският икономически интеграционен процес протича в разнообразни форми. Потенциално той може да варира от сключването на билатерални договори до създадаването на единна федерална държава. Сомерс предлага модел на две типологии на европейската интеграция (Somers, 2010: 35)- „негативна” (дерегулативна) и „позитивна” (регулативна) (Вж. Табл.1  „Типология на европейската интеграция”).

Източник: Сомерс, 2010; стр. 36

Таблица:  Типология на европейската интеграция

Понятията „позитивна” и „негативна” в случая не представляват оценка. Негативната интеграция следва логиката на общия пазар и има дерегулативен характер, или иначе казано,  характер на формираща пазара интеграция. Тя се отнася до премахването на дискриминацията от националните правила и политики под обединено наблюдение. От друга страна, позитивната интеграция включва стардантизация и хармонизация на определени национални политики между отделните страни-членки, както и формирането на наднационални институции. Нежеланите странични ефекти от процесите на либерализация, особено в резултат на осигуряването на четирите свободи, изискват допълнително регулиране на общоевропейско ниво. Позитивната интерграция цели оформяне на пазара, тъй като се стига до намеса в икономиката и се включва по-голяма институционална адаптация на национално ниво, с цел въвеждането на специфичен европейски модел.

Познато е, че интеграционният процес преминава главно през три фази: на свободна търговска зона, когато се премахват тарифи и търговски квоти между страните-членки; на митническо обединение, при което се елиминират вътрешните бариери за страните-членки и се приемат общи барирери за страните, които не са членки на ЕС; на единен европейски пазар – третата стъпка към всеобща икономическа интеграция.

Единният европейски пазар установява обща търговска политика по отношение на страните извън Съюза и мобилност на производствените фактори между страните-членки, както и премахване на бариерите пред четирите свободи. Работещите хора могат да излязат от тяхната държава и да практикуват професията си или да търгуват в която и да е от другите държави-членки.

Единният пазар изисква еднакви правила на играта, за да се гарантира честна конкуренция. Образът на перфектния единен пазар би включил пълно отсъствие на митнически контрол между страните-членки, свобода на работниците да се трудят в която и да е от страните и на компаниите – да оперират във всяка от тях, на страните-членки няма да прилагат каквото и да е префернциално отношение спрямо техните собствени индустрии.

Политики на ЕС в други области от значение за вътрешните комуникации

 Единният европейски пазар изисква както икономическо, така и политическо единство. Хармонизирането на общите европейски политики има за цел да настрои законодателството на отделните страни-членки така, че да се окуражи и стимулира развиването на четирите основни свободи. Най-важната европейска политика е Общата селскостопанска политика (CAP)(Портал на ЕС: интернет източник 8), приета и приложена от ЕС, за да подсигурява достатъчен хранителен резерв, добър стандарт на живот на производителите, адекватен растеж на производителността и стабилни и разумни цени за потребителите.

Според Европейската Комисия, от създаването му единният европейски пазар е допринесъл за откриването на няколко милиона нови работни места и е довел до генерирането на над 800 млрд. евро допълнително богатство (Портал на ЕС: интернет източник 9). Той също така е добра защита срещу икономическата криза, завладяла света в последните години - предотвратява появата на политики, при които страните биха се опитвали да прехвърлят проблемите на своите съседи, вместо сами да се справят с тях. Държавите от ЕС съумяха да се споразумеят за съвместен план за възстановяване, чиято цел е да се регулира по-добре финансовия сектор, да се стимулира търсенето чрез публични инвестиции и да се създадат устойчиви работни места.

Областите на политиката на ЕС видно от официалната уеб страница (Портал на ЕС: интернет източник 10)са общо 32, а тези, които имат директно или по-съществено значение за вътрешноорганизационните комуникации, са аудиовизия и медии, външни отношения, вътрешен пазар,  икономически и парични въпроси, институционални въпроси, информационно общество, конкуренция, култура, научни изследвания и иновации, образование, обучение, младеж, обществено здраве, околна среда, потребители, права на човека, предприятия, трудова заетост и социални въпроси.

Графика: Политики на ЕС

В графиката „Политики на ЕС” (Борисова: Интернет източник 11), Теодора Борисова от Дирекция „Координация по въпросите на ЕС” при Министерски съвет на Република България, предлага много добър поглед върху това, кои са основните области на дейност, начертани в Лисабонския договор, и как са разпределени правомощията между институциите на Съюза - кои са споделени, кои са изключителни и кои са подкрепящи правомощия (Вж. Граф. 1 „Политики на ЕС”).

Тези области на дейност не могат да съществуват самостоятелно една от друга, те са взаимообвързани – зависими една от друга и разпределени като отговорност между ЕС и отделните държави-членки. Всички те са в унисон с политиките на ЕС и с основните свободи в рамките на Съюза.

Докато при създаването на Европейския съюз под свободно придвижване на хора се е имало предвид основно работещите хора, то днес в ЕС свободно може да се придвижва всеки гражданин на ЕС. Това включва и възможността за свободно „придвижване” на фирми, т.е. да се регистрират компании и да се извършва бизнес на територията на целия ЕС.

Чрез атрактивна данъчна политика новите държави-членки се опитват да привлекат повече инвеститори, което означава повече регистрирани компании и повече работни места. Това би могло да означава, че ще има по-голяма потребност от вътрешноорганизационни комуникации, в които инвеститорите с едни културни, социални, политически и икономически очаквания ще работят с екипи от местното население или с екипи от хора, дошли от трети страни на ЕС, които имат често коренно различни културни характеристики.

Българският икономист Петър Чобанов смята, че ниските нива на инвестиции вмомента са характерни за всички държави от Източна Европа и че, когато тенденцията се промени, при ниските данъчни ставки, които България предлага, тя ще е сред първите предпочетени от инвеститорите. Това изявление, само по себе си би могло да се разглежда като прогнозиращо евентуална икономическа тенденция. От гледна точка на вътрешноорганизационните комуникации обаче, то начертава перспектива за множество нови фирми, навлизащи на бългаския пазар и носещи със себе си чуждестранни мениджърски подходи и похвати и междукултурни предизвикателства за професионалните комуникатори.

Откакто е по-лесно да се работи навякъде в ЕС, голям брой европейски граждани правят своя избор за работа извън границите на собствената им държава. Не само работниците, но и компаниите също започват процеси на мобилност из Европейския съюз. Европейският съд е потвърдил, че компаниите могат да се местят или да отварят свои клонове в други държави от европейското общо пространство.

Договорът от Маастрихт, подписан на 7 февруари 1992 г. разширява правата на европейските граждани да се движат из общността (Портал на ЕС: интернет източник 12). Преди това, възможността да се живее извън собствената държава зависи най-вече от икономическия статут на индивида, а освен това се признава само свободното придвижване на работници, на бизнес регистрации и на предоставянето на услуги. С този договор за първи път се представя концепцията за европейското гражданство в член 17-22. Според член 17 всеки човек с гражданство на държава-членка е европейски гражданин.  В резултата на това „гражданин на съюза” се определя от националните закони, не от европейските закони. Да си гражданин на ЕС означава, че можеш да управляваш правата на свободно придвижване и пребиваване и политическите права, както и правата, обвързани с националното гражданство.

С влизането в сила на Директива 2004/38/ЕС (Интернет източник 13) през 2006 г., на гражданите и техните семейства се признава правото да влизат и да пребивават в друга държава-членка. Тази директива е подробен план за приложението на чл. 18 от Договора от Маастрихт, според който всеки гражданин на съюза има правото да се придвижва свободно и да пребивава на територията на страните-членки, с някои малки ограничения и условия.

Правото на свободно придвижване включва два компонента – право на пътуване и право на пребиваване. Що се отнася до правото на пребиваване, може да се направи разграничение между икономически активните физически и юридически лица, като наети или самонаети работещи и икономически неактивни компании и хора. Според директивата семействата на гражданите също имат право на влизане и пребиваване. Правото на влизане дава право на всеки с валиден паспорт или лична карта да влиза или да излиза свободно от страните-членки.

Директивата определя три категории права на пребиваване: 1) за период, не по-дълъг от три месеца; 2) за период по-дълъг от три месеца, ако лицето отговаря на някои определени изисквания; и 3) дългосрочен престой. Гражданите на ЕС нямат нужда от разрешително за пребиваване. Страните-членки от своя страна имат правото да изискват регистрация от компетентните органи в рамките на три месеца от датата на пристигане. За това страните-членки изискват валиден документ за самоличност, потвърждение от работодател, доказателства за здравна застраховка и/или за наличност на достатъчно средства. На гражданите на ЕС и техните семейства може да се откаже достъп до държава-членка или да бъдат ескпулсирани на базата на обществените политики или обществената сигурност, в случай, че поведението им представлява заплаха за някои от фундаменталните права или интереси на обществото.

Шенгенска зона

През 1985 г. Германия, Франция, Холандия, Белгия и Люксембург решават да обявят територия, в която да няма вътрешни граници за хората. Споразумението от Шенген премахва граничните пунктове между тези страни. До 1997 г. „територията на Шенген” се е разширила до 13 страни-членки, а с Договора от Амстердам (Портал на ЕС: интернет източник 14) от 2 октомври 1997 г., Шенген става част от европейското законодателство.

За да се противопоставят на потенциални проблеми, като тероризма и организираната престъпност, страните въвеждат Шенгенска информационна система, която позволява на полицията, митническите власти и съдебната система да работят заедно и по-организирано. Чрез системата може да се достига до информация за идентичността на хора и вещи, намиращи се на територията на друга държава. Вече 25 държави са включени в Шенген (Официална страница на Axa Schengen:интернет източник 15). Въпреки, че не е член на ЕС, Швейцария е част от Шенген, присъединила се през декември 2008 г. и е напълно интегрирана от март 2009 година. Лихтенщайн се присъединява през ноември 2009 година. България, заедно с Румъния, е „в графика” за 2011 г., докато Кипър е предвиден за присъединяване, но без определен срок.

Специално внимание заслужават постановките на Договора от Лисабон, според който страните-членки са длъжни да създадат пространство на свобода, сигурност и справедливост, в което свободното движение на хора ще е гарантирано в рамките на пет години.

Основните промени, отнасящи се до свободното придвижване на хора са три. Първата е, че от Съюза се изисква да развива специални отношения със страните-съседи, с фокус върху близки мирни отношения, базирани на сътрудничеството. Най-вероятно се очаква да се появят специални договори по отношение на граждани на съседни страни. Втората промяна е залегнала в новия чл. 61, според който Съюзът трабва да създаде свободно пространство на свобода, сигурност и справедливост, съобразно фундаменталните права и съответсващо на различните правни системи и традиции на държавите-членки. Третата промяна е, че Съюзът планира редица мерки – от обща политика за даване на политическо убежище, имиграция и граничен контрол, до обща борба с престъпността, расизма и ксенофобията.

Ограничения по отношение на свободното придвижване могат да се забележат в Директива 2004/38/ЕС и се прилагат без значение в коя категория попада лицето като носител на правото на свободно придвижване. Тези ограничения се отнасят и до свободното придвижване като гражданин и за свободното придвижване като работещ. Тъй като Договорът за създаване на ЕС не дава определение на термина „работник”, дефиниция предлагат някои от решенията на Европейския съд, въз основа на които в дисертацията са използвани термините работник, зает, работещ, нает работещ, служител (Somers, 2010 : 359).

На гражданите на Съюза може да се откаже да влязат в някоя страна или да пребивават в нея на базата на обществената политика, сигурност или здраве. Такива мерки могат да варират в различни степени за различните държави, но най-често се приема принципа на пропорционалността и решенията се базират основно на преценката за засегнатите индивиди. Например, неподновените документи за самоличност не са достатъчна причина за отказ или депортация. Според чл. 27 на Директивата, необходимо е да има „истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха” за някои от фундаменталните интереси на обществото.

На работещите от кандидатстващите страни са били налагани и все още се налагат известни ограничения по отношение участието им на работния пазар на старите държави-членки. Тези т.нар. преходни мерки включват три фази:

§  Фаза I(1 май 2004 г. - 1 май 2006 г.) – в някои държави-членки се изискват разрешителни за работа за дадени гражданите на съюза

§  Фаза II(1 май 2006 г. - 1 май 2009 г.) – мерки по решение на държавата-членка

§  Фаза III(1 май 2009 г. - 1 май 2011 г.)  – ограничения могат да се налагат само с разрешение на Европейската комисия в случай на сериозни нарушения на трудовия пазар

Прилагането на преходните мерки е планирано да приключи до април 2011 г., с изключение на Румъния и България. За нашите две държави все още остават в сила много преходни ограничения, например, изискването за разрешително за работа. Крайният срок за тези ограничения е през 2014 година. В този смисъл ще е добре, ако организациите, набиращи работна сила у нас за страни от ЕС, успеят не само формално, но и на практика да изучат и усвоят спецификите на европейския трудов пазар.

Важно обстоятелство, което е добре да знаят организациите, опериращи на българския пазар е, че със засилването на европейските икономически интеграционни процеси все по-често и все повече на териториите на държавите-членка ще се появяват „чужди”  работещи и „чужди” организации – тоест, работещи и организации, които всъщност са общи за ЕС, но оперират на територията на нашата държава. Те ще донесат със себе си свои правила, нови култури, нови организационни структури и въобще, много новости, с които вътрешните комуникатори у нас ще трябва да се съобразяват.

Още едно обстоятелство, представляващо интерес е, че повишаването на мобилността на гражданите и компаниите на територията на ЕС  създава потребност от взаимно запознаване с някои повлияни от културните различия особености на комуникацията. Тези особености неизбежно ще се отразяват върху работата на специалистите по вътрешноорганизационни комуникации.

Като част от голямото европейско семейство, пред България стои необходимостта да се съобразява с правилата, действащи в Европейския съюз.

 Всеки българин, като гражданин на ЕС, е необходимо да има гарантирани своите основни права и свободи, както и да ги упражнява навсякъде в Съюза. Работещите българи в България трябва да имат същите права и задължения, както работещите българи в Полша, работещите поляци в Германия, работещите германци в Чехия и т.н. Всеки работещ гражданин на Европа има еднакви права. Правилата на ЕС са много, но тук се разглеждат само онези, отнасящи се до комуникациите в организациите. При това, организациите подлежат на различна регулация в зависимост от броя на заетите в тях. Например, ако организацията е с над 20 работещи (над 50 за България и Румъния), тя подлежи на специална регулация, относно правото на информация и консултация. 

Все пак следва да се  признае факта, че трудовата мобилност в Европа остава сравнително ниска. На практика, много малка част от населението на Европа се възползва от множеството правила за свободното движение на лица и от правата, които те предоставят на европейските граждани. В Европейския съюз има 495 милиона жители и той е на трето място в света по брой на населението след Китай и Индия (Портал на ЕС: интернет източник 16).Според статистиката на Европейската комисия в началото на 21. век по-малко от 2% от гражданите на ЕС, които са в трудова възраст, работят в друга държава-членка (Ломева и Стоева, 2002: интернет източник 17). Според„World Factbook“ на ЦРУ (Официална страница на ЦРУ: интернет източник 18)трудоспособното население на ЕС, по прогнозни данни за 2009 г. е 225 милиона души, което означава, че приблизително 4,5 млн. граждани на ЕС в момента работят в някоя друга страна-членка. В процентно съотношение броят на работещите изглежда малък, но като реални числа работещите в други страни-членки са действително голяма група от хора.

В изследване на Департамент „Право” на НБУ от 2009 г. се припомня, че срещата на ЕС в Ница през 2000 г. подчертава необходимостта от засилване на географското движение между държавите-членки и от усъвършенстване на законодателството в посока на по-голяма защита на социалните права на работниците, които упражняват правото си на мобилност. Според други български анализатори причините за ниската мобилност на трудовото население в Европа са многобройни и твърде разнородни по своето естество (Ломева и Стоева, 2002: интернет източник 17). Една от основните причини, поради които мобилността на населението в Европа може да се определи като ниска е, че гражданите не познават своите права, съгласно нормите на европейското право. Ниската мобилност е резултат и от изразените културни и лингвистични различия между държавите-членки и нежеланието на приемащата държава да спомогне за културната интеграция на работниците в обществото. Тези факти биха могли да се определят като лоша вътрешна комуникация по отношение на вътрешните публики на ЕС и предвид обекта на настоящото изследване -  вътрешноорганизационните комуникации в България, необходимо е да се търсят начини за противодействие на това явление в български условия.

Като се отчитат трудностите при предвиждането на продължителността на тези процеси, се стига до изискването за създаване на предварителни нагласи и изграждане на структури. Много е вероятно в момента нивото на трудовата мобилност да се поддържа ниско и поради икономическата криза, обхващаща и голяма част от европейското пространство. Можем обаче да твърдим, че щом в нормативната уредба на ЕС е предвидена тази мобилност, то тя неизменно ще се случва. От своя страна, повишаването на броя на хората, които пътуват извън държавата и дори региона си, ще повишава нуждата от специално разработени вътрешноорганизационни комуникационни планове.

Съществуващите европейски норми и изисквания, съчетани с бюрократичните пречки в националното законодателство на отделните държави-членки, създават затруднения за желаещите да се възползват от правото си на свободно придвижване и пребиваване. Също такава пречка е и ниското ниво на сътрудничество между страните-членки, което се проявява в различна степен между отделните държави. Европейските демокрации не са изцяло освободени от своите националистични рефлекси и все още се опитват да прокарват протекционистични мерки спрямо своите пазари на труд в стремежа си да намалят безработицата.

Разгледаните проблеми ще продължават да бъдат предизвикателство за вътрешноорганизационните комуникации. Успехът на ЕС в тази област следва да се очаква в усъвършенстването на регулативната рамка и на политиките на ЕС по отношение на вътрешните комуникации.

[1]Оригиналните термини са съответно „EconomyofScale” and„EconomyofScope”. Това са два различни подхода за увеличение на обема на производството с цел подобряване на ефективността. „Икономиката на мащаба” (EconomyofScale) се отнася до увеличаване на броя на произведени продукти и по този начин води до намаляване на цената на единица продукция, докато „икономиката на обхвата (EconomyofScope) – до намаляване на цената на производството, чрез увеличаване на обхвата, диверсификация на продуктовата гама и на бизнес дейностите.

[2]„R&D”  или „ResearchandDevelopment” е процес на откриване на нови знания за продуктите, процесите и услугите, последван от прилагане на тези знания за създаването на нови и подобрени продукти, процеси или услуги, които да отговорят на пазарните потребности.

обратно нагоре