Нов български университет

Бисер Георгиев
Biser Georgiev

 

(Summary)

    The iIntellectuals at the dawn of the modern Bulgarian history were not many. One of the reasons for that were the arduous political and economic conditions in the Bulgarian state in the first decades after liberation which made persons like Ivan Vazov, Petko R. Slaveykov and Zachary Stoyanov make their living not from intellectual activity, but to rely on government offices. We can not. however, renounce the fact that some of the most prominent intellectuals had turned to politics led by the inner conviction that they were called to lead the nation. One of them was Dimitar Tonchev - a prominent politician, editor of over 10 newspapers, author of several books and studies on legal themes, and member of the Bulgarian Academy of Sciences. Due to political reasons his activities as politician has been neglected for long time, and repudiated even by  the historiography of the 1980s.

    The rethinking of his views from present standpoint is a recent phenomenon and therefore some of his contributions are not yet fully clarified. That is the reason to consider in this paper the positions of Tonchev on the national question and foreign policy in the first decade of the 20th century. His views were fundamentally different from those of the other party leaders, which has not hitherto been considered and has not been the subject of special study. Unlike his opponents D. Tonchev advocated not a re-conquest of Macedonia and Adrianople region, but was for long-term alliance with the Ottoman Empire directed against Austria-Hungary and Russia. That fact was even more important, given that during that period he as an eminent liberal was leader of a party, and as such he offered a model of political behaviour to his fellow party members. He firmly asserted the position that Belgrade and Athens were the enemies of Bulgarian national cause, which was making the Balkan Union impossible. He intervened in the controversies between the Supreme Macedonian-Adrianople Committee and the Internal Macedonian Revolutionary Organization, standing behind the idea of implementation of autonomy for Macedonia without its incorporation into Bulgaria. That led by 1907 his party to a serious political isolation, for which to no small extent the foreign policy orientation of its leader was responsible.

 

Интелектуалците в зората на новата българската история не са много. Една от причините за това са тежките политически и икономически условия в Българската държава в първите десетилетия след Освобождението, които принуждават личности като Ив. Вазов, П. Р. Славейков и З. Стоянов, да се препитават не от интелектуален труд, а чрез заемане на държавни служби. Не можем, обаче,  да отречем и факта, че някои от най-изявените интелектуалци се насочват към политиката с вътрешното убеждение, че са призвани да поведат нацията. Един от тях е Д. Тончев – виден политик, редактор на над 10 вестника, автор на няколко книги и трудове с юридическа тематика, и действителен член на БАН. По политически съображения дълго време дейността на този български интелектуалец[1]. е силно пренебрегвана и отричана дори в историографията от 80-те години на ХХ век[2]. Преосмислянето на възгледите му от съвременна гледна точка се извърши съвсем скоро[3] и поради това някои от неговите изяви все още не са напълно изяснени. Това е причината по-долу да разгледаме позициите на Тончев по националния въпрос и външната политика на България през първото десетилетие на ХХ век. Това е време на идейни различия и колебания поради съмненията, които се пораждат сред част от българските интелектуалци в правилността на дотогавашната външна политика.

  За написването на настоящия труд са използвани непубликуван материал от централните архивохранилища, сведения от периодичния печат, включително някои чужди издания, дневниците на народното събрание, мемоари и публикувани материали, и, разбира се, утвърдени в историческата наука концепции, към които са направени корекции и допълнения, свързани с действията на самите тончевисти.

 

*     *  *

Формирането на външнополитическите възгледи на Д. Тончев, във вида от началото на ХХ век, не става изведнъж. Кариерата му е дълга. През втората половина на 70-те години следва право в Новорусийския университет в Одеса с финансовата помощ на братя Тъпчилещови[4]. Дипломира се успешно и от 1884 г. работи в съдебното ведомство в Пловдив. Едновременно издава „Съдебен вестник”[5], който му осигурява имиджа на голям специалист, широки контакти и поле за публична изява. Около редакцията бързо гравитират известни общественици, беседите и споровете с които спомагат за сформиране политическите възгледи на младия главен редактор[6]. Още в средата на 80-те години той публично отстоява идеите, че пътя към просперитета на българската нация минава през нейното политическо обединение, при което никоя от великите сили няма място в българските вътрешни работи[7]. Бурните събития в Пловдив го свързват и с дейци на БТЦРК, което спомага за окончателно присъединяване към мнението, че обединението на Северна и Южна България ще се осъществи успешно само с помощта на оръжието и сътрудничеството на всички патриотични сили[8]. През 1886 г. някои видяни отблизо грешки на руската дипломация променят отношението на южнобългарския либерал към Освободителката и той без колебание се присъединява към русофобския лагер. Като председател на Третото велико народно събрание участва активно в избора на Фердинанд за български княз. До падането на Ст. Стамболов от власт обаче либералите около Тончев нямат необходимост, а и каквато й да било възможност за самостоятелни външнополитически изяви.

От началото на 90-те години Тончевата група постепенно се отделя от стамболовистите и през 1893-та се присъединява твърдо към радославистите[9]. Като подпредседател на Централното бюро, Тончев участва активно в изработването на радославистата програма, която, поне до 1900 г., приема напълно[10]. С поемането на премиерския пост от Т. Иванчов обаче разногласията се увеличават. През 1900 г. руската външна политика се дезинтерисира от България и изведнъж се оказва, че радославистката линия на необвързване с нито една от големите държави се обръща срещу управляващите[11]. Това създава напрежение и става основа за преосмисляне на външнополитическите позиции на част от партийните лидери. От друга страна подкрепата на В. Радославов и П. Пешев на национално-революционните организации[12] предизвиква нови противоречия, защото Т. Иванчов и Д. Тончев се стремят към трайно подобряване на отношенията с Цариград[13].

Отделянето на тончевистките водачи от радославистите в края на 1900 г. не променя съществено външнополитическите им позиции, но падането от власт им създава сериозни проблеми. На 20 февруари 1901 г. е съставен коалиционен кабинет, начело с П. Каравелов[14]. Общественият натиск срещу либералите се активизира и депутати от Демократическата партия организират подписка за даване под съд на министри от кабинета Иванчов - Радославов[15]. През март с. г. Тончев започва издаването на свой вестник – „Свободна дума”, който формално има за цел да защищава подсъдимите министри, но на практика засяга всички злободневни проблеми[16]. Откритите рубрики в него нямат нищо общо с тези на радославистите, но опасността от процеса кара двете фракции временно да забравят недоразуменията си и да търсят пътища за сближаване. Националният въпрос се оказва най-подходящ за тази цел и на 3 юни 1901 г. Либералната партия става съорганизатор на голям протестен митинг в София в защита на Б. Сарафов и другарите му[17], подкрепен от тончевистите[18]

  Самостоятелното управление на прогресивнолибералите изостря Тончевите критики към външната политика на правителството поради все по-тясното сближаване на България с Русия. Руската дипломация притиска българския министър-председател по въпроса за ръкополагането на сръбския архиепископ Фирмилиян в Скопие. Отстъпчивостта предизвиква остра реакция от страна на Върховния Македоно-одрински комитет и през април 1902 г. страната е залята от митинги, в които се включват и тончевистите[19].

Големият обществен резонанс раздвижва и либералите депутати. Ст. Данев е подложен на силен натиск в народното събрание от Д. Тончев и П. Пешев, което води до рядко срещаното явление премиерът да напусне пленарната зала в присъствието на мнозинството[20].

  Ненавременното избухването на Горноджумайското въстание[21] създава нови неприятности на кабинета. „Свободна дума” го използва, за да се занимае с въпроса за враждите в национално-революционното движение, отбелязвайки, че разделянето на фракции е „борба, в която всички са губещи”[22].

През декември 1902 г. в България пристига руският външен министър граф Ламсдорф. Визитата му е част от голяма обиколка на региона с цел изработване на нов проект за реформи[23]. На официалната вечеря в София обаче руският първи дипломат отклонява всички разговори по българския национален въпрос[24]. Това дава повод за разнообразни коментари. Страхувайки се, че България ще влезе в руската политическата орбита, тончевистите отбелязват, че отношенията между балканските нации са така обтегнати, че никакъв международен план няма да постигне ефект[25].

Трудната ситуация, свързана със започналото съдебно дело в началото на 1903 г., не пречи на Тончев да обръща внимание на положението в Македония и Одринско. По същото време Виена и Петербург предлагат съвместен проект за реформи в Европейска Турция. Възможността за прилагането им обаче е оценена скептично дори от някои членове на управляващата партия[26]. Тончевисткият официоз ги допълва с изявлението, че и Германия се стреми да запази съществуващото положение[27]. Критиката в случая не е конструктивна и е предназначена за създаване на недоволство сред обществеността с цел сваляне на Прогресивнолибералната партия от власт.

Една от отличителните черти на бъдещата Младолиберална партия е, че нейните членове обръщат много по-сериозно от останалите политици внимание на бесарабските българи. Докато радославистите се интересуват главно на българите в Северна Добруджа[28], хората на Тончев отиват по-далеч. През пролетта на 1903 г. Йов Титоров дори публикува на части в “Свободна дума” книгата си “Българите в Бесарабия”[29]. В нея авторът най-напред описва историческата поява на българите там, после се спира на техния бит, прави анализ на икономическото им положение и пр. Идеята е да представи пред широката общественост облика на бесарабския българин, за да се запази от посегателства тази не малка българска общност.

  По време на управлението на Демократическата и Прогресивнолибералната партия самостоятелните външнополитически изяви на Д. Тончев се засилват. Това се дължи главно на опитите за разделяне с Радославов, придружени с представяне на различна от неговата политическа платформа. Последното обаче е трудно достижимо, защото двете фракции все още съжителстват в една партия.

Затова, като цяло, в периода до отделянето си от радославистите фракцията на Д. Тончев не успява да изгради своя цялостна външнополитическа платформа.

Идването на народнолибералите на власт се посреща от тончевистите с открит ентусиазъм[30]. То обаче съвпада с надигането на българите в Македония и Одринско. Реформената програма на великите сили от февруари 1903 г. не успява да разреши натрупаните противоречия, а обикновеното българско население очаква бързо присъединяване към Родината[31]. Правителството на Народнолибералната партия не е в състояние да предприеме активни действия, но Тончев го подкрепя, ратувайки за постепенно оттегляне от руската орбита и сключване на митнически съюз с турците[32]. Илинденско-Преображенското въстание[33] обаче обърква плановете му. Тончевата група го посреща възторжено, но и с известна доза скептицизъм[34]. Добре запознат с обстановката в турската столица, лидерът и ясно вижда, че възможният военен конфликт не е в интерес и на двете страни, но опасността напреженето да ескалира не е малка[35]. Затова „Свободна дума” одобрява напълно българския мемоар до султана и великите сили от 2 август 1903 г. по повод турските безчинства при потушаване на въстанието[36].

През втората половина на август 1903 г. поражението на въстанието става очевидно и Радославов атакува правителството за ненамесата му в събитията[37]. Под влияние на лидера си, тончевистите се разграничават, независимо че формално членуват в същата партия. Те съветват кабинета да подготви страната за война, но България да не почва първа военни действия по никакъв повод[38]. Не се солидаризират с радославистите и по отношение на Мюрцгщегската програма. Първоначално „Свободна дума” я оцененява скептично[39], но след като стамболовистката преса признава полезността и[40], Тончев отново проявява толерантност и за разлика от останалата опозиция[41] я одобрява аплодирайки и действията на кабинета[42]. В този период привържениците на Тончев нямат много възможности, защото лидерите им очакват всеки момент да бъде обезсилена присъдата на Държавния съд. Те даже започват остра полемика с вестник „България” във връзка с определянето на по-нататъшния път на българската национална политика, заявявайки, че установяването на приятелски отношения с Високата порта е единствената възможност за добруването на почти двата милиона сънародници в империята[43].

Гласуваната в края на 1903 г. амнистия засилва процеса на разцепление в Либералната партия, която за няколко месеца се разделя на две[44]. В началото на май 1904 г. вестник „Свободно слово”, заменя „Свободна дума”, а Тончев в няколко уводни статии се опитва да очертае основните външнополитически концепции на организацията, с което да даде модел за подражание на провинциалните си съмишленици. Основният проблем, който коментира е „предстоящата” война. Старият му приятел Р. фон Мах го осведомява подробно за обстановката в турската столица, откъдето новоизбраният лидер научава, че султанът се колебае да започне военни действия, но счита българите за „най-големи неприятели”. Според журналиста, в тази обстановка единственият правилен път е ориентацията към война, която ще маркира българските претенции в момент, когато турската военна машина е нестабилна, а Румъния няма да се намеси[45]. Лидерът на бъдещите младолиберали обаче не се решава да заеме агресивна позиция, като тази на В. Радославов, а само апелира към избягалата българска интелигенция да използва Мюрцщегските реформи, за да се върне по родните си места[46]. “Свободно слово” силно теоретизира обстановката и допуска грешки, най-съществената от които е, че предложеният път е неосъществим. В следващите години турските власти изпълнявт европейските предписания само на книга, а в по-голямата си част бежанците не се връщат по родните си места[47]. От гледна точка на настоящото изследване е по-важно, че общоприетото в историческата наука мнение за общо становище на либералите в опозиция по външнополитическите проблеми[48], не е съвсем точно. По-скоро може да се каже, че по много конкретни теми тончевистите се разграничават ясно от радославистите, което се дължи на увереността им, че с помощта на двореца ще се доберат до властта[49].

Отношението към турско-българското съглашение от 26 март 1904 г. също изразява ясно различията в позициите на радославистите и тончевистите. Либералите на В. Радославов остро критикуват отрицателните му страни и на 6 май 1904 г. участват активно в организирания от Демократическата партия митинг срещу външната политика[50], докато тончевистите изказват към съглашението пълната си подкрепа и го обявяват за „най-съвършен акт”. Това е свързано с основата на тяхната външнополитическа концепция апелираща българския национален въпрос да не се решава на този етап чрез война. В желанието си да проявят оригиналност бъдещите младолиберали дори преминават границата на реалността като заявяват, че “дружбата с Турция трябва да бъде национална политика”[51], а Санстефанска България е “лудория на несериозни умове”[52]. Последното се различава значително от позицията на всички политически партии. В така изложената концепция правят впечатление три основни момента: тя е антируска, протурска и антиевропейска. В някои отношения представената за бъдещото развитие на България схема е толкова различна от тази на останалите либерали, че неволно възниква въпроса може ли да се смята, че тя се споделя от всички тончевисти? Дотук може да се каже определено само, че изложената концепция не е плод на мимолетна вестникарска изява, защото се появява в тончевисткия официоз периодично в разстояние на три-четири години. Тя е  резултат от новата тактическа линия на част от българската буржоазия по националния въпрос от средата а първото десетилетие на ХХ век. Острите противоречия с балканските страни, използвани ловко от Високата порта, слабостта на България за самостоятелно военно противопоставяне на империята и желанието на великите сили за запазване статуквото на Балканите принуждават много от българските политици да се откажат временно от идеята за пряко присъединяване на Македония. Това е гръмко обявено, за да може пострадалият след Илинденско-Преображенското въстание имидж на София да бъде възстановен, а българският етнически елемент - запазен от ударите на турската власт. Не на последно място новата тактика се налага под влияние на двореца[53].

През пролетта на 1905 г. темата за националния проблем се преплита с тази за обявяването на незвисимостта. Управляващата партия влиза в спор с радославистите необходимо ли е, при посещенията си в Берлин, Лондон и Рим, князът да повдига този въпрос. По принцип заплахата „независимост” е тактика на народнолибералите за постигането на други успехи още от 1887 г.[54]. Моментът обаче не е подходящ и за да предизвика противоречия между стамболовистите и двореца, „Народни права”  нашироко обяснява ползите от „кралската титла”[55]. Още преди разрастването на спора[56], тончевистите вземат страната на правителството. Те възхваляват „достойния български княз”, че не е съгласен да продаде българските интереси в Македония срещу кралска корона[57] и по този начин трупат политически дивиденти. Либералите на Тончев обаче се поддават на военната еуфория. Информацията, която лидерът им получава от Цариград, носи много съмнения[58], създавайки впечатлението, че турците сериозно се канят да нападнат[59]. Предлага се кабинетът да разтури Върховния македонски комитет, за да се осуетят нови кървави сблъсъци[60]. Председателят на новопоявилата се партия схваща навреме, че Високата порта няма да позволи „второ съединение”[61], налагайки тази позиция на цялото ръководство[62]. Той не одобрява твърдия правителствен тон, подкрепян най-активно от партията на д-р В. Радославов и смята, че сблъсъкът с Османската империя „поставя на карта съществуването” на княжеството, което го доближава до позициите на Демократическата и Народната партия[63].

През 1905 и 1906 г. основните тончевистки атаки по националния въпрос са насочени срещу Австро-Унгария и Русия, защото Тончев не иска да приеме факта, че просперитета на българската нация не може да се осъществи против волята на Петербург[64]. Независимо че не разполага с преки доказателства, той е твърдо убеден, че споразумението от 1897 г. за ненакърняване на статуквото има таен анекс, съгласно който Руската империя получава като сфера на влияние Сърбия и отстъпва Македония на Виена, а Мюрцщегското споразумение само препотвърждава този факт. При така създалото се положение, след разпадането на Османската империя за България ще останат само Разложко и Драмско, и то ако не се появят претенции и за тях. Опитвайки се да обърнат външнополитическия курс на двореца, привържениците на Д. Тончев отбелязват, че „русофилството пречи на българите да видят опасността”. Затова, съгласно техните планове, трябва да се поддържат приятелски отношения с Високата порта и да и се помага в борбата срещу Австрия и Русия. Предвижда се още, с включването на българите в османския пазар, богатството на княжеството „да достигне колосални размери”, българското население да се утрои за около петдесет години и постепенно да завладее всички османски пазари, за да издържа едномилионна армия, която да защищава безотказно националните интереси[65]. Изложеното становище отразява доста точно тончевата външнополитическа концепция и е последователно по отношение на предходните му изяви. Слабостта му се състои единствено в липсата на адекватна информация за международната обстановка. Домогванията на Виена към Солун определено са факт, известен на обществеността още в края на ХІХ век[66]. Да се твърди обаче, че останалите велики сили и го предоставят почти безвъзмездно е повече от наивно. Силно се надценява и руското славянофилство. Не се отчитат стремежите на останалите балкански държави и позицията на самата Османска империя. Според предвижданията, цариградското правителство бързо ще поеме подадената от българите ръка, което отговаря само на тончевистките планове, но не и на известните им реални настроения в турските управляващи среди[67]. В случая ясно проличава страха, че българите няма да получат адекватен дял от „турското наследство”. На тази основа понякога се чертаят и фантастични планове, един от които е коментара на Никола Йонков-Владикин по проблема „Кому ще принадлежи Мала Азия?”. В него авторът прогнозира скорошното разпадане на Турция и регионите, към които ще насочат вниманието си великите сили: Арабия за англичаните, Сирия за французите, Албания за италианците, Македония със Солун за австрийците и Проливите – за руснаците. Балканските страни естествено не влизат в сметките на „големите”, но това не азначава, че няма да се намесят. В този аспект Владикин подчертава, че Германия, която ще претендира за Мала Азия е твърде далеко от нея и последната трябва да принадлежи на България, която е „географски най-близо”[68]. Тази констатация не се свързва адекватно дори с изнесените от самия автор сведения за броя на населението в Мала Азия, от които се вижда ясно, че българите са далеч под петдесет процента от населението там. Посоченото обаче отразява максимализма на част от тончевистите, бленуващи за империя, която да наследи Османската в Европа и Близкия Изток. Липсата на реализъм в случая не се оправдава дори ако казаното се приема като пропаганда с цел привличане вниманието на двореца и нови привърженици.

Оставката на ген. Р. Петров през 1906 г. засилва активността в Тринадесетото народно събрание.. Още при откриването на четвъртата редовна сесия тончевите депутати предлагат в отговора на тронното слово да се засегне специално политиката по отношение на Македония. По време на дебатите те се опитват да прокарат решение, което да противопостави сближаването с Османската империя на тандема Виена – Петербург. Мнозинството от депутатите обаче не се поддава на евтиния трик и гласува правителствения вариант за отговор[69].

В началото на 1907 г. английския Балкански комитет повдига въпроса за даване автономия на Македония, но призивът не среща необходимата дипломатическа подкрепа. “Планът Лансдаун” превижда начело на областта да застане генерал-губернатор християнин. Според “Новое время”, няма пречки той да бъде руснак, срещу което твърдо се обявява Тончев, заставайки зад непотвърдената кандидатура на Алеко Богориди[70].

През последната година от управлението на второто стамболовистко правителство на страниците на „Свободно слово” все по-често се появяват критики срещу българската дипломация[71]. За това спомага и политическата изолация, в която новосъздадената партия изпада от пролетта на същата година. Виновна за нея в не малка степен е външнополитическата и ориентация. С русофилски настроените политически сили я разделят принципни противоречия, а с радославистите – лични вражди. Стамболовистите пък, след смъртта на Д. Петков, спират да обръщат внимание на малобройните тончевистки организации[72].

Един от сериозните проблеми, по които Д. Тончев взема отношение, са противоречията между Върховния Македоно-Одрински комитет и Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация. Tой осъжда „взаимните изтребления” и обявява четническата тактика за политическа грешка[73]. В специална статия “Патиотизъм или сепаратизъм”, се поддържа мнението, че ВМОРО защитава правата на всички нации в Македония, а ВМОК трябва да бъде разтурен. Обяснява се, че ако ВМОРО не иска обединение с България и държи твърдо на обособяването на Македония, като независима от която и да е балканска държава автономна област, българското правителство не трябва да се противопоставя[74]. Същевременно тончевистите са против сформирането на Балканска федерация, главно поради противоречията с Белград и Атина[75]

Независимо, че вниманието на тончевата пропаганда е съсредоточено върху Македония, тя не забравя и Одринско. Въпреки желанието си за установяване на приятелски отношения с Османската империя, ръководството на партията показва ясно, че не смята последното да се постига с отстъпки по националния въпрос. Разчита се много и на помощта на западната дипломация, свързано с конкретната инициатива от 1 октомври 1907 г. да започнат преговори за осъществявне на реформи и в Одринско[76]. „Свободно слово” полага усилия и за защитата на Българската екзархия. от „гръцките козни” и произволите на турската администрация[77]. Тончев прекрасно разбира, че гласът на България не се чува зад граница и затова, съвместно с Р. фон Мах, опитва да организира издаването, на брошура на немски, френски и английски език, която да представи пред света българите от княжеството и европейските турски провинции. Същата трябва да бъде написана от Мах с предоставени му от Екзархията и българското правителство материали. Ролята на Д. Тончев се състои в осигуряването на контакти с висши служители от екзархийската канцелария и кабинета в София. Първоначално екзархийските служители оказват съдействие[78], но недостатъчната ангажираност на ген. Р. Петров и просветния министър проф. Шишманов не дава възможност ръкописът да види бял свят. По идентични причини пропада и издаването в България на друга книга на Мах „Въоръжените сили на Турция и България”[79]. Така, въпреки големите усилия, единственото, което успява да направи Тончев е да установи пряк контакт на Мах с екзарха и да издаде части от ръкописа на български език[80].

На 26 март 1904 г. България и Сърбия подписват явен дружествен и таен съюзен договор[81]. Съглашението обаче дава добри възможности на сръбските чети безпрепятствено да тормозят българското население в Турско. Тончев следи събитията с напрежение, защото счита сърбите за враг на българската кауза[82], но въпреки това е склонен да прегърне идеята за глобално политическо споразумение и удовлетворяване на някои сръбски претенции[83]. Тази позиция е по-реалистична от радославистката и се налага от размаха на сръбската пропаганда в Македония[84]. От средата на 1906 г. обаче отношенията отново се охлаждат и младолибералите бързат да подкрепят двореца и правителството в антисръбските им нападки[85].

Сближаването на България със Сърбия настройва срещу славяните останалите балкански държави. В търсене на съюзници Гърция и Румъния се ориентират към Цариград. Главният инсппектор на областта Хюсеин Хилми паша раздухва изкуствено враждите между гърци и българи[86], отчетено с тревога в „Свободно слово”[87]. Засилената гръцка пропаганда води до репресии и за по-малко от две години се стига до кланетата в Загоричане и Зелениче. Българската общественост реагира бурно, а правитеството не се намесва навреме и през юни 1906 г. се стига до ответни действия над гръцките малцинства във Варна, Пловдив, Поморие и други градове[88]. Тончевите привърженици, които са едни от най-активните участници в събитията, подкрепят протеста[89].  и за разлика от друг път, проявяват твърдост. Не ги спира дори негативното отношение на монарха към уличните разправи[90]. Една от причините за това е обстоятелството, че антигръцките демонстрации са особено активни в градовете, където Д. Тончев има най-много привърженици.

Румънската политика също е чест гост в „Свободно слово”, но критиките към нея са по-малко. За това спомагат близките контакти на Тончев с някои от румънските управляващи и брака му с Анна Кантарджиева (българка от много богато семейство от Букурещ) Той е единствения български политик, извън дипломатическите представители в Букурещ, който на няколко пъти е приеман на аудиенция от румънския крал и контактува свободно с много румънски министри[91].

  През есента на 1907 г. тончевистите провеждат своя първи конгрес, на който лидерът им произнася прословутата си „Програмна реч”. Основните моменти по отношение на външната политика в нея са следните: най-напред прави сериозно впечатление изявлението, че понятията „либерализъм” и „патриотизъм” съвпадат и, когато става въпрос за защита на Отечеството, личната свобода отива на заден план[92]. Посочва се, че държавата харчи една трета от бюджета си за военни цели, без да има ясна перспектива за окончателно скорошно решаване на националния проблем. Вместо това се предлага „нова стратегия” - да се подобрят отношенията с Османската империя до степен на приятелство, военните разходи да се свият, а средствата да се пренасочат в социалната сфера[93].

Речта повлиява силно на делегатите и гласуваната партийна програма[94] утвърждава няколко постановки, съвпадащи почти напълно с възгледите на лидера. Националният въпрос е изложен само в чл. 4, където се казва, че партията ще се бори за въвеждане автономия в Македония и Одринско. Няколко месеца по-късно, през май 1908 г., са публикувани и „Поясненията” към програмата, написани в по-голямата си част от Н. Й. Владикин[95]. Те са по-конкретни и очертават пътищата за постигането на националните цели - установяване на приятелски отношения с турците и съвместна защита на общите „жизнени интереси” срещу домогванията на Сърбия, Гърция и Румъния върху Македония, спиране на „размирничеството” (четите, Б. Г.) в Македония и установяване на приятелски отношения с онези велики сили, които „имат интерес ...да се подари автономия”[96].

Като изключим сходното отношение към балканските съседи (без турците), нито един друг пункт не е сходен с вижданията на либералите на Радославов. Последните определено са противници на политиката на Високата порта, подкрепят националноосвободителното движение и в крайна сметка смятат да постигнат обединение на българите чрез победоносна война[97]. Тончевистите са на коренно противоположни позиции, защото, в търсене на собствен облик, Тончев отстоява оригинални възгледи, които звучат логично, отговарят на интересите на част от партийните му привърженици и имат завършен вид. Друг е въпроса дали това са истинските намерения на бъдещите младолиберали.

Изложеното дотук ни дава основание да направим и следните изводи: в специализираната историческа литература преобладава мнението, че партията на Д. Тончев е „изразител на търговско-индустриалната буржоазия, свързана с германския и австро-унгарския капитал”[98]. Това определено не е съвсем вярно. В първите години от съществуването на партията проникването не немските и австрийски капитали е подложено на сериозна критика[99]. По-скоро бихме могли да окачествим тончевистите като представител на онази неголяма част от българската буржоазия (предимно от Южна България), която е традиционно свързана с османския пазар, проориенталски настроена и до голяма степен не приема балканската политика на великите сили[100]. Освен това, констатацията, че в идейно отношение партията на Тончев „не се различава от тази на Радославов”[101] е валидно само в областта на вътрешната и социалната политика. По отношение на националния въпрос двете партии имат малко общи черти.

 

  *   *  *

 

Либералите тончевисти излизат самостоятелно на политическата сцена в един решителен за българската национална кауза момент. Провалът на революционния път за осъществяване на българското обединение и илюзиите, че княжеството ще се намеси с военна сила през 1903 г. оказват съществено влияние върху позициите на всички обществени сили. Затова, без да променят крайната цел, някои политически лидери сменят тактиката си. Сред тях е и Д. Тончев. Той формално се отказва от идеята за Санстефанска България и ориентира действията си към запазване на българския етнически потенциал в Европейска Турция посредством установяване на приятелски отношения с Високата порта. Османската империя заема важно място във външнополитическите му планове в качеството на покровител на българите. Основна причина за това е обстоятелството, че на турска територия живеят по-голямата част от неосвободените сънародници. Приобщаването им към Отечеството е основна задача, която Тончев смята да осъществи поетапно: първо омиротворяване на обстановката в европейските вилаети и увеличаване автономните права на българите там, второ - разширяване на икономическите връзки между свободните и поставените под чужда зависимост българи до степен на „завладяване на османските пазари” и трето - поддръжка на силна добре въоръжена армия, която в решителния момент да отстои българските интереси. Предполагайки, че изложените по-горе перспективи ще се осъществят в продължителен период от време (повече от десет години), бъдещите младолиберали предлагат до постигането на пълна автономия българите, заедно с турците, да пазят целостта на империята дори с оръжие. В случая се изхожда от презумцията, че на първите два етапа двете нации имат общи интереси срещу враговете си – австрийци, руси, сърби, гърци и пр. Все в този дух се препоръчва революционното движение в Македония и Одринско да прекрати антиимперските изяви и да насочи усилията си срещу чуждите пропаганди, и към отстояване на гражданските свободи на българите, но в рамките на империята. Разчита се много и на помощта на Екзархията.

Изказаната от новопоявилия се партиен водач позиция отчасти прилича на Стамболовата, но в променената обстановка е трудно приложима, много непопулярна и често става повод бъдещите младолиберали, без особено основание, да бъдат окачествявани като тюркофили.

Като цяло Тончев защищава последователно българските интереси и не отправя непекъснати обвинения към управляващите, че не работят за националната кауза. Друг е въпросът, че неговия път не се вписва в общите представи на повечето от „колегите” му. Последното обаче е типично и за други български интелектуалци и политици от периода на изграждането на нова България.

 

обратно нагоре