Нов български университет

Полина Цокова
Polina Tsokova

 

Krikhaar, Désirée M.D. Ongekende schoonheid: ikonen uit Macedonië. Netherlands: Waanders/Museum Catharijneconvent, Utrecht , 2011

 

 

   (Summary)

 

The article discusses the approach of the Republic of Macedonia to  promote its candidacy for membership in the European Union, itself the cultural heritage of the Bulgarian Renaissance intellectuals. Examples of the artist Dicho Zograf and poet Konstantin Miladinov are from the    book  “Ongekende schoonheid: ikonen uit Macedonie”, author Desiree Krikhaar, published with the support of the Gowemment of Republic of Macedonia. The occasion  is the exhibition “Unimagined Beauty. Icons from Macedonia” (09.02-11.05.2011) at the Museum Catharijneconvent in Utrecht, Netherlands. 

Едно от първите впечатления за посетителя, пристигнал в началото на февруари 2011 г. в административната столица на Холандия, Хага, е разположението на Централната гара в близост до министерствата, Кралската библиотека и Националния архив. Преходът от едно реално пътуване към пътешествие в историята може да се окаже мигновен, ако той се потопи в атмосферата на историческите книги и документи в последните две институции. Разстояние, преодолимо за около час с влак, би го отвело в атмосферата на Балканите. По повод откриването и провеждането на изложба на икони от Република Македония внушителни билборди подканят жителите и гостите на Хага да потеглят към Утрехт. Изложбата под заглавие „Ненадмината хубост” в музея „Kатарейнеконвент” започва на 9 февруари и продължава до 11 май 2011 г. Простирайки се върху политически, социални и културни явления и процеси от епохата на Александър Велики до нашето съвремие, проектът представя като част от културно наследство на Република Македония постиженията на видни български интелектуалци. Националната им принадлежност не се посочва, какъвто е примерът с художника Дичо Зограф, или се фалшифицира, например при представянето на книжовника Константин Миладинов. С тези два примери се опитвам да илюстрирам гледната точка на холандските учени, взели участие при подготовката на изложбата, по-точно на автора на каталога от изложбата Дезире Крикхаар, към историята на Балканите. Тезата, която се стремя да аргументирам, е, че разширяването на Европейския съюз към Балканите поставя на изпитание традиционните ценности, обединили при създаването му през 1951 г. държавите основателки, между тях и Холандия. Красноречиво е изявлението, излочено на  29 април 2011 г. в предаването „Панорама” по Българската национална телевизия от държавния секретар на Кралство Нидерландия Бен Кнапен. В интервю по повод предстоящия национален празник на страната той казва за българските зрители: „Моята страна е много отворена страна. Така е от стотици години...”. Именно в такива държави, функциониращи като демокрации, интелекуалците, отдали се на проучване на миналото, може да попаднат в ситуацията, описвана в условията на тирания, авторитарна диктатура или тоталитаризъм като „служба на политическия режим”. От една страна, свободомислието, в което са възпитани холандските граждани, предполага толерантност при възприемането на произхождащите от балканските столици книги и въобще всякакъв тип нова информация за тази относително непозната и доскоро враждебна зона в Източна Европа, към която принадлежат държави като Република България и Република Македония. От друга страна, за добросъвестността на учения може да се съди от това доколко той е критичен към източниците, от които черпи информация. Изключително осторожен би трябвало да е историкът, който се стреми да изследва или популяризира биографиите на личностите от предходните столетия, призвани да бъдат духовни водачи на нацията. Стремеж към все по-близки културни връзки между източно- и западноевропейските народи се основава в голяма степен на християнството. Като християнска цивилизация Европа споделя общи ценности, които на Изток се разпространяват благодарение на православието и се идентифицират с очертанията на византийския свят.

Външнополитическата цел на правителството на Република Македония за членство в ЕС е контекстът, в който се вписва и изложбата „Ненадмината хубост. Икони от Македония”. Включените в експозицята повече от 50 икони, най-ранните от тях рисувани през XI век, се рекламират в безплатна листовка за посетителите като едни от «най-големите постижения на византийската култура». «Никога преди, завършва кратката презентация на събитието, македонското правителство не е позволявало такава голяма колекция да напуска страната с подобна цел.» Наред с правителството на Република Македония информацията на официалния сайт на музея „Kатарайнеконвент” в интернет посочва освен заслугата на самата музейна институция и друг основен инициатор под наименованието Македонска общност в Холандия, обхващаща повече от 14 000 души[1]. Съставянето на книга за историята и културата на Република Македония, озаглавена със същото име като това на изложбата, е поверено на Дезире Крикхаар, специалист по история на изкуството[2].

* * *

Рекламният билборд на изложбата в Утрехт изобразява в близък план лицето на Богородица Пантонхара, така както тя е нарисувана през 1844 г. в охридската църква “Св. Йоан Канео” от художника Дичо Зограф (1819-1872). Самата икона присъства сред експонатите на изложбата и специално внимание й е посветено от Дезире Крикхаар както в книгата, така и в брошурата с инструкции за разглеждането на изложбата към гостите на музея[3]. Втората икона от Дичо Зограф, избрана да бъде показана на холандската публика, е със заглавие „Свети Седмочисленици със Свети Еразъм от Лихнида и Свети Йоан Владимир”. Творбата е от 1862 г. Кратка анотация за нея е включена в брошурата за изложбата. Нейна снимка може да се види в книгата на Дезире Крикхаар в раздела, в който е разказана биографията на славянските първоучители светите братя Кирил и Методий. Отново тази икона е спомената при представянето на Дичо Зограф в главата за Възраждането[4].

Познаването на най-новите публикации от Скопие и Охрид е задължително за всички, които се интересуват от изкуството на Дичо Зограф, защото тамошните изследователи са положили огромни усилия да си присвоят българското изкуство, чийто произведения се намират в днешните граници на Република Македония.

Името на художника неизменно присъства при представянето на туристическите забележителности в Охрид в пътеводителите[5]. В книга, издадена в Скопие през 1995 г., проф. Цветан Грозданов разказва за особеностите на църковните икони с подобна тематика. Преди средата на ХІХ век фигурите на солунските братя не са често срещани в произведенията на зографите или са изобразявани като допълнение в композиции с основни персонажи св. Климент и св. Наум. Нов възрожденски детайл в иконографията им, наложила се под влияние на печатните им изображения по повод 1000-годишния юбилей от създаването на славянската азбука, е свитъкът със славянската азбука, който двамата книжовници държат заедно. Нововъведение, което се свързва с трактовката на образите им в иконите на Дичо Зограф, е разполагането на св. Климент между двамата братя. Към тази композиция често се включват персонажите на зетя на цар Самуил св. Йоан Владимир и св. Еразъм[6]. Иконата на Богородица Пантонхара е посочена като една от най-ранните творби на възрожденския майстор в очерк за него, издаден в Скопие през 1997 г. Автор е Емил Алексиев[7]. В книгата си за Охрид, издадена през 1998 г., д-р Асен Групче отбелязва, че и до наши дни сред населението не отслабва култът към св. Климент и св. Наум. Многобройни са научните съчинения и художествените произведения, свързани с двамата светци[8]. В друго издание от Република Македония (1999 г.), посветено на Иконната галерия в Охрид, се дава подробно описание на иконата, която се съхранява именно в тази галерия[9].

За стремежа Република Македония да представи като част от своето културно наследство иконите на Дичо Зограф и другите икони, отпътували от Скопие и Охрид към Холандия, свидетелства и подбраната библиография от книгата на Д. Крикхаар. Тя наброява 33 заглавия. Най-старото съчинение в този списък, посветено на средновековните фрески и икони от Сърбия и Македония, датира едва от 1958 г. Негов автор е изкуствоведът от сръбски произход Ото Бирхали-Мерин. Преобладават книгите, издадени след 1990 г. Най-многобройна е групата на изданията от Скопие[10]. Но няма нито една книга с място на издаване София и по нищо не личи, че работата на Дичо Зограф в охридските църкви е изучавана детайлно от известни български учени още в началото на ХХ век, т. е. няколко десетилетия преди провъзгласяването на т. нар. македонска нация от Коминтерна през 1934 г. и преди вече институционализираните опити от втората половина на ХХ век изкуството на българските иконописци от Дебърската школа да бъде обявено за част от изкуството на югославската република Македония.

Това е и основният упрек към книгата – при представянето на интелектуалците от Македония е фалшифициран българския им национален произход. Действително, изглежда уместно в една конкретна книга и в една временна експозиция подбраните две произведения от даден автор да се изолират от географията на всички посетени от същия иконописец села и градове в границите на днешна България. Но това, което е премълчано в холандското издание, е принадлежността на представените творби на Дичо Зограф към българската националната култура. Преди още да бъдат приобщени към културното наследство на Република Македония, едни от най-красивите икони в старите охридски черкви са описани и анализирани от ерудирани български учени, защото първото поколение български хуманитаристи след Освобождението са насочили вниманието си именно към културните явления от българския XIX век в Македония като към свое родно изкуство.     

За личността и иконите на Дичо Зограф първи разказват историкът Иван Снегаров, роден в Охрид през 1883 г., археологът Богдан Филов и филологът Йордан Иванов, които работят във Вардарска Македония в периода на войните 1912-1918 г., изкуствоведът Асен Василиев и етнографа Христо Вакарелски, посетили Вардарска Македония и Поморавието по време на Втората световна война[11]. Заслугата на Асен Василиев като автор на първия монографичен текст, посветен на Дичо Зограф, е откроена  в най-новата публикация за възрожденския художник. През 2011 г., в първия брой на издаваното в София списание „Проблеми на изкуството”, Сашо Цветковски от Струга не пропуска не само в бележките, но и в основния текст да добави с оригиналното му заглавие значимия труд на Асен Василиев „Български възрожденски майстори”[12].       

Важен аспект от работата на Дичо Зограф е пребиваването му във Видинския край, чиято територия никога не е причислявана от идеолозите на т. нар. македонска нация към ареала й. Като представител на Дебърската школа иконите му, рисувани в Северозападна България, го срещат с тревненските и самоковските майстори. Този край се превръща в средоточие на творчески идеи и художествени внушения на майстори от три школи в българското иконописно изкуство – Тревненската, Самоковската и Дебърската. Тревненските зографи пристигат първи през 20-те години на ХIХ в. По-късно, за пръв път през 1851 г., в района започват работа и самоковци. След тях през 1863 г. идват и майстори от Дебърската школа, които се ползват с успех и доверие сред настоятелите и ктиторите на местните църкви[13]. Така например в църквата „Свети апостоли Петър и Павел” в град Кула на иконостаса двете централни икони – Исус Христос и Богородица с младенеца, са дело на Дичо Зограф, оставил на всяка от тях безспорно свидетелство за авторството си: “нз руки Днча Зωгρафа нзъ деборску державу село Тресанче. 1863: аvгустъ: 20”[14]. На български език Дичо Зограф е написал и ерминията от 184 листа, съдържаща напътствия за рисуване на икони и открита през 1940 г. [15]

* * *

Проф. Цветана Георгиева в своя книга, издадена през 1999 г., използва песните в сборника „Български народни песни” на братя Миладинови, за да покаже как самите българи са определи границите на земите, в които живеят. Записаните в Струга, Кукуш, Панагюрище, Охрид, Битоля, София, Велес 660 песни съдържат десетки указания за границите на българското пространство, чиито крайни линии са Черно море и Бяло море[16].  Извън границите на това пространство - в далечна Холандия, през 2011 г. едно издание на авторитетна музейна институция и провежданата на нейна територия изложба изопачават истината за националното самосъзнание на братята Димитър и Константин Миладинови.

На Констатин Миладинов (1830-1862)  е посветено специално място в една от залите, заети от изложбата в Утрехт. С големи букви е изписан едновременно на т. нар македонски език и на холандски език текстът на негово стихотворение. Двуезичен вариант присъства и в книгата на Дизире Крикхаар. „Т`га за jyг”, както е пресъздадено за холандската публика оригиналното заглавие „Тъга за юг”, е обявена за една от „най-ранните творби на македонската литература”[17]. Липсват данни за първата й публикация, както и информация за биографията на по-младия от двамата братя Миладинови. Научната етика изисква дори да застъпва схващането, че Константин Миладинов е „македонски поет”, изследователят най-малкото да отбележи съществуването в историографията на авторитетни публикации в полза на българската му национална принадлежност.   

Биографията му е разказана от българския фолклорист акад. Петър Динеков в книгата „Възрожденски писатели”. Един от очерците му е със заглавие „Братя Миладинови”. Книгата е подготвена за издаване през 1961 г. и затова в началото на очерка е отбелязана тъкмо настъпилата стогодишнината от излизането на сборника „Български народни песни”. Завършването му е резултат на „много време”, отделено по време на престоя на Константин Миладинов в Русия (1856-1860), където младежът учи славянска филология в Московския университет. По това време се проявяват и поетичните дарби на Константин Миладинов. Елегията „Тъга за юг” е определена като „най-хубавата му поетическа творба”. От Москва той влиза във връзка с Г. С. Раковски и сътрудничи на неговия вестник „Дунавски лебед”[18]. В „Известие”-то, отправено към читателите в първия му брой от 1 септември 1860 г., учредяването на новия български вестник се обяснява като провокирано от тогавашното „положение бьлгарскаго народа”, и по-точно поради необходимостта от образование и развитие[19]. На 19 януари 1860 г. Раковски адресира един брой от в. “Български лебед” до К. Миладинов в Русия. Десетина дни по-късно К. Миладинов изпраща първото си предложение за публикация – „Огласът” за своята книга „Български народни песни” и пояснява: „Во огласот ми Македония назвах Западна България (как и требит да се викат).” Коментарът му по повод агресивната политика на Гърция, която не признава съществуването на българи в Македония, е красноречив: „А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме?”. С това писмо Раковски получава и стихотворенията „Тъга за юг” и „На чужбина”, които, заедно с „Огласа”, отпечатва във в. „Дунавски лебед”, бр. 20 от 7 февруари 1861 г[20].

Половин век след излизането на книгата на българския учен Петър Динеков българската националност на Константин Миладинов се изтъква в най-новите проучвания в областта на културната история на Балканите през XIX век. Контекст, който макар и близък географски до Утрехт, липсва в изданието на музея „Катарейнеконвент”. Като докторант в Института по история и култура в Амстердам Джанет Сампимон работи по темата „Българските интелектуалци и зараждането на културния национализъм сред българите извън и в границите на

Османската империя (1800-1850)”[21]. През 2006 г. холандката издава дисертацията си под заглавието „Изграждането на българското. Артикулирането на българската идентичност през XIX век в неговия международен контекст: интелектуална история”. Показателно е, че тя не само не се колебае да пише за българския произход на братя Миладинови, но също и изтъква заслугите им за българското Възраждане. В тази относително нова книга изучаването на фолклора се разглежда като важен елемент от формирането на българската национална идентичност. Това личи и от заглавието на съответната глава: „Раждането на българската етнография: Миладинови”. Като следствие от възпитаването на интерес към народното творчество поетите започват да съчиняват оригинални творби в стила на фолклорните творби. Такъв е примерът с „Изворът на белоногата” от Петко Славейков, вдъхновен от познатите му народни песни[22].   

* * *

Както се вижда от посочените примери, остра негативна реакция в българската историческа наука е единственият закономерен отзвук от подхода на Република Македония, създадена през 1991 г., да спечели привърженици в Холандия за своята кандидатура за членство в Европейския съюз. Този подход залага на тезата за съхранените в нейните музеи и художествени галерии на ярки образци на византийското изкуство, за да отрече българското потекло и връзката с България на потомците на интелектуалците от Македония, които допринесоха за създаването и разпространението на българската национална култура от Средновековието до днес. Достойното минало, което би позволило Република Македония, отново да заеме равноправно място в Европа, заедно с основателките и присъединилите се по-късно държави членки на Европейския съюз, е общо минало и политическа съдба на българската нация. Авторите на творбите, които днес се излагат в чужбина като експонати, намиращи се във владението на правителството на републиката, са исторически личности, независимо от стремежа на съвременните дипломати, учени, журналисти, изпратени от столицата Скопие да докажат чрез авторитета им в сегашно време изпълнението на критериите за еврочленство. Не случайно по такъв актуален въпрос като приобщаването към общия европейски дом и отношението към историческото наследство можем да намерим отговор по отношение на пропагандата, която цели да унищожи националната принадлежност на видни български възрожденци от Македония, в най-новия договор, подписан от европейските лидери на 13 декември 2007 г. - Договора от Лисабон. Акцентът в културната политика на европейско ниво, какъвто представлява „културното наследство от европейско значение”, е пряко обвързан с националната идентичност. Всяка една старина, художествено слово, картина се разглежда като част от културата и историята на един от европейските народи, както личи от набелязаната задача за „разпространяване на културата и историята на европейските народи”. По този начин, въпреки че потвърждава първостепенното значение на общото културно наследство на Европейския съюз, Лисабонският договор гарантира зачитане на националното многообразие[23]. А именно достойнството на българската нация в Европейския съюз е накърнено чрез присвояването на личности и образци на българското изкуство в името на обезбългаряването на Македония.       

Актуалната нормативна база за защита на паметниците на културата в общоевропейски мащаб изглежда подвеждаща за насоките, на които би могла да се опре една успешна предприсъединителна стратегия. Това наблюдение е валидно за зявилите желание за членство в Европейския съюз държави от бивша Югославия, най-вече на най-младите от тях, чието политическо присъствие на международната сцена може да се отнесе не по-рано от края на Втората световна война. Безспорно е, че в Холандия един достъпен начин да се създаде публичен образ за интелектуалците, родени в географската област Македония в предходни столетия, е ако се използва авторитетът на холандски учени, получили вече известност като специалисти в изучаването на православната култура. Именно този авторитет бива привлечен при подготовката на изложбата в Утрехт, състояла се в периода 9 февруари – 11 май 2011 г.

Идеите на интелектуалците от миналото се разглеждат през призмата на написаното в съчиненията на учените, изследвали творчеството им, но не единствено на най-новата книга. Посланията на духовния елит от предходната епоха са достъпни за обществеността днес благодарение на интрепретацията на специалистите по история на изкуството и на историците, и по-точно на тези от тях, които се отличават със своята професионална етика. Затова и  надмощието на политиците от Република Македония върху отделни интелектуалци от съвременната епоха не би могло да моделира националното съзнание на духовните лидери отпреди десетилетия или столетия в съзвучие с интересите на тези политици. Важно да отбележим, че критерият за добросъвестността на учения е критичното му боравене с изворите, които е издирил в подкрепа на тезата си. Като запознати с оригиналния език на изворите, които използва историографията в Република Македония, българите сме призвани за подпомогнем културното опознаване между Балканите и Холандия в името на сътрудничество в европейски контекст. В голяма степен това важи за политическата съдба и култура на географската област Македония. За утвърждаването на нейния български облик са вградили сърцето и умът си поколения бележити български интелектуалци от отминалите столетия.

 

Списък на снимките

 

1. Билборд за изложбата „Ненадмината хубост” на Централната гара в Хага, Холандия.

Снимка: Полина Цокова, февруари 2011 г.

2. Билборд за изложбата „Ненадмината хубост” пред увеселителния парк „Мадуродам” в Хага, Холандия.  Снимка: Полина Цокова, февруари 2011 г.

3. Билборд за изложбата „Ненадмината хубост” пред увеселителния парк „Мадуродам” в Хага, Холандия.  Снимка: Полина Цокова, февруари 2011 г.

4. Иконата на Дичо Зограф „Богородица Пантонхара” по време на  изложбата „Ненадмината хубост” в Утрехт, Холандия. Снимка: Полина Цокова, февруари 2011 г.

5. Иконата на Дичо Зограф „Св. Седмочисленици” по време на  изложбата „Ненадмината хубост” в Утрехт, Холандия. Снимка: Полина Цокова, февруари 2011 г.

6. Надпис от преддверието на църквата „Св. ап. Петър и Павел” в Кула, Северозападна България. Снимка: Полина Цокова, април 2011 г. 

7. Иконата на Дичо Зограф „Богородица с младенеца” в църквата „Св. ап. Петър и Павел” в Кула, Северозападна България. Снимка: Полина Цокова, април 2011 г. 

8. Страница от Ерминията на Дичо Зограф. Източник: Технология и иконография. С., 1976.

9. Страница от Ерминията на Дичо Зограф. Източник: Технология и иконография. С., 1976.

10.Страница от Ерминията на Дичо Зограф. Източник: Технология и иконография. С., 1976.

11. Стихотворението „Тъга за юг” на Константин Миладинов в една от залите на изложбата „Ненадмината хубост” в Утрехт, Холандия. Снимка: Полина Цокова, февруари 2011 г.

 

обратно нагоре