В епохата на всеобща и тотална глобализация, която обхваща все повече територии и най-отдалечени кътчета на земята, протичат редица сложни и разнообразни процеси на общуване, както между големи социални групи и етноси, така и между отделни хора. В тази ситуация на масови контакти между различни култури, въпросът за междукултурната комуникация, за теорията и практиката на езиковите и социални връзки между представителите на различни култури, е особено актуален. Въпреки, че настъпи т.н. информационен век, и информацията залива човек отвсякъде, оказва се, че е налице сериозна липса на необходимите знания, множество “бели полета” и непознаване на другите култури, което често предизвиква междукултурни конфликти и недоразумения. Все по-налагащата се необходимост от професионална и лична комуникация с други страни, култури и хора, води до необходимостта от изучаване и по-детайлно опознаване, както на езика, така и на бита, обичаите и културите им.

«Всички хора са еднакви. Само обичаите им са различни». Тази мисъл на Конфуций достатъчно красноречиво илюстрира трудностите в междукултурната комуникация, както на езиково, така и на културно, цивилизационно равнище. За да се осъществи ползотворен контакт между носители на различни култури , трябва да се отчитат определени фактори и да се вземат под внимание точно определени предпоставки.

Необходимо условие за успешна междукултурна комуникация е достатъчното ниво културна грамотност, което предполага освен езикови и фонови знания, разбиране на ценностите,традициите, психологическата и социална идентичност, характерни за дадена култура. Ето защо едно от главните условия за решаването на този проблем е формирането на културна грамотност .

Според американския културолог Е. Хирш главната задача се състои във формирането на необходимите навици и знания на носителя на определен език за адекватна комуникация с носители на други езици. За успешно общуване са необходими подробни данни за различните културни символи на съответната национална култура. Подобен род знания детерминират езиковите значения, особеностите на общуването, смисъла на текстовете и спецификата на дискурса на определена лингвокултурна група. Ето защо, за да осъществи успешен контакт с представители на други култури, човек трябва да владее необходимия минимум знания на своите партньори по комуникация.

Според Хирш културната грамотност е явление, което трябва да създаде „дух на общо сътрудничество”, което да включва необходимите знания, позволяващи на носителя на определена култура да чете вестник на адекватно ниво на разбиране, както на експлицитната, така и на имплицитната информация, в съответствие с контекста и смисъла. Културната грамотност превръща човека в „обладател на стандартния инструмент на познание и комуникация, и по този начин му позволява да получава и предава сложна устна и писмена информация, във времето и пространството ”.
Трябва да се има предвид обаче, че обемът на културната грамотност се състои не само от културно-специфична информация, но и от информация за света като цяло. Културната грамотност е най-динамичният компонент на междукултурната компетентност, който изисква постоянно попълване и обновяване на текущата културна информация.

Компетентността, от своя страна, не съществува извън комуникацията. Именно в конкретни комуникативни ситуации се изявява нивото на езиковата и другите видове компетентност. Комуникантът не може да осъзнае своята некомпетентност в тези сфери на общуване, които остават скрити от него. В междукултурната комуникация хармонично се съчетават различните видове компетентност (езикова, културна, комуникативна). В зависимост от вида на конкретните ситуации на общуване са формирани различни нива на междукултурна компетентност:

От гледна точка на лингвокултурологията за адекватно междукултурно разбиране и ефективно взаимодействие, е необходима пропорционална зависимост, а също и набор от инструменти, позволяващи да бъде решена съответната задача. Те включват не само езикови знания, но и редица социокултурни данни и фактология за страната и хората.

При анализа на структурата на междукултурната комуникация, повечето чужди учени и специалисти в тази област се придържат към мнението, че за междукултурна комуникация може да се говори само в случай, че участниците са представители на различни култури и осъзнават като чужди всички културни явления, непринадлежащи към родната им култура. Тогава комуникантите не само прилагат своите традиции и обичаи, начини на поведение, но и се запознават с чуждите правила и норми на всекидневното общуване. В този процес се проявяват и характерните и непознатите свойства на други култури, сходствата и разликите, традиционното и новото в отношенията, контактите, представите и възприятията, възникващи в участниците в общуването.

Съществуват социокултурни системи, които структурно и органически са обединени от единни ценности, традиции и характеристики – напр. американската, европейската африканската, латиноамериканската култури. Те са се обособили най-вече по континентален признак и са наречени макрокултури. Вътре в тях съществуват, както сходства, така и много различия, субкултурни специфики. Всяка макрокултура не е хегемонна структура, защото в нея има множество етнически, социални, териториални и други различия, отговарящи на различните социални групи и етноси. Тези микрокултури носят чертите, както на макрокултурата, така и особенностите на конкретната група. В зависимост от комбинацията на отделни фактори, във всяка социокултурна група се формира собствена ценностна ориентация, която се изразява в специфичното отношение към различни явления: напр. към времето, пространството, общуването, природата, особеностите на отделния индивид, и мн. др. Така например, в азиатската култура като макрокултура, се наблюдават много общи, обединяващи черти по отношение на гореизложените фактори. Те рязко я отличават от западните култури, като изразител на манталитета и по-различния начин на мислене на азиатеца. В същото време са факт и огромни различия между японската, китайската, тайландската и филипинската култури, например. Някои учени дори считат, че не може да съществува понятието “азиатска култура”.
Но по отношение на следните фактори, все пак се наблюдават редица общи черти, присъщи на носителите на азиатски манталитет.

Всяка култура има собствено разбиране за времето като категория, което често се различава от другите култури и е израз на спецификата, светогледа и традициите й. В западната култура факторът време е изключително важен и определя целия режим и програма на човека и обществото. Времето точно се измерва и закъснението е недопустимо, или се възприема като неуважение и грубост, докато в Латинска Америка и арабските страни, а и в някои азиатски страни, закъснението изобщо не прави впечатление. Дори всеки сериозен разговор предполага известна увертюра по незначителни теми, преди да се пристъпи към същността на въпроса. Това е характерно и за китайската култура, където бързането се възприема като нетактично и неуважително. Китайците изобщо не обръщат сериозно внимание на часовника, много от тях не използват часовник. За народ, който хилядолетия е определял своето всекидневие, и живот изобщо, по луната и лунния календар, времето е твърде относително понятие. Разбира се, съвремието изисква и поставя други темпове и ритъм на живот и за Китай, но като цяло традициите така дълбоко са залегнали в бита на хората, че и днес оказват изключително силно влияние.

Красноречив е фактът, че в китайския език категорията време не съществува във вида, познат в индоевропейските езици. Това се дължи не само на структурните и граматически особености на китайския език, но и на начина на мислене на китайците, на манталитета им и на представата им за времето. Дори бегла харктерискика и анализ на езика, позволяват да се направят някои изводи за филосовската категория време в разбирането на китайците, и за мястото и движението на човека в него. В китайския език няма минали времена, а времето се схваща като един безкраен и неограничен процес, в който човек битува. Отсъствието на темпорална система, подобна на тази в индоевропейските езици, освен че е основна характеристика на китайския език, красноречиво показва и отношението на китайците към категорията време, и разкрива тяхното разбиране за света, битието и собственото им място във вселената и природата.

Глаголите не се изменят по род и число, не се спрягат и не се променят по време. Времевите значения се предават с помощта на контекста или чрез служебни йероглифи. Например фразата “Той тръгна” се предава с помощта на служебен глагол означаващ тук “извършване на действие в миналото”, т.е. “той+тръгва+служебен глагол” . Граматическата категория време може напълно да отсъства, и тогава времевата съотнесеност се определя изцяло от контекста- например с помощта на наречия и на лексикални средства и маркери от типа рано ,после, преди, отдавна, вчера, и т.н. това явление се среща достатъчно често в езиците на народите от Югоизточна Азия и в други ареали .

По фактора време може да се определи и възприемането на човешкия живот и битието като цяло. Културологичното отношение към живота може да бъде ориентирано към миналото, настоящето или бъдещето. Разбира се, всички култури имат подобна ориентация във времето, но при всяка от тях- една обикновено преобладава. В културите, ориентирани към миналото основно място имат традициите, тесните семейни и роднински връзки. Членовете на едно семейство могат да не се виждат десетилетия без това да повлияе на отношенията им, и да остават все така близки, сякаш живеят заедно- например, в Китай, въпреки силната семейна привързаност, раздялата на роднини или родители и деца за 5-7 години също не се приема за дълга. Китайците, например, възприемат времето като неизчерпаем ресурс, който никога не свършва. Там се предполага и извършването на няколко действия едновременно, поради това, че хората възприемат времето като процес и обем. Тези култури имат „полихронно време“, т.е. вършат няколко неща по едно и също време. Бързането, суетенето , припряността се възприемат от тях крайно негативно. Шофьорът на такси може да влуди чужденеца, бързащ за самолетен полет, и дори няма да направи усилие да стигне по-бързо- за него безопасността е по-важна от времето. Това е резултат и на особения манталитет на китайците, на вътрешното им спокойствие и уравновесеност, на дълбоко вкорененото съзнание, че нито една дейност не трябва да се върши бързайки. От друга страна, не винаги се спазват предварително определените срокове, плановете и уговорките подлежат на промяна, дори договорите могат да се променят в последния момент. Те почти винаги тръгват за среща и пристигат на мястото на срещата много по-рано. Много често могат да дойдат у вас час или дори два преди времето, в което сте ги поканили и да позвънят на вратата, като дори не им идва на ум, че още не сте готови и ви притесняват. Не става въпрос за израз на неуважение, а на съвсем различно отношение към времето. Затова и те почти никога не се ангажират с точни срокове или твърди обещания, но от друга страна са много организирани в дългосрочна перспектива, акуратни са, много добре и точно планират целия процес на определена работа.

На запад точността е задължителна в деловото общуване, времето (както своето, така и чуждото) е скъпоценен ресурс, който не бива и не може да се прахосва. Тяхното отношение към времето е монохронно, т.е. в един конкретен момент се прави само едно нещо. В Западна Европа дори има известна “скала” на възможните и допустими закъснения, както при делова или професионална, така и при лична и неофициална среща. Допуска се толеранс от 5 мин., докато повече от 15 мин. закъснение се счита за недопустимо и е израз на пренебрежение и несериозност.

Затова и носителите на различни култури не бива да прилагат своите собствени мерки за време, защото това води почти задължително до стрес и превръща комуникацията в неефективна. Така информацията, която имплицитно се съдържа в другата времева система, и сигналите, които тя излъчва, не могат да бъдат уловени или разпознати от носителя на другата култура, а пълноценното и успешно общуване не може да бъде осъществено.

Всеки човек се нуждае от определено пространство около себе си за нормално съществуване, което той счита за лично. Размерите на това пространство зависят от степента на близост с различни хора, от приетите в дадена култура форми на общуване, от различните видове дейности, и др. Това пространство има голямо значение за човек, не само защото то илюстрира представата на определен етнос за ситуирането му в пространството, но и защото нарушаването на личното пространство се възприема в много култури като навлизане във вътрешния мир на човека.

Чувството за лично пространство интуитивно определя действията на човек при общуване и обикновено не създава проблем при общуването на хората от една култура. При контакт с представители на други култури, обаче, дистанцията при общуване понякога създава проблеми, тъй като отношението към пространството е специфично за всяка култура и може да бъде разбрано погрешно от чужденеца. Деликатността се състои в това, че обикновено пространството се възприема не само с очите, но и с всички останали сетива, и нарушаването на задължителната за определена култура дистанция води до много конфузни положения. Човек още от детството си усвоява пространствените сигнали и безпогрешно ги определя, докато той не може да разпознае и различи тези сигнали в друга култура. Отношението към пространството се определя по два основни параметъра – обществено пространство и лично пространство. То е обусловено от редица исторически, социални, икономически, цивилизационни, психологически, и др. фактори. Тук има значение и спецификата на страната на участниците в комуникацията. Това се илюстрира и от редица езикови факти, както и от много топоними.
За мировъзприятието на китайците говори названието на страната им Чунгуо – Средното или Срединното царство. У тях е дълбоко вкоренено и от древността имплицитно е залегнало схващането, че Китай е центърът на света, а всички останали страни и народи са извън него или в периферията.

За представителите на такава огромна страна и възприятията са други- характерни са много по-големи мащаби, по-обемно и просторно възприемане на чисто физически разстояния, ситуация или конкретно място. От друга страна, в резултат на определени исторически причини и като представители на традиционна колективистка култура, за китайците (живели заедно, на големи групи от хора, не само през последните 50 години, но и в продължение на няколко хилядолетия) близостта между индивидите, отсъствието на лично пространство, общия начин на живот е съвсем естествено явление. За разлика от западните култури, традиционната колективистка менталност предполага незначително разстояние между събеседниците, липса на собствено, лично място, общо съжителство, чести докосвания и съприкосновения, общи съвместни действия и реакции, и т.н. Дори сега те без притеснение открито наблюдават, направо зяпат чужденеца, пипат го, надничат във вещите му, без покана и без разрешение влизат в помещението му, пред него го коментират или му се смеят – все неща, които предизвикват културен шок и водят до културен сблъсък.

В т.н. индивидуалистки култури, към които принадлежи и нашата, личното пространство доминира, комуникацията има почти ритуален характер, като се приема, че разстоянието между събеседниците трябва да не бъде по-малко от една протегната ръка. Прието е човек да има отделно място за живеене (всеки член на семейството да има отделна стая), и за работа (офис, отделно работно място, и др.). Ровенето в чужди вещи, четенето на чужда кореспонденция и текстове, нахълтването без предупреждение в чуждо жилище се считат за много груби и обидни постъпки, проява на крайно неуважение.

Затова реакцията на хората на едни и същи пространствени сигнали е различна в различните култури. Докато в скандинавските страни например хората всячески избягват преките физически съприкосновения и контакти, в Китай докосването, бутането и дори блъскането по улиците и на обществени места се възприема като нещо нормално. Личната дистанция, не се наблюдава при латиноамериканеца и китаеца, но тя задължителна за европееца, и в много западни общества липсата на такава се възприема като агресия.

Най-общо отношението на човека към природата може да бъде обобщено в три варианта:

В зависимост от тези три варианта на отношението към природата реакциите на хората варират от израз на свободна воля до абсолютно фаталистично възприемане на света и битието.

В първия случай доминира фатализмът и събитията се възприемат като предопределени и неизбежни. Поведението на хората се характеризира с пълно подчинение на събития и явления, липсва свобода на вземане на решения и отговорност за постъпките на човека. Такова отношение към природата се наблюдава в примитивните култури със силна степен на табуираност, а също и в индианската и някои африкански култури.

Във втория случай не се прави разлика между живота на човека и природата. Хората се опитват да постигнат хармония с природата, да изучат и разбират правилно нейните закони. Те планират лични и обществени начинания и се стремят да извършват всички действия и постъпки в съответствие с природата . Такива са японската и китайската култури, където човекът се схваща като част от огромния организъм на природата и вселената и се стреми да бъде в синхрон и съзвучие с тях. И обществения и личния живот в Китай са напълно подчинени на движението и състоянието на Луната и Слънцето. Решенията за важни събития в личния живот- като сключване на брак, раждането на дете, покупка на жилище, започване на нова работа, и др., както и обществени събития- провеждане на различни мероприятия, строителство на големи обекти, та дори откриването на Олимпийските игри, са изцяло съобразени с Лунния и Слънчевия календар.

Тук решаваща роля има и хилядолетната традиция, която продължава да определя мирогледа и живота и на модерното китайско общество.
Третият вариант преобладава в индустриалните страни, където доминира схващането, че човек господства над природата и тя се намира в негова власт. Цялостното поведение на хората в такива култури се базира на схващането, че всичко е подвластно на човек, желанията му могат да се изпълнят, ако той положи достатъчно усилия за това. В подобни индивидуалистки култури, свободата на избора е поставена над природата, а отговорността за постъпките е лична и индивидуална. Превръщането на природата в подвластна на човека, фактически я игнорира като фактор в мирогледа и междукултурното общуване.

По този много важен за комуникацията критерий е прието да се говори за две обособени групи - високо-контекстуални и ниско-контекстуални култури.

За успеха на комуникативния процес има значение и подготовката на тези, които участват в него. Характерът и резултатите от общуването зависят до голяма степен и от нивото на информация на комуникантите.

При някои култури, за пълноценно общуване е необходима допълнителна подробна информация. При тях контекстът не играе роля, защото всички значения се изразяват вербално- това са културите с т.н. „нисък” контекст. Тук не е необходима предварителна подготовка за участниците в комуникацията, защото всички инструменти за общуване се съдържат в езика, и езиковите знания са достатъчни за осъществяване на успешна комуникация. Тук основно значение се придава на формалното общуване, липсва емоционалност, липсват и невербални сигнали, косвени намеци и жестове, носители на допълнителна информация. Съблюдава се определен етикет, но в него почти отсъстват екстралингвистични фактори.

Докато в другия тип култури са налице множество информационни потоци, които са задължителен елемент за разбиране на едно или друго събитие. Тук се наблюдават голям брой фактори, които съпътстват процеса на общуването, като място, време, статус, и др.. Голямо внимание се обръща на формалностите, жестовете и на невербалните елементи на контакта. Те имат голямо значение за правилното разчитане на сигналите, традициите и ритуалите, както и за адекватно тълкуване на ситуацията и за съответстваща реакция. Непознаването или пренебрегването им става причина за неуспех в общуването или за междукултурни конфликти. В тези култури, към които принадлежат и японската, китайската и индийската, се отдава предпочитание на личния пред косвения контакт, тъй като в него може да се извлече по-голямо количество информация от контекста на общуването. Така китаецът безпогрешно разчита ситуацията, статуса и предпочитанията на събеседника си при един делови контакт, например. Той също така моментално възприема съответното поведение - на уважение, скромност, смирение, субординация- при контакт с възрастни или по-високостоящи от него хора.

Това е много важен критерий, който разко разделя културите на два основни типа- индивидуалистични и колективистични.

В езика на индивидуалистичните се наблюдава акцент върху личното местоимение Аз и неговите производни. Налице е доминиране на личността като основна единица и ценност на обществото. Тук индивидът е независим от другите индивиди в рамките на възприетите културни норми на даденото общество и носи отговорност за всички свои действия, постъпки и решения. В индивидуалистичните култури високо се цени личната инициатива, индивидуалните постижения, решенията се вземат лично, преследват се лични цели, човек разчита само на себе си, конкуренцията между хората се оценява положително, и т.н. Те се стремят да бъдат забелязани и оценени, да получат признание за усилията си. Най- важното за човек е да постигне успех и усилията му да бъдат признати и оценени от обществото, а най-лошото – да бъде неудачник, лузер, което значи, че е негоден, некадърен и не може да се реализира.

Ние и неговите производни, защото там човек се асоциира с общността, с групата-той се разглежда каго част от цялото, брънка от големия общ механизъм. В тово се състои неговата ценност - нито един китаец не вижда себе си извън цялото, той е немислим без своята връзка с другите, неговата идентичност се определя чрез приобщеността му към групата и колектива. Затова тук основна е общата, съвместната дейност. Груповите цели, задачи и интереси преобладават над личните, решенията се вземат общо, съвместно, а индивидът зависи изцяло от колектива и разделя с него отговорността.>

Най-високо в ценностната скала на такива култури стоят – скромността, сътрудничеството, съчувствието, съвместната дейност. В Китай се счита за крайно неуместно и нескромно човек да подчертава своите достойнства и да говори за своите успехи- това се предоставя на другите и на обществото.

В процеса на комуникация важно значение има и информационният поток, който протича по време на общуването и в голяма степен определя реакциите на хората. Този критерий, заедно с упоменатите по-горе, формира и определя цялостната културологична картина на поведението на човек в хода на общуването. Движението на информационните потоци също разделя културите на два основни типа – в зависимост от скоростта, начините и възприемането на новата информация – на монохронни и полихронни култури. В първите, например - Германия, САЩ, скандинавските страни - информацията се разпространява бавно, целенасочено, по точно определени канали, в дозирано и ограничено количество. Те по правило са с нисък контекст на общуване, а предаваната информация е по-важна от вече известната. В комуникацията се изисква ясно описание, лично общуване и висока степен на определеност. Тук и в личните и в деловите контакти се наблюдава ниска скорост на разпространение на информацията, директни изказвания и ясен смисъл с точно определена структура, точно планиране, ред и организация.

Във другия тип култури – полихронните (Китай, Азия, Латинска Америка, Южна Европа), се наблюдават обратните процеси. Те са с висок контекст, висока скорост на разпространение на информацията, която тече по широка неформална информационна мрежа. При нея посланията не са ясно формулирани и често се използват скрити послания, които са почти неразбираеми за страничния наблюдател. Тук информацията, която е вече позната и усвоена, е по-важна от новата, а личните и родовите връзки имат голямо значение в общуването. В Китай, традицията играе основна роля при възприемането и тълкуването на данните.

Дадените примери достатъчно схематично и повърхностно отразяват културното разнообразие. Реалната картина на културите в света е много по- сложна, поради съчетаването и преплитането на посочените фактори, които образуват най-разнообразни варианти и комбинации, и оказват влияние, както на цели култури, така и на езика, поведението, възприятието и мисленето на носителите на определена култура.

Браун 1996: Э. Браун Понимать чужого. Трансциентально-герменевтическиий подход в проблеме межкультурного понимения. Социология, 4: 43-62.
Верещагин, Костомаров 1990: Е. М Верещагин., В. Г. Костомаров. Язык и культура. Лингво-страноведение. Москва, 1990.
Гудков 2003: Д. Гудков. Теория на междукултурната комуникация. Москва: Социальные отношения”.
Димитрова 2008: Г. Димитрова. Тезаурусно моделиране на лингвокултурологичната терминология. Варна: LiterNet.
Димова 2004: А. Димова. Ние и другите във фразеологията: балканско-европейски измерения. Варна: LiterNet, 19.09.2004, № 9 (58).
Касирер 1998: Е. Касирер. Езикът. Философия на символичните форми. София: Евразия.
Кочетков 2002: В.В. Кочетков. Психология междукультурных различии. Москва: Издательство МГУ.
Крейдлин 2004: Г. Е. Крейдлин. Невербальная семиотика: Язык тела и естественный язык. Москва: Новое литературное обозрение, 1.
Лабов 1975: У. Лабов. Исследование языка в его функционально контексте. Новое в лингвистике, 7. Социолингвистика, Москва.
Левада 1997: Ю.А. Левада. Человек в поисках идентичности: проблема социальных критериев. Экономические и социальные перемены: мониторинг общественного мнения. № 4.
Опарина 1999: Е. О Опарина. Лингвокультурология: Методологические основания и базовые понятия. Язык и культура, 2. Москва.
Попова 2005: М. Попова. Вътрешната системност при основните термини на лингвистичната прагматика. Български език, кн. 1.
Соколов 2002: А.В. Соколов. Общая теория социальной коммуникации. Москва.
Стернин1996: И. А. Стернин. Коммуникативное поведение и национальная культура. Вестник ВГУ, 1,2: 82-101.
Тер-Минасова 2000: С.Г. Тер-Минасова. Язык и межкультурная коммуникация. Москва.
Уорф 1960: Б.Л. Уорф. Отношение норм поведения и мышления к языку. Новое в зарубежной лингвистике, 1: 135-168.
Шалин 2000: В.В. Шалин. Толерантность (Культурная норма и политическая необходимость). Ростов на Дон.
Martin, Nakayama 2000: J. Martin, Th. Nakayama. Intercultural Communication in Contexts. London –Toronto.
Argyle 1988: M. Argyle. Bodily Communication. London – New York.
Dodd 2000: C. Dodd. Dynamics of Intercultural Communication. Boston.
Hall 1990: E. Hall. The Hidden Dimension. New York- London.
Hirsh 1988: E.D Hirsh. Cultural Literacy. New York.
Hofstede 1991: G. Hofstede. Cultures and Organisations. Software of the Mind. London.