Мария Китова-Василева

От Средновековие към Ренесанс. Ренесанс и хуманизъм. Специалистите от различни области на науката все още не са напълно единодушни по въпроса дали между Средновековието и Ренесанса[1] съществува приемственост или по-скоро пълен разрив. През ХVІ в. европейците осъзнават, че живеят на границата между отмиращото Средновековие и една коренно различна епоха. Това съзнание у тях се подхранва от редица фактори, свързани с настъпването на дълбоки обществено-политически, религиозни и културни промени, противопоставящи нови ценности на средновековното кредо.

Основната характеристика на Ренесанса[2] е свързана най-вече с надеждата за духовно възраждане на човека чрез преоткриване на изкуствата, науката и културата. Ренесансът е състояние на възродения човешки дух, постигнал мечтаната свобода и правото на личен избор. За разлика от средновековната философия, която възприема човека единствено като Божие творение, представителите на хуманизма възприемат човека като биологично същество и като историческа личност. Една от най-важните характеристики на тази епоха е свързана с идеята за антропоцентризма, свързана не само с оценяването на човешката личност, но и на индивидуалните достойнства на всеки човек. Като проява на духа, хуманизмът предполага поглед към класическите ценности на Античността и насочване на интереса на учените към теми и проблеми с преобладаващо филологически и теологически привкус. Възвръщането към класическите ценности означава не само да се преосмислят постиженията на античните мислители: става дума преди всичко за завръщане към началото, към произхода на човешкия род, на човешката култура. Да се завърнеш към началото не означава да се завърнеш към Бог, а по-скоро към земния човешки живот, и това предполага да бъдат преосмислени дохристиянските философски идеи. Освен всичко останало, завръщането към началото означава да се постигне ценна победа – да се отвоюва стойността на човешката личност.

Една от най-добре известните отличителни черти на хуманизма се свързва с интереса към “античното”[3], към класическото, в който преобладаващ дял се пада на филологическата проблематика. Именно с този интерес се обяснява и развитието на историческата перспектива при сближаване с други култури, поради което може да се твърди, че – като ключ към европейската мисъл – историзмът се утвърждава благодарение на хуманизма[4].

Ренесансът предполага крачка напред в сравнение с хуманизма. Без да се отказва от духовните ценности на епохата си, ренесансовият човек обръща поглед най-вече към науката: през епохата на Ренесанса науката се откъсва от оковите на теологията, а това й дава силен тласък за истинско развитие.

Развитие на езиковедските идеи през ренесансовата епоха. По време на Ренесанса нараства интересът към всички области на науката. Към изучаването на древните класически езици (гръцки, латински, иврит) се прибавя и интересът към съвременните национални езици[5], които дотогава са третирани като “варварски”. Е. Косериу (1990: 37, І, § 2.2.) сочи, че “през епохата на Ренесанса се достига до предположението за “естествения развой” на езиците (главно като “упадък” или “разлагане”)”.

Силите на европейския национализъм утвърждават индивидуалния характер на националните езици в подкрепа на идеята, изразена от Йохан Готфрид фон Хердер, според когото мисленето и литературното наследство на всеки народ не могат да бъдат разбрани в цялост, ако не се познава езикът, на който говори и твори този народ.

През Ренесансовата епоха езиковедските изследвания се разграничават от философията и черпят вдъхновение от съвсем различни интелектуални източници. Основните фактори, които допринасят за това стогодишно разделяне на граматиката от философията, което ще продължи до средата на ХVІІ в., са твърде различни. От една страна, опитът да се възвърнат ценностите на античността и новото стойностно преосмисляне на статута на родните езици придават на езиковедските изследвания филологическа проекция, непозната дотогава. Класическите езици, възстановени в тяхната изначална чистота, са предмет на изследване и описание в редица практически граматики с цел те отново да бъдат преподавани, усвоявани и разпространявани сред високообразованите личности. В края на ХV в. и през целия ХVІ в. същото се случва и с местните европейски езици, които са описани в първите родноезикови граматики. Практическата насоченост на описателните граматики обезсмисля теоретико-философските разсъждения и, същевременно, изисква друг вид изследователски усилия, изразяващи се в търсене на прилики и отлики между известните езици.

Прогресивната употреба на местните езици през ХVІ в. и упадъкът на латинския в качеството му на общоупотребим език («koiné») индиректно тласкат изследователските опити към търсене на възможности за създаването на универсален изкуствен логически език.

От друга страна Ренесансът се характеризира с отхвърляне във всички области на познанието на философските идеи на Аристотел, типични за Средновековието и подхранващи и логико-езиковедските идеи на спекулативната граматика. […]. Едва когато средновековният аристотелизъм намира алтернатива в лицето на представителите на рационализма и емпиризма на ХVІІ в., езиковедските изследвания си възвръщат изгубената теоретична ориентация[6].

Приносът на испанските книжовници. Антонио де Небриха. В самия край на Средновековието в Испания излиза първата романска граматика, сътворена от известния философ и историк, поет, педагог и граматик Елио Антонио де Небриха (вж. Приложение, бел. 1). Трудовете му се радват на огромен успех в университетските среди из цяла Европа, а името му остава навеки в историята редом с имената на най-видните езиковеди на Ренесансова Европа. Небриха е автор на няколко езиковедски трактата. Преди да сътвори прочутата си граматика, ученият създава трактата Introductiones latinas[“Увод в граматиката на латинския език” (1481)], в който защитава ревностно латинския език. По мнението на Нидерее (1987), именно Небриха е първият истински ренесансов творец в Европа:

Като анализирахме творчеството на Алфонсо Х Мъдрия, установихме, че Средновековна Испания ползва учебниците, които ползва и останалата част от Европа. Но първото нещо, което предприема Небриха след завръщането си от Италия, е да скъса именно с тази традиция.

[…]. Небриха схваща съвсем ясно ролята си на реформатор, която му е съдено да изиграе в историята на преподаването на латински език, а заедно с това и в историята на испанското езикознание, и той заявява: «[…] моята доктрина е така забележителна, че благодарение на свидетелствата на завистливите и дори на признанията на враговете ми, получих онова, което заслужавам: признанието, че съм първият, който разтвори двери пред латинския език и който се осмели да предложи нови принципи. […] и ако името на нацията ни се свързва по някакъв начин с латинския език и култура, то това се дължи именно на мене» (Небриха, Diccionario latino-español [“Латинско-испански речник” (1492)].

Небриха създава основите на своята доктрина през 1481 г. при първото издание на Introductiones Latinae. Издаден в тираж от 1000 екземпляра, “Уводът в граматиката на латинския език” се изчерпва само за няколко месеца и се налага да бъде преиздаден още следващата година [...]. Самият Небриха вижда в труда си оръжие в борбата срещу неграмотността. В “Пролога” на трактата се обръща към своя меценат кардинал Мендоса със следните слова: “Ако чрез безценната ти помощ успея да победя враговете на латинския език, на които обявявам война с тази книга, с благодарност ще ти отстъпя една десета част от плячката”...

Латинската граматика на Небриха е първото произведение от този род, изцяло вдъхновено от идеите на хуманизма. В този смисъл Небриха действително е първият, който «разтваря двери пред латинския език» и далеч изпреварва италианците, които по онова време все още продължават да коментират и възхваляват достойнствата на класиците.

Десет години по-късно в Европа и в Испания настъпват коренни промени. Усетил полъха на новите духовни нагласи, Небриха съчинява краткото си произведение Gramática castellana [“Кастилска граматика” (1492)], в което – макар все още да отъждествява бъдещия национален испански език със своеобразен «деформиран» латински, – все пак дава израз на разбирането си за стойността и мощта на родния език. Известни са знаменитите думи, с които испанският граматик се обръща в “Пролога” на своя труд към кралицата на Испания Исабел Кастилска, за да го защити и да подчертае практическата му стойност:

Колкото повече мисля, пресветла Кралице, пред мен изплува древността на всичко изписано в името на спомените и паметта ни, все едно и също нещо разбирам и си вадя едно и също заключение: езикът винаги е бил сподвижник на Империята и така е следвал пътя й, че заедно са започвали делото, заедно са израствали и разцъфтявали, а после заедно са западали и са били забравени…”[7].

Граматиката на Небриха е изцяло описателна. Подобно на почти всички свои съвременници, авторът й черпи вдъхновение от трудовете на Присциан и Донат, макар че собствените му идеи го отдалечават от латинските канони. Според Небриха, граматиката, съставена от ортография (правопис), прозодия, етимология и синтаксис, е основа на всички науки. Испанският учен проявява забележителна интуиция по отношение на произхода на родния си език, като подчертава, че той е рожба на един «увреден» от готско влияние латински език, върху който са повлияли и други съседни езици.

В студията си “El apogeo del castellano” (“Апогеят на испанския език”) Антонио Алаторе[AntonioAlatorre][8]оценява по следния начин делото на Небриха:

В действителност, част от обясненията му за някои явления в испанския език не са съвсем правилни, защото в случая Небриха изхожда от същността на латинския език, но тези негови отклонения трябва да бъдат оправдани в името на задълбочената му и съвременна хуманистична подготовка, която именно го кара да подходи към родния си език по такъв начин. Значението на Небриха далеч не се изчерпва със заслугите на обикновен граматик. Заедно с останалите италиански ерудити, живеещи по онова време в Испания и Португалия, Небриха свързва испаноезичния свят с общоевропейския хуманизъм като колективен стремеж към познанието, присъщ на многочислена група съмишленици, обединени от задълбочени познания по два световни езика – старогръцки и латински. Благодарение на това обстоятелство се оказва, че между андалусеца Елио Антонио де Небриха (Aelius Antonius Nebrissensis) и холандеца Еразъм Ротердамски (Desiderius Erasmus Roterodamus) не съществува езикова бариера.

Няколко години след откриването на Новия Свят, Небриха сътворява Diccionario latino-español [“Латинско-испански речник” (1495)] и Reglas de ortogafía española [“Правописни норми на испанския език” (1517)], с което тласка развитието на езикознанието в родната си страна, както и на романското езикознание като цяло.

Педро Симон Абрилe виден испански хуманист, педагог и преводач. В продължение на няколко години преподава философия, граматика и изкуства в Ункастильо, Сарагоса, но през 1570 г. е призован на съд от страна на университетските власти в Уеска, защото преподавателската дейност в горепосочените научни области се оказва изключителна привилегия на местните университетски деятели. Тъй като отказва да преустанови преподавателската си дейност, Симон Абрил е заклеймен публично: разрешава му се да обучава студентите само в областта на граматиката. По-късно води лекции по старогръцки, философия и поетично изкуство в Тудела, както и по старогръцки и реторика в университетите в Сарагосa и в Алкарас.

Педро Симон е автор на две латински граматики: Latini idiomatis docendi, ac discendi methodus[“Метод за преподаване и изучаване на латинския език” (1561)] – труд, в който обяснява на испански език спецификата на латинските глаголни времена[9] и De lingua latina vel de arte grammatica [“За граматиката на латинския език” (1567)], както и на една старогръцка граматика. Пише езиковедски трактати и на испански език, като се придържа към указанията на Небриха. През 1583 г. издава труда си Los dos libros de la gramática latina escritos en lengua castellana (“Двете книги по латинска граматика, написани на испански език”), в който морфологията и латинският синтаксис са изцяло обяснени на испански. С този труд, замислен като учебно помагало, Симон Абрил предоставя на учениците възможността да усвоят термините и правилата, преди да са започнали да изучават латински език (Брева-Кларамонте 1994: 131).

Проявява се като убеден привърженик на схващането, че родноезиковото преподаване е приложимо по отношение на всяка научна дисциплина. Тези свои идеи Симон Абрил отстоява в труда си Apuntamientos de cómo se deben reformar las doctrinas y la manera de enseñallas [“Указания как трябва да се реформират и да се преподават науките” (1589)][10], в който изтъква една от най-честите педагогически грешки, свързана с обстоятелството, че повечето дисциплини се водят на чужди езици (гръцки и латински), а учениците не ги владеят в достатъчна степен. Пак в този труд Симон Абрил отстоява тезата, че усвояването на материала би се подобрило в значителна степен, ако всяка наука се преподава на родния език.

Името на Педро Симон Абрил се свързва най-вече със славата му на ненадминат преводач: в края на ХVІІІ в. Хуан Антонио Пелисер – испански ерудит, библиограф и специалист в областта на творчеството на Сервантес – го обявява за най-добрия испански ренесансов преводач. Блестящо постижение е брилянтният му превод на трудовете на Аристотел. През 1577 г. превежда 6 комедии на Публий Теренций Афер; през 1584 г. в Сарагоса излиза преводът му на басни на Езоп; превел е също така много произведения на Платон, Еврипид, Аристофан и Цицерон.

Триезичната анонимна граматика от 1555 г. Написана на испански, френски и италиански език първата школска граматика е предназначена за французи, изучаващи испански език. Пълното й заглавие е Vtil y breve institution para aprender los principios y fundamentos de la lengua española(“Полезен и кратък методически справочник за изучаване на нормите и основите на испанския език”). Отпечатана е през 1555 г. от Бартоломе Гравио[11].

Гравио, комуто дължим отпечатването на множество трудове по теология, както и на първата граматика за чужденци, озаглавена Полезен и кратък методически справочник, е ортодоксален католик, заклет печатар към Триезичното училище в Лувен. Августинецът Лоренсо де Вилявисенсио възхвалява “вярата, честността и усърдието” на този “книжар и типограф на Прочутото и отдадено на христовата вяра училище в Лувен” (Ролдан Перес 1976: 204–205)[12].

Анонимната граматика от 1559 г. Написана вече само на испански език, втората анонимна граматика (1559) вижда бял свят в печатницата на Гравио четири години след първата. Сиприяно Муньос и Мансано, Граф де ла Виняса я включва в тритомната си Biblioteca histórica de la filología castellana [“Историческа библиотека по испанска филология” (1893)], а в предговора си към нея я оценява като «най-добрата от всички, създадени до момента».

Озаглавен Gramática de la lengua vulgar de España(“Граматика на общонародния испански език”), този анонимен трактат започва с кратко въведение, посветено на произхода на езиците, разпространени на Иберийския полуостров. Първият от тях, езикът на баските, е най-древен по произход. В Гранада и в част от Андалусия се говори арабски език: анонимният автор му приписва благороден произход и подчертава, че арабският език е допринесъл изключително много за развитието на хуманитарните науки. Третият е каталонският език: неизвестният автор го величае и подчертава, че на този език са написани прекрасни творби в проза и в стихове.

Четвъртият език е наречен «общонароден испански език», защото “всички в Испания го разбират и говорят”. За да обясни защо предпочита именно това наименование, анонимният автор подчертава, че названията «испански» или «кастилски» език не отговарят на действителността. Първото е неточно, защото испанският далеч не е единственият, който се говори в страната; второто название е не само неточно, но и “изпълнено с амбиция и завист, защото е ясно като бял ден, че – за разлика от Кастилия,― кралствата на Леон и Арагон имат повече право да говорят за общонароден език”. Португалският език би трябвало да се счита за пети иберийски език, макар че, според автора, той не се различава съществено от общонародния испански език[13].

Анонимната граматика от 1559 г. е съставена от две части – “Правопис” и “Произход на думите”. Разгледани са доста схематично и включват само онези аспекти, които, според автора, са най-необходими за начинаещите. Вниманието се насочва най-вече към правилното произношение, което доказва, че целта на анонимния автор е да помогне на начинаещите не само да се научат да четат и пишат на испански език, но и да го говорят правилно. Етимологичната част разглежда произхода и развитието на думите. Съществен дял от нея е посветен на именните категории и на спрежението на глагола.

В статията си “El papel de las Osservationi della lingua castigliana de Giovanni Miranda (1566) en la historia de la enseñanza del español para italianos” (“Ролята на «Osservationi della lingua castigliana» на Джовани Миранда (1566) за историята на преподаването на испанския език на италианци”)[14] Мария Каререс и Гойкоечеа [MaríaCarrerasiGoicoechea] оценява по следния начин постиженията на двете анонимни граматики от Лувен:

В действителност, двете граматики от Лувен представят “списъци с употреби, норми и примери, от които могат да се възползват лесно както преподавателят, така и учениците му” (Акилино Санчес 1997: 44). През 1555 г. Бартоломе Гравио публикува първата анонимна граматика Util y breve institution para aprender los principios y fundamentos de la lengua еspañola, която някои приписват на Франсиско де Вилялобос (Алонсо 1951a). Този текст обръща специално внимание на формите и, според Санчес (1992: 26), представя «повърхностна морфология на испанския език». Сравнително краткият учебник от 100 стр. предлага кратък коментар на испанското произношение, описание на членната форма и на имената в латинския, френския и испанския език; примерите са изложени в три колони, като всяка една от тях отговаря на съответния език; описани са и глаголните парадигми в трите езика; изключенията при причастията, наречията, съюзите, предлозите и междуметията; сравнителната и превъзходната степен при имената; умалителните и фамилните имена; с коментари на трите езика се предлагат някои общи правила и се анализират някои видове изречения в испанския и във френския език; включени са по едно писмо на латински и на испански език. […] този учебник се основава на модела на описателната дидактическа граматика.

Кристобал де Вилялон. Роден във Валядолид, Кристобал де Вилялон е испански писател, теолог, преподавател и граматик от Ренесансовата епоха. През 1558 г. публикува своята Gramática castellana (“Кастилска граматика”), в която насочва интересите си върху конкретни езикови проблеми. За разлика от труда на Небриха, в методологическо отношение граматиката на Вилялон се различава съществено от латинските канони.

[…] с публикуването в Антверпен през 1558 г. на неговата КАСТИЛСКА ГРАМАТИКА ― «Кратко и съдържателно ръководство, за да се научим да четем и пишем свързано и прилично на кастилски език», Кристобал де Вилялон става част от авторите, интересуващи се от теоретичните, практическите и нормативните аспекти на испанския език в една историческа епоха, когато Ренесансът в културата си пробива път към съвременността, а хуманизмът и дидактиката вървят ръка за ръка, следвайки насоките и влиянието на Еразъм. С трудовете си всички те подчертават, че в процеса на културната експанзия е изключително важно да се обръща внимание на употребата на общонародния език – испанския. В историята на испанската граматика Кристобал де Вилялон създава първия модел за истински нова реформа на обучението по роден език...[15]

Бенито Ариас Монтано. Изтъкнат полиглот, надарен поет[16], преводач и писател хуманист, Бенито Ариас Монтано е роден в провинция Бадахос, Екстремадура, в семейство на дребни благородници. Първи сведения за възпитанието и образованието му получаваме от самия него: в трактата си Comentaria in duodecim prophetas[“Коментари за дванадесетте апостоли” (1571)], Ариас Монтано посочва, че от най-крехка детска възраст е възпитаван в уважение към ценностите на християнския морал.

Едва четиринайсетгодишен Ариас Монтано съчинява първия си научен трактат, озаглавен Discurso sobre el valor y la correspondencia de las monedas antiguas con las nuevas(“Разсъждения за стойността на старите пари и съотношението им с новите”). На 15 години вече има солидни познания по физика и астрономия. На 19 години заминава да учи в Севиля, а от 1550 г. постъпва в прочутия по онова време Университет в Алкала де Енарес, където изучава медицина, теология, философия, класически и семитски езици (арабски, иврит и сирийски), както и съвременни европейски езици (немски, фламандски, френски, италиански и португалски). Невероятните езиковите познания на Ариас Монтано му дават възможност пръв да привлече вниманието върху една съществена промяна в испанския език: става дума за явление, характерно за Андалусия, а по-късно и за цяла Испаноамерика, което в историята на испанския език се свързва с термините ceceo и seseo. Промяната засяга еволюцията на двойка съгласни, довела до отпадане на фонологичната опозиция между интерденталната фрикативна съгласна |Θ| (изписвана с буквените знаци ç или z в зависимост от характера на следващата гласна) и апико-алвеолната фрикативна |s| (изписвана с буквата s), вследствие от което говорещите престават да различават извън контекст думи като coçer (‘готвя’) и coser (‘шия’).

Надарен с енциклопедични знания, Ариас Монтано е безспорно една от най-изтъкнатите фигури на европейския Ренесанс. Благодарение на трудовете на библейска тематика, той става известен в Европа като «испанският Йероним». По поръчка на Филип ІІ, Ариас Монтано успява за сравнително кратко време да завърши капиталния си труд Biblia Políglota (“Многоезична Библия”), известна още като Biblia Regia(“Кралска Библия от Антверпен”):

Първите четири от общо осемте тома на “Многоезична Библия” съдържат Вехтия завет; петият том е посветен на Новия завет, а останалите три съдържат онова, което Монтано нарича «Apparatus» – критичен и терминологичен апарат, който помага на читателя да схване ясно и точно съдържанието на труда: речник и граматика на гръцки език, речник и граматика на сирийски език, сирийско-арменски речник, речник на иврит и т.н.[17]

Нови насоки в развитието на филологията в Испания. ХVІ век е белязан от царуването на двама държавници – Карл V и Филип ІI. Двамата монарси маркират епохата, като я разделят на два периода, коренно различни от обществено-политическа и културна гледна точка.

Карл V наследява огромна територия и неограничена политическа власт, а по време на неговото царуване Испания се превръща във водеща европейска политическа сила. Отворена към света, Испания на Карл V попива възторжено идеите на неоплатонизма и еразмизма във всички области на културата, изкуството и науката, и възприема благотворното италианско влияние в областта на философията и литературата. Испанският език се радва на огромен престиж. Именно по онова време Хуан де Валдес заявява, че «да се владее испански език е проява на изтънченост сред италианските дами и благородници» (вж. Приложение, бел. 2). В целия европейски свят, а и в необятните испански колонии в Новия свят, испанският придобива статут на универсален език: започва масово публикуване на испански граматики и речници в Белгия, във Франция и в Англия, като процесът продължава и през следващия ХVІІ в. Това обяснява до голяма степен разцвета на литературата и езиковедските изследвания, както и силното влияние на Испания върху културното развитие на Европа.

През второта половина на ХVІ в., по времето на Филип ІІ властта укрепва, но страната се затваря в себе си: Испания оглавява ортодоксалния католицизъм и поема ролята на щит и меч на «Контрареформацията», провокирана от опита на Мартин Лутер да реформира църквата. Настъпва период, през който мистицизмът и аскетизмът намират благодатна почва за развитие най-вече в областта на литературата. Затварянето на страната бележи началото на бавния й упадък: Испания отстъпва на Франция мястото си на водеща европейска интелектуална сила, а испанският език постепенно бива изместен от нарастващото влияние на френския език. А. Алаторе (цит. съч.) синтезира по следния начин този процес:

Палмата на интелектуалното първенство окончателно става притежание на други нации. В държавата на Филип ІІ би било невъзможно да се появят Галилей, Декарт или Нютон. Стремежът към старогръцката култура от времето на Сиснерос и на Карл V е изкоренен, елинистичната типография е забравена, а малцината, които все още владеят старогръцки, са преследвани и подозирани, защото четат евангелията в оригинал, а това означава, че се «различават» от огромното мнозинство, което познава само Вулгатата.

[…]. От гледна точка на езиковата история гореизложените данни имат двояко значение. От една страна те обясняват относителната слабост и изоставането на испанската лексика, наблюдаващи се и днес, във всички сфери на политиката, икономиката, науката, философията и т.н., в които останалите европейски страни изпреварват Испания; от друга страна, тези данни ни позволяват да разберем същността и невероятното богатство на книжовния испански език от ХVІІ в. Онова, което Филип ІІ не успява да изкорени, е фантазията. Нещо повече: творчеството на пишещите около 1615 г. испанци, откърмени в условията на строгия режим на Филип ІІ, сякаш не е толкова продукт на отделни гении, колкото на колективната нужда да се открият пролуки в сградата със зазидани двери. В тази историческа епоха испанската литература засенчва всички останали европейски литератури. През 1615 г. Лопе де Вега вече е сътворил, между многото други творби, няколкостотин драматични произведения. През 1616 г., цяло столетие след началото на еразмовия хуманизъм, унищожен от Филип ІІ, Мигел де Сервантес – «самороден гений», ползващ, както и Шекспир, «малко латински и още по-малко старогръцки» – довършва втората част на “Дон Кихот” – кулминация на много еразмови идеи и обект на завист сред всички европейски писатели и литератури. През 1615 г., по-малко от век след налагането на италианската мода в испанската поезия, от човек на човек се разпространява ръкописната поема Soledades[18] на Гонгора. И накрая, пак през 1615 г., разцвет бележи нов литературен жанр, лишен от хумор и фантазия, наситен с разочарование и осъзнат скептицизъм – пак продукт на колективното състояние на духа, непознато през епохата на Карл V.

Хуан Луис Вивес. В годината на епохалните за Испания географски открития, във Валенсия, в семейство на покръстени евреи, се ражда забележителният хуманист, писател и педагог Хуан Луис Вивес. Първоначално следва в родния си град, а по-късно, в Париж. От 1512 г. се установява във Фландрия и преподава в Университета в Лувен, където се запознава с Еразъм Ротердамски. Благодарение на английския мислител, политик и писател Томас Мор, с когото го свързва крепко интелектуално приятелство, от 1523 г. Луис Вивес започва да преподава в Оксфордския университет.

За да обрисуваме словесно интелектуалния портрет на Хуан Луис Вивес, най-вече трябва да изтъкнем чисто човешките му черти на типичен хуманист и ренесансов човек. Загрижен за най-същностните аспекти на човешкото общество, добре запознат с природата на човека и с историята на човечеството, Луис Вивес усеща задълбочаващата се социална криза в епохата, в която му е съдено да живее. С присъщия си умерен оптимизъм и с истинска вяра в живота, той се опитва да промени действителността. Изпълнен с толерантност към другия, надарен с огромни познания и дълбок усет за реалността, Луис Вивес подхожда към многобройните си изследвания именно от подобни позиции. Със своето верую Хуан Луис Вивес надхвърля пределите на хуманизма.

Идеите му представят в чист вид същността на ренесансовия хуманизъм. Хуан Луис Вивес прави опит да възстанови престижа на аристотеловите идеи, като ги освободи от средновековните схоластични интерпретации; обявява се в подкрепа на етиката, вдъхновена от Платон и стоиците. Вместо да се стреми да разработва задълбочени научни теории, Вивес се проявява по-скоро като привърженик на еклектичните универсалистки схващания; лансира новаторски концепции, свързани със сферата на философията, теологията, педагогиката и политиката; предлага да се предприемат действия в защита на световния мир, издига идеята за европейското единство, пледира за повече внимание към бедните[19].

Автор е на около 60 произведения на разнообразна тематика. Особено място сред тях заемат трактатите му на педагогически теми, засягащи въпросите на възпитанието и образованието, като Institutione de feminae christianae [“Възпитанието на жената християнка” (1529)], De ratione studii puerilis [“За смисъла на обучението на младежите” (1523)] – трактат, посветен на методите за хуманистично възпитание на младежта и др. В творбите си Луис Вивес настоятелно прокарва идеята за реформа в образованието, което следва да бъде поставено на научни основи и да се съобразява с личността и склонностите на обучаемите. Като подчертава, че е необходимо педагогиката да се ръководи от постиженията на психологията, много преди Декарт и Бейкън, Луис Вивес успява да възвърне престижа на психологията като експериментална наука.

Луис Вивес е автор и на произведения по реторика и граматика, сред които се открояват трактатът Rethoricae sive de recte ratione dicendi libri III [“Реторика или за правилния начин на говорене в три книги” (1532)] и Linguae latinae exercitatio [“Упражнения по латински език” (1538)] – увлекателни диалози, които той съчинява за целите на обучението по латински език.

Хуан де Валдес. Съратник и страстен поддръжник на идеите на Еразъм, видният испански ерудит и писател Хуан де Валдес е роден в гр. Куенка. Сведенията за детството му са оскъдни. Първоначално учи в Алкала де Енарес. От 1528 г. започва да води активна кореспонденция с Еразъм. Още с появата на първата му книга – Diálogo de doctrina cristiana[“Диалог за християнската доктрина” (1529)] Валдес попада под ударите на Инквизицията и е принуден да избяга в Италия, където остава до края на живота си.

Валдес е автор на множество съчинения на испански и на италиански език, най-известното сред които е книгата Diálogo de la lengua [“Диалог за езика” (1533)]. В тази кратка творба Валдес разговаря със сънародника си Пачеко и с двама приятели италианци – Марсио и Кориолано, които, увлечени от модните по онова време тенденции, искат да се научат да говорят и да пишат правилно на испански език: Валдес им дава ценни съвети, като ги насочва към онези езикови явления (от областта на фонетиката, правописа, лексиката, граматиката и семантиката), които, според него, отговарят на действащата книжовна норма. Особен интерес представляват разсъжденията на автора относно произхода на испанския език. Според него,

[…] в езика, който днес се говори в Кастилия, […], се откриват наслоения от език, който се e говорел в Испания преди да я завладеят римляните, но и друга част, принадлежаща на езика на готите, дошли след римляните, както и множество думи от езика на маврите, царували там дълги години, макар че основната част принадлежи на латинския, въведен от римляните. […]. Би било добре да разсъждаваме какъв е бил онзи език, който се е говорел в Испания преди римляните да нахлуят в страната.

Повечето от онези, които са любознателни и се интересуват от тези неща, приемат и вярват, че езикът, който днес говорят баските, е именно онзи древен испански език. И поддържат мнението си с два очевидни аргумента. Първият е, че, така както римските легиони не успели да проникнат в онази част от страната, която днес наричаме Страна на баските, така и латинският език не успял да проникне в нея и то по онова време, когато, след като завладели Испания, римляните настоявали всички в страната да говорят техния език. Другият аргумент е свързан с факта, че езикът на баските не прилича на нито един от езиците, които днес се говорят в Испания, поради което с голяма доза сигурност се приема, че, заедно със свободата си, тая нация е запазила и своя изначален език (Валдес, “Диалог за езика”: 163–164)[20].

Етимологичните разсъждения на Валдес заслужават дълбоко уважение. Без особен успех, учените продължават да търсят корените на езика на баските, за който се смята, че не принадлежи към индоевропейските езици. Днес съвременната езиковедска наука разполага само с две недоказани хипотези: според едната езикът на баските има общи корени с грузинския; според втората, става дума за език от северноафрикански (берберски) произход.

С неголяма литературна стойност, това уникално съчинение на Валдес ни дава реална представа за езиковото състояние през ХVІ в. – период, когато испанският език преживява бурно развитие, известно в историята като «процес на фонологична революция»: от този момент нататък общонационалният испански език, с променена форма и структура, се превръща почти в това, което е днес.

Без претенциите на граматик, като ерудиран човек с блестящи езикови и езиковедски познания Валдес се присмива на онези, които творят «граматикоподобни» съчинения. Обект на критиката му става самият Антонио де Небриха: Валдес отрича авторитета на създателя на първата испанска граматика, като го обвинява в недобро познаване на нормативния език и в прекален уклон към употреба на диалектизми (андалусизми).

Освен всички останали достойнства на “Диалог за езика”, тази книжка съдържа и богат набор от паремиологични изрази (над 160) в стила на най-добрите колекции от този вид. Като верен привърженик на Еразъм и безспорен любител на народната мъдрост, Валдес обяснява и онагледява всяко езиково явление с примери, почерпени от разговорния език.

Особен интерес предизвикват схващанията на Валдес за стила и красноречието: в това отношение той се проявява като истински ренесансов човек и, същевременно, като ярък предшественик на литературната стилистика на ХVІІ век[21]:

[…] стилът ми е естествен и лишен от всякакви превзетости; пиша както говоря, като внимавам да употребявам онези думи, които представят добре онова, което искам да изразя, при това възможно най-простичко и ясно, защото, според мене, на нито един език не звучат добре превзетите и натруфени изрази[22].

Франсиско Санчес – «Ел Бросенсе». В годината, в която Испания се прощава с Небриха, се ражда именитият му сънародник и последовател Франсиско Санчес: прозвището му «Ел Бросенсе» се свързва с името на родното му селище Лас Бросас в провинция Касерес. Продукцията на този изключителен ренесансов учен, поет и писател е внушителна: пише трудове по граматика, реторика[23], философия[24], астрономия и география. Езиковедските му интереси намират израз в няколко забележителни съчинения, сред които се открояват Grammaticae Graecae Compendium [“Компендиум по гръцка граматика (1581)] и трите граматични трактата по латински език: Verae brevesque Grammatices Latinae Instituciones(“Кратки и съществени указания по латинска граматика”), Arte para en breve saber latín [“Граматика за бързо усвояване на латинския език” (1595)] и De Grammaticae partibus libellus (“Кратко съчинение за частите на граматиката”).

Съставен от четири дяла, посветени на частите на речта, на името, на глагола и на стилистичните фигури или «тропи» (вж. Приложение, бел. 3), капиталният му труд Minerva, sive de causis linguae latinae commentarius [“Минерва или коментар за особеностите на латинския език” (1587)], известен само като “Минерва” (вж. Приложение, бел. 4), убеждава съвременниците си, че езиковедският анализ е подвластен на логиката.

“Минерва” е преди всичко теоретичен труд, който се основава на различието между узуса и логиката. Трудът бил малтретиран в Испания, както, впрочем, и самият автор, подложен на гонения от страна на Инквизицията. Успехът на труда в чужбина е огромен. Един от авторите на “Граматиката” на Пор Роял” твърди, че Санчес де лас Бросас «несъмнено е надминал всички, творили преди него».

Оригиналността на «Ел Бросенсе» не е пълна, защото може би такава просто не съществува. Все пак се осмеляваме да твърдим, […], че ключовата дума за разбиране на творчеството на «Ел Бросенсе» е логика: професорът от Саламанка смята, че всички елементи, които изграждат света, имат някакви причини за съществуването си – причини, които трябва да бъдат обект на анализ от страна на учения. Независимо от всичко «Ел Бросенсе» подчинява в някаква степен граматиката на логиката, макар и да не смесва, както други теоретици, граматичните с логическите категории: Санчес де лас Бросас съзира независимостта на тези две категории, но понякога това не го спасява от противоречия – «непоследователност, които далеч не е в състояние да замъгли образа му на новатор рационалист»[25].

Най-оригиналните идеи на Франсиско Санчес са свързани с опита му да разграничи теоретичното и граматичното равнище на даден език от равнището на употребата му (т.нар. «узус»): ученият прокарва настоятелно идеята, че всеки граматик трябва да анализира от логическа гледна точка структурата на даден език и да обяснява употребите му именно във връзка със специфичните й особености. С тези схващания Франсиско Санчес се проявява като ярък предшественик на картезианците, както и на концепциите на някои съвременни езиковеди, защитаващи идеята за съществуването на всеобща (дедуктивна) рационална граматика. Учените постепенно осъзнават, че описателните латински граматики са изживели времето си. Съвременната епоха изисква граматиката да се превърне в наука, като се обвърже с логиката, като престане да бъде механично изброяване и излагане на примери, почерпени от практиката, като се превърне в научен трактат, съдържащ определен набор от проверени правила, приложими към всеки конкретен случай. Учените осъзнават също така, че граматиката се подчинява единствено на законите на логиката, а това означава, че е общовалидна и има универсален характер. Граматиците вярват, че постигането на научното познание е възможно, ако бъдат осъзнати причините за определени езикови явления – вътрешните(материалните и формалните) и външните(изначалните и финалните) причини. Без да се занимава с факторите, довели до появата на езика и без да разглежда механизмите на речепораждането, в “Минерва” Франсиско Санчес анализира вътрешните причини – материалните (звуковите) и формалните, т.е. факторите, които довеждат до налагането и, съответно, до отпадането на определени изкази.

Около средата и в края на ХVІ в., когато приключва филологическата дейност на хуманистите, се появяват много изследователи, които поставят в центъра на езиковедските си интереси причините за природата и структурата на латинския език. Сред тези автори, оказали силно влияние върху езикознанието през ХVІІ в., заслужава да се открои фигурата на Франсиско Санчес де лас Бросас («Светият Бросенсе»), чийто труд Minerva, sive de causis lingua latina (1587) трябва задължително да се познава добре, за да се осъзнае идейната нишка, свързваща Ренесанса с века на Просвещението.

В този труд авторът се обявява открито срещу съществуващите практически граматики, които, според него, са догматични и лишени от рационална основа. Ел Бросенсе търси дълбоките причини, довели до граматичното структуриране на езиците и, в частност, на латинския език. Макар и да не крие влиянието на видни граматици като Юлий Цезар Скалигер и Петрус Рамус върху собствените си схващания, Ел Бросенсе не признава друг авторитет освен светлината на логиката. Именно логиката обосновава всяка езикова употреба, която не е произволна, а проявите на даден език могат да се доловят при анализ на текстовете. Разумът осветлява както граматичните изследвания, така и логическите, които Ел Бросенсе, без да ги отъждествява, възприема като взаимносвързани. Граматикът има за свой изследователски обект «етимологията», анализа на частите на речта и най-вече «синтаксиса» – анализ на правилната изреченска организация (congruens oratio). Логикът, от своя страна, изследва значенията и начините, по които те се свързват диалектически с мисълта. Според схващанията на Ел Бросенсе, граматиката е формална или полуформална дисциплина, която дефинира правилността (днес бихме казали граматичността) на езиковите изрази, като не изхожда от значението им, а по-скоро анализира възможните им комбинации[26].

Бартоломе Хименес Патон. Бартоломе Хименес Патон е виден испански хуманист граматик. Учи заедно със знаменития драматург и поет Феликс Лопе де Вега в Имперския Йезуитски колеж в Мадрид, а по-късно, в университета в Баеса. Преподава хуманитарни науки в редица испански университети. Автор е на няколко труда по граматика. Първият му трактат, озаглавен Breves Institutiones de la Gramática Española [“Кратки обяснения по граматика на испанския език” (1614)], е предназначен за желаещите да изучават този романски език. По-късно издава Epítome de la ortografía latina y castellana [“Компендиум по латинска и испанска ортография” (1614)]. Хименес Патон е автор и на най-реномирания за онова време учебник по реторика – Mercurios Trimegistus, sive de triplici eloquentia [“Трактат по реторика и граматика” (1621)], част от който е трудът му Eloquencia española [“Испанското красноречие” (1604)].

Приносите му за развитието на испанската филология са значителни: в историята на европейското езикознание е сочен като непосредствен предшественик на забележителните идеи на картезианците от Пор Роял[27].

Гонсало Кореас. Роден също в провинция Касерес, Гонсало Кореас Иниго е испански хуманист, специалист по гръцки език и литература, граматик, лексикограф и паремиолог. Завещава всички свои писания на университета. Между тях фигурира произведението му Vokabulario de Refranes i Frases Proverbiales[“Речник на пословиците и поговорките” (1627)] – същинска «съкровищница на народната мъдрост», която издава любовта на автора към живия език, кактои неиздаденият ръкопис на капиталния му труд по граматика Arte de la lengua Española Castellana[“Граматика на кастилския испански език” (1625)], публикуван за пръв път от Граф де ла Виняса през 1903 г. В този труд Кореас разсъждава по въпросите на произхода на испанския език и на писмеността изобщо, анализира особеностите на азбуката, на звуковите и прозодичните характеристики на испанския език, класифицира дяловете на граматиката, разглежда проблемите на всяка една от частите на речта, спира се на въпросите за съгласуването, за видовете синтактични конструкции и техните стилистични особености, развива идеята за превъзходството на родния му испански език в сравнение с латинския[28].

Кореас е известен най-вече с опита си да наложи фонетични принципи в испанския правопис. Ръководен от схващането, че “Трябва да пишем, както произнасяме, и да произнасяме, както пишем” («Assi tenemos de escrivir como pronunciamos, y pronunciar como escrivimos»), Кореас защитава идеята, че всяка графема (буквен знак) трябва да отговаря на определена фонема (звук на равнището на системата). В името на тази цел той предлага да отпадне етимологичният правопис, който затруднява обикновените хора, невладеещи латински език. Идеята му не успява да се наложи. Въпреки това интересът към правописа и произношението му дават възможност да долови и огласи редица фонологични особености на някои диалекти от епохата[29].

Приносът на португалските граматици. Фернан де Оливейрае виден португалски писател и учен, автор на първата португалска граматика и на други литературни творби, сред които се открояват Arte da guerra do mar [“Изкуството на войната по море” (1555) ], Ars nautica [“Изкуството на корабоплаването” (около 1570)] и Historia de Portugal [“История на Португалия” (след 1581 г.)].

Авантюрист по дух, Оливейра често напуска родината си, обикаля различни европейски страни и изпълнява тайни религиозни мисии, свързани с противоречията между краля на Португалия и Светия Престол. Преследван е от Инквизицията и на два пъти попада в затвора.

Най-известното му произведение е Gramática da Linguagem Portuguesa[“Граматика на португалския език” (1536)]. Според самия Оливейра, този труд е “първото описание на родния португалски език” и несъмнено увековечава неговата слава.

Без да следва моделите на създадените до момента граматики, Оливейра съчетава в труда си размишления с езиковедска и общокултурна насоченост и прави опит да установи нормата на португалския език от ХVІ в. В първите глави авторът определя езика като «средство за разбиране» и очертава характерния за португалците начин на говорене. Съставен от 50 глави, този компендиум дефинира спецификата на португалския език, като анализира различни езикови аспекти от областта на граматиката, фонетиката, лексикологията (главно етимологията) и синтаксиса[30].

Жоан де Барош. Сравняван често с Тит Ливий, Жоан де Барош е първият известен португалски историк и един от пионерите в областта на португалското езикознание. Произхожда от благородническо семейство; възпитан е в Двора на крал Мануел І по времето на великите географски открития на Португалия. Още като младеж Барош замисля да пресъздаде историята на своята страна, като опише подвизите на португалските мореплаватели, достигнали далеч на изток.

Барош е автор на Gramática da Língua Portuguesa [“Граматика на португалския език” (1540)], с която цели да подпомогне усвояването на родния език. Години по-късно започва да работи върху своята история на португалците от Далечния Изток. По примера на Тит Ливий озаглавява произведението си Décadas da Ásia (“Азиатски десетилетия”) и групира събитията в отделни томове, всеки един от които обхваща период от десет години. Том първи излиза през 1552 г.; том втори, през 1553 г., а том трети е публикуван през 1563 г. Четвъртото “Десетилетие” остава недовършено: допълва го Жоан Баптиста Лаваня и го издава в Мадрид 45 години след смъртта на Барош.

Мануел Алвареш. Португалският йезуит Мануел Алвареш владее и преподава класически езици и става един от първите ректори на университетите в Коимбра и Евора. Автор е на латинска граматика, която в продължение на десетки години се възприема като съвършен модел на Образователния план (Ratio Studiorum) на йезуитите. Трудът на Алвареш не е просто поредният учебник по граматика: в него се съдържат ценни указания и съвети към учителите и, в този смисъл, той представя една от първите методически разработки, насочени към преподаването на латинския език. Текстът е преиздаван многократно. В "Bibliothèque de la Compagnie de Jésus" (“Библиотека на йезуитите”) известният френски библиограф Карлос Зомерфогел излага в 25 колони списък с близо 400 издания на цялата граматика или на части от нея в Европа, Азия и Америка. През 1594 г. трудът излиза в Япония, придружен от частичен превод на японски език; през 1686 г., със заглавието “Увод в латинския език”, е публикуван в превод на английски език, а през 1869 г. излиза в Шанхай с частичен превод на китайски език.

Приносът на италианските граматици и книжовници. Гуарино Веронезе. Известен още с името Гуарино да Верона, Веронезе е сред първите представители на италианския Ренесанс. Първоначално учи в родния си град. По-късно заминава за Константинопол, където изучава гръцки език. При завръщането си в Италия се препитава като преподавател по гръцки език най-напред във Венеция, а по-късно във Флоренция и Ферара. Известен е с преводите си на някои произведения на Страбон, Плутарх, Марциал, Ювенал, Аристотел и Цицерон.

Веронезе е автор на труда Regulae grammaticales [“Граматични правила” (1418)] – трактат по латинска граматика с подчертано хуманистична ориентация, предназначен за ученици с основни познания в областта на именното склонение и спрежението на глаголите. Неговите “Граматични правила” стават “прототип и основа на хуманистичната латинска граматика” (Пърсивал 1975: 238; Падли 1985: 3).

Леон Батиста Албертие виден италиански ерудит – архитект, математик, поет, езиковед, философ и археолог – една от най-изявените личности, принадлежащи към второто поколение на италианския ренесансов хуманизъм. Новаторският аспект на постиженията му се дължи на умелото преплитане на античното и съвременното: Алберти съчетава постиженията на античните и съвременните творци, в духа на традицията, създадена от Филипо Брунелески.

Алберти е роден в Генуа. Баща му, Лоренцо Алберти, произхожда от знатно семейство на флорентински банкери и търговци, изгонени от родния си град по политически причини. Младият Алберти започва да изучава езици най-напред във Венеция и Падуа. По-късно се премества в университета в Болоня, следва право и същевременно се отдава на различни други дейности – изучава музика, живопис, скулптура, физика, математика и философия. Започва да пише още съвсем млад. В Болоня съчинява на латински език автобиографичната комедия Philodoxeos fabula(“Любовник на Славата”). През 1433 г. замисля да напише на тоскански диалект “Семейни книги” – четири трактата, които завършва през 1441 г. Истински шедьовър, творбата му пресъздава таен разговор, състоял се в Падуа през 1421 г. В диспута участват реални личности – членове на фамилията Алберти, които защитават противоположни гледни точки – едната страна е представена от съвременния манталитет на новата буржоазна класа; другата, от хората на традицията, неоткъснали взор от миналото. Книгата представя задълбочен анализ на някои от най-съществените социални аспекти на епохата, свързани със семейните ценности, образованието и възпитанието.

Алберти е автор на една от първите тоскански граматики – Grammatica della lingua Toscana.

Лоренцо Вала. Роден в Рим, Лоренцо Вала е италиански хуманист филолог и философ. До 1433 г. преподава в Павия, след което обикаля различни италиански градове, докато накрая, през 1437 г., се установява в Неапол. Превежда и разпространява гръцки и латински текстове на известни класически автори с надеждата да примири езичеството на Античността с чистата христова вяра.

Около 1444 г. Вала създава своя трактат Еlegantiae linguae latinae libri sex (“Изяществото на латинския език в шест книги”) – латинска граматика, подчинена изцяло на новите хуманистични принципи[31]:

·         том първи разглежда именната и глаголната морфология в частта, отнасяща се до словообразуването и словоизменението;

·         том втори анализира останалите части на речта;

·         том трети описва семантичните параметри и синтактичните употреби на словосъчетанията;

·         том четвърти и пети излагат синонимните различия при имената и глаголите;

·        том шести предлага критичен преглед на широко разпространените неправилни тълкувания и концепции в областта на латинската граматика.

В книгата си De las «Elegancias» a las «Causas» de la lengua: retórica y gramática del humanismo (“От «Изяществото» до «Причините» за структурата на езика: реторика и граматика на хуманизма”) Е. Санчес Салор[32] съпоставя филологическата дейност на Лоренцо Вала с тази на Франсиско Санчес де лас Бросас по следния начин:

От теоретична гледна точка първата наистина ценностна ренесансова граматика е дело на Лоренсо Вала. Озаглавена Elegantia Linguae Latinae libri sex, тя е публикувана за пръв път през 1471 г. Eдин от последните граматични трактати, сътворен в края на ХVІ в. и, по-конкретно през 1587 г., е граматиката на Франсиско Санчес де лас Бросас, озаглавена Minerva sive de causis linguae latinae[…]. В заглавието на труда си Вала поставя акцента върху термина изящество, докато в заглавието на своята граматика Ел Бросенсе акцентира върху причините (за структурата на латинския език – бел. а.). Всеки един от тези два термина подсказва коренно различна позиция по отношение на езиковите факти: терминът изящество внушава идеята, че езиковедският анализ трябва да изследва чистотата и правилността на езика, за да може той да бъде използван коректно и по предназначение; от своя страна, терминът причини подсказва, че езиковедският анализ трябва да се посвети на изследване на логическите езикови структури и схеми, въз основа на които могат да се обяснят конкретните употреби на латинския език. По този начин в края на ренесансовата епоха се осъществява радикална промяна, засягаща методологията на езиковедския анализ. В началото на ренесансовата епоха граматичният анализ се насочва към коректната езикова употреба на най-добрите класически автори, която трябва да се имитира, за да се усвои правилният говорим латински език. В края на ренесансовата епоха в граматиките, посветени на «причините» за структурата на латинския език, отново се анализират трудовете на най-добрите писатели, но не с цел да бъдат имитирани езиковите им употреби, а по-скоро с цел да получат логическо обяснение.

Николо Перотие италиански хуманист, автор на една от първите съвременни школски граматики на латинския език – Rudimentа Grammatices[“Основи на граматиката” (1468)] – един от най-популярните ренесансови езиковедски трудове, в който Пероти прави опит да отстрани множество думи и изрази, присъщи на средновековния латински език, които постепенно са изместили класическите форми. За Еразъм Ротердамски граматиката на Пероти е «прецизна, но не и педантична». Преиздадена около 117 пъти, със своите 59 хиляди копия, продадени в Италия, Испания, Германия, Франция и Фландрия, в края на ХV в. граматиката на Пероти се ползва със славата на истински бестселър.

Джан Джорджо Трисиное виден италиански хуманист писател, поет, философ и езиковед – перфектен познавач на старогръцкия език и, в частност, на трудовете на Аристотел. Известен сред съвременниците си най-вече като граматик и критик, Трисино излага новаторските си възгледи за реформиране на италианската азбука в писмо до папа Климент VІІ – Epistola de le lettere nuovamente aggiunte alla lingua italiana [“За буквите, прибавени към италианския език” (1524)]: според неговите схващания италианската азбука би трябвало да се обогати, като усвои няколко буквени знака (за гласни и съгласни звукове) от гръцката азбука, за да се избегнат езиковите двусмислия. Независимо от неуспеха на предложението, писмото, в което авторът прилага собствените си критерии за изписване на определени звукове, е извор на ценни сведения за различията, съществуващи между дворцовото и тосканското произношение. През 1529 г. Трисино издава последователно още два граматични трактата – Dubbi grammaticali [“Граматични съмнения” (1529)] и Grammatichetta (“Кратка граматика”). Трисино превежда и издава известния труд на Данте De vulgari eloquentia – произведение, което оказва силно влияние върху неговия диалогичен труд Il Castellano [“Кастилският език” (1529)].

Франческо Робортело. Роден в Удине, Франческо Робортело е известен италиански хуманист, когото често наричали «Canis Grammaticus» («Кучето граматик») заради сприхавия му нрав и пословичната му взискателност. Главна негова заслуга е преоткриването и преиздаването на най-важните произведения на античните писатели. Занимава се активно с преподавателска дейност: преподава етика, латински и старогръцки език в университетите в Лука, Пиза, Венеция, Падуа и Болоня. Робортело полага основите на съвременната херменевтика (вж. Приложение, бел. 5). Неговите коментари на Ars Poetica(“Поетичното изкуство”) на Аристотел оформят параметрите на италианския Ренесанс.

През 1548 г. Робортело публикува основния си труд Librum Aristotelis de arte poetica explicationes(“Разяснения за «Поетичното изкуство» на Аристотел”). Като допълва латинската версия, предложена от Алесандро Паци през 1536 г., Робортело включва и част от Ars Poetica(«Поетичното изкуство») на Хораций, както и параграфи, посветени на някои жанрове (сатира, епиграма, комедия, елегия), липсващи в оригиналното произведение на Аристотел.

В областта на историята на филологията, Робортело води непрекъснати спорове с Карло Сигонио и Винченцо Маджи; публикува кратки есета, в които коригира венецианските издания на Алдо Мануцио и дори езиковите грешки на Мартин Лутер.

Един от най-видните ученици на Робортело е Джакомо Дзабарела – поет, пишещ на латински и на полски език, който по-късно ще въведе в Полша духа, идеите и формите на Ренесанса.

Джовани Мирандае виден италиански граматик – автор на известния трактат Osservationi della lingua castigliana [“Наблюдения върху испанския език” (1566)][33]. Трудът е съставен от четири книги и две таблици, в които са изложени явленията, характеризиращи структурата на испанския език.

Замислил труда си сякаш възнамерява да го посвети на две различни читателски групи, Миранда съвместява две граматики в една: в първата част (в двете първи книги, в част от третата и в четвъртата книга) той описва произношението, правописа, морфологията и прозодичната организация на испанския език, докато част втора (т.е. останалата част от трета книга) е посветена на задълбочен синтактичен анализ. В унисон с Ренесансовите идеи, разпространени по онова време, Миранда приема, че – ако се познава добре граматиката – е напълно възможно езикът да се усвои прилично, макар и пасивно, но само овладяването на синтаксиса, предполагащо задълбочени познания по граматика, може да позволи добро ниво на устно и писмено изразяване[34].

Вдъхновен от граматичния трактат на Джовани Алесандри[35], трудът на Миранда превъзхожда всички останали италиански учебници по граматика. Това се дължи най-вече на факта, че нейният автор успява да избегне чисто формалното описание и да поднесе прецизен анализ на онези езикови явления, които затрудняват най-много италианците. Osservationi della lingua castigliana се радват на изключителен успех в Европа през ХVІ–ХVІІ в. и залягат в основата на много други граматични трактати от различни европейски автори[36].

Пиетро Бембоe роден във Венеция. Произхожда от благородническо семейството. През периода 1492–1494 г. учи в Школата на гръцкия ерудит Ласкарис в Месина. Завръща се във Венеция и взема дейно участие в издателското дело на Алдо Мануцио (вж. Приложение, бел. 6). По-късно се установява в Падуа и се посвещава изцяло на творческа дейност. Именно по онова време създава най-известния си труд Prose nelle quali si ragiona della volgar lingua [“Размисли за народния език” (1525)]. Основната идея на труда, посветен на защитата на говоримия италиански език, е да подбуди италианците да четат и да се вдъхновяват от произведенията на Петрарка и Бокачо, написани на блестящ италиански език.

Приносът на френските филолози. В статията си “La grammaire du français au XVIe siècle”[37] (“Френската граматика от ХVІ в.”) Софи Пирон синтезира развитието на граматичните идеи в ренесансова Франция по следния начин:

Първообразите на нашите граматики се отнасят към ХVІ в. Не бива обаче да се прави изводът, че граматиката се е родила в готов вид именно през онази епоха. Напротив: латинското наследство и размислите по езиковите проблеми през цялото Средновековие позволяват да се появят текстове, които имат право да се нарекат граматични трактати в същинския смисъл на термина – «дидактически трудове, описващи езиковите елементи и средствата, с които разполага даден език, и формулиращи правилата на коректната му употреба» (Trésor de la langue française).

Формулирането на задълбочени езиковедски разсъждения през тази епоха се дължи на множество фактори: усилията за постигане на езикова унификация, която предприема Франсоа І с Декрет (Édit de Villers-Cotterêts) и с която цели да превърне френския в език на администрацията и на централизираната власт; съзнателното разработване на езикова норма в недрата на френското общество; утвърждаването на френския език и литература (Du Bellay, Défense et illustration de la langue française), както и развитието на обучението и на науките. Всички тези фактори създават благодатна почва за бързото развитие на френската граматика.

[…]. Граматичните трактати от ХVІ в. до голяма степен следват насоките на съвременните граматики – предлагат морфологични разсъждения, свързани с частите на речта, както и разсъждения за синтактичните правила за съгласуване. Независимо от този повърхностен паралелизъм, различията между съвременните и ренесансовите граматики се забелязват твърде бързо, те са твърде дълбоки и засягат най-вече класификацията на частите на речта.

[…]. Видно е, че граматиката от ХVІ в. се различава от съвременната френска граматика, а класификациите и езиковедските анализи се различават у отделните граматици, принадлежащи към една и съща епоха. В заключение може да се твърди, че не съществува само една граматична теория, а по-скоро набор от аналитични методи, чиято цел е да обяснят как функционира езикът. Подобно на всички теории, граматиката също е подвластна на промени и развитие.

Първата френска граматика – дело на англичанин? Джон Палсгрейв е английски свещеник в двора на Хенри VІІІ. Първоначално учи в университета в Кеймбридж, после става наставник на принцеса Мария Тюдор до женитбата й с френския крал Луи ХІІ. През 1515 г. заминава за Лувен, където се среща с Еразъм Ротердамски и му поднася препоръчителните писма, които му е дал Томас Мор. През 1530 г. Палсгрейв публикува фундаменталния си труд L'esclarcissement de la langue francoyse(“Разяснения за френския език”), посветен на Хенри VІІІ и предназначен за англоезични читатели. Става дума за огромен трактат, съдържащ повече от 1000 страници, за който се твърди, че е първият граматичен труд, посветен на френския език.

Публикуван в Лондон една година преди Isagoge (“Изагог” или “Увод”) на Силвиус и 20 години преди граматиката на Мегре, трудът представя доста пълна картина на фонологичната система на френския език, на нормите, диктуващи произношението на звуковете в говорната верига, както и на граматичните структури, описани често в съпоставителен план, което дава възможност на автора да надхвърли ограничителните рамки на традиционния граматичен анализ (напр. при описанието на функциите на членната форма). Основаващ се на корпус, изграден от множество примери и цитати от произведения на писатели от епохата, тази граматика има претенциите да опише френския език според «реалната му употреба»[38].

Жак Дюбоа, известен с латинското си име Jacobus Sylvius, е френски лекар и анатом, както иавтор на първата френска граматика, издадена почти година след труда на Палсгрейв, със заглавието Jacobi Sylvii Ambiani In linguam gallicam isagōge, una cum eiusdem Grammatica latino-gallica, ex hebræis, græcis et latinis authoribus(“Увод във френския език и латинска граматика, написана на френски език, основаваща се върху еврейски, гръцки и латински автори”)[39], която публикува през 1531 г. в Париж в печатницата на Робер Естиен.

Робер Естиене френски хуманист, писател и издател. Още като младеж проявява подчертан интерес към хуманитарните науки. Притежава задълбочени познания по старогръцки и латински език, владее иврит, и скоро започва да работи в издателството на своя роднина Симон дьо Колин. Възложено му е да коригира превода на текста на Новия Завет. По-късно Естиен създава собствена издателска къща. Публикува предимно педагогически трудове и се специализира в създаването на критични издания на класически произведения. Автор е и на собствени творби, сред които се открояват Thésaurus linguœ latinœ (“Речник на латинския език” (1532)] и двутомният Dictionarium latino-gallicum [“Латинско-френски речник”( 1513)] – най-старият речник на двата езика.

Луи Мегрее ренесансов езиковед реформатор. През 1550 г. Мегре създава първата голяма граматика на френския език –Le tretté de grammere françoeze (“Трактат по френска граматика”), с която си поставя за цел да опрости и обнови правописа, като създаде правила, отразяващи езикова реалност[40]. Девизът му «Да пишем, както говорим» издава желанието му да наложи фонетични принципи в правописа и да облекчи пишещите, непознаващи етимологията на думите. Предложенията му са отхвърлени, а Мегре е въвлечен в горещи спорове с Жак Пелтие дю Манс и с Гийом дез’Отел (вж. Приложение, бел. 7). Освен гореспоменатата “Граматика”, Мегре е автор и на следните трудове: Traite touchant le commun usage de l'escriture françoise [“Трактат за общоприетата употреба на френската писменост”(1542)]; Défenses [“Защити” (1550)]; La réponse a Iáqes Pelletier [“Отговор на Жак Пелтие” (1550)] и др.

Петрус Рамус. В средата на ХVІ в. френският философ Пиер дьо Ла Раме призовава различните езици да се изучават във връзка с народопсихологията на всяка нация. С тези свои схващания Рамус с право се счита за предшественик на някои съвременни структурални школи, като, напр., антропологичната лингвистика на Едуард Сепир.

Рамус произлиза от бедно земеделско семейство. Едва осемгодишен напуска тайно родния си край и заминава за Париж. Препитава се, като слугува у богати парижани и същевременно учи в колежа, основан в Париж през 1304 г. от Жана І Наварска. Едва 21-годишен му е присъдено званието «Магистър по либерални изкуства». През този период Рамус въстава открито срещу средновековната схоластиката и заявява, че “всичко, казано от Аристотел, е измислено от него”(“quaecumque ab Aristotele dicta essent commentitia esse”)[41]. През 1543 г. защитава схващанията си в два трактата: Aristotelicae animadversiones [“Аристотелови наблюдения” (1543)] и Dialecticae partitiones (“Частите на диалектиката”), в които атакува увлечението на схоластиците, приемащи безкритично някои аспекти от учението на Аристотел.На 1 март 1544 г. крал Фрасоа І издава Декрет, с който трудовете на Рамус са обявени за еретични, а на самия него му се забранява да се занимава с Аристотел.

Многобройните трудове на Рамус по логика, философия, история, математика, реторика и граматика са посветени на най-разнообразни теми, но всички те преследват една цел – реформа в образованието в духа на хуманизма. Рамус въвежда някои новости в областта на правописа: предлага звукът u да се различава от v, като се изписва с различна графема, както и да се въведат диакритични знаци (различни ударения) за трите гласни е, които се реализират във френския език (e, é, è). Автор е на три граматики: Grammatica latina [“Латинска граматика” (1548)], Grammatica graeca [“Гръцка граматика” (1560)] и Grammaire française [“Френска граматика” (1562)].

Жак Пелтие дю Мансе виден френски математик и ренесансов поет хуманист. През 1547 г. публикува първите си Œuvres poétiques(“Поетични творби”), които съдържат преводите на двете първи песни от “Одисея”, първата книга от Georgicon (“Георгики”) на Вергилий, дванадесет сонета на Петрарка, три оди на Хораций и една епиграма, написана в стила на Марциал.

На свой ред Пелтие проявява стремеж да реформира френския правопис и да моделира лексиката въз основа на латинските корени на думите. В трактата си Dialogue de l’ortografe e pronontiation françoese [“Диалог за френския правопис и произношение” (1550)], Пелтие предлага да бъдат въведени нови типографски знаци, каквито, впрочем, самият той използва във всички свои произведения[42].

Клод дьо Сенлиен[43]е френски езиковед, работил в областта на фонологията, граматиката и лексикографията. Около 1565 г., поради пристрастието си към хугенотите, е принуден да имигрира в Англия. Преподава френски и латински език в Лондон. Надарен с необикновен талант, за по-малко от тридесет години издава три трактата по граматика, труд, посветен на френското произношение, както и две различни издания на A Dictionaire French and English (“Френско-английски речник”). Сенлиен е автор и на граматика на италианския език, както и на множество преводи от италиански и френски език. Загрижен за доброто произношение на англичаните, изучаващи френски език, той създава собствено ортоепично помагало, съобразено с правописните правила на епохата. Сенлиен пише на латински и на английски език. Ползва се с голяма слава в Англия, където произведенията му се преиздават без прекъсване чак до ХVІІ в.

Жан Палее придворен лекар на френския крал Анри ІV[44]. Същевременно се занимава с лексикография в областта на испанския език и през 1604 г. публикува в Париж труда си Diccionario muy copioso de la lengua española y francesa(“Богат двуезичен испанско-френски речник”), оказал силно влияние върху други лексикографи като Лоренцо Франчосини (вж. Приложение, бел. 8) и Сезар Уден.

Сезар Удене френски граматик, перемиолог и преводач от немски, италиански и испански език. Негов е първият превод на френски език на романите на Сервантес Galatea (“Галатеа”) и част първа на El ingenioso hidalgo Don Quixote de la Mancha(“Дон Кихот”). Уден е автор на трактата Grammaire espagnolle expliquée en Francois (“Испанска граматика с обяснения на френски език” (1597)). Този труд се превръща в модел на всички останали подобни трактати, издадени по-късно в различни страни, като тези на Хайнрих Дьорганг[45], Лоренсо Франчосини, Франсиско Собрино[46] и др. Граматиката на Уден е преиздадена през 1604, 1606 и 1610 г. Парижкото издание от 1619 г. съдържа редица подобрения – плод на полемиката, която Уден води с испанеца Амбросио де Саласар[47], който го измества като преподавател по испански език в кралския двор. Обиден, Уден изпраща писмо до Луи ХІІІ, в което подлага на унищожителна критика труда на Саласар Espexo general de la Gramática (“Общ преглед на граматиката”), като прилага списък на допуснатите грешки и неточности. Саласар не му остава длъжен и му отговаря с публикацията си Response apologetique au libelle d’un nonmé Oudin [“Апологетичен отговор на памфлета, написан от някой си Уден” (1615)]. Граматиката на Уден е преведена на латински и на английски език.

Приносът на англичаните. Доренесансови литературни традиции.Джефри Чосър. До окончателната победа на ренесансовите идеи, английската литература се развива сравнително бавно и се усъвършенства постепенно по сложни пътища на търсене и преоткриване.

На небосклона на доренесансова Англия изгрява звездата на Джефри Чосър – известен ерудит, дипломат, писател и преводач от латински език. Макар и непревъзмогнал напълно традиционния начин на мислене, у Чосър вече се забелязват първите кълнове на новите ренесансови идеи. Задълбочен познавач на Данте, Петрарка и Бокачо, Чосър пише прочутите си “Кентърбърийски разкази”[48], в които се усеща влиянието на “Декамерон”. В известна степен разказите му дори превъзхождат произведението на Бокачо: те са по-разнообразни по тематика, разкриват по-съвършена римо-ритмична техника и богат набор от персонажи; в тях се редуват дълги легенди и кратки разкази, басни, жития на светци и т.н.

Английският Ренесансе термин, който се свързва с културното развитие на Англия от началото на ХVІ-ти до ранния ХVІІ в. Възникнал близо два века по-късно в сравнение с Ренесанса в Италия, английският Ренесанс притежава собствени характеристики и се различава съществено от италианския[49] най-вече поради подчертания си интерес към литературата – доминиращата форма в изкуството в Англия. За разлика от италианците, които търсят и откриват в античната древност истинския извор на животворни идеи във всички области на науката и изкуството, английският Ренесанс не се влияе толкова от Античността: в него по-скоро се усещат някои аспекти, присъщи на италианския Ренесанс.

“Кентърбърийски разкази”е сборник с истории, част от които са написани в проза, а останалите в стихове. Според първоначалния замисъл на автора историите трябвало да бъдат общо 120, но Чосър не успява да изпълни докрай идеята си. Това е първата книга, написана на разговорен английски език: дотогава като работни езици в страната се ползват латинският и френският[50].

«Ерата на Елизабет». Известен още като «Елизабетинска епоха», периодът, свързан с управлението на Елизабет І, често се смята за «Златен век» в историята на Англия. Именно по онова време английският Ренесанс достига своя апогей – това е времето, когато творят прочути поети и писатели, създали произведения с непреходна стойност и слава.

Филип Сидние първият наистина ренесансов творец в Англия. В знаменития си трактат Defence of poetry [“Защита на поезията” (1595)] Сидни излага възгледите си за съвременното поетично изкуство, което, според него, трябва да противодейства решително срещу морализма на пуританите и да се обвърже дълбоко с италианската литературна естетика.

Сидни защитава благородната същност на поезията, защото, според него, именно тя тласка човечеството към нравствени дела. Истинските поети едновременно учат и забавляват – гледна точка, навярно заимствана от Хораций. В есето си Сидни установява набор от естетически принципи (свързани както с Античността, така и с най-добрата италианска традиция), според които следва да се тълкува проблемът за същността на художествената измислица. Според Сидни, като комбинира жизнеността на историята с философската етика, поезията е в състояние по-ефикасно от историята и философията да внуши на хората да вършат добри дела.

В епоха, наситена с откровена ненавист към поезията, епоха, в която се ширят дълбоко вкоренените идеи на пуританите за корумпираността на литературата, “Защитата” на Сидни е съществен принос за развитието на жанра на литературната критика[51].

Кристофър Марлоу. Създателят на английската драматургия Кристофър (“Кит”) Марлоу е виден поет и преводач от Елизабетинската епоха. Произхожда от бедно семейство. С неимоверни усилия успява да завърши университета в Кеймбридж и през 1587 г. най-сетне получава званието «Магистър». Същата година бележи началото на литературната му дейност. Умира ненавършил 30 години, но ни завещава серия блестящи драматични творби. Изтъкнатият български литературовед англицист М. Минков подчертава, че Марлоу е “най-оригиналният от всички драматурзи” и твърди, че “неговият гений е определил по-нататъшния развой на драмата”:

На него се дължи създаването на трагедията на характера, на него се дължи до голяма степен и поетичният стил на драмата. Той е извоювал за белия стих несъмненото му първенство в драматичната поезия, той е най-великият пионер на английската драма[52] (вж. Приложение, бел. 9).

Усетил силата и неимоверната експресивност на белия стих, Марлоу го превръща в предпочитана форма на английската драма. Произведенията му са написани на красив, звучен и емоционален английски език. Най-известното му поетично произведение е Passionate Shepherd [“Страстен пастир” (1599)], което включва лиричната поема Come live with me and be my love (“Заживей с мен и бъди ми любима”).

Уилям Шекспир. Връх в английската ренесансова литература бележи Уилям Шекспир ― най-известният английски драматург и поет. Благодарение на изключителната си продуктивност Шекспир оставя забележително литературно наследство – множество трагедии, комедии, исторически драми, лирични поеми и сонети, написани за четвърт век – от 1588 до 1613 г. (вж. Приложение, бел. 10).

Способността му да улавя и предава най-дълбоките аспекти от човешката природа дават право на мнозина да го смятат за ненадминат талант, а английският Ренесанс често е наричан «шекспиров период». […]. Шекспир е най-цитираният писател в англоезичната литература, смятан за “английския национален поет” и наричан още «бардът на Ейвън» или «лебедът на Ейвън»[53].

Приносът на английските граматици. Забележителните постижения в областта на литературата вървят ръка за ръка с нарастващия интерес към езика. Успехите на авторите, сътворили на английски език истински шедьоври в стихове и проза карат хората да осъзнаят и осмислят значението на родния си език. През последните две десетилетия на ХVІ в, когато гласът на Сидни се извисява мощно в защита на поезията, а Марлоу и Шекспир създават прочутите си драматургични произведения, в Англия се появяват и първите граматики – повече от век по-късно от първата испанска граматика на Небриха и почти петдесет години по-късно от първите френски граматики. Според Р. Естапа Агреми (1983: 283–296), подобна късна проява на интерес към филологическите проблеми най-вероятно се дължи на превратностите, на които е подложен английският език:

Загубата на англичаните в битката при Хейстингс през 1066 г. и последвалото нашествие на норманите не само променят посоката на неговото развитие (на английския език – бел. а.), но и решително забавят установяването на националния статут на езика, който би могъл да съперничи с този на латинския. […]. Двеста години след като норманите (вж. Приложение, бел. 11) завладяват Англия, английският е поставен в унизителното положение на втори език, на който общува само простолюдието, докато френският продължава да бъде езикът на висшестоящите.

Същата авторка (пак там: 284–285) добавя следните детайли във връзка с разглеждания въпрос:

Ако, в качеството си на разговорен език, английският печели в сравнение с френския, установяването му като книжовен език закъснява значително. До ХІV в. завещанията се пишат на френски език и липсват законови разпоредби, редактирани на английски. На практика почти до средата на ХV в. представителите на властта говорят на английски, но пишат на френски език. Освен всичко останало, в областта на писаното слово, английският, както и другите европейски езици, трябва да се бори и срещу латинския език. И макар че в началото на ХV в. се появява богата литература, свързана с народните традиции и написана на английски език (Чосър умира през 1400 г.), латинският продължава да се използва във всеки научен и философски труд, продължава да се преподава в училищата, където английският обикновено отсъства.

Уилям Булъкър. Първата английска граматика, озаглавена Brief Grammar for English[“Кратка английска граматика” (1586)], е дело на Уилям Булъкър, който работи над труда сицели десет години. В уводната част Булъкър описва живота си: научаваме, че е воювал и е обиколил редица европейски страни, че е следвал право и агрономия, докато накрая се посветил на езикознанието. Пак там Булъкърпосочва и мотивите за създаването на граматиката – авторът се ръководи преди всичко от дълбок интерес към проблемите на правописа и от желанието да напише учебник, който да научи хората да пишат правилно. Целта му е да помогне на англичаните да изучават чужди езици и да даде възможност на чужденците да усвоят английския език[54]. В труда си Булъкъротделя внимание на специфичните английски звукове. В главата, посветен на граматиката, се изброяват частите на речта: изменяеми (съществително, глагол и местоимение) и неизменяеми (причастие, наречие, предлог, съюз и междуметие).

По-късно Булъкъриздава и труда Book at large, for the Amendment of Orthographie for English Speech [“Подробна книга за промените на английския правопис” (1580)], в който отново се опитва да наложи идеята за извършването на правописна реформа. Усилията му, както и тези на работилите след него учени, са напразни: английският език продължава да се развива, но правописът му си остава почти непроменен до днес[55].

Уилям Лилие един от най-известните английски учени представители на Ранния Ренесанс.Роден е в Одихем. Завършва университета в Оксфорд и предприема пътувания из Европа. По-късно се установява в Рим, където изучава класическа литература под ръководството на Джулио Помпонио Лето и Джовани Сулпицио. Завръща се в родината си около 1495 г. и, заедно с приятеля си Томас Мор, започва да изучава старогръцки език. Двамата превеждат стихове от старогръцки на латински език и ги издават в книга, озаглавена Progymnasmata [“Предварителни упражнения по реторика” (1518)].

След смъртта на Лили повечето от произведения му на езиковедска тематика са събрани и публикувани в един том, който включва Rudimenta grammatices (“Основи на граматиката”) – морфология и синтаксис на латинския език и Monita paedagogica (“Педагогически наставления”), предназначени за младите учени и др.

Джон Чийк и Томас Смит – нови опити за промяна на английския правопис. Джон Чийк[56] е виден изследовател на класиците и преподавател по гръцки език в университета в Кеймбридж. Съвместно с Томас Смит замисля да наложи ново произношение на старогръцкия език, твърде подобно на онова, което ще се утвърди в Англия през ХІХ в. Двамата учени отново правят опит да наложат фонетичния принцип в английския правопис.

Джон Миншуе виден испанист, граматик и лексикограф от Елизабетинската епоха. Издържа се с уроци по испански език. Творбата, която го прави известен в цяла Европа, е Pleasant and Delightfull Dialogues [“Забавни и увлекателни диалози” (1599, преиздадена през 1623 г.)]. Тя пожънва огромен успех и става обект на адаптация, имитация и дори плагиатство от страна на най-известните по онова време европейски граматици и преводачи.

Трудът е съставен е от три части. Част първа е най-обемиста (400 стр. в три колони) и представя Dictionarie in Spanish and English(“Испанско-английски речник”), както и обратния “Английско-испански речник”. Част втора, озаглавена Spanish Grammar (“Испанска граматика”), разглежда въпроси от областта на граматиката – от правописа и прозодията до синтаксиса. Към тази част авторът добавя множество страници, посветени на фразеологията, както и списък с Words, Phrases, Sentences and Proverbes (“Думи, фрази, пословици и поговорки”), извлечени от произведенията на най-известните испански писатели от епохата. Последната част е представена от самите Pleasant and Delightfull Dialogues in Spanish and English– добре написани, забавни и занимателни диалози на английски и на испански език[57].

Постиженията на уелските граматици. Робърт Гръфид[58]е известен уелски поет и граматик. Не се знае точно къде е роден, нито къде е учил, макар че някои данни говорят в полза на хипотезата, че се е обучавал в Оксфорд или в Кеймбридж. По-късно предприема пътуване из Европа, пребивава в Брюксел и Лувен. Съвременниците му го назовават «доктор», но не е известно кога и къде му е присъдена тази титла.

През 1567 г. публикува в Милано първия том от труда си Dosparth Byrr rhan y ar gyntaf i cymraeg ramadeg– “Граматика на уелския език”[59]. Том втори, посветен на частите на речта, се появява около 1584 г. Том трети и четвърти, посветени на метриката, са публикувани преди 1594 г. Автор е на още две по-малки произведения – колекции от уелски поеми и частичен превод на произведението на Цицерон De senectute (“За старостта”), които в известен смисъл допълват граматиката. Гръфид пръв се опитва да анализира структурата на родния си език, воден от желанието да задоволи любопитството на всеки, който се вълнува от подобни проблеми. Граматиката му безспорно е едно от най-забележителните произведения на епохата.

Джон Дейвид Рис[60]е лекар и граматик, произхождащ от скромно уелско семейство. Учи известно време в Църковния колеж в Оксфорд, след което заминава за континентална Европа. Дипломира са като доктор по медицина в университета в Сиена. Около 1579 г. се завръща в Уелс и практикува лекарската си професия в Кардиф.

По време на престоя си в Европа, Рис публикува две книги. Едната, озаглавена De itаlica pronunciatione[“За италианското произношение” (1569)] е предназначена за сънародниците му, които посещават Италия. Трудът издава добрата езикова подготовка на автора. Другият му труд е уелска граматика, написана на латински език, от която за съжаление до нас не е достигнало никакво копие. След като се завръща в родината си, Рис започва да работи усилено върху най-известното си произведение – уелска граматика, озаглавена Cambrobrytannicae Cymraecaeve Linguae Instituciones et Rudimento. Трудът няма особена научна стойност – авторът му не притежава аналитичните способности и езиковедската нагласа на Гръфид. Независимо от това заслужава да се отбележи, че в граматиката на Рис се откриват данни, които липсват в други подобни трудове от епохата.

Постиженията на немските книжовници и граматици. Родолфус Агриколае виден представител на ранния немски хуманизъм и ревностен защитник на ренесансовите идеи в Германия. Първоначално Агрикола следва в университета в Лувен, където изучава произведенията на класическите латински автори. Латинското му произношение е безукорно, а умението му да води спорове, ненадминато. По-късно заминава за Париж, където продължава да се занимава с класиците под ръководството на Хайнлин фон Щайн. Там се запознава с Йоханес Ройхлин, с когото го свързва сърдечно приятелство.

Агрикола изиграва роля на пионер в изучаването на класиците в Германия и оказва огромно влияние върху съвременниците си. Сред собствените му произведения се открояват педагогическият трактат De studio formando (“За формиране на научното знание”) и философският труд De inventione dialectica (“За създаването на диалектиката”). През 1539 г. в Кьолн излизат пълните му събрани съчинения в четири тома – писма, трактати, поеми и речи – Rudolphi Agricolae Lucubrationes aliquot lectu dignissimae in hunc usque diem nusquam prius editae, per Alardum Amstelodamum (“Няколко работи на Родолфус Агрикола, писани през нощта, достойни за четене до днес, неиздавани преди това, публикувани от Алард от Амстердам”)[61].

Йоханес Ройхлине един от най-известните немски философи хуманисти. През 1470 г. постъпва в университета във Фрайбург и веднага изпъква със задълбочените си познания в областта на филологическите науки. Изпратен е да изучава старогръцки, латински и иврит в Париж. През 1474 г. се премества в Базел, за да задълбочи познанията си по старогръцки език. На следващата година се дипломира, а две години по-късно му е присъдено званието «Магистър в областта на свободните изкуства». По онова време написва Vocabolarius breviloquus(“Кратък латински речник”).

Ройхлин е откроява като активен преводач и ни завещаваценни преводи от класически автори: Ἀπολογία Σωκράτους πρὸς τοὺς Δικαστάς (“Апология на Сократ”) от Ксенофонт, откъси от творби на Лукиан, речи на Демостен и т.н. Превежда и части от творбите на западноевропейските «Отци на църквата». Може би най-голямо значение имат трактатите му в областта на хебраистиката – De rudimentis hebraicis (“За еврейските начала”) и De accentibus et orthographia linguae Hebraicae(“За ударенията и правописа на еврейския език”).

Филип Меланхтон. Истинското име на известния немски ерудит филолог, философ, теолог и поет е Филип Шварцерт. Роден в Бретен, едва 12-годишен постъпва в университета в Хайделберг. По съвет на вуйчо си Йохан Ройхлин, Филип решава да смени фамилното си име: оттогава е известен като Филип Меланхтон, което на гръцки означава «черна земя».

През 1518 г. Меланхтон е вече професор по гръцки език в университета във Витенберг. Откритата лекция, която изнася при постъпването си, мигновено привлича вниманието на Мартин Лутер, който преподава теология в същия университет. Оттогава ги свързва крепко приятелство – Меланхтон възприема протестантските идеи на Лутер и дори го замества като водач на църковната реформа във Витенберг. “Филип Меланхтон е бил много начетен, много ерудиран човек, той е наречен «Учителят на Германия» (Praeceptor Germaniae)”[62].

Като учен се занимава с проблеми от областта на философията, историята, и дори физиката. Превръща се внай-четения автор на своето време: повечето от трудовете му са въведени като задължителни текстове в училища и университети, където се използват до 1800 г.

След Филип Меланхтон немските disciplinae humanae (хуманитарни дисциплини[63]) едва ли имат фигура от ранга на Петрарка, Лоренцо Вала, Еразъм, Скалигер или Бентли. В сферата на филологико-историческите проучвания на античността от началото на ХVІ до средата на ХVІІ век в европейския контекст господства френската традиция. Холандската и британската текст-критика и формално-езикови анализи доминират общоевропейската хуманитарна сцена до началото на ХVІІІ столетие.

Андреев,

2007:15–42

Георг Роленхаген[64]е немски ренесансов писател, драматург, педагог и проповедник. Дълги години Роленхаген оглавява като ректор висшето училище в Магдебург. По-късно завършва университета във Витенберг. През 1567 г. му е присъдена научната степен «Доктор по теология». Автор е на множество творби, сред които се откроява трактатът Deutscher Donat-Aelii Donati declinandi coniugandique paradigmata latino-germanica[“Немският Донат – Латинско-немски парадигми според склонението и спрежението на Елий Донат” (1586)].

Хайнрих Дьорганг[65]е немски испанист. Убеден привърженик на католицизма, пише на латински и издава през 1614 г. в Кьолн испанска граматика, озаглавена Institutiones in linguam hispanicam, admodum faciles, quales antehac nunquam visae(“Много лесен метод, какъвто досега не е съществувал, за изучаване на испански език”), в която споменава за още две свои по-ранни граматични съчинения, написани през 1604 г.: Institutiones in linguam italicam (“Метод за изучаване на италианския език”) и Institutiones in linguam gallicam (“Метод за изучаване на френския език”).

Постиженията на фламандските философи, книжовници и граматици. Еразъм Ротердамски. Космополитна личност, Еразъм Ротердамски[66] е виден фламандски мислител, философ хуманист, теолог и филолог, живял в епохата на религиозните борби между католицизма и реформаторите протестанти.

Еразъм Ротердамски е незаконороден син на католически свещеник. Детството и ранната си младост прекарва в родния си град, след това в Девентер учи латински и старогръцки език. Постъпва в августински манастир, където през 1488 г. е подстриган за монах, а четири години по-късно е ръкоположен за свещеник. През 1495–1499 учи в теологическия факултет на Парижкия университет, тогава един от центровете на схоластиката. След това, през различни периоди от живота си, живее и работи във Франция, Англия, Германия, Италия и Швейцария. Важен за живота му е престоят му в Лондон, където завързва тесни приятелски отношения с Томас Мор и където през 1515 г. получава титлата кралски съветник. Няколко години Еразъм е професор по старогръцки език в университета в Кеймбридж[67].

Еразъм Ротердамски е автор на многобройни съчинения, посветени на разнообразни теми и проблеми от областта на педагогиката, теологията, етиката, филологията и пр. Сред трудовете му се открояват прочутите Adagia – сборник с мисли и афоризми на антични автори и коментари към тях. Запазени са и многобройните писма, които е разменял с редица видни личности. Именно в тях Еразъм разкрива голяма част от възгледите си.

Трябва да се отбележи, че Еразъм доста гъвкаво борави със стила. Неговите научни съчинения са педантично точни и безпристрастни, сатирата му е остра и жлъчна, полемичните творби, въпреки своята категоричност, имат доброжелателен тон[68].

Еразъм считал себе си за гражданин на Европа, а латинския, за свой роден език; владеел до съвършенство и старогръцки език. Задълбочените познания по класически езици му позволяват да ползва текстовете в оригинал и да тълкува Новия завет и произведенията на «Отците на църквата» – завещава на идните поколения нов латински и немски критичен превод на латински и на немски език на библейските текстове. В процеса на създаване на теологическите си разработки Еразъм извършва пряка филологическа дейност, свързана с критичен текстологичен анализ на библейските писания. С името на Еразъм е свързана и приетата днес транскрипция на старогръцката азбука (т.нар. «еразмова транскрипция»), която коригира византийското произношение на някои прости звукове и дифтонги. Най-известното му произведение е Encomion moriae seu laus stultitiae [“Възхвала на глупостта” (1509)] – блестяща сатира в епистоларна форма, посветена на близкия му приятел Томас Мор. Творбата пожънва огромен успех и е преиздавана поне 40 пъти още приживе.

Тонът на произведението е абсолютно сериозен (иронията е в смисъла, а не в стила) – Глупостта съвсем рационално привежда доказателства за своето величие от различни области на човешкия бит и познание. Всъщност Еразъм пародира именно глупостта и невежеството в тези сфери, като не се ограничава с еднозначна критика – на еднакво осмиване са подложени и установените порядки в обществото, и борците за нови порядки, църковното и светското начало, индивидуализмът и колективният дух[69].

Йоханес Деспаутериус. Ян де Шпаутер е известен граматик хуманист. Осемнадесетгодишен постъпва в колеж в Лувен, където учи в продължение на три години латинска граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия и астрономия. След завършването си Деспаутериус започва работа като учител. Публикува редица граматични трактати в областта на латинския език – Syntaxis(“Латински синтаксис”), Ars versificatoria (“Изкуството на стихоплетството”), Grammaticae institutiones pars prima [“Латинска граматика част първа” (1512)] и Ortographia(“Правопис”) – произведения, застъпени във всяко учебно заведение в Западна Европа по онова време.

Постиженията на датските езиковеди. Якоб Мадсен[70]е известен датски езиковед и теолог. Изучава древни и съвременни езици в чужбина през периода 1567–1574. От 1578 г. започва да преподава латински и старогръцки език, както и теология в университета в Копенхаген, а от 1585 година до смъртта си оглавява университета като негов ректор. Мадсен е сред първите европейски учени, които извършват задълбочен езиковедски анализ в областта на фонетиката, поради което с право го наричат «първия фонетик на съвременния свят»[71]. Публикува в Базел труда си De litteris libri duo[“За буквите в две книги” (1586)] – първи европейски трактат по фонетика. От самото заглавие на труда е видно, че учените все още не осъзнават дълбокото различие между звук и буква.

Приносът на унгарците. Унгарският език и унгарската писменост: произход и развитие. Унгарският език принадлежи към групата на угро-финските[72] езици и няма нищо общо с останалите езици в Централна Европа. Говори се от около 14,5 милиона души, от които близо 10 милиона живеят в Унгария, докато останалите унгарските малцинства за разпръснати в седем съседни държави. Най-голямата група (близо милион и половина души) живее в Румъния, най-вече в областта Трансилвания. Останалите унгароговорещи живеят в Словакия, Украйна, Сърбия, Хърватия, Австрия и Словения.

Според запазените исторически документи, през ІХ в. маджарите напускат уралските степи и се отправят към земите на днешната си родина. В историята на маджарския език се очертават следните периоди:

·         протоунгарски – до 1000 г. пр.н.е.;

·         архаичен унгарски – от 1000 г. пр. н.е. до 896 г. н.е.;

·         староунгарски – до ХІV в;

·         средноунгарски – до края на ХVІІІ в.;

·        съвременен унгарски – от края на ХVІІІ в. до днес.

До началото на ХI в. маджарите използвали писменост от рунически тип. Първият християнски крал, въвел латиницата, е Ищван I, Свети Ищван. Руническите писмена продължават да се използват до ХIХ в. само в най-отдалечените части на Трансилвания. По всяка вероятност унгарските руни произлизат от орхонската писменост (т.нар. «сибирски руни»): между унгарските руни и писмеността, използвана от хуните, се откриват множество общи черти.

Първи филологически опити. В началото на ХVІ в. всички автори на научни и исторически съчинения в Унгария все още пишат на латински език. Но именно тогава, както и в останалите европейски страни, в Унгария вече се усеща желание за постепенно изместване на латинския език и налагане на говоримия народен унгарски език. Голяма част от образованите хора обръщат поглед към протестантски настроените среди в Германия, Швейцария и Англия, които по онова време са средища на ренесансовата култура.

Унгарската протестантска литература от ХVІ в. има предимно преводен характер. Повечето учени и писатели са добре запознати със съчиненията на Еразъм Ротердамски и следват насоките, предначертани от великия си предшественик. От началото на ХVІ в. датират първите преводи на Библията, които се характеризират с изключително високо филологическо равнище.

По същото време в страната се появяват и първите речници и родноезикови граматики. Автор на първата Grammatica Hungarolatina (“Унгарско-латинска граматика”), издадена в Краков през 1539 г., е Янош Силвестер. Четири години по-рано Габор Пещи превежда басните на Езоп и съставя речник на шест езика Nomenclatura sex linguarum, Latinae, Italicae, Gallicae, Bohemicae, Hungaricae et Germanicae(“Латинско-италианско-френско-чешко-унгарско-немски речник”).Пак по същото време видният реформатор Матяш Деваи Биро написва Orthographia Vngarica(“Унгарският правопис”) – първото помагало от този род.

Приносът на славянските народи. «Slavia Latina» vs. «Slavia Orthodoxa». В частта, посветена на “Два модела двуезичие у славяните: светът на Slavia Orthodoxa и светът на Slavia Latina”, Мечковска класифицира по следния начин разделението на славянските народи и езици:

Историята на литературните езици в славянския свят и църковно-вероизповедалната история на славянските народи са свързани. Най-дълбоките различия между писмено-литературните традиции на славяните зависят от това, кой език – църковнославянският или латинският – се е утвърдил в качеството си на първи конфесионален език в даден културен ареал. Народите, принадлежащи към ареала Slavia Latina (поляци, чехи, словаци, хървати, словени), попадат в сферата на западнохристиянското (по-късно, католическото) влияние и на латинския език. Народите, принадлежащи към Slavia Orthodoxa (южните славяни – българи, сърби, черногорци, – и източните славяни – руси, украинци, беларуси)[73], приемат православието в неговата византийска редакция; в тяхната църковно-книжовна култура на по-голяма почит е гръцкият език и изобщо гръцкото начало, поради което Свещеното Писание било написано (а богослужението се извършвало) на църковнославянски език, наричан в миналото най-вече славенски или словенски.

Мечковска,

1998:262–263

На друго място в труда си същата авторка ще отбележи следното:

В сферата на Slavia Orthodoxa развитието на писмеността и на литературата се осъществява по пътя на  х и б р и д и з а ц и я т а  между църковнославянския и народния език. У всички тези народи (сърби, българи), както и у източните славяни, е съществувала собствена, относително цялостна словесност, при това именно  е д н а  (а не две), в която църковнославянският и народният език в продължение на векове били възприемани като два различни  с т и л а  , т.е. като две функционални разновидности на един и същи език[74].

Мечковска,

пак там: 264

Постиженията на народите, принадлежащи към света на«Slavia Latina». Историята обвързва в геополитическо отношение чехите, поляците, словените и хърватите със Западна Европа, с едно или друго течение на Римокатолическата църква[75].

Постиженията на чешките ерудити. Чешкият предвестник на Ренесанса – Ян Хус. Ян Хус е роден в селището Хусинец, граничещо с Бавария, в семейство със скромни финансови възможности. Независимо от всички трудности и лишения, през 1393 г. завършва висше образование и защитава научната степен “Бакалавър в областта на свободните изкуства”. През 1394 г. му е присъдена и научната степен “Бакалавър по теология”. Две години по-късно става “Магистър на свободните изкуства”. През 1398 г. е избран за професор, а няколко години по-късно, за декан на Философския факултет в Карловия университет в Прага, който оглавява като ректор от 1402 г.

Ето какво пише за видния предвестник на Реформацията българският историк Янков-Вельовски:

[…] нито имотното състояние, нито общественото положение на родителите на Ян Хус са имали някакво значение за неговото формиране, […] единственият решаващ фактор в това отношение са били личностните му качества, интелектуалните му възможности, безграничната му любов както към науката, така и към отечеството, ценностната му ориентация, степента на гражданската му съвест и социалната му активност. Все пак, обаче, не друг, а самият Ян Хус изрично и в писмен вид обръща специално внимание на обстоятелството, че като студент е бил изпаднал в дълбока бедност, недоимъци и недояждане, и че именно поради това обстоятелство той временно е бил изпаднал в “лошото намерение” да стане свещеник и да придобие материалните облаги, до които никога не се е бил докосвал…

Янков-Вельовски,

2007: 145-154, § 28

Макар да твори главно в областта на теологията, Ян Хус има съществени приноси и за развитието на езикознанието: разработените от него езикови норми водят до постепенно отстраняване на диалектните различия в страната.

В трактата си «Orthographia Bohemica»[76] (1406) Ян Хус предлага допълнения към латинската азбука, за да я направи по-удобна за чехите. За предаването на чешките съскави съгласни и на дългите гласни Хус предлага рационална система от допълнителни диакритични знаци, които да се изписват над определени букви. С развитието на книгопечатането, това довежда до нормализация на чешката писменост. По-късно фонологическите идеи и практическите решения на Ян Хус са използвани в графичните системи на южните славяни, ползващи латиница, в азбучните системи на лужишкия, балтийския и естонския език, както и в международната фонетична транскрипция.

Мечковска,

1998:280

През ХVІ в. преводът на “Кралицка библия” и трудовете на Ян Коменски водят до стабилизиране на книжовния език: той се оформя окончателно през ХІХ в., благодарение на дейността на писателите и езиковедите, които обогатяват речниковия му състав и го изчистват от чуждици.

Първата чешка граматика, публикувана през 1533 г., е съвместно дело на бохемските теолози Вацлав Бенеш Оптат, Петар Гзел и Вацлав Филомат. С този труд представителите на чешкия хуманизъм предприемат опит за нормализиране на говоримия чешки език. Авторите предлагат само частични коментари върху най-характерните черти на чешкия език, поради което първата граматика е непълна и недобре систематизирана. Това вероятно се свързва с факта, че трудът е предназначен за самите чехи, за разлика от първите граматики на други славянски езици, които обикновено са написани от и са предназначени за чужденци.

Ян Блахослав. Първоначално чешкият ерудит и теолог Ян Блахослав следва във Витенберг, където се запознава с Мартин Лутер и с Филип Меланхтон. По-късно, през 1557 г., е избран за епископ на южноморавския град Иванчице. Високообразован учен, Блахослав отдава почти целия си живот на изследователска дейност. Най-съществените му трудове са посветени на филологията и на музиката, както и на теологията и философията. Малко преди смъртта си завършва забележителната Grammatika česká (“Чешка граматика”). В ръкопис от 162 страници Блахослав отразява опита и практическите си наблюдения, придобити по времето, когато работи над превода на Новия Завет[77]. Трудът би могъл да се раздели на две части. В първата част Блахослав анализира и критикува някои неприемливи факти, изложени в граматиката на Бенеш, Гзел и Филомат. Втората част, озаглавена Přidání některých wěcí k Grammatice České příhodných, tomu, kdož chce dobře, totiž włastně, práwě a ozdobně, česky młuwiti i psáti, užitečných (“Подходящи и полезни допълнения към Чешка граматика за всеки, който би желал да пише и да се изразява правилно, точно и богато на чешки език”), съдържа конкретни разсъждения и наблюдения върху спецификата на чешкия език и неговите диалекти.

Ян Амос Коменские виден чешки (моравски) мислител и общественик – основоположник на съвременната педагогика. Предполага се, че е роден в моравското село Нивнице[78].

Коменски произхожда от семейство с утвърдени религиозни традиции, принадлежащо към протестантката общност «Чешки братя». От 1608 до 1610 г. учи в латинско училище, а по-късно получава солидно образование в Академията в Херборн и в Хайделбергския университет.

Поради религиозните си убеждения, Ян Коменски скоро става обект на гонения от страна на католиците. Имигрира в Полша и намира убежище в град Лешно – център на общността «Чешки братя». Именно там, като учител в местната гимназия, Коменски се отдава на изследователска дейност в областта на педагогическите науки.

През 1641 г. заминава за Англия и е поканен да приеме поста на първи президент на Харвардския университет. В продължение на няколко години обикаля из различни европейски страни. През 1650 г. го канят да помогне за организирането на публични училища в Унгария. Именно там приключва работата си върху първия в човешката история илюстрован учебник, наречен Orbis Sensualium Pictus (“Сетивният свят в картинки”), издаден през 1658 г.

Две години по-рано Коменски отново се завръща в Лешно. Там животът му поднася тежко предизвикателство: пожар изпепелява множество негови ценни ръкописи, сред които ръкописите по “Чешко-немски речник”, върху който е работил почти през целия си живот.

Сред трудовете му се открояват Didactica magna(“Велика дидактика”) (вж. Приложение, бел. 12), Informatorium Maternum Eller Moder-Schola(“Майчино училище”), Amphiheatrum universitatis rerum(“Амфитеатър на всички неща”), Janua linguarum reserata(“Отворената врата на езиците”), Fundamenta Grammaticae(“Основи на граматиката”), Grammatica Latina(“Латинска граматика”) и др.   Постиженията на Коменски далеч надхвърлят границите на тогавашна Европа. Съвременниците оценяват високо творческата му дейност и, същевременно, определят като революционни идеите му в областта на психологията и на педагогиката:

Със съчинението си Коменски се надява да помогне за културното възраждане на своята разорена родина. През 1635 г., когато е ректор на гимназията в Лешно, той започва да превежда “Дидактиката“ на латински език, който по това време е международният език на учените хора. При превеждането той изоставя пасажи и мисли, които засягат пряко чешкия народ и чешките условия, разширява други части, формулира по-точно и по-пълно редица основни положения, подобрява композицията на цялото съчинение. Написаната на латински език “Дидактика“ цели вече подобряването на учебното дело във всички страни[79].

Постиженията на полските ерудити.Пьотр Статориус – автор на първата полска граматика. Французин по произход, Пиер Статориус[80]е натурализиран поляк. Учи най-напред в Лозана, а по-късно се установява в Женева, където попада под прякото влияние на Джон Калвин. Виден реформатор калвинист, Статориус е един от преводачите на направения в Брест частичен превод на Библията – Biblia Brzeska [“Библията от Брест”(1563)], автор на първата полска граматика (написана на латински език[81]), озаглавена Polonicae Grammatices Institutio[“Полска граматика” (1568)].

Гжегож Кнапские виден полски драматург и филолог, придобил не само европейска, но и световна слава най-вече благодарение на разработките си в областта на лексикологията (паремиологията).

През периода 1587–1590 Кнапски учи философия и теология първо в Познан, а по-късно в университета във Вилнюс. Изключителната му дарба да усвоява чужди езици му дава възможност да се реализира като преподавател по латински и гръцки език.

Кнапски е автор на забележителни драматургични произведения, написани на изящен латински език. Трагедиите му[82], които обикновено режисира сам, са монументални творби, които рядко се представяли в оригинал пред студенти; по-честа практика било да се рецитират откъси или «диалози» от тях, адаптирани на полски език.

Съществен принос за развитието на полското езикознание от онази епоха има тритомният Thesaurus[83] [“Тезаурус” (1621–1632)] (вж. Приложение, бел. 13) на Кнапски. Най-значими са том І (1500 стр.), който представя триезичния “Полско-латинско-гръцки речник”, и том ІІ (840 стр.), представящ двуезичен “Латинско-полски речник”, оказал огромно влияние за развитието на лексикографията в Литва, Латвия и Русия; по същество том ІІІ представлява типичен фразеологичен речник: изграден от азбучно подредени 1300 статии, том ІІІ[84] включва и изключително добре подбрана сбирка от полски (общонародни и диалектни) паремиологични изрази и техните латински и гръцки съответствия.

Плод на огромна ерудиция и невероятни творчески усилия, “Тезаурус” предлага точни дефиниции за значение и различните смислови нюанси на думите в полския език. По своя оригинален замисъл и прецизен анализ, този труд е безценен езиковедски принос, благодарение на който се кодифицират нормите на полския език, запазили валидността си чак до втората половина на ХVІІІ век, когато полската Комисия за национално образование налага в училищата принципите на единната полска граматика. Преиздаван многократно в съкратен и преработен вариант, “Тезаурус” не престава да се употребява до началото на ХІХ в. и оказва голямо влияние за развитието на само на полския, но и на литовския, латвийския и руския език[85].

Станислав Заборовские автор на два значителни труда – на първия трактат по латински език и на първото помагало по полски правопис Orthographia seu modus recte scribendi et legendi Polonicum idioma [“Правопис или начин за правилно писане и четене на полски език” (около 1513 г.)]. В него Заборовски предлага в азбуката да се въведат няколко допълнителни диакритични знаци над някои букви, за да се подчертае палаталният характер на съответните звукове. Помагалото е преиздавано многократно през периода 1513–1564 г., но, тъй като усложняват значително правописа, нововъведенията на полския езиковед не се възприемат. Заборовски е автор и на помагало по граматика, озаглавено Grammatices rudimenta [“Основи на граматиката (1518)”].

Станислав Мужиновскиe виден полски писател и преводач, автор на първия превод на “Новия Завет” на полски език (1551–1553). През 1544 г. завършва гимназия в Кьонингсберг (вж. Приложение, бел. 14). По време на следването си във Витенберг се запознава с Мартин Лутер и с Филип Меланхтон. Завършва образованието си в италиански университети. Мужиновски е автор на ценното помагало Ortografija polska(“Полски правопис”), в което фиксира правописните норми на полския език, валидни през целия ХVІ в. Пръв превежда на полски език цялостния текст на Новия Завет, издаден в Кьонинсберг през1553 г.

Постиженията на словенските ерудити. Словенският езикпринадлежи към групата на южнославянските езици. Той е официален език в Република Словения. На него говорят още и словенските малцинства в Североизточна Италия, Югоизточна Австрия и Унгария. Словенският език, по броя на хората, които говорят на него, е сред най-малките славянски езици – използват го едва около 2 млн. души. Обаче, по отношение на диалектите, той е може би по-интересен и от големите славянски езици: в него има повече от 40 наречия и говори, разделени в седем основни диалектни групи: корошка, приморска, ровтарска, горенска, доленска, щаерска (щирийска) и панонска. Това деление е резултат на хилядолетното историческо развитие, насочвано и определяно от много вътрешни и външни фактори, за много от които можем само да предполагаме. Един от тях е самото заселване на словенците от две посоки, и, вероятно, от две различни славянски племена – от север през Карпатите, и от югоизток по Сава и Драва нагоре. През цялото Средновековие словенският е силно застрашен от германизация и романизация, като неговата езикова територия постоянно се стеснява. Поради неблагоприятните исторически условия словенският език до средата на ХVІ век е почти изключително език на устното общуване на народа. Неговите обществени функции дотогава са ограничени в църковната и отчасти в юридическата сфера[86].

Написан на латински език, най-древният писмен източник и един от най-старите славянски ръкописи, от който може да се съди за състоянието на словенския диалект, е Brižinski spomeniki (“Брижински откъси” или “Фрайзингски ръкопис”), датиран през периода 972–1093 г.

През ХVІ в. реформаторите протестанти Примож Трубар, Адам Бохорич и Юрий Далматин работят усърдно за нормализирането на словенския и превръщането му в литературен език в епоха, когато в Словения (вж. Приложение, бел. 15) образованите хора говорят на немски и само хората от народа общуват на словенския език.

През периода 1557–1582 г. протестантският свещеник Трубар превежда на словенски четирите Евангелия; две години по-късно Далматин превежда цялата Библия, а Бохорич създава първата словенска граматика. За съжаление опитите на тримата велики реформатори са обречени на неуспех – в империята на Хабсбургите идеите на Реформацията са жестоко преследвани и смазани окончателно.

Постиженията на хърватите. Хърватският език.

Хърватският е официален език в Република Хърватия, един от трите официални езика в Босна и Херцеговина и един от седемте официални езика в Автономна област Войводина (Република Сърбия). На него говорят около 4,6 милиона души. Състои се от три диалекта, наречени според изговора на въпросително-относителното местоимение što, kajи ča: щокавски, кайкавски и чакавски (вж. Приложение, бел. 16). Хърватският стандартен език е базиран на новощокавския ийекавски диалект от западен тип с влияние на другите два диалекта, главно в лексиката. Към края на ІХ век със славянското богослужение словяните получават и книжовен език, старославянския, и писменост, глаголицата. Писмеността бързо се разпространява, а в литургичните и нелитургичните (религиозните и светските) текстове доста бързо навлизат, макар и с различна интензивност и обсег на влияние, черти от народния език, на първо място от чакавския диалект. За известен период хърватите използват едновременно два книжовни езика: хърватска редакция на старославянския (църковнославянския) на чакавска основа, за литургични книги, и хибриден (смесен) тип книжовен език: народен език с черти на църковнославянски, като стилистично средство за нелитургични текстове (до началото на ХІV век – и за юридически)[87].

В общи линии се очертават следните шест основни периода, които маркират историческото развитие на хърватския език[88]:

·         начален период, който започва с приемането на глаголицата[89] и продължава до края на ХV в.: характеризира се с подчертано надмощие на чакавските говори в развитието на средновековната глаголическа литература, но и с постепенното налагане на т.нар. «западна кирилица» и на латинската азбука;

·         ХVІ в. – период на постепенно развитие на местните (областните) литератури: през този период се постига относително равновесие между трите основни наречия (чакавско, кайкавско и щокавско) и се формират “два териториални комплекса – северозападен (северночакавско-кайкавски) и югоизточен (южночакавско-щокавски); отмиране на глаголицата” (Иванова, пак там);

·         от началото на ХVІІ в. до първата половина на ХVІІІ в. – период, през който се наблюдава прощокавска ориентация в югоизточния комплекс, придружен от все по-явния упадък на западната кирилица;

·         от втората половина на ХVІІІ в. до първите десетилетия на ХІХ в. – “налагане на икавския и ийекавския новощокавски книжовноезиков тип като единствен писмен език в югоизточния комплекс – начало на стандартизацията на този език и засилване на влиянието му върху североизточния комплекс; утвърждаване на латиницата и съзнателен процес на конвергенция в областта на правописа и графиката (Иванова, пак там);

·         период на т.нар. «Хърватско Възраждане» ― характеризира се с “постепенно присъединяване на северозападния към югоизточния комплекс, развитие на стандарта с толерантност към предходните книжовни традиции и към говорната пъстрота; постепенно елиминиране на икавско-ийекавската двойственост; борба между концепциите на различни филологически школи за оптимален тип книжовен език, стремеж към преодоляване на езиковия регионализъм; на границата между ХІХ и ХХ в. – формиране на книжовен език на новощокавска основа с нова физиономия и победа на фонематичния принцип в правописа” (Иванова, пак там);

·         ХХ в. – “консолидиране на стандарта, формиране на новочакавската и на новокайкавската литература на диалектна основа” (Иванова, пак там).

Първи писмени паметници. Сред първите най-важни хърватски писмени паметници е т.нар. «Башчанска плоча», датирана около 1100 г.

След приблизително 150-годишна история на проучването остава открит въпросът за разчитането и интерпретацията на текста. Плочата е ляв плутей (преграда на църковния септум, отделящ мястото на монашеския хор от миряните). Текстът е препис от манастирски ръкописен картулар и е продължавал върху плутей от другата страна (т.нар. Втора Башчанска плоча). Съдържанието не отразява събития от едно и също време... […]. Графичните особености на паметника отразяват прехода от по-старата обла към хърватската ъглеста глаголица; употребени са буквени знаци от кирилицата и латиницата.

Иванова,

цит. съч.:118–119

Най-старите хърватски паметници, записани на чакавски диалект, са Istarski razvod [“Истърски развод” или “Разделянето на Истра” (1275–1395 )] и Vinodolski zakon [“Винодолски кодекс” (1288)] (вж. Приложение, бел. 17).

На книжовния хърватски език се развива богатата хърватска средновековна литература (жития на светци, повести, романи, духовна поезия, църковни мистерии), в по-голямата си част преводна. Заедно с глаголицата, доста рано се появява и западната кирилица, т.нар. «босанчица» (Босна и Херцеговина, Южна Далмация, Дубровник) и латиницата (Далмация, Истра). Първият текст, написан изцяло на щокавски диалект, е Ватиканският хърватски молитвеник, възникнал към 1400 г. В развитието на хърватската литература, култура и език този период е много важен. Създават се значими творби не само с историческа, но и с трайна културна стойност. Чрез тях хърватският книжовен език запазва непрекъснато наследството си от ХІ в. до днес, предимно в лексикалното богатство и фразеологията[90].

Първи езиковедски трудове. Фауст Вранчиче виден хърватски хуманист философ, историк, дипломат, лексикограф и изобретател. Прочува се най-вече благодарение на многоезичния речник Dictionarium quinque nobilissimarum Europeae linguarum; Latinae, Italicae, Germanicae, Dalmaticae et Hungaricae[“Речник на пет благородни европейски езици – латински, италиански, немски, хърватски и унгарски” (Венеция, 1595)], в който всеки език е представен от по 5000 речникови статии.

Бартол Кашич. ХVІ в. бележи период на усилена дейност за създаване на общонационален език. Първата граматика на хърватския книжовен език е дело на Бартол Кашич. Озаглавена Institutionum linguae illyricae libri duo (“Граматика на илирийския език в две книги”) (вж. Приложение, бел. 18), тя излиза в Рим през 1604 г. В основата й е залегнал чакавският диалект, но се забелязват и примеси от щокавските говори. По-късно, докато обикаля хърватските краища под турска власт, Кашич осъзнава, че щокавският диалект е най-разпространен сред всички народни говори и, в този смисъл, е най-подходящ да залегне в основата на книжовния език.

Бартол Кашич е известен и като автор на първия цялостен хърватски превод на Библията и на хърватско-италиански речник, но и двете (съчинения – бел. а.), за съжаление, остават само в ръкопис (за пръв път преводът на Кашич на Библията е отпечатан едва през 2000 г.). Публикува редица религиозни и религиозно-поучителни творби, от които най-значителна е “Римският ритуал” (Ritual rimski), Рим (1640), която всекидневно се използва на обширна територия, като по този начин оказва значително влияние върху хърватския книжовен език и за него има онази роля, която у останалите европейски народи изиграват публикуваните преводи на Библията[91].

Постиженията на народите, принадлежащи към света на «Slavia Orthodoxa». В статия, посветена на постиженията на източнославянските граматици, Кузминова подчертава следното важно обстоятелство:

Ключово значение за реконструкцията на езиковото съзнание на книжовниците от края на ХVІ–ХVІІ в. имат данните, отразяващи метаезиковата им дейност и най-вече данните, които ни предоставят сътворените от тях граматики. […]. Първите славянски граматики, възникнали във връзка с езиковата нормализация в Югозападните Руски земи (вж. Приложение, бел. 19) в края на ХVІ и началото на ХVІІ в., заемат особено място в развитието на филологическата традиция. […]. Като систематизира нормативните форми, като установява правилата за образуването и идентификацията им, граматиката концентрира най-специализираното знание за езика, разбирането за езиковата структура от страна на съответните носители, експлицира езиковия идеал на дадено общество. Граматичното описание представя едновременно фиксацията на езика и на мисълта за езика, а на свой ред фиксацията, съставляваща спецификата на жанра, превръща граматиката в потенциално неизчерпаем източник за историята на литературния език, предоставящ максимални възможности за реконструкция на езиковото съзнание.

Кузминова,

2000:65–66

Лаврентий Зизаний. Първоначално Лаврентий Зизаний учителства в Лвов. През 1592 г. се премества в Брест, а по-късно се установява във Вилнюс, където през 1596 г. издава своята църковнославянска граматика, озаглавена Грамматика Словенска совершеннаго искусства осми частей слова и иных нужных новоставлений.... Написана съгласно най-добрите старогръцки и латински образци[92], тази граматика е един от първите паметници на източнославянската филология. С труда си Зизаний си поставя за цел да докаже, че църковнославянският език е напълно равностоен на старогръцкия. Авторът не преследва описателни или нормативни цели – предписанията му понякога се отклоняват чувствително от тогавашната езикова реалност[93].

Граматиката на Зизаний е съставена под формата на въпроси и отговори. Първата глава е посветена на граматиката; втората – на правописа. Гласните звукове се делят на дълги, кратки и двугласни – деление, което заляга и в основите на принципите на стихосложението[94]. Зизаний установява наличие на: осем части на речта[95], шест падежа (предложният падеж се причислява към дателния), десет склонения при имената[96]. При глагола различава две спрежения, четири наклонения, пет залога и пет времена – сегашно, минало[97], несвършено («протяжно вместо свършено»), пресвършено и бъдеще[98].

Мелетий Смотрицки. Син на Герасим Смотрицки – първият ректор на Острожската школа (вж. Приложение, бел. 20). Мелетий Смотрицки[99] получава началното си образование именно в тази школа, където, под ръководството на баща си и на гръцкия учител Кирил Лукарис (вж. Приложение, бел. 21), усъвършенства познанията си по църковнославянски (вж. Приложение, бел. 22) и гръцки език. По-късно пътува из Европа, слуша лекции в различни протестантски университети в Лайпциг, Витенберг, Нюрнберг.

Смотрицки се намесва активно в национално-религиозните борби. С псевдонима «Теофил Ортолог» издава на полски език знаменития си труд Θρηνος [“Плач” (1610)].

В съчинението си, като ги призовава да се осъзнаят, авторът бичува епископите, присъединили се към Унията; същевременно критикува и недобросъвестността и злоупотребите на православното духовенство. В полемиката срещу католиците Смотрицки се проявява като високо ерудирана енциклопедична личност – споменава и цитира повече от 140 автори, сред които имена не само на «Отци на църквата», но и на много антични и възрожденски учени и писатели. Благодарение на своя труд Смотрицки придобива огромна популярност сред православните християни: както споменава самият той, някои негови съвременници възприемали книгата му като равностойна на трудовете на Йоан Златоуст и били готови да отдадат душите и живота си за нея[100].

През периода 1618–1619 г. Смотрицки издава основния си труд Грамматiки славенския правильное сvнтагма[101], преработван, преиздаван и превеждан многократно. “Граматиката” на Мелетий Смотрицки се превръща в основа на църковнославянската граматична наука през следващите два века.

“Граматиката” на Смотрицки е изключителен паметник на славянската граматична мисъл. Състои се от следните части: правопис, етимология, синтаксис, прозодия. Като следва модела на гръцките граматики, трудът на Смотрицки отразява специфичните явления на църковнославянския език. Авторските постиженията са свързани с: а) установяване на специфичните особености на падежната система на славянските езици (в това отношение Смотрицки изпреварва западноевропейските граматици, които извеждат падежите на живите езици според нормите на латинския синтаксис); б) установяване на две спрежения при глагола; в) определяне (все още не съвсем точно) на вида на глаголите и т.н.; г) отбелязване на излишните букви в славянската азбука. В “Граматиката” на Смотрицки е отделено място и на раздел, посветен на принципите на стихосложението. […]. Трудът изобилства от примери, които спомагат за усвояването на граматичните правила[102].

Мечковска оценява по следния начин цялостния езиковедски принос на Смотрицки:

[…] граматиката на Мелетий Смотрицки е мощна филологическа акция в защита на култовия надетнически език на Slavia Orthodoxa.

Същевременно в позицията на Смотрицки се открояват и нови аспекти. В граматиката му отсъства широко разпространеното в православната книжовност отношение към църковнославянския като към свещен и изключителен език; липсват и обичайните за православието разсъждения за особената «благодат» на «славенския» език или за превъзходството му над латинския. Мелетий Смотрицки не оценява езиците въз основа на вероизповедални принципи и, de facto, признава равноправието им.

В граматиката на Смотрицки в значителна степен се снема противопоставянето между църковнославянския (в качеството му на свещен език) и простонародния («говоримия език»), дотогава смятан за несвещен светски език. В предговора към творбата си, написана на говорим народен език, Смотрицки препоръчва да се обръщат именно към нея при изучаването на славенския език. В текста на произведението той често обяснява църковнославянските форми и изрази с помощта на говоримия език, и дори превежда на него библейски стихове.

Мечковска,

1998:284

Ян Петрович Ужевиче украински и белоруски граматик. Самият той изписва името си Іωаннъ Ужевичъ Словянинъ, Ioannes Usevicius Sclavonus, Ioannes Ugevicius Sclavonus; в списъка на студентите от Краковския университет е записан като Ioannes Petri Uzewicz.

За живота му се знае твърде малко. От 1643 г. следва в Краковския университет, а през 1643 г. вече е студент в Париж. В историята на езикознанието е известен като автор на първата граматика на общия литературен език на украинци и беларуси, наричан от самия Ужевич «lingua popularis», т.е. «народен», «разговорен» език» (вж. Приложение, бел. 23). В Грамматыка словенская ясно личи сравнителният подход на автора. Известни са две версии – първата е издадена в Париж през 1643; втората, в Арас (вж. Приложение, бел. 24) две години по-късно (1645). В труда си Ужевич следва най-вече образците, създадени от Статориус и Смотрицки. Понякога авторът употребява паралелно «украински» и «белоруски» варианти. Някои учени приемат, че описаният в граматиката на Ужевич език е украинският; други се опитват да докажат, че става дума за беларуския език.

ПРИЛОЖЕНИЕ

пояснителни БЕЛЕЖКИ

1.   Истинското му име е Антонио Мартинес де Кала и Харава (Antonio Martínez de Cala y Jarava). Роден е в селището Лебриха, Южна Испания. Напуска родната си Андалусия, заминава за Саламанка и остава там близо 5 години. На 19 годишна възраст се установява в Болоня, където изучава класически езици – старогръцки, латински и иврит.

2.   Сервантес твърди, че по негово време всички французи желаели да изучават испански език. Почти век по-рано, през 1525 г., войските на Карл V разгромяват Франция, но тогава положението е съвсем различно. Историк разказва как – докато прекосявал бойното поле, воден от заловилите го испанци, – Франсоа І срещал на всяка крачка групички пленени френски войници и “ги поздравявал шеговито, като също така шеговито им вменявал да научат испански език и да плащат добре на учителите си, защото това щяло да им се отрази добре”. Победеният крал изрекъл това на шега, но през януари 1615 г. Луи ХІІІ постъпил точно така, при това съвсем не на шега – наел си учител по испански език, на когото плащал по кралски, а това наистина му се отразило добре, понежe през октомври същата година сключил брак с една от дъщерите на краля на Испания Филип ІІІ. По http://www.ciudadseva.com/textos/otros/apogeo.htm.

3.   Понятие от областта на реториката. Произлиза от лат. дума tropus, която на свой ред е от гръцки произход – τρόπος означава ‘пренос’ – пренасяне или използване на дадена дума в «преносен» смисъл за означаване на различно понятие.

4.   Богиня на познанието и на изкуствата в римската митология.

5.   “Херменевтика(от гр. ερμηνεύω, ‘тълкуващ’, ‘обясняващ’) е теорията и умението за интерпретиране на стари, главно литературни текстове с оглед на произхода, езика и съдържанието им. В областта на херменевтиката попада всичко, което може да бъде разбрано, включително предметите, които – притежавайки собствена история, която означава нещо специално за определен човек или група – също могат да бъдат разглеждани като текстове. Тълкуването предполага преди всичко знание не само за изследваното явление, но и за неговия контекст. Трябва да са известни мястото, участниците, времето, в което се разглежда даденият обект. След това идва интерпретацията – да се открие значението на явлението, да се анализира през гледната точка на съвремието и изследователя. Накрая идва разбирането – гледните точки се съпоставят и след тяхното обобщение се достига до по-пълно знание за нещата”. —http://bg.wikipedia.org/wiki/Херменевтика. От езиковедска гледна точка Ст. Димитрова (цит. съч.: 18) ни предлага следната дефиниция на същността на херменевтиката или “[…] теорията на интерпретацията на текста, защото именно тя дава широки възможности за анализ на фактора адресат на текста, за анализ на механизмите на адекватното възприемане и тълкуване на текста. Този факт не е отбягнал от погледа на някои представители на близки до лингвистиката хуманитарни области, например в книгата на В. Хализев по теория на литературата (1999) има цяла глава “Херменевтика”. Това е едно от многото доказателства, че херменевтиката, макар и възникнала в дълбока древност, става изключително актуална в наше време поради факта, че именно тя стимулира изследването не толкова на отделните езикови единици, класове и дори категории, а на междукатегориалните връзки, в зоната на които се извършват не само синтез, но и отвличане от едни или други връзки на дадената категория с другите граматични категории”.

6.   Италианският печатар Алдо Мануцио и неговият син Паоло Мануцио изпитват преклонение пред античната литература, написана на старогръцки и на латински език и посвещават живота, репутацията и богатството си, за да популяризират отдавна забравените класически автори. По http://bg.wikipedia.org/wiki/Алдо_Мануцио.

7.   Френски поет и полемист. Учи езици, философия и право в университета във Валанс. Взема дейно участие в разгорещените спорове около правописната реформа на Мегре с трактата си Réplique de Guillaume Des Autelz aux furieuses défenses de Louis Meigret [“Реплика на Гийом дез’Отел срещу яростните защити на Луи Мегре” (1556)].

8.   Лоренцо Фрачосини е италиански граматик, лексикограф и преводач. До нас са достигнали твърде оскъдни и непроверени данни за живота му. След кратък престой в родната си Флоренция заминава за Сиена, където преподава италиански и испански език. Автор е на великолепен, многократно преиздаван речник – Vocabolario italiano e spagnolo [“Италианско-испански речник” (1620)], който по-късно се превръща в основа на множество други подобни трудове в цяла Европа и по-специално във Франция. Написал е също така Grammatica spagnuola ed italiana [“Италианска и испанска граматика” (1624)] и няколко труда на латински език. По http://es.wikipedia.org/wiki/Lorenzo_Franciosini.

9.   Посветена на монголския завоевател Тимур (Тамерлан), драмата му Tamburlaine the Great [“Тамерлан Велики” (1587)], публикувана през 1590 година пожънва огромен успех. “Написано на забележително гъвкав английския език, изпъстрен с постоянни, дълбоки размишления (особено в първата част), “Тамерлан Велики” е първото драматично произведение, което изоставя езиковата скованост на ерата Тюдор и оставя забележителна следа в английската литература. Някои литературни критици отбелязват прякото влияние на тази творба върху първите драми на Шекспир – трите части на “Хенри VІ”. Още в Пролога Марлоу ни предупреждава, че ще използва «музикални и ритмични тънкости». Що се отнася до литературната техника, може да се каже, че тази историческа драма е пръв опит за експеримент в областта на драматургията – опит за съчетаване на петстъпния ямб с бели (свободни, неримувани) стихове, които рязко контрастират с асонантния (хармоничен, съзвучен) десетосричен стих, използван дотогава”. —http://www.agapea.com/libros/El-judio-de-Malta-Eduardo-II-isbn-8437621119-i.htm. На огромен успех се радва и драмата му The Famous Tragedy of the Rich Jew of Malta [“Прочутата трагедия на богатия евреин от Малта” (написана през 1589, изиграна пред публика през 1592 и публикувана през1633 г.)], която две години по-късно Шекспир ще използва като основа на известната си творба “Венецианският търговец”. Най-известното произведение на Марлоу е The tragical History of Doctor Faustus [“Трагедията на доктор Фауст” или “Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст” (около 1604 г.)].

10.   Автор е на прочути трагедии като Titus Andronicus[“Тит Андроник” (1594)]; Julius Caesar [“Юлий Цезар” (1599)]; Romeo and Juliet [“Ромео и Жулиета” (1595)]; Hamlet [“Хамлет” (1601)]; King Lear [“Крал Лир” (1605)]; Othello [“Отело” (1604)]; Macbeth [“Макбет” (1606)]; Antony and Cleopatra [“Антоний и Клеопатра” (1607)] и др. Най-известните му комедии са: Taming of the Shrew [“Укротяване на опърничавата” (1589)]; The Comedy of Errors [“Комедия от грешки” (1592)]; A Midsummer Night's Dream [“Сън в лятна нощ” (1596)]; The Merchant of Venice [“Венецианският търговец” (1596)]; The Merry Wives of Windsor [“Веселите уйндзорки” (1598)]; Twelfth Night or What You Will [“Дванайста нощ” (1600)] и др.

11.   Нашествието на норманите (викингите) променя същественоанглийската история, променя английския език и култура, и поставя началото на съперничеството с Франция, което продължава с прекъсвания до XIX век.

12.   Думата дидактика произлиза от субстантивираното гръцко прилагателно διδακτικός, ή, όν, което означава ‘готов, подготвен за обучение’. Независимо от факта, че коренът на лексемата се отнася най-вече към глаголи като ‘показвам’ и ‘обучавам’ (διδάσκω), няма съмнение, че дидактиката е пряко ориентирана към преподавателския процес. По http://www.ub.es/histodidactica/articulos/tofol-trepat.htm. “Понятието дидактичен в древността се е разбирало като нравоучителен, назидателен, поучителен или подчинен на някакви канони. […]. “Велика дидактика” е основното педагогическо съчинение на Ян Амос Коменски. С него той изпъква като създател на първата цялостна система на педагогиката в историята на педагогическата мисъл. Ян Амос Коменски работи над това класическо съчинение повече от 10 години. Замисля го през време на гонението му като член и свещеник на сектата «Чешки братя». В замъка Вилчец, където има библиотека, той попада на наскоро издадената на немски език “Дидактика“ на Елиа Боден. Беглото запознаване с тази дидактика го подтиква да се залови да напише друга, своя дидактика. В селцето Слупно, където се крие, той нахвърля плана на своята дидактика и написва много глави от нея (1625–1627). Принуден да напусне родината си, той се вижда заставен да прекъсне писането. В първоначалната редакция на чешки език съчинението бива завършено в Лешно (Полша) през 1632 г. Този текст разглежда редица въпроси с оглед на конкретни чешки условия”. —http://bg.wikipedia.org/wiki/Дидактика.

13.   “Тезàурус (от гръцки θησαυρός – ‘съкровище’) в съвременната лингвистика e особен вид речник с обща или специална лексика, в който се посочват семантични отношения (синоними, антоними, пароними, хипоними, хипероними и т.н.) между лексикалните единици. […]. За разлика от тълковния речник, тезаурусът позволява да се поясни смисълът не само с помощта на определение, но и чрез съотнасяне на думата с други понятия и техни групи, благодарение на което може да се използва в системите за изкуствен интелект. В миналото с термина “тезаурус” са се означавали предимно речници, представящи лексиката на езика с максимална пълнота и с примери за нейната употреба в писмената реч”. —http://bg.wikipedia.org/wiki/Тезаурус.

14.   Königsberg (полски: Królewiec) е един от главните градове на Тевтонския орден, а по-късно център на Източна Прусия. Основан през ХІІІ в. от чешкия крал Отакар ІІ Пшемисъл, той е наречен така именно в негова чест: «Кьонингсберг» означава буквално “Кралска твърдина”. През периода ХVІ–ХІХ в. градът се превръща в притегателен център за представителите на различни култури, а по улиците му се долавя реч на немски, полски, литовски и латински език. През ХVІ в. в Кьонингсберг са издадени стотици книги от полски автори, между които и първият полски речник – големият Lexicon Latino-Polonicum [“Латинско-полски речник” (1564)] на Ян Мончински.

15.   Първоначално Словения е част от Свещената Римска империя, по-късно, част от Австрийската и накрая, част от Австро-унгарската империя.

16.   “Чакавският диалект обхваща средна и източна Истрия; Хърватското приморие от Карловац на юг – под Оточац; Кварнерските острови; далматинските острови до Ластово и Корчула и далматинското крайбрежие около Задар, Шибеник и Трогир, околностите на Силит и западната част на п-ов Плешац. Кайкавският диалект е разпространен в северозападната част на Хърватско (във вараждинската, загребската и отчасти крижевашко-беловарската област) и Горски котар. Щокавският диалект заема останалата част от сърбохърватската / хърватскосръбската диасистема. Той има най-широко разпространение вследствие на миграциите, предизвикани от турското нашествие на Балканите. […]. Тъй като носители на сърбохърватската / хърватскосръбската диасистема са различни народи и етнически групи, на нейна основа възникват разнообразни книжовноезикови традиции” (Иванова 2000: 7; 9).

17.   “Винодолският кодекс” е най-древният юридически текст на хърватски език и вторият по древност документ, написан на славянски език. Възниква в резултат от споразумението на девет Винодолски общини от епохата. Написано на курсивна глаголица, запазеното копие от ХVІ в. съдържа 75 статии. По http://www.kvarner.hr/kultura/esp/glagolitica.html.

18.   В случая става въпрос за хърватския език. В труда си Кашиш използва термина илирийски език, защото хърватският по онова време бил назоваван с различни термини – далматински, илирийски и др. Езикът на древните илири “е мъртъв индоевропейски език, който се е говорел в западната част на Балканския полуостров, на територията, където са живеели илирийските племена. Тази територия съвпада с територията на днешните Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, и Черна Гора. Езикът изчезва по време на римската колонизация на Балканите. До наше време са запазени много малко сведения за този език (преки данни и текстове липсват) и затова е много трудно да се направи класификация на илирийския език и да се определи с точност неговото място сред индоевропейските езици”. —http://bg.wikipedia.org/wiki/Илирийски_език.

19.   “В термина «Юго-Западна Русия» (или «Югозападни Руски земи») се влага различно съдържание в зависимост от описвания исторически период. През периода на т.нар. «Киевска Рус» (X–XII в.) с него се назовава […] Галицко-Волинското княжество. След отслабването на Киев и по времето на Златната Орда (XIII–XV в.) с този термин се обозначават руските земи под егидата на Литва и Полша. След Люблинската уния (от XVI в.) така започват да се наричат само руските земи, преминали към Полша (днешна Украйна)”. —http://dic.academic.ru/dic.nsf/ruwiki/705080. Галицко-Волинското княжество, със столица град Галич, възниква в Югозападна Русия, в басейна на реките Горен Днестър и Западен Буг (ХІІ–ХІV в.). Обединител на княжеството става княз Роман Мстиславич. ХІІІ в. бележи разцвета на княжеството при княз Даниил Романович. През 1340 г. то е завладяно от литовците. “Люблинската уния е съюзен договор, сключен между Кралство Полша и Великото литовско княжество през 1569 г. […]. С нея двете държави се обединяват в обща държава, наречена Жечпосполита и съществувала до 1795 г., когато се извършва третата подялба на Жечпосполита между Русия, Австрия и Прусия”. —http://bg.wikipedia.org/wiki/Люблинска_уния.

20.   Основана през периода 1577–1580 г. от киевския княз Константин Константинович Острожски, школата имала за цел да задълбочи образованието на православните духовници и да ги подготви за ефективна защита на православието срещу католицизма. Програмата включвала обучение по славянски, гръцки и латински език, както и по т.нар.. «либерални науки». Методите на преподавателите в Острожската школа й извоювали висок престиж и слава. Князът имал намерение да я преобразува по модела на западноевропейските университети, но не успял да го осъществи докрай. По http://www.wikiznanie.ru/ru-wz/index.php/Острожская_школа.

21.   “... цариградски патриарх от 1620 г. Преди това е александрийски патриарх. Той въвежда в богослужението днешните кръгли владишки корони. Става таен калвинист. Ръкописът на неговия Символ на вярата e запазен в Женева. Кирил се опитва да реформира Православната църква. Йезуитите го обвиняват пред Високата порта в държавна измяна, след което е екзекутиран от турците...”. ―http://bg.wikipedia.org/wiki/Кирил_Лукарис.

22.   “Църковнославянският език или черковнославянският език е порусен във фонетично отношение, но сравнително запазен в синтактическо и лексикално отношение вариант на старобългарския език. Самото наименование църковнославянски показва функциите на този език – той се използва като книжовен предимно за религиозни цели.” —http://bg.wikipedia.org/wiki/Църковнославянски_език.

23.   “Старобелоруски или рутенски език (на белоруски Старабеларуская мова) е бил източнославянски език с историческо значение. Той се е говорел след 1569 в източните славянски територии на Полско-литовската държава. Произхождащ от староруски език, старобелоруски е прародителят на съвременния белоруски. Понякога дори е наричан “западно руски” (на руски западнорусский язык). Тъй като рутенският винаги е бил, така да се каже, разговорна, непрестижна противоположност на църковнославянския език, той е бил и все още е наричан често проста(я) мова (буквално “прост език”). Когато Източна Европа постепенно се освободила от “татарското иго”, се появили четирима принца, които приели титлата велик княз. Двама от тях започнали да събират източнославянските територии: единият в Москва, другият във Вилнюс. В резултат на тези дейности се появили две предимно източнославянски държави, Великото московско княжество (на руски Великое Княжество Московское), което накрая се разгърнало в Руската Империя, и Великото литовско княжество (на старокнижовен литовски Didi Kunigiste Letuvos, на беларуски Вялікае Княства Літоўскае, на украински Велике князівство Литовське), което заемало, грубо казано, земите на съвременен Беларус, Украйна и Литва, а по-късно се съединило с Полша, за да образува Полско-литовската държава. От езикова гледна точка двете държави продължили да използват местните разновидности на книжовния език на Киевска Русия, но заради огромното влияние на полския на запад и на църковнославянския на изток те постепенно израснали в два различни книжовни езика: рутенски в Литва и Жечпосполита и (старо)руски в Московското княжество. И двата са се наричали Руский […] или Словенский (Славянски), само когато е имало нужда от разграничаване между книжовния език на Московската държава и този на Литва, първият се е наричал Московский “Руски” (и рядко вторият Литвинский “Литовски”)”. —http://bg.wikipedia.org/wiki/Рутенски_език.

24.  Френски град (Arras), столица на Департамент Па-дьо-Кале в североизточната част на страната.

Библиография[103]

Алонсо 1951a: A. Alonso.Formación del timbre ciceante en la c, z española. Nueva Revista de Filología Hispánica V (3): 263–312.

Алонсо 1951б: A. Alonso.Identificación de gramáticos españoles clásicos. Revista de Filología Española 35: 221–236.

Алонсо 19672: A. Alonso.De la pronunciación medieval a la modernaI.Madrid: “Gredos”.

Андреев 2007: Я. Андреев. Структурни промени във филологико-историческата културология. Социологически проблеми 39: 15–42.

Брева-Кларамонте 1994: M. Breva-Claramonte.La didáctica de las lenguas en el Renacimiento. Juan Luis Vives y Pedro Simón Abril. Con selección de textos. Bilbao: Universidad de Deusto.

Будагов 1965: Р. А. Будагов Введение в науку о языке. Москва: “Просвещение”.

Валдес 1997: J. deValdés. Obras completas. I. Diálogos. Escritos espirituales. Cartas. Madrid: “Biblioteca Castro”.

Голенищев-Кутузов 1963: И. Н. Голенищев-Кутузов. Итальянское Возрождение и славянские литературы ХV – ХVІ веков. Москва: Изд-во АН СССР.

Естапа Агреми 1983: R. Estapá Agremí. La primera gramática del ingles: «Pamphlet for Grammar» de William Bullokar. Revista Española de Lingüística 13(2): 283–296.

Иванова 2000: Н. Иванова. История на сръбския и хърватския книжовен език. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”:

Кузминова 2000: Е. А. Кузьминова. Экзегеза грамматики Юго-западной Руси конца ХVІ–ХVІІ в. Древняя Русь. Вопросы медиевистики 1: 65–70.

Лашкова 2000: Л. Лашкова. Увод в сравнителната граматика на славянските езици. София: ИК “ЕМАС”.

Лопе Бланч 1998: J. M. Lope Blanch. Giovanni Miranda. Osservationi della lingua castigliana. Edición facsimilar. Estudio de Juan M. Lope Blanch. México: UNAM.

Мечковска 1998: Н. Б. Мечковская. Язык и религия. Лекции по филологии и истории религий. Москва: Агентсво “ФАИР”.

Монтесинос 1928: J. F. Montesinos.Juan de Valdés (1535). Diálogo de la lengua. Madrid:“Espasa-Calpe”.

Мунен 1978:G. Mounin.Historia de la lingüística desde los orígenes al siglo XX. La Habana: “Editorial de Ciencias Sociales”.

Робинс 19844: R. H. Robins. Brevehistoriadelalingüística. Madrid: Paraninfo, S.A.

Roldán Pérez 1976:A. Roldán Pérez.Motivaciones para el estudio del español en las gramáticas del siglo XVI. Revista de Filología EspañolaLVIII: 201–229.

Санчес 1992: D. Sánchez.Historia de la enseñanza del español como lengua extranjera. Madrid: S.G.E.L.

Санчес 1997:A. Sánchez.Los métodos de la enseñanza de idiomas. Evolución histórica y análisis didáctico. Madrid: S.G.E.L.

Товар и Пинта Льоренте 1941: A. Tovar, M. de la Pinta Llorente. Procesos inquisitoriales contra Francisco Sánchez de las Brozas. Madrid: “Instituto Antonio de Nebrija”.

Янков-Вельовски 2007: Я. Янков-Вельовски. Политически и правни учения. (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 6. Средновековие. Книга 3. Европа. София: “Янус”.

 

 

обратно нагоре