Нивата на лингвистичен анализ
1. Проблемът.
Една от най-влиятелните разработки, посветени на анализа на езика като система, е статията на Емил Бенвенист “Нива на лингвистичен анализ” (Benveniste 1971). В тази статия Бенвенист твърди, най-общо, следното:
1/ Езикът е (формална) система от дискретни единици, организирани в йерархични нива. Една езикова единица е изградена от единици от по-ниско ниво (конституенти), които изграждат формата й. На свой ред, същата тази единица е интегратор за единици от по-високото ниво, и в това се състои значението й.
2/ Основна единица на езика е думата. Думата е изградена от фонеми и е интегратор на изречението.
3/ Тъй като езикът е формална система, методите за изследването му също следва да бъдат формални (реалността на обекта не може да се отдели от методите, които се използват). Според Бенвенист, подходящ метод е разработеният от американските структуралисти дистрибутивен анализ, чиито операции сегментиране и субституция позволяват дефинирането на елементите на основата на парадигматични и синтагматични отношения.
Макар и на пръв поглед горните твърдения да звучат смислено и логично, тяхното неподкрепено с аргументи постулиране не е оправдано: в хода на лингвистичния анализ формалната йерархия, състояща се от добре разграничени нива и дискретни единици с ясен статут, повдига много въпроси. На поставянето, ако не решаването, на някои от тях е посветена настоящата статия.
Бенвенист започва анализа си от фонемата и върви нагоре към думата и изречението. Логичната и утвърдена посока на един дистрибутивен анализ обаче е отгоре надолу, и тук ще се опитам да я следвам. Няма да се спирам на въпроса с идентифицирането на изречението или на йерархията на изреченията, уловена в английската опозиция “Sentence” – “Clause”, която е предмет на друго изследване(вж. Stambolieva 2011).
2. Непосредствените конституенти на изречението.
Да вземем произволно изречение:
(1) Малкото момиче чете шарената книжка.
Изречението се състои от пет думи, които според Бенвенист са неговите конституенти. Дали това е така, не е трудно да се провери. В рамките на конституентния синтаксис е изработена прецизна формална процедура, с помощта на която изреченските конституенти се отделят от не-конституентите. Някои от операциите, включени в тази процедура, са: синтактично движение към препозиция или постпозиция на изречението, прономинализация, категориални ограничения. Тук ще илюстрирам действието на първите две; на категориалните ограничения ще се спра в 4. по-долу.
2.1. Синтактично движение.
Извън движението от една синтактична позиция към друга вътре в изречението, съществуват и позиции на адюнкция към изречението. За английския език са дефинирани две такива позиции: препозиция и постпозиция. Към тези позиции могат да се придвижват само цели фрази, а не фрагменти (вж. Radford 1988: 50-105). Това важи и за език със сравнително свободен словоред като българския – срвн. ясната разлика в приемливостта на (1а), от една страна, и (1б) и (1в), от друга – за препозицията, и на (1г), от една страна, и (1д) и (1е), от друга – за постпозицията:
Препозиция:
(1а) [Шарената книжка] малкото момиче чете.
(1б) ?[Шарената] малкото момиче чете книжка.
(1в) *[Книжка] малкото момиче чете шарената.
Постпозиция:
(1г) Чете шарената книжка [малкото момиче].
(1д) *Момиче чете шарената книжка [малкото].
(1е) *Малкото чете шарената книжка [момиче].
2.2. Прономинализация.
Макар че “местоимение” традиционно се дефинира като “категория думи, които заместват име – съществително, прилагателно или числително” (вж. например Попов 1995), в синтактичната структура този клас думи заема позицията не на една или друга част на речта, а на цели именни фрази – срвн. възможностите за местоименно заместване за изречение (1), повторено по-долу :
(1) Малкото момиче чете шарената книжка.
(2) *То малкото чете шарената книжка.
(3) *Малкото то чете шарената книжка.
(4) То чете шарената книжка.
2.3. Обобщение.
Проверката на структурата с помощта на операциите “Синтактично движение към позиция на изреченски адюнкт” и “Прономинализация” показва, че непосредствен конституент на изречението е не думата, а синтактичната фраза. Но какво е фразата? Синоним на словосъчетание ли е? На този въпрос се спирам в 3. по-долу.
3. Синтактична фраза.
3.1. Строеж на фразата.
Дистрибутивният анализ предлага проверени процедури и за дефинирането на състава и границите на синтактичната фраза. По-горе бяха приведени някои от структурните аргументи за определяне на фразата като непосредствен изреченски конституент. Идентифицирането, отъждествяването на конституентите се извършва с операцията субституция:
(5)[Малкото момиче] често чете шарената книжка.
(6) [Момичето] често чете шарената книжка.
(7) [Момичето, което седи до мен в училище], често
чете шарената книжка.
(8) [Който обича хубави приказки], често чете шарената книжка.
(9) [Тя] често чете шарената книжка.
(10)[ ] Често чете шарената книжка.
Възможността за вариация в състава на подложната фраза, илюстрирана с изреченията (5) – (7), подсказва, че малкото момиче, момичето, момичето, което седи до мен в училище, който обича хубави приказки, тя, както и нулевият подлог в (10), са конституенти от един и същ тип. Всички те са фрази, непосредствени съставящи на изречението. Формалните градивни единици на фразата могат да бъдат изречения, словосъчетания с различна дължина, думи– т.е. изрази, принадлежащи на различни “лингвистични нива”; фразатаможе да бъде и “нулева” (срвн. едносъставните изречения; вж. и Bolinger 1948 за нулата в лингвистичното описание). Това, че фразата като непосредствена съставяща на изречението може на свой ред да е изградена от изречение или да съдържа изречение е проявление на добре известно свойство на езика, наречено “рекурсия”. Рекурсията в структурата обаче не се вписва лесно в издигнатото от Бенвенист изискване за строга йерархичност.
3.2. Нива на фразов анализ.
Половин век след възникването на генеративно-трансформационния синтаксис, след развиването на модела и създаването на плеяда от дъщерни синтактични модели, фразата вече не се разглежда като единен конституент. Още Чомски (Chomsky:1970), а след него и Джакендоф (Jackendoff 1977) доказват, че синтактичната фраза като изреченски конституент следва да се разглежда на (поне) две йерархични нива: максимална проекция (XP) и междинна фраза (X’). В (11) с Хо е обозначена лексикалната опора на фразата:
(11) XP -> спецификатор +X’
X’ -> (+адюнкт*) X’ (+адюнкт)
X’ -> Xo (+комплемент)
В литературата по конституентен синтаксис въвеждането на “междинна фраза”е много сериозно мотивирано. Тук ще приведа един много интересен аргумент: статутът на английското местоимение one. По-горе с примери от българския език беше показано, че местоименията са всъщност заместители не просто на имена, а на цели именни фрази. Английското местоимение one обаче, за разлика от други местоимения, може да замества само именни фрази от междинен тип – вж. (12) – (15), където student в граматичните изречения има статут на фраза от междинен тип, а в неграматичните – на лексикална опора на фразата:
(12) The [student] with short hair is dating the onewith long hair.
(13 This [student] works harder than that one.
(14) Which [student] are you referring to? *The oneof Physics with long hair?
(15) *The [student] of chemistry was older than the oneof Physics.
(Lightfoot 1982: 54, през Radford 1988: 186)
Операциите сегментиране и идентификация са достатъчни за разкриване на различията между двете синтактични нива, т.е. тяхното отделяне е напълно оправдано от гледна точка на дистрибутивния анализ. Не е ясно обаче как могат да бъдат обосновани и интегрирани в модела на Бенвенист.
4. Синтаксис или морфология?
Специално внимание заслужава разграничението между морфологично и синтактично ниво. Това разграничение се опира на по-ранни трудове, в които думата по подразбиране е основна единица, формата й е обект на морфологията, а функцията й – на синтаксиса. Макар че морфологията и синтаксисът и днес са относително самостоятелни дялове на граматиката, от гледна точка на съвременната лингвистика границата между тях изглежда доста размита.
4.1. Граматически маркери и синтактична структура.
Граматикализацията на една единица на езика е интегрирането й в граматическата система на този език. На т.н. “морфологично ниво” тази система е организирана като езиково специфичен набор от граматически категории, формално проявени като опозиции от форми. Приема се, че граматическите категории се реализират в рамките на групи думи със сходно значение, форма и функция, наречени “части на речта”. Разбирана като елемент от системата на частите на речта, “думата” е наборът от форми. Всички форми на думата образуват парадигмата й. От гледна точка на граматическите категории пък говорим за връзка на определено значение с маркер. Така, за българския език се приема, че има десет части на речта. Съществителните имат форми, в рамките на които се маркират граматическите категории род, число, определеност. Глаголите имат форми за вид, залог, времева отнесеност, модалност, време, наклонение, както и лице, число (а причастията – и род). В класовете “прилагателно” и “наречие” се маркира граматическата категория “степен”. Когато обаче лексемите със съответните маркери се интегрират в синтактичната структура, статутът на маркерите не изглежда толкова очевиден.
4.1.1. Статут на българския маркер за определеност.
Категорията «определеност» се дефинира като една от основните категории на съществителното. Маркираните за определеност словоформи са част от парадигмата на съществителното име. Да сравним изреченията (16) – (19):
(16) Това е [къщатана Петър].
(17) Това е [измазанатакъща на Петър].
(18) Това е [хубаватаизмазана къща на Петър].
(19) Това е [неговатахубава измазана къща].
В горните примери маркерът за определеност се прилага, като оператор, върху първия елемент на именната фраза, който може да го поеме –независимоот това, дали става въпрос за съществително, причастие, прилагателно или местоимение. Във формалния синтаксис, структурата има следния общ вид:
(20) DP -> спецификатор D’
D’ -> D NP
В позицията на спецификатор се изнасяпървият елемент на именната фраза.
Макар и формално българската членна форма да е част от морфемната структура на първия елемент на именните фрази в (16) – (19), очевидно тя се отнася не към прилагателното, причастието, местоимението или дори съществителното само по себе си, а към цялото синтактично единство.
4.1.2. Статут на английския маркер за Притежателен падеж.
Друг интересен “казус”е английският притежателен падеж. Той също се приема за флексия на съществителното и в повечето случаи именно така се реализира – още повече, че в английски, подобно на българския език, адюнктираните прилагателни са в препозиция по отношение на съществителното – опора. Когато обаче съществителното е следвано от предложна фраза, притежателната флексия се прилага, като оператор, към последното съществително в тази фраза:
(21) the professor’sdaughter
(22) the professor of geography’sdaughter.
Формално, в (22) маркираната форма е съществителното geography. В английския език обаче, с няколко групи изключения , този маркер е съвместим единствено с имена на лица или животни. Поради това е спорно, дали формата geography’s изобщо следва да се включва в парадигмата на съществителното geography. Маркерът очевидно се отнася до цялата фраза, чиято опора е съществително за лице – professor.
4.1.3. Обобщение.
Макар и да се реализират като флексии, участващи в строежа на словоформи на дадена част на речта, някои маркери в действителност функционират като оператори върху фрази. Този факт отдавна е забелязан: още в стандартната “Теория за управлението и свързването” (Chomsky 1981) в изреченската структура се въвеждат функцонални категории, съдържащи морфологична информация. По-късно, в рамките на Минималистката теория (Chomsky 1993), тези категории бяха преанаизирани като функционална суперструктура, проектирана в синтаксиса от лексикалната опора на фразата. Така в структурата постепенно бяха въведени: фраза за съгласуване (AGRP), темпорална фраза (TP), аспектуална фрази (AP), определителна фраза (DP) и пр.
4.2. Прекъснати маркери и аналитични форми на думата – словоформи или словосъчетания?
Характерни за глаголната парадигма и в българския и в английския език са аналитичните глаголни форми. Това не са просто комбинации от една или повече служебни (спомагателни) и една пълнозначна глаголна форма, както това се представя в много граматики, а много сложни единства от пресичащи се маркери, които се реализират при строги синтактични ограничения.
Ще илюстрирам този факт с пример от английския език, където преплитането на маркери е много ясно. Така, в (23) лексикалната основа е write-,-s е маркер за лице/число/време, have + -en е маркер за времева отнесеност, be + -ing е маркер за “вид”.
(23) have- + -s + be- + -en + write- + -ing
Изграждането на тази форма в синтактичната структура може да се представи както следва:
4.3. Категорията залог.
Категорията “залог” традиционно се разглежда като морфологична опозиция.
(25) Готвачът изпечекартофа. -> Картофът беше изпеченот готвача.
Още в ранния генеративен синтаксис обаче пасивът беше формулиран като една от основните синтактични трансформации (вж. Стамболиева, Дошков 1991: 17-43). Трансформацията на формата беше обвързана с промяна на синтактичните позиции на именните фрази в позиция на подлог и допълнение. Водеща роля в трансформацията има именно синтактичното разместване. В българския език маркерите за страдателен залог са два. Единият е “съм + V-н” (форма на минало страдателно причастие), другият е “се + V”. От гледна точка на формалните «нива на лингвистичен анализ» , и двете форми имат междинен статут.
В съвременните лингвистични модели синтаксисът включва компонент “Лексикон”, в който глаголите се появяват със специфичната си аргументна структура. Аргументите, които глаголът изисква като задължителна част от глаголната фраза, която проектира, се наричат “вътрешни”. Аргументът, който се реализира като подлог, се нарича “външен”. Възможните синтактични реализации на аргументите се описват в лексикона като диатези, обвързани с една или друга форма на глагола. Тъй като същността на залога e потискането на “външния” аргумент на глагола, категорията вече се разглежда като специфично отношение между характеристиките на глагола като лексикална единица (като единица от Лексикона) и синтактичната му проекция. Така категорията “залог” добива междинен статут между лексикалното, морфологичното и синтактичното ниво.
4.4. Статут на клитиките и клитичния комплекс.
Много интересен е въпросът за статута на местоименните клитики, които в българския език образуват единен комплекс с позиция в синтактичната структура веднага вдясно от опората на функционалната суперструктура:
Групирането на клитиките и придвижването им напред в структурата като единен комплекс в българския език е илюстрирано в (27) и (28) по-долу:
(27) Да го направя така е по-лесно за мен.
(28) Така да го направя е по-лесно за мен.
(29) По-лесно ми е така да го направя.
(30) Пóми е лесно така да го направя.
Тъй като в диахронен план появата на местоименните клитики съпътства аналитичния процес, би могло да се аргументира виждането, че те имат статута на падежни маркери, които се появяват на по-високо ниво в структурата (вж. и Stambolieva 2007: 90-100).
5. Заключителни бележки.
Както беше посочено в началото на статията, тук не си поставям амбициозната цел да предложа ясно решение на въпроса за нивата на лингвистичен анализ, а само представямна вниманието на читателя някои интересни структури с междинен характер. Не е изключено обаче да се окаже, че такъв характер имат повечето структури. При това, макар и да привеждам материал и анализи от последните десетилетия, проблемът, който поставям, по същество не е нов. Дори и от етимологична гледна точка, морфологията е просто изследване на формата, а синтаксисът – теория за съединяването, за връзките. Бащата на структурализма Ф. де Сосюр посочва, че форма и функция са независими и неотделими, а “морфологията няма свой собствен обект” (Saussure 1966: 134). Според Сосюр морфология, синтаксис и лексикология са взаимно проникващи се и традиционното им разделяне не отразява естествено разграничение. При изграждането на граматическа теория, лингвистът следва да се опира не на външни, а на по-“висши” принципи (пак там). И с това Сосюр не изказва революционна мисъл: както посочва още Хераклит от Ефес (Seuren 1998: 9),в езика “природата обича да се притулва”, а “невидимата хармония е по-силна от видимата”. Системата, която лежи в основата на привидния хаос, не е открита за пряко наблюдение. Тя трябва да бъде изведена с внимателен анализи умение за конструиране на модел.
Цитирана литература:
Benveniste 1971. E. Benveniste. “The levels of linguistic analysis”. In: Emile Benveniste. Problems of General Linguistics, pp. 101-11. Coral Gables, Miami University Press.
Bolinger 1948. D. Bolinger. “On Defining the Morpheme”. Word, 4, pp. 18-23.
Chomsky 1993. N. Chomsky. A Minimalist Program for Linguistic Theory. В: The View from Building 20., eds. K. Halle and S. Keyser, pp. 1-52. MIT Press, Cambridge, Mass.
Chomsky 1981. N. Chomsky. Lectures on Government and Binding. Foris, Dordrecht.
Chomsky 1970. N. Chomsky. “Remarks on Nominalization”. В: Jacobs R.A. and Rosenbaum, P.S. English Transformational Grammar, pp. 184-221.Ginn, Waltham, Mass.
Jackendoff 1977. R.S. Jackendoff. X-Bar Syntax. A Study of Phrase Structure. MIT Press, Cambridge, Mass.
Lightfoot 1982. D. Lightfoot. The Language Lottery. MIT Press, Cambridge, Mass.
Radford 1988. AndrewRadford.Transformational Grammar. Cambridge University Press.
Saussure 1966. F. de Saussure. Course in General Linguistics. New York, London,Toronto, McGraw-Hill.
Seuren 1998. Pieter A.M. Seuren. Western Linguistics. An Historical Introduction. Oxford, Blackwell.
Stambolieva 2011. Maria Stambolieva. “The Symbol S in Syntactic Theory”. Годишник на Департамент “Чужди езици и литератури”, Нов български университет (под печат).
Stambolieva 2007. Maria Stambolieva. “An Outline of Bulgarian Phrase Structure”.В: За човека и езика. (Сборник научни статии, посветени на 60-годишнината на проф. д.ф.н. Майя Пенчева). Съставител: Александра Багашева. София, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”.
Попов 1995. Димитър Попов. Български тълковен речник. София, Наука и изкуство.
Стамболиева, Дошков 1991. М. Стамболиева, П. Дошков. Три етапа в развитието на трансформационната граматика. Благоевград , ЮЗУ “Неофит Рилски”.