Увод. Темата за майчинството е една от централните и най-широко застъпени теми в т.нар. женска литература на Испаноамерика през постколониалния период. В настоящата статия се представя кратък обзор на развитието на темата в испаноамериканската поезия и проза, писана от жени, до средата на ХХ век, когато се извършва рязък поврат в нейната трактовка.

Женска литература в Испаноамерика. Един от спорните въпроси в съвременната испаноамериканска литературна история е свързан с процеса на възникване и развитие на т.нар. женска литература в Испаноамерика. Феминистката критика все повече се опитва да наложи становището, че винаги е съществувала традиция в писането на жени – през целия период на Колонията до съвременната епоха, но културата на патриархалното общество съзнателно е игнорирала този факт, вследствие на което днес творчеството на жените-писателки практически е изключено от официалния литературен летопис. (Скледар-Матижевич 2007) Тази констатация не е лишена от основание, тъй като в общата литературна история на подконтинента за периода от XVI в. до началото на XIX век са останали имената само на няколко писателки-монахини (сред които се откроява Сор Хуана Инес де ла Крус, 1651-1695) и на още две светски поетеси (известни като Кларинда и Амарилис), а всички останали писателки от времето на Колонията на практика са неизвестни за широкия кръг читатели през почти целия ХХ в.[1] Едва от 70-те години на миналия век насам започва да нараства интересът към женската литература от този период и днес вече се издават многобройни проучвания, които представят отделни страни от духовното и интелектуалното развитие на жените през Колонията, но това не променя факта, че и до днес испаноамериканската женска литература от периода между XVI в. и началото на XIX в. – доколкото я има - остава все така неизвестна за широката публика.

Положението не е по-различно и по отношение на женската литература през XIX в. след края на Колонията. Въпреки че новата естетика на Романтизма засилва литературната дейност на жените в независимите вече държави в Испаноамерика, в общите истории на испаноамериканската литература се споменават само две-три писателки от този период, а в по-специализираните - не повече от двайсетина. Сред тях изпъкват две: Хертрудис Гомес де Авелянеда Артеага (Куба, 1814-1873) – видна представителка на литературния Романтизъм, която живее и пише в Испания, и Клоринда Мато де Турнер (Перу, 1854-1909), което е сред основателите на литературния индихенизъм[2] в Испаноамерика. При малко повече изследователска настоятелност става ясно, че редица писателки са оставили следа в националните литератури на Испаноамерика, но те не са станали общо достояние и това лесно може да бъде обяснено.[3] Според литературния историограф Хосе-Мигел Овиедо женската литература дълго време е заемала второстепенно място в литературната критика  поради известна „леност на критиците” или поради липса на интерес да бъдат оценени произведенията на жените-писателки главно заради стереотипите и клишетата, които се приписват на женската литература. (цит. по Скледар-Матижевич 2007) Независимо от причините за тяхното маргинализиране обаче през целия период до ХХ в. женската литература е твърде ограничена географски и социално, за да може да се разглежда като самостойно литературно явление.

Едва в края на XIX в.-началото на XX в., на границата между Романтизма и Модернизма, се появява нова плеяда писателки, които превръщат испаноамериканската литература, писана от жени, в реален литературен факт. Те са предимно поетеси и се вписват в рамките на Модернизма и на последвалото го литературно течение Mundonovismo. Модернизмът в Испаноамерика променя из основи чувствителността и поставя началото на нова концепция за изкуството, в която доминира естетиката на красотата и на свободния Аз. (Белини 1997: 282) Въпреки всичко обаче  жените-писателки все още са относително малко на брой, което се дължи на два основни фактора: жената продължава да има ограничен достъп до културното пространство и апаратът за определяне на литературния канон още не е готов да им предостави мястото, което обективно им принадлежи. В рамките на ХХ в. тази картина постепенно се променя, като към средата на века женската литература започва да си създава собствен авторитет и пространство. И ако в началото на века литературното творчество до голяма степен означава за жените социално освобождаване, то постепенно се превръща в търсене на собствен глас в рамките на общия литературен процес.

Жанрове. До началото на ХХ век съществува видимо жанрово разграничение в писането на жените в Испаноамерика – съсредоточено е главно в изповедни жанрови форми (дневници, автобиографии, писма) и в лириката, а в белетристиката и в драмата е до голяма степен ограничено. Обикновено тази диспропорция се обяснява като последица от обективни социално-исторически фактори. Според уругвайската писателка Кристина Пери Роси в Латинска Америка има повече добри жени-поети от жени-белетристи, защото писането на поезия изисква по-малко време и място от такива дългосрочни проекти като романите, а и написването на един роман изисква установен мироглед и богат жизнен опит, каквито трудно се постигат от жените в Латинска Америка. (цит. по Сарабия 1997) Това е общото становище на съвременната испаноамериканска женска критика, докато т.нар. официална литературна историография приема по подразбиране, че големите наративни текстове не биха могли да бъдат обект на интерес от страна на жените-писателки през този период. От началото на ХХ в. обаче жанровото разграничение намалява значително и испаноамериканските писателки постепенно започват да развиват всички литературни жанрове.

Тематика. Литературната критика и досега не е единодушна за т.нар. приоритетна тематика на литературата, писана от жени в Испаноамерика. Макар повечето изследователи да смятат, че основни теми в лириката на поетесите са били и продължават да бъдат домът, семейството, любовта, природата, патриотизмът, животът и смъртта, и дори някои да им прикачват съответни определения според преобладаващите теми в творчеството им,[4] други заемат противоположна позиция – че тематиката трябва да се разглежда от гледна точка на неконформизма на писателките и на техния скептицизъм, през призмата на националния идеал или на идеята за свободната любов. (Кадавид 1992) Към тях се добавят и онези, които предпочитат да разглеждат женската литература като своеобразна проява на войнстващ феминизъм (Мендес де Пeнедо 2001) или онези, които правят резки разграничения между тематиката в женската литература и в литературата, писана от мъже. (Сото 2006)

Темата за майчинството. Ако има трайна тема в литературата, писана от жени, която да е независима от преобладаващите литературни вкусове, от класификациите и от литературните жанрове в испаноамериканската литература, то това е темата за майчинството. Един общ поглед върху цялостното развитие на испаноамериканската литература показва недвусмислено, че майчинството се появява под една или друга форма като тема в творчеството на голяма част от жените-писателки във всички епохи.

Съвсем другояче стои въпросът с мита за майчинството като социално-нравствено явление. Той започва да се конституира целенасочено в Западния свят през втората половина на XVIII в., когато от една страна се пристъпва към митифициране на майчинския инстинкт, а от друга майчинството се превръща в културен и социален конструкт, включващ пълна отговорност не само за отглеждането на децата, но и за тяхното физическо и морално възпитание. Тази тенденция се задълбочава през XIX в., когато майката окончателно се поставя на пиедестал, а биологичната функция на жената да ражда много деца се замества от възпитателната й функция. През този период се оформя и утвърждава доминиращата повече от два века опозиция добра майка-лоша майка: добрата майка се възвеличава като светица, а лошата се заклеймява като грешница. (Капорале-Бидзини 2004: 23-25)

Интересно е да се проследи как се развива темата и митът за майчинството в общия поток на испаноамериканската женска литература. Както споменахме, от колониалния период до нас са достигнали малко на брой ръкописи, главно на монахини, а в тях трудно може да се открие този проблем извън утвърдената марианистка традиция – в рамките на култа към Дева Мария като основополагащо начало в живота, мирогледа и творчеството на католическата монахиня. Това е валидно и за двете писателки-монахини, които са оставили реална следа в испаноамериканската литература - сор Хуана Инес де ла Крус и сор Франсиска Хосефа дел Кастильо и Гевара (1671-1742)[5], като Сор Хуана изрично се отказва от брак в прочутия си Отговор до Сор Филотеа де ла Крус[6]– следователно, приема не-майчинството напълно съзнателно, за да може да се отдаде изцяло на науката, докато за сор Франсиска  постулатът за задължителното не-майчинство на една монахиня е по подразбиране. По думите на мексиканския писател-нобелист Октавио Пас, сор Хуана през XVII в. „е превърнала биологичното майчинство в символично или духовно”, за да стане през ХХ в. символична майка на съвременните мексикански интелектуалци. (Козларек 2007: 50)

През XIX в. обаче картината се променя и темата за майчинство вече присъства в творчеството на голяма част от писателките. В белетристиката повечето от тях правят първи опити да се противопоставят на господстващия патриархален модел на брака и ролята на жената-майка в него. Хетрудис Гомес де Авелянеда (Куба, 1814-1873) обрича на бездетие главните си героини Карлота и Тереса от романа Sab (1841) и Луиса от Dos mujeres (1842-1843) и представя една твърде нетрадиционна за времето си картина на брака и майчинството, излизаща далеч извън рамките на господстващите през епохата романтични представи за него: жените са жертви на една обществено устройство с уредени бракове, прелюбодейства, лицемерие и потисничество.

В романа Aves sin nido (1889) Клоринда Мато де Турнер (Перу, 1854-1909) изгражда чрез една от периферните героини прототипния образ на майката в перуанското буржоазно семейство от края на XIX век, която на практика отхвърля правилата, която управляват традиционния брак, чрез трансфер на любовта и привързаността си от тираничния, корумпиран и безскрупулен съпруг към децата си.

По същото време друга перуанска писателка, Мерседес Кабельо де Карбонера (1845-1909), издава скандалния за времето си роман Blanca Sol (1889), в който изобличава далеч по-открито утвърдения брачен модел във висшето креолско колониално общество, в който властва грубият материализъм, а семейните ценности са пренебрегнати, като пряка жертва на тази уредба са децата. В цялото си творчество писателката защитава правото на жената на образование, което да й даде възможност да заеме равностойна позиция с мъжа в буржоазното семейство.

Най-известната колумбийска писателка от XIX в., Соледад Акоста де Сампер (1833-1913), показва в романите си Teresa la limeña(1868) и El corazón de la mujer (1887) как обществото упражнява своята власт над жените чрез църквата и семейството. Нейните омъжени героини, възпитани в догмите на католическата църква, страдат безмълвно и безусловно приемат подчиненото си положение. Макар писателката да определя способността на жената да страда като похвална черта, в романите се прокрадва и имплицитната идея, че жената има по-големи съпротивителни сили от мъжа, а общата картина се оказва твърде травматична, за да послужи като пример за подражание. По този начин завоалирано се критикува традиционната роля на жената в семейството, като в крайна сметка бракът и майчинството биват оспорени (някои от героините й са бездетни или сами се обричат на бездетие). Така, под претекст, че се възхвалява стоическият характер на жената, се оспорва идеята за майчинството като нейна единствена съдба. (Аристисабал Монтес 2007) В есеистиката си Соледад Акоста изразява възгледите си за положението на жената далеч по-открито – там тя настоява за нейното излизане извън рамките на патриархалния дом и за свободно упражняване на редица професии.

Две боливийски писателки засягат социалните проблеми на жената в обществото в края на XIX в.- началото на ХХ в. и включват майчинството в общия си морален проект. Линдаура Ансоатеги де Камперо (1846-1898) посвещава на този проблем романа си La madre(1891), чиято основна тема е себеотрицанието на майката, или саможертвата като основен атрибут на майчинството и на истинската любов, докато Адела Самудио (1854-1928) има по-общ поглед върху брачната институция: в романа си Íntimas (1913) тя показва доколко невъзможни са  любовта и бракът в едно общество, което разделя половете, а не ги сближава.

Творчеството на Едуарда Мансиля (Аржентина, 1834-1892) обхваща почти всички литературни жанрове – белетристика, драматургия, философска есеистика, журналистика, музикална критика. Смятана за първата жена-новелист в Аржентина, за предшественичка на феминистката литература и за основоположник на жанра на детската приказка в страната си, тя излага на страниците на в. Насион и възгледите си за майчинството. В статия от 1883 г. Мансиля  защитава ролята на майката в съвременното общество, тъй като според нея майчинството – като духовна нагласа – преодолява кастовите и политическите различия. Освен това възлага на майката и редица конкретни функции – тя е отговорна за физическото здраве на децата си, за външния им вид и за образованието им, тя е и техен религиозен наставник в най-широк смисъл. (Молина 2009)

Пак в края на века видната мексиканска писателка и журналистка Лауреана Райт де Клайнханс (1846-1896) целенасочено и последователно се противопоставя на предразсъдъците, свързани с образа на жената в обществото. Тя основава списанието Violetas de Anáhuac и в периода 1887-1889 г. предприема на неговите страници истинска битка за образованието на жените и именно там обсъжда проблемите и на жената-майка. В есето си „Практически начини да бъде поправено погрешното възпитание на жената” Лауреана Райт доразвива тезата на Мансиля за ролята на майката: според нея тя трябва да се грижи не само за физическото развитие на децата си, но и за тяхното интелектуално и морално усъвършенстване, за да бъде достойна за свещеното понятие „майка”, като за тази цел самата тя трябва да има обширно образование, без никакви ограничения. Все пак писателката си дава сметка, че съвременната мексиканска жена е далеч от тези разбирания и че това е само една красива идилия за бъдещето. (Райт, Алварадо 2005: 109-112)

В заключение може да се обобщи, че в доста оскъдната женска белетристика от XIX в. се очертават някои общи черти в трактовката на основните проблеми, които писателките свързват с майчинството: започва да се отрича чисто репродуктивната функция на жената и се изтъква нейното значение за духовното и интелектуалното развитие на децата; макар и плахо, вече започват да се чуват гласове срещу патриархалния модел на брака, който затваря жената вкъщи и й отрежда единствено функциите на съпруга и майка; започва да се лансира и идеята за правото на жената на образование.

Съвсем различен е подходът на поетесите към темата за майчинството. Това е особено отчетливо при Хетрудис Гомес де Авелянеда, която в прозата си обрича героините си на бездетие поради несъгласието си със съществуващия брачен модел. В поезията си обаче тя застъпва съвсем различна гледна точка: възпява благородната саможертва на майката (La clemencia), описва нейната трагедия, когато загуби детето си (Las siete palabras), или търси единствена утеха за майката в отвъдното щастие на мъртвото й дете (A una joven madre).Така още от самото начало ясно се разграничават две паралелни позиции на испаноамериканските писателки от XIX в. по отношение на майчинството – социално-изобличителна в нравствено-дидактическата проза (както най-общо бих назовала женската белетристика през този период) и емоционално наситена в поезията, като чувствата – с малки изключения - варират от мелодраматичен идеализъм до патетичен трагизъм. Предложеният по-нататък кратък преглед на най-представителните произведения по темата илюстрира убедително тази теза.

Доминиканската поетеса Саломе Уреня де Енрикес (1850-1897) – виден общественик и образователен деец в страната си – посвещава нежни стихове на децата си в сборника Poesías (1880)[7] и идеализира образа на собствената си майка в напълно традиционно-романтичен стил. Луиса Перес де Самбрана (1835-1922), една от най-представителните фигури на кубинския Романтизъм, посвещава забележителни елегии на петте си деца, които загубва последователно, и именно за нея Хосе Марти ще каже, че величието ражда стихове, но само чувството ражда поезия.[8] Темата за майчинството присъства и в поезията на чилийската писателка и поетеса Росарио Орего де Урибе (1834-1879) – авторка на първия чилийски роман[9] и първата жена-академик в страната  – под формата на стихове, посветени на синовете й Ектор и Луис. Стиховете, свързани с Ектор, са плод на болката й от смъртта му, а на Луис посвещава прочутото си стихотворение A Luis (1892), в което предчувства скорошната му гибел.[10]

Две поетеси обаче съчетават интимно емоционалната приповдигност, характерна за поетичната трактовка на майчинството през този период, с определена доза социална критичност. Във възвишената и мелодична поезия на мексиканската поетеса Естер Тапиа де Кастелянос (1842-1897), чиито основни теми са любовта, приятелството, патриотизмът и добродетелите на съпругата и майката, се промъква и известен критичен оттенък, свързан с подчинената позиция на жената в традиционното семейство. (Вихил 1977: 95-96) Далеч по-интересен е случаят с кубинската поетеса Мария Луиса Миланес (1893-1919).Тя има кратка и трагична съдба, белязана от нещастен брак, неуспяло майчинство и последвало самоубийство. Пише стихове, статии и автобиография, но унищожава по-голямата част от произведенията си, като чак след смъртта й поезията й е събрана и публикувана в сп. Орто (гр.Мансанильо) през 1920 г. Останалите до нас творби са изпълнени с песимизъм, ирония и бунт срещу обществените норми, а в автобиографията си изразява мрачно задоволство от бездетието си заради неуспешния си брак.

В края на XIX в. – началото на ХХ в. митът за майчинството вече се обвързва с първата, «матерналистка» вълна на феминисткото движение, която не оспорва факта, че жената е длъжна да отгледа децата си, но настоява за социални и политически реформи като право на глас и на работа за жената, за правото да бъде различна и за «равенство в различието», появява се и концепцията за т.нар.социално майчинство като политическа оценка на традиционната женска роля. (Капорале-Бидзини 2004: 26)

През този период се открояват три испаноамерикнаски писателки, които творят на границата между Романтизма и Модернизма: Хуана Бореро (Куба, 1877-1896), Мария Енрикета Камарильо (Мексико,  1872-1968) и Мария Еухения Вас Ферейра (Уругвай, 1875-1924), но по различни причини те не засягат проблема за майчинството в творчеството си. Поезията на Хуана Бореро е подчертано песимистична и изпълнена с почти мистична чувственост, а и тя умира съвсем млада; Мария Енрикета пише както поезия, така и проза, и се вписва по-скоро в меланхоличната тоналност на последната фаза на Романтизма, езикът й е лишен от патетичност, описва обикновените неща от живота около себе си и не изпада в емоционални крайности; поезията на Мария Еухения Вас Ферейра е сложно съчетание от метафизика, романтизъм и символизъм, а преобладаващите чувства в нея са отчаянието, невъзможната любов и желанието за бягство, като всички те са породени от нейния сложен и противоречив характер и от нестабилната й психика.

В началото на ХХ в. идва ново по дух поколение поетеси, което ще отвори нова страница в женската литература на Испаноамерика. Най-видните негови представителки са Делмира Агустини (Уругвай, 1886-1914), Алфонсина Сторни (Аржентина, 1892-1938), Хуана де Ибарбуру (Уругвай, 1892-1979) и Габриела Мистрал (Чили, 1889-1957)[11].

Делмира Агустини– която се смята за една от основателките на голямата женска поезия в Испаноамерика (заедно с Мария Еухения Вас Ферейра) и принадлежи към т.нар поколение на 1900 г. в рамките на Модернизма в Уругвай – пише стихове, изпълнени с еротизъм и е твърде далеч от проблемите на майчинството в общоприетия смисъл на думата, но в поезията й нееднократно се появява образът на една чудовищна бременност като унищожително-съзидателен процес, който носи върховна болка и същевременно води до раждането на „нова раса”, която ще определя бъдещето (Lo inefable, El vampiro, Visión, Otra estirpe).[12]

Алфонсина Сторни извървява трудния житейски път на самотна майка в началото на ХХ в. и това неизбежно намира израз в творчеството й. В емблематичното си стихотворение La loba (1916) тя се изправя срещу целия свят, за да защити правото на съществуване на детето си и своето собствено достойнство, а в друго прочуто свое стихотворение – El hijo (1938), смело дава израз на противоречивите чувства, които изпитва жената, носеща дете в утробата си. Същевременно Сторни е сред предвестниците на активния феминизъм в Аржентина, а темата за майчинството е неразделна част от нейната концепция за обществената и семейна равнопоставеност на мъжете и жените, намираща израз в журналистическото й творчество.[13]

Видната уругвайска поетеса Хуана де Ибарбуру, наречена приживе „Хуана на Америка”, посвещава редица свои произведения на децата – самата тя има син, за когото също пише стихове - и се смята за една от създателките на детската литература в страната си. Ето какво й пише Габриела Мистрал в писмо от 1925 г.: „Вие притежавате, Хуанита, най-хубавите неща в живота: майчинство, споделена любов и красотата на света...” (Ибарбуру, Пуентес де Ойенард 1998: 27) През 1927 г. издава книгата с четива за деца Ejemplario, през 1930 г. пише прочутите си люлчини песни Las canciones de Natacha, през 1944 г. излиза автобиографичният й сборник Chico Carlo, а през 1945 г. – сборникът с пиеси за деца Los sueños de Natacha.

Към същото поколение принадлежат и поетесите Дулсе Мария Лойнас, Клаудия Ларс, Мария Олимпия де Обалдия, Магда Портал, Мария Калканьо, Бланка Лус Брум и Мария Монвел, които също пишат за майчинството, но подхождат към темата от различни философски, естетически и концептуални позиции, които трудно се поддават на обобщение. Някои се бунтуват срещу предразсъдъците и нетолерантността на обществото през първата половина на ХХ в. по отношение на майчинството (Дулсе Мария Лойнас), други възпяват майчинското щастие, посвещават стихове на собствените си деца или пишат детски произведения (Мария Олимпия де Обалдия, Магда Портал, Бланка Лус Брум, Клаудия Ларс), трети възприемат майчинството като революционен акт (Лидия Валиенте), а една поетеса се осмелява да опише травматичните преживявания на жената, свързани с бременността и раждането (Мария Калканьо).

Кубинската поетеса Дулсе Мария Лойнас (1902-1997) с едно-единствено свое произведение – поемата Canto a la mujer estéril (1937) прави сериозен пробив в патриархалния модел на майчинството. Поемата се тълкува или като лирическа изповед на поетесата, свързана с дълбоката й неудовлетвореност от неосъщественото майчинство, или като страстна защита на бездетието като благословия, възможност за лична реализация и духовно спасение в противовес на традициите. Бездетната жена е носител на вечни ценности, не е натоварена с бремето на отговорността и следователно е напълно свободна в житейския си избор. (Перейра 2002). Същевременно в психологически план бунтът на Дулсе Мария срещу традиционните норми може да се тълкува и като израз на желанието на поетесата да си изгради нова самоличност – илюзорна, но достатъчно успокоителна за нея. (Сиракова 2005)

Напълно противоположна е житейската и творческата позиция на салвадорската поетеса Клаудия Ларс (псевдоним на Маргарита дел Кармен Бранон Вега, 1899-1974), тъй като голяма част от нейната поезия е посветена на децата. Според Нора Визер две латиноамерикански поетеси сякаш обобщават идеала за жената-майка и те се боготворят от читателите: Габриела Мистрал и Клаудия Ларс (цит. по Тревисан 1990). Стиховете й за деца (Una paloma blanca, La pájara pinta, Barrilete...) са изпълнени с нежност, лиричност и дълбок романтизъм и именно с тях тя печели огромната си популярност. За разлика от Мистрал обаче, Клаудия Ларс не познава трагедията на неуспялото майчинство и това намира ярко отражение в поезията й. В някои от произведенията й темата за майчинството се преплита с философски разсъждения за великата тайна на зачатието и за появата на човешкото същество като напълно независима личност, като божествено създание с предначертана съдба, както и за ролята на майката като инструмент в божиите ръце (El misterio).

Най-известната панамска поетеса на ХХ в. е Мария Олимпия де Обалдия (1891-1985), провъзгласена през 1926 г. за  «Мария Олимпия на Америка». По-късно, наред с редица други отличия, получава и Медал на панамския Lions Club като «поетеса на майчинството». Самата тя майка на седем деца, Мария Олимпия засяга в поезията си най-вече теми, свързани със семейството и природата. На децата си посвещава емоционални стихове, в които моли Господ да ги закриля или да й даде сила да ги отгледа. Изключителна популярност в Панама придобива поемата й Himno a la maternidad (Homenaje a las maestras panameñas). Днес се смята, че макар да развива естетиката си в рамките на една вече банализирана тематика, посланието й е запазило целостта си, защото проявява „сдържаност в майчинското си щастие” и „гордост – в съпружеското” (Мирó 1999: 267)

Магда Портал (1900-1988) е една от най-големите и признати перуански поетеси на ХХ в., както и известен политически лидер с леви убеждения. Според известния перуански политик, журналист и писател Хосе Карлос Мариатеги поезията на Портал е изпълнена едновременно с драматизъм и нежност: драматизъм от вечното противоборство между живота и смъртта, и нежност с изключителна метафизична и психологическа дълбочина. Плод на тази нежност е автобиографичната поема Vidrios de amor (1926), в която поетесата дава израз на любовта си  към дъщеря си Глория, въпреки че с ролята на майка далеч да не се изчерпва поетичната й същност.

Макар за основно достойнство на творчеството на венецуелската поетеса Мария Калканьо (1906-1956) да се смята трансгресивната й позиция към еротиката и сексуалността, тя е от първите жени-писателки, които се осмеляват да тематизират  аборта и менструацията. Още с първата си книга, Alas fatales (1935), тя скандализира тогавашното общество с драматичните си стихове, в които описва травматичните преживявания на жената, свързани с изгубването на нероденото си дете. Калканьо препраща гласа на лирическата си героиня към могъщите сили на Богинята-майка, свързани с плодородието на земята, само че с обратен знак, защото нейното майчинство не е успешно и тя остава бездетна като безплодната земя.[14] (Пачеко 2004: 204-205)

Уругвайската поетеса Бланка Лус Брум (1905-1985) има бурен и противоречив живот: била е съпруга на перуанския поет Хуан Пара де Риего и на мексиканския художник Давид Алфаро Сикейрос, сътрудничка на Хосе Карлос Мариатеги, революционерка, приятелка на чилийския поет Висенте Уйдобро, интимна приятелка на Хуан-Доминго Перон и накрая – почитателка на Аугусто Пиночет. В разноцветната палитра на живота й намират място и редица стихове, посветени на първите й две деца - Едуардо и Мария -Еухения (Cantos de América del Sur, 1939 г.). За тях ще каже: «... благословени да са, толкова пречистващи и чудесни! Бих искала да ходя боса, за да не раздвижвам въздуха на щастието си”. (цит. по Саприса 2000) Личната й съдба в крайна сметка се оказва твърде жестока: двамата й сина  - Едуардо и по-малкият Нилс – загиват в автомобилни злополуки, а тя в края на живота си се оттегля да живее на о-в Робинзон Крузо (Чили).

Деликатната и нежна поезия на Мария Монвел (псевдоним на Tilda Brito Letelier, 1899-1936) привлича вниманието на Габриела Мистрал, която през 1929 г. я провъзгласява за най-добрата поетеса на Чили, близка до Алфонсина Сторни по богатството на темперамента си, а до Хуана де Ибарбуру – по спонтанността си. (Вехар 1999) Мария Монвел има краткотраен жизнен и творчески път и днес е почти забравена, но едно нейно стихотворение има интересна съдба, а то е свързано с темата за майчинството. Става дума за Mi hija juega en el jardín – стихотворение, което поетът Никанор Пара впоследствие преработва и го посвещава на малката си внучка Лина Пая (Хосефа Кристалина Пара). Стихотворението обаче носи много от песимистичния екзистенциален заряд от някои етапни творби на Мистрал за майчинството като Поема за сина (Poema del hijo): Дъщеря ми играе в градината,/а аз я гледам безмълвна и тъжна -/тъжна от толкова щастие,/тъжна, защото щастието има край. (Mi hija juega en el jardín/ y yo la miro quieta y triste,/ triste de tanta dicha. triste/ porque la dicha tiene fin.) Подобно е звученето и на друго известна нейна поема, Berceuse, но тя е далеч по-описателна и илюстративна.

За салвадорската поетеса Лидия Валиенте (1900-1976) бременността символизира създаването на нов гражданин и чрез него, на ново общество (в поемата Mujer latinoamericana, 1938, или в статията Entrañas, semillero de libertades, Diariolatino, 1943).[15] Ето какво казва за майчинството Валиенте през 1940 г.: “Ние, жените с писателска дарба, които носим в утробата на духа си универсалното майчинство, сме длъжни […] да се грижим за интересите [на слабите и бедните]”. (Prensa Gráfica 23/8/1940)[16] В многобройните си журналистически статии тя възвеличава модела на Мистрал за добродетелната майка: те, майките, трябва да бъдат отговорни и добри възпитателки, защото времената изискват от тях да създават деца за доброто на родината. В този смисъл Валиенте свежда публичния образ на жената почти изцяло до репродуктивната й роля, но в същото време – напълно противоречиво – негодува, че й се отрежда само такава роля: "[...] жената не се затваря и няма да се затваря в тесния кръг на раждането и кърменето. Ще си вдигне челото и ще вижда от по-отвисоко бъдещето, а не само от три позиции – на добиче за разплод, на товарно добиче и на добиче за удоволствие.” (Diario Latino, 22/9/1943)[17]

Въпреки тези противоречия обаче Валиенте възприема майчинството като революционен акт, в който жената трябва да осъзнае съзидателната си функция не само в биологичен смисъл, но и в символичното пространство на нацията. Именно чрез жената ще покълне новата свободна родина, но тази трудна задача изисква жертви. В поезията на Валиенте майката се отказва от всичко, за да изпълни благородната си мисия, дори и това да влиза в противоречие със собствените й желания и стремежи. (Тикас 2005)

През първата половина на ХХ в. темата за майчинството е засегната в още по-голяма степен в женската белетристика, като и тук писателките я представят в различни плоскости според собствените си търсения на женската идентичност: обсъждат ролята на майката в съдбата на нацията (Хосефина Пла), осъждат подчиненото положение на жената в семейството, което многократно води до фрустрационни изживявания у майката (Мария Флора Янес, Мария-Луиса Бомбал), водят борба за правата на жените (Мариана Кокс Стувен, Инес Ечеверия Бельо), дават морализаторски съвети на мъжете (Мария Кано Маркес), изразяват възхищение към фигурата на майката (Нели Кампобельо), разсъждават върху последиците от не-майчинството (Виктория Окампо, Марта Брунет).

Ролята на майката в индивидуалната човешка съдба и в историята на нацията е сред основните теми в белетристиката на видната парагвайска писателка и поетеса Хосефина Пла (1903-1999). Родена на Канарските острови (Испания), тя прекарва почти целия си съзнателен живот в Парагвай, чиято история и народопсихология заема важно място в творчеството й. Типът майчинство, описан от писателката най-вече в разказите й, е лишен от всякаква идеализация и сантиментализъм (El canasto de Serapio), то постоянно се проблематизира: или чрез мъжката безотговорност и женското невежество, или изобщо като биологичен факт и като социална роля, а понякога е истинско проклятие и фатална обреченост (La jornada de Pachi Achi). Сред основните проблеми, свързани с майчинството, на преден план е поставено продължаването на рода и отново създаването на „нова раса”, а жената прави своята доброволна саможертва, защото именно на нея се пада отговорността да засели обезлюдената парагвайска земя.[18] Така жената в творчеството на Хосефина Пла се превръща в големият герой на новата парагвайска история.

Необичайна гледна точка предлага разказът Aborto. В него бременността на майката се описва през погледа на нероденото бебе, в резултат на което се създава изключително напрежение на ръба на смъртта на фона на раздвоението между съзнанието и тялото. Тук обаче темата не е майчинството само по себе си, а времето: писателката и на други места излага своята идея, че човек умира, преди да му е дошло времето.

Венецуелската писателка Тереса де ла Пара (Ана-Тереса Пара Санохо, 1889-1936) пише два романа, които се смятат за етапни в испаноамериканската литература през първата половина на ХХ в.: Ifigenia (1924) и Memorias de Mamá Blanca (1929). За романа си Ifigenia тя получава престижна награда в Париж и това я нарежда сред най-влиятелните и известни испаноамерикански писателки за времето си, почти наравно с нобелистката Габриела Мистрал, с която впрочем я свързват близки приятелски връзки.

Ifigenia е първият голям венецуелски роман, посветен на проблемите на жената в обществото. Написан под формата на личен дневник, той дава израз на бунта на една млада жена да се примири с липсата на собствен глас и на възможност сама да избере съдбата си. Според самата писателка идеята за това произведение се е породила от постоянния конфликт на жената между желанието й да бъде независима и свободна, от една страна, и натрапения й семеен живот, който чрез майчинството завинаги я обрича на подчинение и примирение. (Пара 2008: 8-9)

Чилийската писателка Инес Ечеверия Бельо (1868-1949), внучка на Андрес Бельо, е една от най-полемичните фигури в чилийската литература в началото на ХХ в.: феминистка, която се бори за правата на жените и за закон за развода; идеалистка, която се увлича по теософия и мистицизъм; жена със силни и противоречиви страсти, която дори стига до възхищение към нацизма по време на Втората световна война... Майчинството също е една от темите, които поражда у нея противоположни чувства. Обожава четирите си дъщери, но в същото време не спира да ги обвинява за личните си проблеми. От друга страна единственият роман, който не пише под псевдоним, се казва Por él и е свързан с трагичната гибел на дъщеря й Ребека през 1933 г., която е убита от съпруга си. Книгата има огромен обществен отзвук и убиецът на дъщеря й е екзекутиран (1936).

По същото време твори още една оспорвана чилийска писателка – Мариана Кокс Стувен (1871-1914), авторка на редица полемични статии и на два романа, Un remordimiento и La vida íntima de Marie Goetz, в които подлага на съмнение със силен социален феминистки заряд самите устои на буржоазното общество, на което самата тя принадлежи: религията, брака, майчинството. Специално за майчинството тя застъпва интересната теза, че представата за него, както и за всички други неща, търпи развитие и се променя с времето.

Всички романи – костумбристки или психологически - на чилийската писателка Мария Флора Янес (1898-1982) възкресяват от миналото жените, които се подчиняват на мъжете и ръководят живота на децата си, които прекарват дните си в мълчание и които накрая се оказват сломени от еднообразието, подчинението и рутината. Именно те са в центъра на вниманието на писателката, а темата за майчинството е само от един от елементите, които съпътстват нейните самотни и скръбни жени.

Отношението на Мария-Луиса Бомбал (Чили, 1910-1980) към майчинството е твърде конфликтно – в реалния живот тя го поставя недвусмислено над професионалната кариера, докато никъде в произведенията й майчинството не е от голямо значение. В романа La última niebla (1935) и в разказа El árbol (1939) героините с нищо не показват, че искат да станат майки, докато в разказа Las islas nuevas (1939) Йоланда иска да има дете, стига то да остане завинаги в утробата й - да не расте, за да не го загуби. Друга е позицията на Ана-Мария в романа La amortajada (1938). Вече мъртва, тя прави равносметка на живота си – уж се тревожи за бъдещето на децата си, но всъщност иска да се откъсне от тях, не изпитва морално удовлетворение, че са пораснали и изпитва гняв, че не са оценили саможертвата й. Изключение прави дъщеря й, тъй като я възприема като свое продължение и се идентифицира с нейните проекти за лично щастие, макар това да не намалява ревността й по отношение на нея. Като цяло, жените на Мария-Луиса Бомбал не се противопоставят на социалните норми, но живеят неудовлетворени и се обръщат към свои измислени светове. Майчинството не им носи радост и пълнота, а само засилва фрустрацията им.

Голямата тема в творчеството на чилийската писателка Марта Брунет (1897-1967) е жената, раздвоена между трансгресията и консерватизма. В романа Montaña adentro (1923) темата за майчинството се вписва именно в трансгресивния елемент при конституирането на образа на главната героиня Ката – тя  е самотна майка, която не губи своята гордост и чест, докато съблазнителят й се превръща в антигерой. В романа Humo hacia el Sur (1946) главната роля е отредена на не-майчинството на доня Батилде – плод на импотентността на съпруга й Хуан де ла Риестра -, което намира своя субститут в деформираните й представи за власт, сила и богатство. Марта Брунет пише и редица произведения за деца (Cuentos para Marisol, 1938; Aleluyas para los más chiquititos,1960), в които въвежда нови елементи, почерпени от фолклора, като оралност и диалогичност, както и специфична магическа логика и пълна идентификация на детето-читетел с описаните герои.[19]

Колумбийската писателка и поетеса Мария Кано Маркес (1887-1967), която се смята за първата жена-общественик в Колумбия, размишлява в статията си Vivir (1923)[20] за майчинството и за възпитанието на женската душа. Там тя се опитва да убеди мъжете – съвсем в духа на Мистрал и нейните Четива за жени (Lecturas para mujeres), че трябва да възпитат у жената такава красота, която да ги допълва, а не да я превръщат в свой „бездушен другар”.

Видна фигура в мексиканския културен живот на ХХ век е Нели Кампобельо (псевдоним на Франсиска Моя Луна, 1900-1986) – известна  писателка, балерина и хореограф с противоречива и трагична съдба. Най-известните й творби – романите Cartucho(1931) и Las manos de Mamá (1937), са автобиографични и са посветени на Мексиканската революция[21], а една от централните фигури в тях е нейната майка, доня Рафаела, към която изпитва огромна любов и  възхищение. Единственото дете на самата Нели Кампобельо – извънбрачният й син Хосе-Раул Моя, умира на 2-годишна възраст и тя му посвещава прекрасни елегични стихове (¡Francisca, Yo!, 1929).

Видната аржентинска писателка, издателка, интелектуалка и убедена феминистка Виктория Окампо (1890-1979), основателка на прочутото списание Sur (1931), заема активна позиция по редица въпроси, свързани с положението на жената, включително по проблема за ролята на майчинството. Тя му отрежда ключова роля за социалните промени като огромна сила за възпитанието на субекта: „ …[майчинството] не означава само да износиш децата и да ги родиш със здраво тяло, но и да ги родиш духовно. Тоест, не само да живееш при тях, заедно с тях, а пред тях. Преди всичко вярвам в силата на примера.” (цит. по Кейроло: 2002)

Аржентинската писателка Нора Ланхе (1905-1972) - единственото женско присъствие в т.нар. Поколение от 1922 г., самата тя неуспяла майка, се движи между страха и нежността в описването на майчинските чувства в мемоарната си книга Cuadernos de infancia (1937).

Подобна разнородност на трактовките се наблюдава и при следващото поколение испаноамерикански писателки и поетеси, които започват да издават произведенията си в средата на века. В поезията някои споделят личния си опит от майчинството (Бланка Варела), други отново извеждат майчинството до преживяване от национален мащаб (Лилиам Хименес, Мерседес Дуран), трети изграждат образа на майката (Олга Ороско), а някои асоциират майчинството с плодотворно съзидание или със самото поетическо творчество (Дорорес Алонсо, Аманда Беренгер).

Изключително голяма роля изиграва майчинството като личен опит върху видната перуанска поетеса Бланка Варела (1926-2009). Ето какво споделя тя през 1986 г.: „В момента, когато родих децата си, разбрах, че вече не съм сама и че повече не мога да се затварям в себе си. […] Майчинството ме кара да приема феминизма си, кара ме да приема, че съм жена. Преди не приемах това, исках да бъда напълно безполова личност. От отговорността ми на майка се роди нов човек.” (Форж 2008: 1-2) Тези думи до голяма степен обобщават творческите търсения на поетесата. Ако до един момент (в първата си книга Ese puerto existe, 1949-1959) тя се стреми да пише „безполова” поезия, за да може равностойно да се съревновава с мъжете-поети, по-нататък Бланка Варела постепенно ще изостави тази своя обезличаваща позиция и ще потърси мястото си като жена-писател, а поетичният й „аз” ще стане отчетливо женски. Тя вече няма да разглежда традиционно т.нар. женски теми като майчинство, раждане и връзката майка-деца, а ще започне да разсъждава в дълбочина за женското тяло в три измерения – материално, духовно и свещено.

Друга особеност на майчинската страна в поезията на Варела е нейното отношение към марианизма. Тя не одобрява ролята на покорна съпруга и страдаща майка, която юдейско-християнската традиция отрежда на жената. Според нея болката трябва да се трансформира в нещо положително, а това означава да се придаде на майчинството духовното измерение, което му липсва.

През 50-те години в Салвадор, след падането на диктатурата на Максимилиано Ернандес Мартинес през 1944 г., се появява ново поколение писатели, известни като La Generación Comprometida, които преосмислят ролата на литературата като инструмент за социални промени. Сред тях има и редица жени-поети, като Лилиам Хименес (1922-2007) и Мерседес Дуран (1933-1999), които скъсват с традиционния женски интимизъм и използват поезията си като оръжие за създаване на нова нация и на нови нейни граждани. Така някои теми, които винаги са се смятали за лични преживявания, започват да заемат централно място в публичното литературно пространство. Една от тази тези е майчинството, което се превръща в преживяване от национален мащаб: майките и дори децата в поезията на Лилиам Хименес и Мерседес Дуран участват в общия национален проект за постигане на социална справедливост. И двете поетеси предефинират ролята си като представители и говорители на един народ, който дълго време е бил осъден на мълчание. Всъщност репрезентециите на майчинството със социален нюанс са познати в салвадорската женска поезия още от стиховете на Клаудия Ларс и на Лидия Валиенте.

Една от най-големите съвременни поетеси на Аржентина и видна представителка на аржентинския сюреализъм, Олга Ороско (1920-1999), посвещава на майка си дълга елегична поема (Si me puedes mirar, 1962), написана в рамките на нейната специфична поетика за детството като изгубен рай и в същото време като портал на инициация.

Майчинството не е основна тема в богатото творчество на най-видната боливийска писателка и поетеса на ХХ в. Йоланда Бедрегал (1916-1999), но на него са посветени някои от най-красивите й стихове: Juan Gert е лирично-философска ода, посветена на раждането на сина й Герт, а в поемата Gabriela Mistral: prez y envío отдава почит на чилийската поетеса чрез образите от майчинската й поезия.

Мексиканската поетеса Енрикета Очоа (1928-2008) допринася изключително за дефиниране на различен образ на мексиканската жена чрез метафорите на майчинството и на един специфичен мистичен еротизъм. През 1950 г. пише стихосбирката Las urgencias de mi Dios, която създава полемика около поетесата, тъй като говори за майчинство, без самата тя още да има деца. По-нататък в поезията й многократно се появяват образите на зачатието, на раждането и на Божията майка, но вече във философско измерение. В поемата Las vírgеnes terrestres нейната Мадона е по-скоро пантеистична: тя може и да търси Господ, но в същото време вече е познала зачатието и мъжа, и е готова да въплъти цялото мироздание.

Нейна съвременничка е друга известна мексиканска поетеса, Долорес Кастро (1923), близка приятелка на Росарио Кастелянос. Темата за майчинството присъства и в нейното творчество, макар и по друг начин. В стихосбирките Siete poemas (1953) и La tierra está sonando (1959)  има явни паралели между антропоморфния пейзаж и майчинството. Самата Долорес Кастро твърди, че не сакрализира майчинството, защото не смята, че то е важно за всички жени, но лично за нея е било необходимост, защото чрез него любовта се излива в плодотворно съзидание, разбират се много аспекти от творческия процес, а агонията на раждането – физическа и духовна – раздвижва много чувства на живот и смърт. „Чрез раждането на едно дете не майката намира своето продължение, това е илюзия, а самият живот”, казва поетесата. За нея всяко дете – самата тя има седем -  е потвърждение, че животът е изключителен дар. (цит. по Бернардес 1996)

Женската проза в средата на века е далеч по-ангажирана със социалните проблеми на жената, но по проблема за майчинството становищата отново се разделят: някои писателки обръщат основно внимание на взаимоотношенията майка-дъщеря (Елена Гаро, Естела Канто), други откриват в майчинството допълнителен заряд за лична реализация (Луиса Хосефина Ернандес) или ще го поставят на почти едно и също равнище с професионалната кариера в личната си ценностна йерархия (Силвина Булрич).

Елена Гаро (Мексико, 1920-1998) е писателка с противоречива съдба. Дълго време тя е пренебрегната от литературната критика, тъй като живее в сянката на съпруга си – видния мексикански писател и интелектуалец, лауреатът на Нобелова награда Октавио Пас, но днес нейното творчество се смята за един от върховете на съвременната мексиканска литература, а редица критици я нареждат сред основоположниците на магическия реализъм с романа Los recuerdos del porvenir (1963), който излиза четири години преди Сто години самота. Макар и да отразява подчиненото положение на мексиканската жена, тя не достига до активна критика на тази уредба, а позицията й към майчинството се вмества в специфична схема: в много нейни романи главните героини образуват двойки майка-дъщеря (Мариана-Наталия в романа Testimonios sobre Mariana[22]  или Лелинка–Лусия в сборника разкази Andamos huyendo Lola, 1980), които функционират като неотделими цялости с взаимозаменяеми роли и общ позитивен знак. Именно в конструирането на този тип съюзи между жени критиката открива феминизма на Елена Гаро, който иначе е твърде спорен.

Мексиканската писателка и интелектуалка Луиса Хосефина Ернандес (1928), една от най-изтъкнатите представителки на т.нар. Поколение от 1950 г. (заедно с Росарио Кастелянос и Елена Гаро) и видна феминистка, заема нетрадиционна за феминизма позиция спрямо майчинството. В романа El valle que elegimos (1965) героинята й  Клеменсия Бернал, балерина и педагог, намира най-висшата си лична реализация именно в майчинството. Чрез нея писателката изразява дълбокото си убеждение, че майчинската роля е изключително важна в живота на всички жени – включително и на онези, които имат успешна професионална кариера. В интервю през 70-те години тя заявява, че бракът, майчинството и домът само увеличават силата на жената и че тя самата се чувства велика в ролята си на матриарх.[23] (цит. по Урутия 2006).

Проблемите на майчинството присъстват осезателно в обширната белетристична продукция на аржентинската писателка Силвина Булрич (1915-1990), която включва от булевардни романи до сериозни аналитични творби. Самотна майка и професионалната писателка, за нея майчинството не е равнозначно на ограничаване само в една определена социална роля – при това неудовлетвоителна, защото над всичко в ценностата й система стои реализацията й като писателка. По-късно ще изрази ясно позицията си по този въпрос, като постави в романите си редица свои героини или в ситуация на беизходна зависимост от съпрузи и деца (Las calles de Buenos Aires, 1939; Bodas de cristal, 1951; Te acordarás de Taormina, 1975), или като им отреди ролята на бунтарки срещу установените правила (La creciente, 1965; Mañana digo basta, 1968), или като ги подтикне към самоубийство (Сусана в Bodas de cristal).

Аржентинската писателка Естела Канто (1916/19-1994) е автор на редица психологически романи, които отразяват живота в Буенос Айрес преди епохата на перонизма. Един от проблемите, които особено привличат вниманието й, е сложната връзка майка/дъщеря. Дълбоката вътрешна обвързаност между Мануела и дъщеря й Хасинта в романа El estanque (1956) е двигател на повествователната линия в него и средство за разкриване на основните проблеми, които поставя писателката: фалшът на удобството и на парите, унижението на използваната прагматично сексуалност, липсата на активна житейска позиция.

Беатрис Гидо (1924-1988), представителка на субверсивното литературно поколение от 1955 г., преформулира концепцията за майчинството и семейството в разказа си Una hermosa familia (1960), което по-късно ще създаде нови модели в аржентинската белетристика.

Заключение. След този кратък преглед на развитието на темата за майчинството в испаноамериканската женска литература до средата на ХХ в. може да се направи заключението, че в нито един момент не се очертава единен – или дори сходен - модел в трактовката на проблема, тъй като всяка писателка стъпва на собствения си житейски опит, на собствената си социално обусловена ценностна система и на историческите реалности в собствената си страна. Друга особеност в еволюцията на темата е липсата на континуитет на интерпретациите, дори в рамките на националните литератури. Все пак могат да се открият някои позиции, които се появяват с определена последователност през всички разгледани дотук периоди (с изключение на колониалния, за който сведенията са твърде оскъдни). По различен начин – в различни жанрове, с различни изразни средства и с различна степен на убеденост и на внушение - писателките след Колонията се противопоставят на традиционния модел на брака и преосмислят ролята на майката в него.

През XIX век част от писателките-белетристи възхваляват себеотрицанието и саможертвите, които правят майките в името на децата си (Линдаура Ансоатеги де Камперо), защитават ролята на майката в обществото (Едуарда Мансиля) или почти я канонизират (Лауреана Райт де Клайнханс); други оспорват романтичните представи за брака и майчинството и за пръв път ги вместват в определена социална рамка (Гомес де Авелянеда, Мато де Турнер); трети отхвърлят грубия материализъм на обществото, който превръща жените и децата в жертва на девалвацията на семейните ценности (Кабельо де Карбонера).

През първата половина на ХХ век гледната точка на женската белетристика към проблема се видоизменя: позицията на писателките става все по-социално ориентирана и с все по-силен феминистичен заряд, но като цяло те продължават да бъдат раздвоени между консерватизма и бунтарството (Марта Брунет, Мария-Луиса Бомбал, Мария Кано Маркес и други).

В поезията като цяло настроението е друго: поетесите посвещават може би най-много стихове на собствените си деца, макар творбите им да са с различен нюанс (Уреня де Енрикес, Росарио Орего де Урибе, Алфонсина Сторни, Хуана де Ибарбуру, Мария Олимпия де Обалдия, Магда Портал и много други). Срещат се естествено и други трактовки на обширната по своята същност тема за майчинството: протест срещу маргинализирането на жените без деца от страна на обществото (Дулсе Мария Лойнас); свързване на бременността със създаването на нови граждани (Лидия Валиенте, Лилиам Хименес, Мерседес Дуран); драмата на аборта (Мария Калканьо); мистичен еротизъм (Енрикета Очоа).

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Аристисабал Монтес 2007: P. Aristizábal Montes. Escritoras colombianas del siglo XIX: identidad y escritura. Cali: Universidad del Valle.

2. Белини 1997: G. Bellini. Nueva historia de la literatura hispanoamericana. Madrid: Editorial Castalia, S.A.

3. Бернардес 1996: M. Bernárdez. Crecer entre ruinas. Dolores Castro: la sencillez y las velas. México, D.F.: UNAM. Periódico de poesía, N 15. http://209.85.129.132/search?q=cache:cRUBoTyUpcMJ:www.periodicodepoesia.unam.mx/index.php%3Foption%3Dcom_content%26task%3Dview%26id%3D418%26Itemid%3D77+Crecer+entre+ruinas.+Dolores+Castro:+la+sencillez+y+las+velas&cd=1&hl=bg&ct=clnk&gl=bg&lr=lang_es|lang_ru&client=firefox-a

4. Вехар 1999: F.Véjar. Aproximación a la obra de María Monvel (1899 - 1936). Santiago: El Mercurio, 18.09.1999. http://diario.elmercurio.cl/detalle/index.asp?id={1c10a5f2-5910-4abf-b5d7-c8f0deea152e}

5. Вихил 1977: J. M. Vigil. Poetisas mexicanas: siglos XVI, XVII, XVIII y XIX. México, D.F.: Instituto de Investigaciones Filológicas; Dirección General de Publicaciones, Universidad Nacional Autónoma de México. http://www.archive.org/stream/poetisasmexican00chicgoog/poetisasmexican00chicgoog_djvu.txt

6. Джодроне 2005: C. Giaudrone. La degeneración del 900: modelos estético-sexuales de la cultura en el Uruguay del novecientos. Montevideo: Ediciones Trilce.

7. Едит Мендес 2004: C. Edith Méndez. Alfonsina Storni: Análisis y contextualización del estilo impresionista en sus crónicas (tesis doctoral).

8. Ибарбуру, Пуентес де Ойенард 1998: J. de Ibarbourou, S. Puentes de Oyenard. Obras escogidas. Santiado de Chile: Ed. Andrés Bello.

9. Инфанте Варгас 2009: L. Infante Vargas. De la escritura personal a la redacción de revistas femeninas. Mujeres y cultura escrita en México durante el siglo XIX. Zamora: Revista Relaciones, vol. XXIX, N 113. http://redalyc.uaemex.mx/redalyc/pdf/137/13711306.pdf

10.  Кадавид 1992: J. Cadavid. Muestrario apresurado. Bogotá: Boletín Cultural y Bibliográfico, Número 30, Volumen XXIX, Biblioteca Virtual del Banco de la República. http://www.lablaa.org/blaavirtual/publicacionesbanrep/boletin/boleti5/bol30/resena11.htm

11.  Капорале-Бидзини 2004: S. Caporale-Bizzini. Dicursos teóricos en torno a la(s) maternidad(es): una visión integradora. Madrid: Entinema.

12.  Кейроло 2002: G. Queirolo. Diálogos acerca de lo femenino: Victoria Ocampo y José Ortega y Gasset. Santiago de Chile: Cyber Humanitatis, Nº 23.

13.  Коен Имач 2004:V. Cohen Imach. Redes de papel. Epístolas conventuales. Colaboraron en la trascripción de documentos: Sofía Brizuela y Silvia Dolores Maldonado. Tucumán: Universidad Nacional de Tucumán, Facultad de Filosofía y Letras, Instituto Interdisciplinario de Estudios Latinoamericanos. http://bdigital.uncu.edu.ar/fichas.php?idobjeto=1216

14.  Козларек 2007: O. Kozlarek. Theodor W. Adorno y Octavio Paz: dos visiones de la misma modernidad,в De la Teoría Crítica a una crítica plural de la modernidad.O. Kozlarek (coordinador). Buenos Aires: Editorial Biblos.

15.  Консепсион де Кастильо 1968: Sor Francisca Josefa de la Concepción de Castillo. Obras completas de la madre Francisca Josefa de la Concepción de Castillo. Bogotá: Biblioteca Luis-Angel Arango.

16.  Крус 2004: Sor Juana Inés de la Cruz. Obras completas: Sor Juana Inés de la Cruz. México D.F.: Editorial Porrua, S.A.

17.  Крус 2006: Jor Juana Inés de la Cruz. Respuesta a Sor Filotea. Barcelona: Red-ediciones.

18.  Маура 2005: J.F. Maura. Españolas de ultramar en la historia y en la literatura (s.XV-XVII), vol.1. Valencia: Universitat de Valencia.

19.  Мендес де Пенедо 2001: L. Méndez de Penedo. Estrategias de la subversión: Poesía feminista guatemalteca contemporánea. San José: Revista Ístmica, Universidad Nacional, Costa Rica, 2001. www.literaturaguatemalteca.org/depenedo1.htm

20.  Мирó 1999: R. Miró. Itinerario de la poesía panameña (tomo I). Panamá: Autoridad del Canal de Panamá.

21.  Молина 2009: H.B.Molina.  Miradas sobre la mujer y la patria, desde el balcón de Eduarda Mansilla. http://www.eduardamansilla.com/2009/05/miradas-sobre-la-mujer-y-la-patria.html

22.  Пара 2008: T. de la Parra. Ifigenia. Diario de una señorita que escribió porque se fastidiaba. Doral, USA: Stockcero, Inc.

23.  Пачеко 2004: B. Pacheko. De diosas, musas, vírgenes, hadas, brujas, suegras, prostitutas, madrastras, madres y escritoras. Mérida, Venezuela: Voz y escritura. Revista de Estudios Literarios, N 14. http://www.saber.ula.ve/bitstream/123456789/25216/2/articulo13.pdf

24.  Перейра 2002: M. Pereira. La mujer estéril, La Habana: CubaLiteraria. http://www.cubaliteraria.com/delacuba/ficha.php?Id=1648.

25.  Райт, Алварадо 2005:L. Wright, L. Alvarado. Educación y superación femenina en el s. XIX: dos ensayos de Laureana Wright. México, D.F.: Cuadernos del archivo histórico de la UNAM.

26.  Ромеро Чумасеро 2008: L. Romero Chumacero. Laura Méndez de Cuenca: El canon de la vida literaria decimonónica mexicana. Zamora: Revista Relaciones, vol. XXIX, N 113. http://www.colmich.edu.mx/files/relaciones/113/pdf/leticiaRomeroChumacero.pdf

27.  Саприса 2000: G. Sapriza. Blanca Luz Brum. Madrid: La Ilustración liberal. Revista española y Americana. N 6-7. http://www.libertaddigital.com/ilustracion_liberal/articulo.php/134

28.  Сарабия 1997: R. Sarabia. Poetas de la palabra hablada. Colección Támesis, Monografías A, vol.162. London: Boydell & Brewer.

29.  Сиракова 2005: В. Сиракова. Генезисът на илюзорна идентичност в стихотворението «Песен за бездетната жена» на Дулсе Мария Лойнас. – In: Годишник на департамент «Чужди езици и литуратури», бр.6. София: НБУ.

30.  Сиракова 2006:V. Sirákova. La ausencia de la figura del hijo real en el poemario “Tala” de Gabriela Mistral. – In: Чуждоезиково обучение, бр.3. София: Министерство на образованието и науката, pp. 52-60.

31.  Сиракова 2007:V. Sirákova. Poesía maternal y poesía para niños. Voces poéticas femeninas de Hispanoamérica. - In: За човека и езика. София: Ун. издателство „Св. Кл.Охридски”, pp. 563-578.

32.  Сиракова 2010: В. Сиракова. Биографичен подход в тълкуването на мита за майчинството в поезията на Габриела Мистрал. – In: Годишник на департамент «Чужди езици и литуратури». София: НБУ.

33.  Скледар-Матижевич 2007: A. Skledar-Matijević. La tradición de la voz literaria (poética) femenina hispanoamericana: un hilo ininterrumpido. Zadar: Universidad de Zadar (Universitas Studiorum Jadertina). Revista Hieronymus, N 1. http://www.unizd.hr/Portals/43/broj_1_2007/Skledar_Matijevic_La_tradicion_de_la_voz_literaria_fem.pdf

34.  Сото 2006: P. Soto. Lina Zerón, poetisa mexicana, defiende el rol de la mujer en laliteratura, Santiago de Chile: El Mostrador, 05.11.2006. www.elmostrador.cl/modulos/noticias/constructor/noticia_impresion.asp

35.  Тикас 2002: S. Ticas. Compromiso social y discurso profético en la poesía de Liliam Jiménez y Mercedes Durand,  Istmo, Revista virtual de estudios literarios y culturales centroamericanos, No.3. http://209.85.129.132/search?q=cache:J6m40wqY3mEJ:collaborations.denison.edu/istmo/n03/articulos/ticas.html+Compromiso+social+y+discurso+prof%C3%A9tico+en+la+poes%C3%ADa+de+Liliam+Jim%C3%A9nez+y+Mercedes+Durand,+Istmo&cd=1&hl=bg&ct=clnk&gl=bg&client=firefox-a

36.  Тревисан 1990: L. Trevizán. Deshilando el mito de la maternidad. – In: R.Olea, S.Fariña. Una palabra cómplice. Encuentro con Gabriela Mistral. Santiago de Chile: Corporación de Desarrollo de la Mujer La Morada, Editorial Cuarto Propio, Isis Internacional. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html.

37.  Урутия 2006: E. Urrutia. Nueve escritoras mexicanas nacidas en la primera mitad del silgo XX y una revista. México, D.F.: El Colegio de México.

38.  Форж 2008:  R. Forgues. Blanca Varela, fundadora de una utopía poética que ignora, asume y trasciende el género. Conferencia inaugural de la jornada de estudios dedicados a Blanca Varela, ganadora del XVI Premio Reina Sofía de Poesía Iberoamericana, organizada por la Universidad de Salamanca el 6 de mayo de 2008. http://209.85.129.132/search?q=cache:i7xCxu26F20J:www.ciberayllu.org/Ensayos/RF_BlancaVarela.html+%22blanca+varela%22+maternidad&cd=1&hl=bg&ct=clnk&gl=bg&client=firefox-a

[1]В края на XIX в. се издават няколко антологии на женската литература от Колонията: през 1875 г. в Париж излиза антология на испаноамерикански поетеси, съставена от чилийския писател Хосе-Доминго Кортес; през 1893 г. мексиканският интелектуалец и политик Хосе-Мария Вихил издава антология на мексиканската женска поезия от периода XVI-XIX в., в която са включени над дузина писателки от колониалния период, чиито творби са достигнали до нас - поезия, жития на светци, исторически и религиозни хроники, биографии, както и над 50 поетеси от XIX в.,а през 1896 г. перуанският писател Карлос Г. Амесага  включва и жени-поетеси от колониалния период в своя антология на мексиканските поети. По ред причини обаче всички тези писателки не фигурират в общите литературни истории.

[2]Индихениската литература е течение в ибероамериканската литература, което е посветено на живота на местното индианско население и въвежда елементи на социален протест в негова подкрепа. Възниква в края на XIX в. […]  (Енциклопедичен речник Грихалбо 1986: т.3, 1011)

[3]Тук не се включват писателките, родени в края на XIX в., които започват да публикуват произведенията си в началото на ХХ в. За развитието на женската литература през XIXв. вж. Инфанте Варгас 2008:69-105; Ромеро Чумасеро 2008:107-141.

[4]Боливийският критик Хуан Кирос предлага през 1956 г. следната тематична класификация на испаноамериканските поетеси: „еротични, революционни, възпяващи природата, домашното огнище, живота и смъртта, патриотично настроени, въздишащи, мислителки, мечтателки и бунтарки в семеен кръг”. (цит. по Кадавид 1992)

[5]Вж. Консепсион Кастильо 1968; Крус 2004.

[6]Вж. Крус 2006:16.

[7]Двама от синовете й – Макс и Педро Енрикес Уреня– са сред най-изтъкнатите испаноамерикански интелектуалци-хуманисти на ХХ век.

[8]Цитатът е от статия на Хосе Марти, написана на 28 август 1875 г. и публикувана след неговата смърт в Obras de Martí, Edición de Gonzalo de Quesada, Vol. 13; Crítica y libros, páginas 96-99.

[9]Alberto, el jugador(1860)

[10]Луис Орего де Урибе е чилийски вицеадмирал, който оцелява в морска битка на борда на историческата корвета Есмералда от чилийската армада по време на Втората тихоокеанска война, или т.нар Война за селитрата (1879-1884), между Чили, Перу и Боливия.

[11]Относно темата за майчинството в творчеството на Габриела Мистрал вж. Сиракова 2006, 2007, 2010.

[12]Вж. Джодроне 2005: 88.

[13]Вж. Едит Мендес 2004.

[14]В тази трактовка няма личен момент – самата поетеса е майка на шест деца.

[15]Цит. по Тикас 2002

[16]Цит. по Тикас 2005

[17]Цит. по Тикас 2002

[18]Парагвай се обезлюдява след трите войни, които страна води в края на XIX в. и първата половина на ХХ в.: Войната с Тройния съюз (1865-1870), Войната за Чако (1932-1935) и Гражданската война (1947).

[19]Теорията си за детските приказки Марта Брунет представя подробно в есето си El mundo mágico del niño.

[20]Cyrano, N° 39, marzo 2 de 1923.

[21]Нели Кампобельо е единствената жена-писателка, описала свидетелски събитията от Мексиканската революция.

[22]Написана през 1964 г., но публикувана едва през1981 г.

[23]Курсивът е мой.

обратно нагоре