Number 31328. A Novel about War

Number 31328, also known as the ‘Book of Captivity’, is one of the most vivid testimonials to the events of the 1922 Asia Minor catastrophe. The first significant work of Ilias Venezis, it is an impartial depiction of the trials of captivity in the so-called ‘work battalions’, where three thousand Greek men were subjected to excruciating labour and daily torment by the enemy Turkish army. One of them was Venezis himself. His literary approach to the most dramatic events in life juxtaposes the reasons for living with the sense of tragic predestination of existence. In the context of Venezis’s overall body of work, Number 31328 is the primary nucleus which would later lead him to creatively interpret the topic of time lost. The lyrical longing expressed in the novel and its profound sense of history are two main reasons for its significance and intransience in contemporary Greek literature.

“Номер 31328” или така наречената “книга за пленничеството” се нарежда сред най-ярките литературни свидетелства за събитията от Малоазиатската катастрофа през 1922 г. То е и първото значимо произведение на Илиас Венезис, в което са описани безпристрастно изпитанията на пленничеството в така наречените работнически отряди (τα εργατικά τάγματα), в чиито редове три хиляди гръцки мъже и младежи са подложени на изнурителен труд и ежедневни изтезания от страна на вражеската турска войска. Известно е, че живи се завръщат двайсет и трима. Един от тях е Илиас Венезис. Tака, едва осемнайсетгодишен, той е заточен във вътрешността на Анадола през септември 1922 г. и е освободен през ноември 1923 г, когато отново се среща със семейството си в Митилини. В едно интервю за вестник “Апогевматини” от 1969 г. писателят си спомня:

Пристанищният кей беше изпълнен с народ. Всички искаха да ми стиснат ръка, да ме заговорят, да ме попитат за близките си, останали на отсрещната еолийска земя... (Βενέζης 1923)

Тогава се среща и със Стратис Миривилис, издател на в. “Камбана”. Миривилис вече издава като поредица в страниците на вестника своя “Живот в гроба” и очаква от Венезис да направи същото с романа, в който ще опише дните на пленничеството. По-късно тази идея се осъществява наистина с публикуването на първия вариант на “Номер 31328” в “Камбана” през 1924 г. Няколко години по-късно, през 1931 г., той бива преработен и излиза като книга. “Номер 31328” е първата творба от трилогията, посветена на темата за изгубената родина, в която влизат още романите “Покой” (1939 г.) и “Еолийска земя”

(1943 г.).

В контекста на трагичната историческа действителност, описана в “Номер 31328”, се разгръща най-значимият дял от творчеството на Венезис.

В бр. 12 на сп. “Еолика Грамата” от 1972 г. Хаджианагносту споделя:

Първата от тези книги описваше жестоки и отвратителни моменти от живота на пленника... Разтърсващата история, която бе и непосредствено преживяване за писателя, предизвикваше у читателя тръпки с подробностите си.  Въпреки това стилът на Венезис... изразяваше добронамереното желание на писателя по-скоро да прости, отколкото да търси отплата… (Хаджианагносту 1972, σ. 494)

По думите на Хаджианагносту „Номер 31328” е безспорно книга за войната. А и заглавието недвусмислено сочи към това. 31328 е затворническият номер на Венезис. Има обаче нещо, което подрива и усъмнява силата на това определение. То е загатнато с посвещението, а също и с псалмите на Давид, стихове от които са поместени пред всяка отделна глава на романа. 

Венезис посвещава този роман на майка си. Читателят може да прочете думите, чиято тъмнина искри като топла болка в мъртвината на листа:

“На измъчената ми майка, на всичките майки в света”.

Това посвещение не е случайно. Описанието, с което Венезис изостря и съживява представата за агонията на тялото и ума през първите дни на изпитанието важи с равна сила и за майката:

С подути от безсънието и страха очи, с разбито сърце и с едно тяло без нерви, без сили, което се бори, протягам ръце към нея и я умолявам да ме спаси. (Βενέζης 2002, σ. 58)

Откъснат насила от утехата на горещия й дъх, Илиас ще остане сам пред неизвестността на бъдещето и една ранна, преждевременна зрялост ще измести невинната самоувереност на детството.  Но детството ще остане. То ще потъне в умората на езика и ще се осветява със силата на спомена, който мечтае:

Анадола все тъй тръпно-сладка, за сонет – нещо такова. (Βενέζης 2002, σ. 25)

Забележителното на тези думи, които са всъщност началото на романа „Номер 31328”, е тяхното универсално, лирическо звучене. Но тяхното значение е огромно и поради друга причина. Тя се крие в основополагащата роля, която играят за изграждането и утвърждаването на характерния, особен език на Венезис и по-точно за онази негова черта, която се изразява в неговата музикалност и поетичност. Нещо повече, въпреки визуалната си (надлъжна) ограниченост, те въздействуват в дълбочина както върху възприятието на читателя, така и върху самата основа на творческото настроение, определяйки по този начин географските измерения на носталгичното чувство (Анадола)  и неговата  притихнала, нежна акустика (за сонет).

Налице е първото съприкосновение на автора с проблемите за творческата интерпретация на спомена. И както става често когато началните думи, които използваме за някоя идея отразяват най-точно същността й, така и горните думи на Венезис онагледяват в най-голяма степен лирическото измерение на чувството. И още – определят оттук неговото универсално, единно звучене.

Ако разгледаме например запетаята в посочения пример, ние тутакси ще си дадем сметка за важната роля, която играе в изречението и която се свежда не до налагането на възможна логическа пауза, а на такава, която изисква знакът за равенство между двете страни. И наистина, как по-ясно би се изразила хармоничната цялост на чувството, ако не чрез помирението, което съществува между думите и което ги кара да звучат спокойно, оставени на течението, което ще ги изведе към покоя на синтактичния край (предположението, че става дума за интенция, отнесена към реализацията на вдъхновението чрез сонета, би било вярно само в контекста на един по своему убедителен граматически прочит).  

В действителност музиката, която извира от горните редове е организирана в същата акустична форма, която откриваме в лирическите фрагменти на “Еолийска земя” („В Егея духат спиляди, духат мелтеми, всички ветрове. Играят си облаците, играе си вятърът, играе си Бог с хората.”), а също и в тези, характерни за повечето произведения на Венезис. Пестеливата лексикална и синтактична конструкция е оголена до онова, което изглежда най-близко до точното разположение на чувството. Всичко в този откъс – от употребата на наречието за време до неопределените пояснения, които, обратно на граматическата си употреба, разтварят още повече същността и здравината на идеята, превръщайки я в неясна, аерична субстанция, говори за наличието на точно определимо настроение и смътно доловима идея. Тази относителност ще се запази и по-късно, въпреки прозаичната същност на описваните събития посредством хармоничната цялост, представляваща чувството. Именно чувството, мислено като движение и посока имахме предвид, когато използвахме думата “течение”. Защото става дума не за друго, а за естествената необходимост на нещата да се “случат”, за апокалиптичната сила на завършеците. И ако се върнем на горепосочения откъс, ние ще установим, че сме стигнали до точката, граматическа и смислова, която представлява онази желана “земя”, където думите намират вечната наслада на покоя, пристана на бленувания мир. Това е покоят на тишината, мястото, където тайнственият шепот на словото притихва, за да може душата да намери отново своето най-желано и първо убежище.

Именно тази нагласа, която идва от носталгичното сливане на съня и мечтанието, от сладкото разсейване на болката в мрака на действителността, ще се превърне в основа за цялостното творчество на Венезис. Лирическият език в романа тук за първи път  открива процепи в плътната студенина на знанието и прониква като всевластна светлина, придаваща на думите една по-голяма важност и една друга, неназовима истина, на която те служат. Тази чистота на езика, свойствена за светоусещането на детето, за която се говори като за идеологемата на простотата у Венезис, ще успее да смекчи натрапчивата суровост на описваните факти.  И не като ги лиши от достоверност, а обратното: като приеме тази достоверност без да се съобрази със съпротивите на интелектуалеца, като я приеме като част от протичането на живота, в която човекът, подчинен на множествената самота, топяща отрядите, е заставен да разпознае и обикне присъдата на съдбата.

Но това, което е още по-интересно за нас, освен отпращането към символиката за вечното завръщане, се отнася до факта, че въпросната творба представлява първата творческа интерпретация на спомена за изгубената родина, която намира своето естествено продължение в по-късните романи от трилогията. Събитията са представени линейно, в тяхната хронологическа последователност. В този смисъл времето, с което се реализира споменът, е ориентирано към настоящето, което поставя акцент върху безкрайната продължителност на текущото битие.

В неговото осъществяване натрапчивият образ на смъртта пронизва словесната изразителност по цялата дължина на текстовата съвкупност, а животът се свежда до едничката грижа за оцеляването. Както  споменахме, повествованието следва точно историческата нишка. Затова срещата със смъртта, глада и изстъпленията не оставят широко поле за настроенията на въображението, а впечатлението, че имаме работа с хроника е равносилно на другото, а именно - че хрониката е обезсилена от виталното страдание на осъдените.

Трудно е да се говори за „Номер 31328” от гледна точка на шаблоните на литературата. Разполагането на повествованието в широката тоналност на сегашното време позволява на читателя да изживее „на място” и „навреме” промените в хода на разказа. Никаква фантазия отвън, от съкровищницата на въображението, не разширява полето на хрониката. Художествената стойност на романа е другаде. Тя е в точното, но и нежно улавяне на онези психологически моменти, които придават на фактите изповеден, а същевременно надличностен характер. Разгръщането на общата съдба на затворниците е представено през фокуса на личния поглед, на автентичното свидетелство.

В това скръбно шествие на смъртта, което се движи непрекъснато, човекът престава да бъде личност, превръща се в номер без минало, без история и без бъдеще. (Δασκαλόπουλος 2002, σ. 11)

Съсредоточаването на разказа тук и сега обслужва липсата на ориентири в историята. Непосредствено постижение на романа е скритата безкомпромисност към факта на историята. Историята, която заличава човека, бива заличена от човека. Войната е осъдена с мълчание, с липсата на присъда над войната. Подобен ход не е целенасочен, но е невъзможно да не открием аналозите му сред примерите на трагична ирония  Тя се усеща като свиване, спазъм или вгорчаване, когато и ние заедно с героя виждаме ръката на войника, погубила предишния ден треперещия Херодот, да гали унесено, като с памук потръпващата муцуна на коня. Или в разказа за мъжа, приемащ насилването на жена си с дипломатичния такт на лишения от достойнство, но борещ се за живота си човек. Или в произвола, с който стражите избират кои пленници да умрат при ежедневния ритуал на прочистването, ритуал, след който младият Илиас може без срам и без маските на възпитанието, патриотизма и любовта към ближния да изрече:

Дишам дълбоко. А, там дълбоко има една жестока радост, една толкова жестока радост... (Βενέζης 2002, σ. 25)

Несъмнено подобни изпитания биха поставили пред всеки въпроса за връзката между съдбата и характера, а също и за тази, която се отразява в проявите на творчеството. Мнозина критици биха признали, че още тук, в тази начална фаза на живота могат да се открият залежите на тематичните полета в последвалите произведения. В този смисъл онова, което казва Папаницу относно наличието на една единствена тема в творческата реализация на Венезис, би се преформулирало в концепцията, която извежда смъртта като единствено валиден мотив в жизнения път на автора, а също и онази  ужасяващо ясна действителност, която ще го върне в живота. И тук се натъкваме на нещо удивително. То се изразява в прозрението, че животът на Венезис  протича в смъртта, в нейната вледеняваща пристрастност, в онази преднамерена необходимост, която ще я накара да избере измежду три хиляди души неколцина, които да я помнят и възпеят. Затова Номерът не е роман за войната. Той е роман за болката, идваща от смъртта и от живота. Но той е и книгата на бъдещето, доколкото настоящето (мислено тук  като проспекция) може да се разбере единствено в светлината на миналото.

Това своеобразно очакване за бъдното е изразено в романа “Покой”, където болката от частното съществуване се влива в идеята за съборността, разглеждана в плана на националната идентичност. В историята на малка група преселници, захвърлени в каменистата пустош на Атика, е отразено измерението на общочовешкото. Чрез емблематичния образ на Димитрис Венис, сякаш презареден с оптимизма на обречения човек, и още повече - с онази негова упоритост, проявена в утопията за розариума като възможност за адаптация и спасение, е зададена идеята за едно усилие, неспособно да надмогне себе си. Затова и цъфналите трендафили ще се появят като самоирония в момент, когато “тъмните сили” на съдбата навяват и първите белези на разрухата. Бягството на Ирини Вени ще е само прелюдия към трагедията, която ще се затвори с внезапната и поругаваща смърт на Ана, и ще направи невинността единствена изкупителна жертва на смъртта и най-сигурен знак за болката от живота. И тук съдбата обема човешкото съществуване, напразни са всички усилия да се предотврати непредотвратимото, както и идеята за дирене на спасение в сигурността на колективната съзнателност. Напротив, самата тя е носител и източник на скръб и носталгия. Всичко, което е намерило място в живота на отделния човек се експонира в живота на масата, удвоявайки силата и продължителността на чувството. Затова единствената възможност то да се заличи е да се достигне до онази точка на съществуването преди неговото възникване, в която новото начало на живота предизвестява самия живот. Идиличните полета на детството.

Може би не е случаен фактът, че “Еолийска земя”, която се обръща към миналото, е последната книга от цикъла за изгубената родина. Убягването към чистите полета на детството са последното и най-успешно усилие на паметта да съхрани и положи в ефирно безвремие картината на първото съществуване.

Нека да обобщим. Приносът на Номер 31328 не е само в неговата документална или историческа стойност. Той е в самия роман, изличаващ със силата на основанията си усложнените норми на мислене, вторичните исторически параметри. Дори и да се съгласим, че мотивацията на романа се основава на непосредствения опит, на опита, положен неизменно в историята, ние не можем да настояваме дълго на подобно твърдение. Езикът на Венезис не би го допуснал, защото в светоусещането на героя човекът е подвластен единствено на съдбата си. Затова в романа липсват политическите идеологеми, историческите клишета и психологическите конструкти - оценката, обидата и дори омразата към войната. Разказът се движи от гледна точка на феноменологичната перспектива - активира се от спомена за сблъсъка между идилията на детството и кошмара на войната, разклонява се със спазмите на физическата болка и заглъхва в срещата със смъртта, за да утвърди веднъж завинаги съпричастността на тялото към чудото на живота.

Наистина, още тук, в този ранен етап от творчеството си, Венезис показва, че е способен да надвие параметрите на хрониката, вливайки в редовете на повествованието струите на средиземноморската виталност: топлото, живо присъствие на йонийския свят.

Войната ще бъде асимилирана и „проверена” по модела на общочовешкото. Единствено така, приемайки смъртта като живот, разменяйки местата им, ще бъде възможно преосмислянето на онези факти от съществуването, които обуславят трагичното съзнание.

Чрез „охудожествяването” на най-силните моменти от живота, основанието за живот се противопоставя на усещането за трагичната предопределеност на съществуването. Не само в абстрактната равнина на трилогията, но и в полето на цялостното творчество на Венезис, „Номер 31328” е онова изначално ядро, което ще активира реализирането на творческата интерпретация на темата за изгубенoто време. Лирическият копнеж и живата историчност на романа са сред най-красноречивите свидетелства за онова, което предопределя мястото и дълготрайността му в полето на съвременната гръцка литература.

______________________

Цитирана Литература

Βενέζης 2002: Ηλ. Βενέζης. Το νούμερο 31328. Αθήνα, 2002, σ. 53.

Χατζηαναγνώστου 1972: T. Χατζηαναγνώστου. Ο Βενέζης της Εφταλούς. – Αιολικά γράμματα, τεύχ. 12, Αθήνα, 1972, σ. 494.

Άγρας 1933: Τ. Άγρας.  Ένα μεταπολεμικό βιβλίο. – Ρυθμός (Πειραιά), τεύχ. 8, Μάιος, 1933, σ. 241.

Αθανασιάδης 1944: Τ. Αθανασιάδης. Η πεζογραφία του Ηλία Βενέζη. - Τα νέα γράμματα, τεύχ. 2, Μάρτης, 1944, σ. 102.

Βαλέτας 1972: Γ. Βαλέτας. Ηλίας Βενέζης, ο ραψοδός του Χαμένου Παραδείσου. – Αιολικά γράμματα, τεύχ. 12, 1972, σ. 553.

Δασκαλόπουλος 2002: Δημ. Δασκαλόπουλος. Εισαγωγή στην τεσσαρακοστή έκδοση. – - Β: Το νούμερο 31328. Αθήνα, 2002, σ. 11.

обратно нагоре