Доц. д-р Петя Александрова

Резюме:

Текстът анализира реакцията в театъра към диктата на good looking. Едната посока е тоталното подчиняване до степен на подмазване към булевардната представа за младост и хубост. Новоизлюпилите се норми за талант са свързани с участието и популярността на дадени лица дори не в киното, а в телевизионните сериали или риалити формати. Това предизвиква и обратната вълна на тоталното неприемане на блясъка като белег на красота. Тази тенденция, анализираща пагубните последици от ценностната система да се възприема грозотата за грях, обединява няколко чуждестранни спектакъла на Международния театрален фестивал “Варненско лято” 2012: “Един следобед” на Раймунд Хог; “Госпожица Юлия” по Аугуст Стриндберг, театър “Интима”, Стокхолм; “Портретът на Дориан Грей”, Бургтеатър, Виена; “Грозният”, Академичен драматичен театър, Саратов; “Франкенщайн” на Дани Бойл по Мери Шели, Кралски национален театър, Лондон.

Телевизията и по-общо визуалните медии наложиха жестоко вето върху непредставителното излъчване на личността в публичното пространство. А освен това възрастовата граница на „заетост” в медиите непрекъснато пада: преди новините ни се сервираха от добре изглеждащи, но улегнали хора (“чичко” Филипов или Анахид Цонева), днес те, ако не са младежи, кой знае защо упорито се правят на такива. Макар според мен да е по-авторитетно от екран за сериозни неща да ти говори сериозен човек.

Битката за младоликост е безмилостна, но вместо в изкуството да минава през безсмъртието (такива са ни повече, ни по-малко амбициозните проекти “Фауст” на Гьоте или “Демон” на Лермонтов), тя жалко се свежда до апотеоз на манекенската хубост. Дори талантливи автори цинично слагат акцент не върху това какви са нещата, а как те изглеждат (култова и многократно набивана на кандидат-актьорите реплика от оператора и вече режисьор Емил Христов като жури в предаването “Кастинг” по БНТ 1). Чувала съм хипотезата, че Франклин Рузвелт с неговия недъг и физическо излъчване нямаше да бъде избран от електората за президент, ако действието се развиваше 30 години по-късно след навлизането на телевизията в масова употреба. Чарът на Джон Кенеди в идентична ситуация само го доказва. Както и днешните американски политически лидери, до един лъскави и с белнали се зъби, без излишни килограми и с пленителни усмивки. Никакви увреждания!!! Сякаш ще съблазняват, а няма да управляват.

Всъщност фокусът на този текст е реакцията в театъра към диктата на good looking, който най-общо може да разтвори ножицата в две крайни посоки. Първата е тоталното подчиняване до степен на подмазване към булевардната представа за младост и хубост. Новоизлюпилите се норми за талант са свързани с участието и популярността на дадени лица дори не в киното, а в телевизионните сериали или риалити формати. В театър „София” на „Електра или свалянето на маските” се ходи заради Калин Врачански („Стъклен дом”), Народният театър се посещава заради Владимир Карамазов („Сървайвър”) или Захари Бахаров („Под прикритие”), Калин Сърменов („Седем часа разлика”) скочи в директорското кресло на Сатиричния…

Пик на тази неадекватност е скандалът около постановката на Красимир Спасов „Кой се страхува от Вирджиния Улф?” по Едуард Олби във Военния театър. Тази пиеса е многократно поставяна на сцена в България и Олби по принцип е благоразположен към нас (лично гостува два пъти през 2009 в София за „Козата или коя е Силвия” на камерната сцена в Народния театър и одобри режисурата на Явор Гърдев). Пиесата се играеше в България с голям успех още в зенита на социализма с Иванка Димитрова и Любомир Кабакчиев в главните роли. Последваха още много постановки в София и извън столицата на семейната драма, последната на сцена „Сълза и смях”, режисьор Людмил Тодоров, с Бойка Велкова и Ивайло Христов в главните роли. Освен това премиерата във Военния театър щеше да бъде точно половин век след първата поява в Ню Йорк на това толкова титулувано и като пиеса, и като знаменит филм заглавие (1966, режисьор Майк Никълс, със също семейната тогава двойка Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън). Къде е проблемът?

Едуард Олби изненадващо не дава авторските си права, което не е в стила му. А репетициите са започнали, тъй като никой от българска страна не предполага проблем. Официално обяснение няма, но из театралните кулоари се говори, че причината е… възрастта и вида на актрисите. Олби отсякъл възможността толкова свежи лица да изиграят неговите изстрадали, препатили и алкохолизирани героини, както е в пиесата. Стефка Янорова наистина е добре запазена, с меко и слънчево излъчване, на 43 години, но мисля, че не тя е причината, колкото Радина Кърджилова. Тя влиза във важната си роля със сериала „Стъклен дом”, рождена дата 1986 г. и шумно обсъждана връзка с Деян Донков. На дадения етап ситуацията е отворена и чака разрешение. Поразителното за мен в случая е, че към подобно разпределение на ролите е тръгнал не някой неопитен младок или телевизионен кадър, а знаменитият професор Красимир Спасов, поставил като режисьор толкова класически текстове, ерудиран и възпитан човек, над 70-годишен. Ако такива като него се борят да спечелят публиката с красиви актриси, какво да очакваме и изискваме от останалите?

Разбира се, това предизвиква и обратната вълна на тоталното неприемане на блясъка като белег на красота. Навремето Роналд Рейгън спечели своите почитатели в предизборната кампания за президент с мълниеносната си реакция около годините му с фразата “Възрастни хора на Америка, вас ви подценяват!”. Тази втора тенденция, анализираща пагубните последици от ценностната система да се възприема грозотата за грях, обединяваше няколко чуждестранни спектакъла на Международния театрален фестивал “Варненско лято” на неговото юбилейно 20 издание през 2012. Там се представиха разнородни по стил представления, странно единни в отпора срещу клишето “красота”. За съжаление, това бяха все чуждестранни гостувания.

Потопени във време, в което все повече се поставя на изпитание нашата търпимост към различията (от етнически, социални и религиозни до пушачи и непушачи), колкото повече се правим на толерантни, толкова повече се изправяме пред примитивните си предразсъдъци, ни предупреждават от сцената. И ни го показват оголено, озъбено, директно и... във всевъзможни театрални хибриди.

Танцовият спектакъл “Един следобед” на Раймунд Хог дойде с респектиращата биография на създателя си като драматург на Пина Бауш (което по принцип не е характерно за нея). Първият шок – пред нас застава дребен, възрастен и гърбав мъж. Правим се, че това няма значение, но всъщност тайничко се надяваме не той да бъде изпълнителят. Предположението ни е вярно... и не съвсем. Танцуващият е перфектен младеж (Емануел Егермонт), прецизен до маниакалност в своята пластика – особено ме поразяваха чупките на китките. Но наоколо неизменно се усеща другият (самият Хог), създателят, който носи чаша мляко, седи на колене незабележимо, уж не играе – за съседа ми той е излишен. И плахо ми признава, че е заради външността му. А аз си мислех, че сме надскочили представата за танцьора като млад атлет, грациозно кършещ съвършена снага. Който някога е гледал нещо различно от класически балет (да не говорим за филма на Вим Вендерс “Пина”), едва ли ще се изненада как (всякак?!) изглеждат днес танцьорите.

И актрисата режисьор Анна Петерсон в моноспектакъла “Госпожица Юлия” по Аугуст Стриндберг, театър “Интима”, Стокхолм, Швеция, нито е млада, нито е красива. Всъщност винаги съм се учудвала на закостенялата представа за госпожица Юлия като такава – подобно на Хамлет съм захлупена от галерия трагични, извисени и изискани нейни превъплъщения. Но сега имаме обратното – почти комична интерпретация на домогванията на Юлия да бъде съблазнителна във всяко едно отношение: социално, сексуално, феминистко. Господарката Юлия и слугата Жан не се отличават кой знае колко един от друг – затова се и изпълняват от едно и също лице, което съзнателно ни оставя в заблуда при някои реплики на кого всъщност от двамата те принадлежат. И двамата са грозно-красиви, и двамата са гротескови чудовища.

Следващото неприемане на собственото си тяло и неговия естествен вид ни поднася драматизацията на “Портретът на Дориан Грей”, Бургтеатър, Виена, Австрия. Героят на Оскар Уайлд, който не може да понесе остаряването и погрозняването, е сред жалоните на култа на 20., че и на 21. век към телесната съпротива на времето. В романа тя е недвусмислено в посока на вътрешното осакатяване, в продаване на душата на дявола, за да се задържи младостта и красотата. Спектакълът (сценична версия и режисура Бастиан Крафт) демитологизира тази илюзия – не защото Дориан Грей не е красив, а защото той не е реален, когато е красив. От заглавието съзнателно е отпаднала думата “портрет”. Множество екрани, на които са крупните планове на участниците в развитието на героя – художника, приятеля в стил Мефистофел, жертвите. Един актьор (Маркус Мейер) за Дориан Грей, едновременно екранен образ и човек с пластове грим върху лицето. Винаги подвижен, винаги изплъзващ се. Остърган от красота, целият истерия пред изплъзващото се време. Най-страшното е, че битката му е имагинерна, срещу него има само виртуални картинки. Онзи портрет (изкуството, красотата), който в романа ще надживее героя, в спектакъла се разпада на пиксели, не може да бъде видян и пипнат – Дориан Грей не само няма да задържи времето и няма бъдеще, той е дълбоко измамен в реалното си (не)съществуване в настоящето. Илюзия върху илюзия – фасетъчни екрани. 

И ако Дориан Грей е мит за красотата от друга епоха, днешната представа за надмощие на(д) грозното е в спектакъла “Грозният”, Академичен драматичен театър, Саратов, Русия. Дори да си талантлив изобретател, не можеш да убедиш хората в това, ако не си външно лъскав – аудиторията ти иска визия, не същност. Пиесата на Мариус фон Майенбург услужливо предлага възможностите на пластичната хирургия в продаването на душата – все още половинчати, защото хирургът е в състояние да сътвори идеалният образ само веднъж. В модерния вариант обаче нямаме душа, която да бъде продадена (спектакълът “Дориан Грей” вече я е заменил с нейния екранен образ). Затова продаваме своята индивидуалност – преобразеното съвършено лице на Грозния масово се възпроизвежда и отдавна няма оригинал и копие. Режисьорът Явор Гърдев в своя спектакъл създава класическа антиутопия по Валтер Бенямин (за изкуството в периода на неговата масова техническа възпроизводимост). Ефирните бели и черни воали от пера създават особен режим на пропускливост на личността, както и прозрачните маски яки на героите (сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева). И срещу тази стилизирана визия – консервативен начин на изговаряне на текста, руската класическа актьорска школа. Това противоречие още повече засилва и размива границите между образ и подобие.

За да стигнем до абсолютния страх от грозотата в спектакъла на Дани Бойл “Франкенщайн” от Ник Диър по романа на Мери Шели, Кралски национален театър, Лондон, Великобритания. Макар и встрани от програмата на “Варненско лято”, той е апотеоз на този първичен ужас от другостта... създадена всъщност от човека. Реализиран в рамките на програмата на прожекциите на представления на Кралския национален театър, “Франкенщайн” е спектакъл, вече спрял да се играе на сцена. В конкретния случай той е спечелил доста при заснемането, тъй като негов режисьор е Дани Бойл (режисьор на филмите “Трейнспотинг”, “Беднякът милионер”), който хитроумно е разположил осветление и камери в театралната сцена. Като резултат ние виждаме доста по-добре и пълноценно (отгоре, отстрани, с долни ракурси и крупни планове) от зрителите в залата. Какво виждаме?

В началото – чудото на сътворението. В звук и светлина. Създанието се раздвижва и проговаря – трудно, но по своему величествено. Прекрасен миг, в който едно гърчаво същество усеща влагата и водата, целува тревата, чува вятъра! В този момент аз съм убедена, че то, Създанието, многократно ме превъзхожда като чувствителност, че неговата сетивност е съвършена. То изпитва възторг – и аз изпитвам възторг да го гледам. В отплата – ужасът на всеки човек от него при всяка среща (изключение е слепецът). Радвам се, че не става дума за филм, защото щяха да се изсипят тонове грим, пари и спецефекти, та Създанието наистина да изглежда ужасно. Но театърът ни поднася тази пластична и изразителна телесна маса като живо човешко тяло. То няма как да бъде толкова отблъскващо – фактурата му е същата като нашата, направени сме от специфичната ни кал. Напълно недоумяваш защо с такава погнуса се отдръпват хората, които нито физически превъзхождат Създанието, а в своето невежество или социално дъно са по-жалки и от него. Но за сметка на това прекрасно проумяваш как се гради в него мъчителното съзнание за върховна несправедливост, желание за мъст, омраза. Ученият Франкенщайн измамва своето Създание два пъти – когато го изоставя при сътворението и когато нарушава обещанието си да му направи другарка. Франкенщайн е красив като Дориан Грей, обсебен от самия себе си като Дориан Грей: единият от външността си, другият от неограничените си възможности. Това ги превръща в убийци – на другите, но и на себе си, защото тези две лица не могат да се разчленят.

Тъжният извод: няма по-грозно нещо от човека – самовлюбен, коварен, хищен, отмъстителен и високомерен. Всичко това скрито зад естетската опаковка от красива плът – колкото тя е по-изискана, толкова повече зад нея се отваря тъмната бездна на нищото.

обратно нагоре