Доц. д-р Росен К. Стоянов

Резюме

Публичността е особено характерен за съвременността ни процес на индивидуално „случване“ в обществото, на персонална легитимация, възможност за по-ярко открояване в масата, а оттам и осъществяване на така бленуваната широка и лесна разпознаваемост. Публичността е съвременното разграничаване – от общото, от масовото, от анонимното. Получавайки този „статус“ може да се приобщим и към други социални прослойки, да претендираме за „неполагащ“ ни се статут или да заявим себе си като „значещи и означаващи“.

Модерната публичност е нещо друго. Доходоносно занимание, превърнало се в професия. Нарочното размиване на границите между частното и публичното, осъществявано изключително успешно в интернет пространството, нерядко води след себе си мечтаната показност на пълна липса на качества, уникалност или каквито и да е специфични или характерни умения. В този смисъл днешната публичност е прозрачна, разкрепостена и отворена. Вече в норма се превърна неспазването и отричането на всякакви норми.

Така, по един съвсем естествен път, се поражда потребност от създаване и доказване на тривиалното изкуство. За удовлетворяването на което на преден план се оказва необходимостта от управлението на желанията и разбиранията на човека маса. Така живота на сивото еднообразие на ежедневието се обосновава с претенция на интегративна универсализация. Подобието, изживяването чрез другите, неавторството се превръщат в „успех“.

За съвременния масов човек въпросът за смисъла на живота се оказва несъдбоносен. За сметка на това свободно време, играта, спектакъла определят ориентацията ни и смисъла на живота. Овладяването на човешкото битие е първата крачка и първата победа, но благодарение на масовизирането на „всичкото“ около нас, се реализира и походът за овладяване на човешката душа.

Тъжен факт, но в основен аспект на човешкото ни съществуване, самоцел дори се превърна консумацията. Консумацията се превърна в статус. Създаденото и добре функциониращо ново васалство превърна индивида, личността, потребяваща медии, в преотстъпен от тях в полза на производителите (рекламодателите) потребител. Потребител на всичко.

Публичността е особено характерен за съвременността ни процес на индивидуално „случване“ в обществото, на персонална легитимация, възможност за по-ярко открояване в масата, а оттам и осъществяване на така бленуваната широка и лесна разпознаваемост. Публичността е съвременното разграничаване – от общото, от масовото, от анонимното. Получавайки този „статус“ може да се приобщим и към други социални прослойки, да претендираме за „неполагащ“ ни се статут или да заявим себе си като „значещи и означаващи“.

Рядко на преден план излиза личността – обединяваща всички персонални характеристики и реализираща се при самоизявата. Неслучайно публичността преди ерата на масмедиите е охарактеризирала личността чрез нейното обективизиране – героят, този, който може и знае как, успелият, пълководецът, победителят, лидерът. Преди СМК публичността се е „ограничавала“ върху събирателността на образа.

Модерната публичност е нещо друго. Доходоносно занимание, превърнало се в професия. Нарочното размиване на границите между частното и публичното, осъществявано изключително успешно в интернет пространството, нерядко води след себе си мечтаната показност на пълна липса на качества, уникалност или каквито и да е специфични или характерни умения. В този смисъл днешната публичност е прозрачна, разкрепостена и отворена. Вече в норма се превърна неспазването и отричането на всякакви норми.

За жалост или не появата и развитието на масово общество се превърна в основа на развитието на съвременния свят.

Липсата на каквото и да е отношение към културата например се преобразува в особено личностно отношение към масовата култура. Дали „сътворяването“ на масовата култура е резултат в еволюцията на съвременната култура, дали е позитивен процес в „правилна“ посока е трудно да се каже, но ясно е, че е несъмнен, необратим, повсеместен и насъщен.

И винаги, когато говорим за модерната публичност, трябва да се съобразяваме със средата, в която се появява, доказва и развива тя. А това днес е медийната среда. Именно там, където възникна и се развива и масовата култура. Съвсем друг е въпросът дали и двете са медиен продукт. Масовата култура е преди всичко визуална култура. Витална, ерзац, превърнала се в институция. Публичността в такова обкръжение няма как да остане незасегната от инфилтрацията на зависимости и модели на „подражание“.

Някога беше лесно – при традиционното общество съществуваше ясно разграничаване на малката социална група, наречена елит. Група, притежаваща средствата за всеобщо въздействие, както и възможността да оказва влияние, т.е. властта.

От своя страна масовото общество, дефинирано чрез свободното време, проблематизирането на стандарта на живот (образование, свободни парични ресурси и т.н.) и трескавото търсене на възможности за тяхното усвояване, създаде добра почва за повсеместната поява на „средния човек“, на „човека маса“ – напълно удовлетворен от идентичността си с другите от масата, без да изпитва чувството за отговорност или вина. Една „неличност“, винаги доволна от себе си. В този смисъл индивид, невъзприемчив към новото, различното, оригиналното. Съвременният всезнайко, който има мнение по всички въпроси, но нито ги произвежда, нито ги развива. С предефинирана, по отношение на начин и ниво на случване, на основната, главната цел на всички нас – щастието. Само този индивид е наясно как и кога е щастлив – когато удовлетворява желания, разбирания, чувства, но по особено елементарен, първичен, частно екзистенциален начин. Това е процес, поставящ под въпрос всичко елитарно.

Така по един съвсем естествен път се поражда потребност от създаване и доказване на тривиалното изкуство. За удовлетворяването на което на преден план се оказва необходимостта от управлението на желанията и разбиранията на човека маса. Осъзнава се тоталната нужда от пренасочване вниманието от една жизнена среда към друга (дори имагинерна) – а именно в центъра на вниманието се позиционира развлечението. Развлечение, характеризирано категорично с елементарни, дори съмнителни художествени качества. Достъпно, занимателно и заявително. Така животът на сивото еднообразие на ежедневието се обосновава с претенция на интегративна универсализация. Подобието, изживяването чрез другите, неавторството се превръщат в „успех“.

Претенциозната космополитност на характера на т.нар. (масова) култура се постулира като невидима връзка в осъществяване и стимулиране общуването между хората. Дори дава заявка да се превърне в социокултурен феномен. В повод за гордост, престижно занимание и себедоказване се регламентира основното занимание – консумацията. На продукти, ресурси, на свободното време.

Творческият момент във всекидневието все повече бива поставян под въпрос. Появява се и нов тип „съвременно затруднение“ – индивидът от масата трябва сам да направи избор как да се справи с остатъчните, свободни и принадлежащи му ресурси. А въпроси, свързани с избора – самоопределяне, отговорност, поставяне на цели, нова форма на самоорганизация на живота и т.н., са заплашени от забвение и то за сметка на духовната безработица. От своя страна всекидневието му се изгражда от стереотипи, от повтарящи се действия. И именно медиите успяват да запълнят свободното място, формирано за сметка на семейството, труда и празника. Медиите очертават лесната за възприемане перспектива за разрешаване на проблема за свободното време. А оттук се поставя началото и на оформяне на съвременната „етика на свободното време“.

Предложенията са красиви, заявяващи непреходността си, привлекателни –потребление, добро настроение, благополучие. Свободното време вече е заето от неща, към които човек не може да бъде безразличен. Трудно бихме се отказали от желанието си да сме хубави, харесвани, „умни“, успешни, богати…, независимо че всъщност става дума за изживяването на други като такива, а не за нашето собствено случване в тази насока.

Светът на спектакъла ни залива отвсякъде. От илюзорността на несъществуващия остров Утопия преминаваме в сферата на конкретната или имагинерната, виртуалната по-скоро утопия. Това се и заявява и постулира като „единствената“ възможност, предоставяна от масовата култура чрез масовата комуникация. Свободното време приема формата на голяма имагинерна игра-спектакъл. И тук е от особена важност да приемеш себе си за значим, можещ, случващ се и реализиран. Отвсякъде сме добре информирани за наличието на достижения, възможности и права като например културната свобода, особено необходима за индивидуалното ни, групово и общностно развитие, толкова, колкото демократичността, свободата, конкурентността, възможностите за свободен избор.

За съвременния човек основният проблем идва с установената липса на нуждата да помни и с изчезването на скуката. За първото спокойно можем да „обвиним“ медиите, превърнали се в универсална памет. А за второто – когато изчезва скуката, тогава изчезва и въпросът за смисъла на живота. Няма време за задаване на екзистенциални въпроси, няма време за обсъждане на неща сам със себе си. Всичко е ясно, всичко е обяснено и дори сведено до елементарното „проблем – съвет – решение“.

Човекът започва да консумира собственото си съществуване. Невъзможността за справяне с успешната интеграция на масовата култура със самия реален живот се обезпечава и чрез навлизане в конкретните утопии, чрез формирането на места за реализирането им. Така масовата култура се превърна в синтез на реалното и имагинерното, като за целта ни предложи особено изгодна сделка – да ни доставя щастие. Или по-скоро „острови на щастието“. Именно там, спокойни за сигурността си, в собствения си дом, като консуматори на ежедневието си, отпадат или временно заличават значението си основни разлики между нас – социални, културни, елитарни и т.н.

Трансцедентални цели, ориентирали някога живота на човека, са разрушени. На тяхно място се предлагат „неща“ по-постижими, носещи положителни емоции, „неща“, които правят човека щастлив. А нищо не утвърждава така силно човека, както неговото лично щастие.

За съвременния масов човек въпросът за смисъла на живота се оказва несъдбоносен. За сметка на това свободното време, играта, спектакъла определят ориентацията ни и смисъла на живота. Овладяването на човешкото битие е първата крачка и първата победа, но благодарение на масовизирането на „всичкото“ около нас се реализира и походът за овладяване на човешката душа.

Публичните фигури днес са известните, звездите, попиконите, медийните лица. Подражанието им се смята за основен източник на съвременния индивидуализъм. „Action“ културата се постулира – основно заради възможността чрез постиженията й бързо и лесно да се постигне човешкото щастие. Разчупват се табута, еротиката оправдава с непремерен изказ алчността за живот, за жизненост. Някога притежавания единствено от приказките патент за „щастлив край“ (happy end) днес се предоказва в киноиндустрията, като по този начин се гарантира психологическото съгласие. Установява се примирие между автор и консуматор. Не се разваля приповдигнатостта на доброто настроение. Всичко е превърнато в празник. От това, да победи любимият отбор, боксьор или филмов герой, до това – усмихнато, телевизионно и най-вече от дистанция да посрещаме героите от поредната „нужна за спасяването на света“ военна мисия.

В статут на празничност се е превърнала и победата над главобола или нежеланото накъдряне на косата, употребявайки новият рекламиран биопродукт. Авторитетността на заявката и прокламацията е осигурена от постоянното внушаване на трудността на мероприятието и най-вече преповтарянето на ниво стереотипност и метафоричност, на отколешната битка между доброто и злото. А там победата винаги е осигурена.

Съвременната публичност е усмихната, чаровна, красива и успешна. Но тя е и моментна. Не се стреми към вечност. Въпреки че създава и своите шедьоври. Най-малкото поради факта на развиването на същата онази етизация на консуматорството. Внушение за уникалност, различност и възможност за себеутвърждаване може да се установи и във всеки „нов“ опит за създаване на възможност за поява на „различности“. Банално красивото вече не е достатъчно. Доказателство за това е и феноменът на субкултурите. Ако масовата култура можем да приемем за първата универсална култура, то субкултурата е неуниверсален групов тип култура, тя е съвкупност от културни образци, които отличават една обществена група в рамките на по-широка общност. Разбира се, създавайки и своите релевантни образци за подражание, определяйки своята публичност и публични личности.

Уточнението, че днес все по-лесно (или самозаблуждавайки се) можем да причислим масовата култура към доминиращия тип култура – официалната, създадена от културните институти, в рамките на официално възприетия начин на живот и разпространена чрез медиите, може само да ни даде основание да я причислим към явно динамично изменящата се съвременна елитарна култура. Съвременният мейнстрийм и масовостта. Във всичките й измерения.

От друга страна, локалността на субкултурите например, фактът, че са „създавани“ от едни или други общности и че съществуват преди всичко на границата на непосредственото общуване, може да ни даде основание да ги наречем култура на груповия начин на живот, но не и да им придадем смисъла на нещо различно от повсеместното и консуматорското, а само да ги определим като принадлежащи, като подструктури на доминиращата култура.

Отличителните особености на субкултурата и най-вече нейни носители са преди всичко младите хора на възраст между 15-25 години. Това е „културата“ на „новите“, на младите. Но и тя също се отличава се с характерната за масовата култура преходност. Субкултурата интерпретира определен кръг от явления на ценностно равнище. Тя претендира за създаване, поява и развитие на нови ценности. Постоянно поставя „въпроси“ или по-скоро отрича дадености. Експериментира и генерира плаваща съвкупност от ценности. При нея липсва строга йерархия. Но тук могат често да се срещнат и невинаги чисто младежки ценности, обединявани от ситуационните условия и ограничавани в процеса на непосредственото общуване.

Тясната обвързаност на публичността в модерния свят, медиите и субкултурите се доказва и от представянето им чрез специфичния комплекс от изразни средства, който те употребяват. Тук приоритет са интегриращата музика, която дава предимство на чувствата. Тя е използвана и за себедоказване на различност, като завеса, изолация, чрез нея се рамкира един свой (групов) свят. Музиката предоставя и широк простор за импровизация. В смисъла на потребата й от субкултурата тя е и вид изкуство, говорещо много, но не казващо нищо, съчетаващо противоречиви преживявания.

Тъжен факт, но в основен аспект на човешкото ни съществуване, в самоцел дори се превърна консумацията. Консумацията се превърна в статус. Създаденото и добре функциониращо ново васалство превърна индивида, личността, потребяваща медии, в преотстъпен от тях в полза на производителите (рекламодателите) потребител. Потребител на всичко.

В крайна сметка се консумират мечти, заявявани като реални и възможни и никога неслучващите се планове, консумират се с наслада чужди идентичности с оправданието на личностното удовлетворяване на потребности, внушава се усещане за равнопоставеност и равенство дори, реалността се виртуализира и само като такава е достатъчна, и достъпна, за да удовлетворява. Процесът на мечтаенето, търсенето, борбата за щастие се свежда в… потребяването на масовост. На еднаквост. Поради разрушената „аналогова“ връзка между нас се подменя същността на самата реалност.

Масовата култура заявява високогласно, че всеки може да е всеки и всичко. С едно-единствено условие – стига да поиска. Но винаги, когато има условие, има и пречка, а тя е в консумативния начин на живот. Удовлетворени от „имането“, нямаме никакви други нужди. Освен да сме известни, популярни, „звезди”. Да ни дават по телевизията. Да станем „интересни“. С каквото и да е. Да попаднем на всяка цена в публичното пространство. Това премодернизиране на поведението и последвалото изграждане на собствен образ чрез преобразуване на стандартите доведе и до реален процес на преоценка на ценностите. Процес особено съмнителен в позитивността на крайния резултат. Личната гордост е следствие на чуждите успехи, масовостта осигурява лесно присвояване на всичко, което зачетем за важно, индивидуалният опит се превръща в обществен, глобален дори.

Кое е прототип, кое е образ, кое е оригинал, и кой е автор – все въпроси без значение за консумиращия масовост потребител на модерната публичност. Традиционните медии и традиционността в комуникацията въобще се разпадат. Предефинират се и понятия като масова аудитория, публична среда, глобалност, но не за сметка на унификацията на съзнанието. Глобализацията като обективен процес на размиване на граници и различия доведе и до глобализма – една конкретна идеология с произтичаща от нея политика.

Някога творец на собствени продукти, битие и бъдеще, масовизираният консуматор се превърна в творец на маршрути, кредитно салдо и рейтинги.

Съвременната публична личност е медиа с индивидуален профил. Пред нея се разкриват принципно нови, или по-скоро различни от досегашните възможности за емоционална реализация. Откритото и некритикувано подражание се превръща в норма. Публичността изживява и своят апогей чрез приобщаването си към комерсиализма. Това поставя и добра основа за изчезване на противоречието между  изкуство и масова култура. Субкултурните ценности например преминаха в масовата култура, формираха собствени художествени ценности на определено професионално равнище, своя поезия, литература, кино, преса, и т.н. Налице е своеобразна свобода на творчеството – каквото и да се предлага, независимо от качеството му, има огромна вероятност да се приеме и признае от значима част от аудиторията. Именно поради нейната (на аудиторията) хедонистична настройка – в култ са издигнати насладата, забавлението и развлечението. Всичко е разрешено. Плурализмът на правилата е доведен до липса на каквито и да е правила. Позволен е всякакъв синтез, всякаква проява. В публичното пространство всеки може да е всичко. Дори и куче… Основната идея е за неограничената промяна, не само на обществото, а и на личността. За масата вече няма авторитети, липсват респектиращи фигури, елитността е превърната в масово явление.

Всеки се самообособява в частното си битие, претендирайки дори и сам пред себе си, че е важен, значим, сполучил. Дори известен. Размитите граници на дефинирани понятия спомагат за превръщане на новостта във всекидневие, авангарда в масовост, модерното в мигновен консуматорски традиционализъм. Експериментите се превръщат в правило, което предопределя и отношението към оригиналността и авторството. Под топлата сянка на заявката за експериментаторски устрем, чрез безсмислена забава, развлечение и игра, се реализират нови публичности. Липсата на всякакво артистично умение или художествена стойност се узаконява като важно само защото се е случило, защото се е превърнало в „публично събитие“. Структурираните усилия са заменени с хаотична спонтанност. Тази свобода на днешната публичност, без заявка или претенция за дълговечност и трайна значимост, и независимо от факта, че сама осъзнава своята категорична преходност, е изисквана от масовостта, от модерните консуматори.

Популярността на „средностатистическата“ публична личност е в пряка зависимост от честотата на появата й в медиите. Но в същото време прекалената злоупотреба с нарочна медийна публичност гарантира на изкушения мястото на изпразнен от съдържание телевизиран образ, за сметка на случването му като и там, откъдето е стартирал пътят му към известността. Съвременният публичен индивид е като слуховете – веднъж генериран, заживява самостоятелен образ – все по-отдалечаващ се и все по-различаващ се от първообраза си. От своя страна бленуващият публичност не може да се създаде, разбере и обясни извън медийното пространство, осигуряващо комфорта на винаги последващото оправдание, че е заемана нарочна позиция или изиграна определена роля. Този акт на „вечна правота“ е съпроводен и от характерното за консуматорството несъпротивление и конформизъм. Практиката на съпротивата е блян от миналото. Успех е комфортът. Потребност е насладата. Стремежът за развитие е заменен от стремежът да те познават.

Поставени в ситуацията на постоянен технологичен и ценностен стрес, желаем и потребяваме публичността, категорично отказвайки да се съобразим с обективизирането на собствените си качества, умения, потенциал и личностни характеристики, като се изживяваме спрямо проектирането на чужди случвания и мечтания за модерната жизнеутвърждаваща реализация, наречена публичност.

обратно нагоре