Д-р Ралица Филипова

Резюме:

  В 21 век идеята все още да се  създават телевизионни програми за деца може да звучи остаряло. Естествено е да се задават и въпросите: „Имат ли съвременните деца потребност да застават пред малкия екран и може ли телевизията да конкурира онлайн медиите?” За да се получат правилните отговори, в статията се изследват промените, които в последните години настъпват в психиката на детската аудитория. Типичните възрастови характеристики се преразглеждат на базата на тези метаморфози, определят се новите нужди, които имат подрастващите и по-точно се дефинират очакванията, които деца и родители имат към телевизионния медиен продукт. Създаването на актуален портрет на българското дете – зрител е и с цел очертаването на по-ясна стратегия за развитие на детските телевизионни програми, които са необходими особено за децата в предучилищна възраст. В статията се защитава и идеята от изграждане на цялостен детски телевизионен канал.

Живеем с ново поколение, което не разбираме и ни провокира, а не знаем как да отговорим на предизвикателствата му. Психолозите и педагозите прилагат познатите им методи, но експериментите с децата не дават очаквания резултат. Те растат както си искат, правят каквото си искат, изпадат в кризи, когато нещо им се наложи силово, или просто „вдигат очи към небето” и по този начин игнорират опитите ни за връзка с тях.  Те са  малки дяволчета, заели ръководното място в семейството и определят поведението на родители и роднини. Като компенсация за всекидневния си тормоз ни предлагат детските си прозрения и шедьоври, заради които изнервените и объркани родители прощават всичко. За малко. До следващата ситуация, до следващия тупик. И така  ден след ден взаимоотношенията в семейството излизат от контрол. Надеждата е в институциите, но и те вдигат безпомощно ръце. За удобство се появяват теории за нова раса, за по-различно поколение, което е дошло да ни спаси от самите нас, поколение, което знае отговорите на въпросите ни. Медиите започват да провъзгласяват появата на тези нови човеци, да ги издигат в култ, да разказват чудеса за тяхната аура, за възможностите им. Предавания и сайтове за майки преливат от информация за качествата на новите деца, дават съвети как и защо да се вслушваме в тях, тъй като те са нашите истински ръководители. За улеснение психолозите ги класифицират като индигови, кристални, а вече има и ново поколение – диамантени деца. Разликата е в цвета на аурата, годината на появяването им и в поведението. Индиговите имат синьо-виолетова аура и за тях започва да се говори през 80-те години на миналия век. Те са хиперактивни и свободолюбиви, склонни към агресия. Тук са, „за да разрушат старата система и да наложат нов ред”, споделя търсената напоследък детска терапевтка Любов Георгиева в предаването „Часът на мама” по Нова телевизия. Според нея кристалните деца също са чувствителни, но пък „плачат от нищо, от тях струи много любов и когато искат да избягат от нас вдигат очи към небето” [1].

Американският доктор по психология Дорийн Въртю (Doreen Virtue) определя най-характерните черти на детето-индиго в следните точки:

„1. Решителен и настойчив.

2. Роден след 1978 г. (именно през тази година са започнали да се раждат първите деца не със златиста, а със синьо-виолетова аура).

3. Проявява се като творческа натура, има склонност към музиката и поезията.

4. Склонен е към вредни навици.

5. „Древна душа”, чувства се така, като че ли не е на 13, а вече на 43.

6. Интуитивен, способен е да взема правилни решения, като се основава изцяло на интуицията си.

7. Независим и горд, даже в унизителни ситуации.

8. В случай, че се натъкне на непреодолима стена от равнодушие и лъжи, е способен на ярост и жестокост.

9. Има склонност към безсъние, неспокоен сън, нощни кошмари, често заспива трудно или се страхува да заспи.

10. Гори от желание да помогне на целия свят в някакво велико начинание.

11. Отличава се с висока самооценка.

12. В пубертета не са редки периодите на депресия, случвало се е да мисли за самоубийство.

13. Търси истинска, здрава и искрена дружба, има остра нужда от безусловната любов на близките хора, изисква да му се обръща голямо внимание.

14. Често изпитва привързаност към растенията или животните. Някои деца-индиго дотолкова са влюбени в природата, че разбират езика на птиците и растенията, страдат и преживяват заедно с тях.

15. Детето категорично отказва да върши някои неща: например да стои на опашка. Всички индигови деца въобще не могат да търпят да ги заставят да вършат нещо на принципа „аз така ти казвам” или „така трябва”, или „всички така правят”.

16. Въобще не му действат предишните прийоми на възпитанието. Той изобщо не реагира на строгите „възпитателни мерки”, например наказание, заплахи или унижение.

17. Детето прави впечатление на необщително, освен ако не се намира в компания на себеподобни” [2].

Сред качествата на този вид деца се набляга на тяхното усещане за изключителна царственост и значимост. Подчертава се схващането им за собствено себепознание и мисия на тази земя. Те не зачитат авторитети и не смятат за нужно да обясняват постъпките си на другите, защото са убедени в правото си на избор.   Кристалните деца се появяват по-късно – през 1995 г. или след нея. Характерното за тях са големите изразителни очи, късното проговаряне или пък воденето на разговора на свой собствен език, като често използват и жестомимиката. Те са обичливи, плахи и нежни. На мода вече са и диамантените деца. По-прагматично настроените психолози им поставят диагнози като аутизъм, а на индиговите хиперактивност. В същото време при изследване на подобен вид деца с по-изявени способности се установява, че те са здрави, но родителите им са болни от СПИН, хепатит С или че са родени вследствие на изкуствено оплождане [3].

   Всичко дотук е интересно, провокира мисленето, но поставя и въпроси в малко по-различна посока. От една страна, в научни статии подробно и детайлно е описана психиката на този вид деца, но като че ли обясненията са повече „извънземни”, отколкото земни. Някак си се пропуска фактът, че появата на т.нар. индигови деца съвпада с периода на развихрилия се материализъм, а на кристалните – с нашите търсения за смисъла  на духовното израстване, на любовта между хората, на обръщане към изначалните ценности. Мимоходом се подминава и значението на скоростното развитие на технологиите, което в много голяма степен определя и променя начините на междуличностно общуване, подменя реалната среда с виртуална и истинския свят с екранен образ. Децата се превръщат в монитори, които отразяват заобикалящата ги действителност, но пречупена през техните виждания. Поставя се въпросът дали тези образи са четивни за нас и как можем да ги използваме, за да опознаем затрудняващата ни детска психика?

   Преди да се премине по-нататък в разсъжденията трябва да се направи уговорката, че тези явления по ред причини дойдоха със закъснение при нас, така че нашето общество в момента е огледален образ на световните тенденции отпреди повече от 20 години. Подобна даденост не променя действителността. Независимо кой и как нарича съвременните деца – факт е, че пропастта между идващото и настоящото поколение е много по-голяма и по-дълбока от тази между предходните поколения. Неразбирания и разминавания е имало винаги, езиците, на които са говорили млади и стари, са били различни, но диалог все пак е съществувал. В сегашната ситуация той най-често е невъзможен, а много често даже няма и опит за него. Като че ли по-лесно е да вдигнем неразбиращо ръце, отколкото да потърсим път за реално обяснение и разрешаване на проблема, който самите ние сме породили. Защо на практика това не се случва? Защото трябва да признаем, че не сме създали най-добрия и уютен свят за нашите деца. Вместо него те се появяват в силно технологизирана среда, сама по себе си агресивна и студена. Френският писател Фредерик Бегбеде в интервю за вестник „Стандарт” споделя мисли в тази посока. „Блъскам си главата с един въпрос: „Какво е това ново поколение? Кои са те? Имам 10-годишна дъщеря. Честно казано, плаша се от нейната зависимост от телефона, телевизора и компютъра. Но всички от новото поколение са такива. Раждат се „виртуални” или ги възпитаваме грешно? Има ли значение?! По-страшното е в какво ще се превърнат. Няма как да не сме виновни – ние създадохме тези нови хора, неспособни да се концентрират върху каквото и да е било за повече от 5 минути. Знаете за болестта на 21. век – хиперактивността. Днес всички деца са такива. И може би и технологиите са виновни…” [4]

   Още след мига на зачатието им децата се сблъскват с модерните изобретения – първо с ехографа, с който  се установява бъдещата им поява, след това за свое удобство ги заобикаляме с бейбифони и  домашни камери за наблюдение, а по-късно, прохождайки вкъщи, те се изправят пред мониторите на компютрите и телевизора. Возейки ги до консултацията с лекаря, децата слушат бездушния глас на Милена или Иво от GPS системата и вместо да гледат улиците навън, погледът им следи криволиците на ориентиращото ни устройство. От малки разговарят с майка си по  мобилния телефон на специални детски тарифи. Прохождат в моловете на добре филтриран въздух и първите думи, които научават, са „ескалатор” и „кафене”. Когато родителят има малко време, ги води в оградени детски площадки, където техните движения са точно измерени. Яркошарените детски люлки и пързалки трябва да компенсират сивотата на градската природа и да ги накарат да се усмихват щастливо. Прибрани вкъщи те отново са ограничени – в модерни кошарки с куп люлеещи се мечета и жабчета, или пък ако са по-големи – в стаята си с неограничен брой бездушни играчки. Свободата на въображението им гарантираме с телевизионни програми, направени от хората, които са част от поколението, което не ги разбира (става дума за българския телевизионен пазар). Предаванията им предлагат модели, такива, каквито се смята, че те трябва да спазват. Отивайки в детските градини, малчуганите отново са поставени в рамки. Заниманията по пеене, физическо или рисуване са точно регламентирани. И ако точно в часа по музика на детето не му се слушат песнички за зайчето, което най-много да е виждало в  зоомагазина, и не му се пее – то е обявено за разсеяно или недисциплинирано. Ако не иска да остави играчката си и  да започне групово да прави гимнастика – то е неординерно. Ако отказва да яде предложеното от ръководството на градината ядене, то е непокорно. Ако иска със сила да отнеме харесвана от него вещ от друго дете – е агресивно. Сложени са етикетите. А би трябвало да си зададем въпросите: ако някой нас ни накара да пеем, когато нещо друго ни интересува, ако нямаме избор в яденето и трябва да приемем само това, което ни се предлага, ако някой тръгне да си паркира колата на мястото, до което сме се добрали с много усилия, ако току- що сме станали собственици на вещ, която ни харесва – как ще реагираме? Ще се самонаречем ли индигови, нестандартни, непокорни и агресивни? Не! Защото етикетите ги слагат големите, а единственият начин малките да ги избегнат е като не ги приемат. Тогава ние се объркваме, защото не можем, не искаме или вече е твърде късно да променим средата, която сме създали за следващото поколение, и заставаме в защитна позиция. Вместо да се опитваме да разберем защо се случва именно това, ние измерваме аурата на децата, определяме цвета й и регистрираме плюсовете и минусите на новото поколение. Нашата бездейственост създава и подходяща среда за развихряне на отрицателните качества на идващите след нас. Тъй като ни е трудно да излезем от стереотипите и моделите, с които сме отрасли, ние не знаем какви ограничения да сложим на децата си. А е известно, че за да израснат те спокойни и уверени, имат нужда от авторитети. Въпросът е, обаче, какви? Децата са като големите реки – ако нямат бентове, те се разливат, наводняват, създават бедствени ситуации. Ако не е изчислен правилно дебитът им, ако пълноводието им не е съобразено с настъпващите и непрекъснато променящи се климатични условия, има вероятност изградените по старите представи стени да бъдат подкопани или просто реките да прелеят отгоре. И ако за тези неща сме склонни да мислим, да изобретяваме нови технологии, да коригираме непрекъснато загражденията на водата, то за децата си сме крайно консервативни или безкрайно демократични. Или налагаме старите си схващания за възпитание, или вдигаме загражденията. Средно положение няма. А трябва да има. Отново се поставя въпросът защо малодушно отстъпваме и се  примиряваме? Отговорите са няколко: защото не искаме да признаем, че като общество сме изпуснали духа от бутилката, защото сме увлечени в собственото си оцеляване, защото нямаме излишни сили, които да изразходваме за неща, за които нямаме познания.

   Какви изводи могат да се направят за идващото поколение?

   Тези деца общуват по-лесно с технологиите, отколкото с родителите си. Предпочитат умните изобретения, защото там свободата им е безгранична, могат да въздействат на средата и да я променят, даже и да я създават, без да се изисква голямо усилия или да се прекрачват забрани. Те нямат авторитети за рушене, защото не ги разпознават като такива. Причината е, че по-старите поколения значително изостават в догонването на промените на заобикалящия свят. Децата са по-гъвкави и не им се налага да се приспособяват към средата, тъй като те се раждат в нея. Тя не е новост за тях. Те приличат на парникови растения, които живеят в парник,  а ние – на внесени отвън. Агресивни са, защото не могат да усетят баланса между света, в който им се налага да живеят, и нашите остарели норми, които се стремят да върнат събитията в по-нормално русло. Когато не успеят с насилие, те се отдръпват и изключват. Умни и практични са. От ранна възраст са високо информирани. Приемат света предимно чрез визуалните средства, които сме създали – телевизор, компютър, смартфони. Не искат да четат, защото получават познанията си по друг начин. Склонни са да приемат нашите ценности, ако уважаваме техните. Ще влязат в комуникация, ако знаеш езика им, а не изискваш от тях обратното. Трудно се концентрират. Понякога изглеждат хаотични и непостоянни в заниманията си. Прями и любопитни.

При подобна картина естествено се задава въпросът – кой може да им въздейства? Родителите срещат затруднения, институциите като детска градина и училище са още по-консервативни, остават медиите. Но кои? Телевизията или интернет? Има ли шансове телевизията на фона на интернет? Да, както вече бе отбелязано по-горе, децата в ранна възраст предпочитат тази електронна медия пред другата. Възможностите й за въздействие върху малката аудитория са в пъти по-големи от всички останали канали за информация. Тя е най-близко по своята същност до човешкото общуване, нещо от което децата до 6 години се нуждаят в много голяма степен. Телевизията може да заеме мястото на  непрекъснатото заетите родители и в определена степен да поеме информационните функции, които те са затруднени да  изпълняват.

Трябва да се направи и едно уточнение – представената по-горе характеристика е на деца от 0 до 7 години. По-различно стоят нещата с подрастващите и тийнейджърите, но вниманието в случая е насочено към най-ниската възрастова група, защото моделите на възприятие на медиите се формират именно тогава и е важно да се определят макар и схематично някои основни характеристики на аудиторията. Познаването й е нужно и от гледна точка на правилното програмиране на телевизионните програми, подбора на темите и правилния телевизионен подход при поднасянето им. Акцентът пада именно върху възрастова група 0 – 7 години, тъй като те все още гледат предаванията директно от телевизионния приемник, а не опосредствено чрез компютъра. Това е така, защото телевизията е по-близка до реалната среда, отколкото компютъра, от една страна, и от друга – боравенето с дистанционното е по-лесно, отколкото с мишката. Макар и възрастовата граница за работа с компютър да слиза все по-надолу и по-надолу, търсенето в мрежата на специални програми не е така лесно за децата в ранна възраст. Има и още един фактор, който определя доминиращото влияние на телевизията като медия спрямо този таргет. В България телевизионните приемници са все още по-широко разпространени от компютрите, факт, който е добре да се осъзнае навреме и да се използва.

Има ли нужда от телевизионни програми за деца?

Да, има. Това се определя от няколко фактора. На първо място доскоро дамгосваната телевизия като виновник за наднорменото тегло на децата, пораждащата се апатия в тях, надигащата се агресия и още други проблеми сред подрастващите зрители, започна да отстъпва място на по-голямото зло – мрежата. На нейния фон програмираните и преценяване като съдържание програми са за предпочитане пред неконтролируемото „богатство” на интернет. Макар че много телевизии качват програмите си в мрежата, възможността децата да попаднат на неподходящи сайтове покрай тях е реална. На второ място програмите за деца в обществената и търговските телевизии се създават от професионалисти, от хора, които познават  нуждите на аудиторията си, нейната специфика и намират подхода към нея. Друг въпрос е доколко те са адекватни на промените в детската психика, за които стана дума по-горе, доколко са гъвкави и склонни да променят представите и методите си за въздействие. За това ще стане дума по-късно. На трето място трябва да се има предвид, че преди децата да тръгнат на детска градина, прекарват голяма част от времето си в къщи и нуждата от специализирана детска програма е още по-голяма, тъй като те имат възможност и време за достъп до телевизионните предавания. Тази необходимост нараства и от факта, че по-подходящо е за тях да гледат филми и програми, съобразени с потребностите им, отколкото сериалите за възрастни, които най-често техните майки или баби избират. На четвърто място, както вече стана дума, новото поколение приема най-добре и най-бързо визуалната информация. В това отношение телевизията със своите изразни средства е по-близко до възприятията му, отколкото която и да е било друга медия. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че макар и бързо развиващите се, децата до определена възраст все още не могат да четат, умение, което определено се изисква при книжките с текст или за работа с компютъра. Телевизионните програми с водещ притежават предимството още повече да са близки до реалното човешко общуване. Ако правилно се използва екранният образ на водещия, той може силно да въздейства върху малката аудитория, която има силно развиващо се въображение в ранната възраст. От значение  е и възможността за контрол върху времето, което детето в ранна възраст прекарва пред телевизора. Колкото и своенравни да растат, родителите дори и в най-крайните случаи на проявление на тяхната независимост, имат възможности за ограничаване на телевизионната им свобода.

 За съжаление, към днешна дата тази квота изцяло се изпълнява с чужди програми и на екрана няма нито една българска, оригинална детска програма. Причините са много. Към обективните спадат промените, които настъпиха в медийния пейзаж след 1989 година. От една страна, на пазара се появиха много радио- и телевизионни оператори. Безусловният до този монопол на БНТ е подкопан. Търговските оператори се обръщат към силно комерсиалните програми, което в много голяма степен рефлектира върху качеството на предлаганото от тях съдържание. „Първото ясно видимо последствие е намаляването на предавания за определени аудиторни сегменти – за деца и зрители от третата възраст, за някои уязвими аудитории. Драстично се промени и отношението на операторите към посочените публики и най-вече към детската. Българската национална телевизия (БНТ), като най-стария телевизионен оператор, днес също развива програмирането си в такъв „търговски” контекст, забравяйки новаторството и традициите в продуцирането и разпространението на детска телевизия” [6]. Растящата комерсиализация в медиите налага и на обществената медия изискването за високи рейтинги дори и в детските и младежки програми, което от своя страна довежда до пълненето на програмата предимно с анимационни филмчета, чиято себестойност е в пъти по-ниска от тази на собствената продукция. За съжаление практиката „copy – paste” на чуждестранни програми довежда до пълното елиминиране на българските ценности, познаването на нашата история и география, традиции и приказки. Като пример може да се посочи детският канал  на „Евроком”, изцяло съставен от чужди анимации.

Програмата за събота, 17 ноември 2012 година:

07.00 „Спящата красавица” – анимационен филм

08.00 „Франклин” – анимационен сериал

08.30 „Джънго” – анимационен сериал

09.00 „Ну, погоди!” – анимационен сериал

09.30 „Бамзе” – анимационен сериал

10.00 „Покахонтас” – анимационен сериал

10.30 „Пътешествие в Делтора” – анимационен сериал

11.00 „Франклин” – анимационен сериал

11.30 „Джънго” – анимационен сериал

12.00 „Спящата красавица” – анимационен филм

13.00 „Тролски приказки” – анимационен сериал

13.30 „Семейни връзки” – сериал

14.00 „Продавачки” – сериал

15.00 „Джордж и последният дракон” – игрален филм

17.00 „Гоцомецания” – детско предаване

17.30 „Тролски приказки” – анимационен сериал

18.00 „Покахонтас” – анимационен сериал

18.30 „Пътешествие в Делтора” – анимационен сериал

19.00 „Продавачки” – сериал

20.00 „Джордж и последният дракон – игрален филм

21.45 „Ну, погоди!” – анимационен сериал [7]

За съжаление другите телевизионни оператори не правят изключение. Българската телевизионна продукция изчезна напълно. Въпреки че в архива на БНТ е запазено почти всичко от продукцията на редакция „Детски и младежки програми” от последните сезони, нито едно повторение не се появява на екран. А има неща, които определено звучат съвременно и отговарят на изискванията на новото поколение. И докато тази тенденция е факт, децата ни ще продължават да научават английския език  по-добре от българския от екрана на домашния телевизор и да празнуват чуждестранни празници вместо нашите традиционни. Един от възможните изходи е ако в лицензията за обществен оператор на БНТ се определи какъв дял от предвидените 3% детски и младежки програми задължително трябва да е оригинална продукция и какъв чуждестранна. Това няма да намали изискването за високо качество на собствената продукция, но ще гарантира независимо от рейтинг праговете присъствието на българска  детска телевизионна програма. В това отношение показателен е опитът на Би Би Си (ВВС), които създават едни от най-гледаните детски телевизионни предавания. И ако при тях е въпрос на дългогодишна традиция и утвърдена практика, тогава може да се вземат идеи от немските обществени телевизии ARD и ZDF, които след политическите и обществени промени създават собствен отделен детско-юношески Kinder Kanal – KI.Ka.de. (www.kika.de) Неговите офиси и студия са разположени в Ерфурт, а програмата им е за деца от 3, 6 и 10 години нагоре. За субсидирането им се отделят специално средства и не се изисква покриване на рейтинги. Гледаемостта на детския канал на територията на Германия е много висока. Интересен е и опитът на създадената през 2003 г. “Baby tv” на канал  FOX.

24-часовата програма е предназначена за бебета от 0 до 1 година и деца от 1 до 3 години. Ясно съзнавайки, обаче, че изборът на програми в тази възраст е изцяло в ръцете на родителите, създателите на канала се обръщат към тях с думите: „В свят, в който медиите са толкова широко разпространени, ние искаме да Ви предложим телевизия, на която да имате доверие. В “Baby tv” знаем какво е да си родител. Затова събрахме екип от експерти и детски психолози и създадохме първата телевизия, приспособена към нуждите на бебетата и малките деца. Съзнаваме колко е важно за родителите да разполагат с безопасни и ефективни инструменти за обучаване и забавление на техните най-малки деца и това е, което се опитваме да направим” [8].  Скоро след стартирането на тази програма се създава и онлайн плеър, чрез който любимите герои, песни и програми могат да се гледат директно на домашния компютър. Най-новата реклама, която стартира още с отварянето на сайта, е, че вече има възможност програмите да бъдат гледани и на I Phone, I Pad или Android. С една дума, с възможностите на мобилната телевизия родител и дете могат да се радват на бебешките програми в големите магазини, в парка, при приятели, в детския клуб. Нещо повече – тези програми  звучат и на италиански, руски, турски, норвежки, португалски, испански, индонезийски. Въпрос на време е да ги гледаме и на български.

Задава се въпросът защо е нужно да имаме и собствена детска телевизионна програма при положение, че сме се превърнали, както казва Маршъл Маклуън, в „глобално село”?  Цифрите, цветовете, страните са едни и същи, независимо на какъв език ги изучаваш. Историята и традициите са различни, но границите са отворени, културите непрекъснато се преливат, сливат. Запазването на националната идентичност, обаче, е един от важните фактори за самоосъзнаването на личността. И ако този процес не започне от най-ранно детство, обричаме настоящето и следващите поколения на обезличаване, изгубване и пълно претопяване в световния  обществено-политически и медиен микс.

Тогава каква да бъде българската телевизионна програма за деца и нужно ли е да се започва от най-ранна възраст? Ако се погледне реалността – да, защото родителите, сегашните и бъдещите, няма да стават по-свободни и да имат повече време за индивидуални занимания с децата си. Средата, в която се отглеждат настоящите  и ще се израстват бъдещи поколения, ще става все по-мониторна и технологизирана. Възрастовият праг за използване на мобилни устройства ще слиза все по-надолу и по-надолу. За добро или лошо България не може и не прави изключение от световните тенденции. Друг е въпросът дали това е правилната посока. При тази ситуация е задължително създаването на собствени телевизионни програми за деца от най-ранна възраст. Причините са няколко. Първо – изборът на това какво гледа бебето ще е на родителя и много по-добре е то да слуша звучаща на български песен, отколкото в най-добрия случай дублирана от английски или друг език програма. Второ – професионално направената и подбрана тематика ще е съобразена с нуждите на съответната възрастова група, ще отговаря на изискванията за развитие на детето спрямо нашата обществено-икономическа среда и няма да е зависима само от общата култура на родителите. Трето – харесва ли ни, или не, колкото по-рано детето приеме телевизията като източник на информация, толкова по-дълго то ще е защитено от влиянието на интернет. Създаването на навици започва от най-ранна възраст. Не случайно сегашното средно поколение продължава да търси като основен източник на информация телевизията, защото в детството си представителите на това поколение са израснали само с героите от малкия екран. Каквито и да са програмите за деца на обществената или търговските телевизии, зад тях все пак стоят реални хора, екипи, институции, на които в по-малка или по-голяма степен може да се потърси отговорност, да се упражни някакъв контрол върху съдържанието или програмирането.  Могат да се изброят и още предпоставки, които задължават най-вече обществената телевизия да създава подобен род програми, а защо не и да сформира отделен детски канал, каквато е практиката на водещи обществени телевизии? 

   Поставя се въпросът – колко и за какви възрасти трябва да се създават програми? Предвид факта, че програмата за деца изисква много повече средства, отколкото всяко шоу или публицистично предаване, то за начало е добре да се „покрие” поне с по едно предаване всяка възрастова група. Неговата специфика, разбира се, трябва да се съобрази с нуждите на аудиторията и целите на медията. Много важно е правилното определяне на аудиторията, според психическото и физическото развитие на децата: 0 – 1, 1 – 3, 3 – 6, 6 – 9, 9 – 12, 13 + години. За да бъдат точно определени възрастовите граници, трябва да се имат предвид непрекъснато променящите се характеристики на всеки таргет. Както стана ясно в началото, днешното поколение няма нищо общо с вчерашното, а следващото ще има много малко допирни точки със сегашното. И  тъй като състоянието на обществената телевизия към днешна дата не предполага възможности за изграждане на цял канал или покриваща от – до, цялата детска аудитория програма, то най-наложително е да се акцентира вниманието на децата в предучилищна възраст от три до шест години.

Как трябва да бъде направена тя? На първо място – професионално. Това означава още при подготовката на концепцията й да се работи не с един или двама, а с цял екип експерти – детски психолози, педиатри, терапевти. След като се изгради рамката й, тя би трябвало да се съобрази и с изискванията на институциите, в които задължително нашите деца попадат от най-ранна детска възраст – детските градини. Синхронизирането на програмите, по които подрастващите се подготвят, с тематиката на отделните броеве, би улеснило учебните процеси в градините. С възможностите, които телевизията има, това може да стане по забавен и интересен начин, най-близък до възприятията на децата. Улеснението ще дойде и от факта, че водещите и героите от екрана не носят негативните на авторитета. Те са по-близки като общуване, език и поведение до децата и това значително подпомага приемането на поднасяната от тях информация. Съвсем резонно идва и въпросът – какви да бъдат тези герои, какъв да е образът на водещия? На първо място трябва да е ясно, че забавно-образователната програма за предучилищна възраст не може да бъде анимационна най-вече заради голямата й себестойност. Задължително е, обаче, в нея да се използват средствата на анимацията. Доказалата до този момент своята ефективност телевизионна конструкция е – централен водещ и заобикалящи го типажи. На пръв поглед тя може да изглежда остаряла и банална, но отговаря на все още съществуващата в обществото йерархичност както на макро-, така и на микрониво – в семейството, и е най-лесна за възприемане. Тогава какъв да е водещият и на каква възраст? За да се отговори правилно, най-добре е да не се взимат предвид само телевизионните качества – телегеничност, дикция, поведение пред камера. Специално за тази аудитория е много важно на какъв човек имат доверие децата от три до шест години. На помощ задължително трябва да дойдат психолозите, а не да се градят персонажите върху спомени от детството и най-вече на нашите идеи за подходящ образ.

   Типажите – друг много съществен елемент. Към тях трябва да се подходи със същата отговорност. Добре е екипът да разполага с няколко отделни проекта, които да предостави за обсъждане и на бъдещите си зрители. Това лесно би могло да се реализира в различните групи на детските градини. Тук има един основен проблем. Децата на три години се стремят към по-цветните, по-разпознаваемите образи, докато шестгодишните вече имат предпочитание към провокиращите фантазията им герои и не държат толкова на пъстротата. Прецизността в оглеждането на всеки елемент, който съставлява визията и съдържанието на детското телевизионно предаване е задължителна преди да се тръгне към реализацията му, за да се гарантира максимално, че посланията ще достигнат до аудиторията. И ако при другите програми сравнително верен показател за гледаемостта са рейтингите, то при този тип аудитория това не може и не трябва да е определящо за качеството и полезността на програмата. За да има  сигурност дали е уцелен верният тон, трябва непрекъснато да се наблюдава  психологическото развитие на таргета, промяната на нагласите и възприятията му, на вкусовете му. Това, разбира се, не може да стане от лични и единични наблюдения на собствено или приятелско дете, от едно посещение на детска градина или площадка. За съжаление в много от случаите тези фрагментарни наблюдения са определящи.

   И така – телевизионните програми за деца – лукс или необходимост? От гледна точка на средствата, необходими за създаването на продукция за деца, би изглеждало като лукс, особено в трудната финансова ситуация. Твърде много средства за програма, която на пръв поглед няма голяма възвращаемост понастоящем. Но погледнато малко по-напред – към формирането и развитието на поколението, това е добра инвестиция, която ще даде резултати след пет, десет и повече години. Разбира се, има и рискове. Новите технологии ни изненадват с все по-нови и нови разработки, но телевизията има още възможности за гъвкаво реагиране и само от нея зависи дали ще отгледа от малки бъдещите си телевизионни зрители. В това отношение може да се вземе за пример подходът на някои големите фирми. Една от тях – „Форд”, в продължение на години правеше детски неделни утра в своите просторни и лъскави офиси, сред най-новите си модели автомобили. Целта беше децата да свикнат с марката като част от своето ежедневие и постепенно в тях да се затвърди образа й. Маркетинговите специалисти на фирмата много добре са си давали сметка, че детето няма да закупи в близките петнайсетина години техния продукт, но са работили с конкретна визия за бъдещето.

   Необходимостта да има български детски предавания от гледна точка изграждане на светогледа и ценностната система на днешното поколение е безспорна. Така че, колкото по-бързо и  лесно приемем факта, че детските програми са необходим лукс, толкова по-малко трудности ще срещаме с децата в настоящето и в бъдещето.

Бележки:

обратно нагоре