Д-р Юлиана Кънчева

Резюме:

Настоящата студия има за цел да разгледа значителните промени, настъпили в начините и формите на комуникация в дигитална среда. Появата и умножаването на най-различни виртуални общности, самоорганизацията и активността на публичната сфера са предпоставка за съществени промени в социалния и политическия живот.

Мрежовата среда формира появата на медии от нов тип - социални медии, в които посланието се генерира от и е насочено към потребителите на мрежата, като се определя и споделя съобразно с ценностната система на по-тесен или по-широк кръг от членове на виртуалната общност. Социалните медии вече се превърнаха в мощен катализатор на много от процесите и движенията, които се зараждат в гражданското общество. Разработката проследява факторите и проблемите, свързани с тези процеси.

Широко използваното понятие „социални медии” всъщност представлява уеб базирани и мобилни технологии, използвани  за  превръщането на комуникацията в интерактивен диалог. В това число влизат социалните мрежи, блогове, форуми, подкасти, различни уики приложения и т.н.

Свободата на медиите включва правото да се търси и получава информация от всякакъв вид и под всякаква форма, както и свободно да се изразява мнение, независимо дали  устно, печатно или писмено. Тези права принадлежат както на създателите от конвенционалните медии, така и на авторите в новите медии.

Независимо от динамичните промени в областта на технологиите свободата на изразяване се запазва и остава непроменена за всяка нова технологична платформа.

Уеб 2.0 като част от формирането на общностите

Социалните медии улесняват повече от всякога всеки свързан потребител да разпространява информация, обменя новини, да коментира репортажи и да бъде включен в създаването на съдържание.

 Основен фактор за формиране на социалните общности е развитието на уеб 2.0, който значително разширява интерактивните характеристики на мрежата.

От потребител всеки би могъл да се превърне и в създател на онлайн съдържание.

Хората се оплитат в сложна мрежа от онлайн взаимодействия, в които всеки публикува на много места, общува с много и най-различни хора, търси приятели, хора със сходни интереси, виждания и т.н.

Появата на социалните мрежи, както и на новите поколения мобилни телефони през последните години доведе до ускорени промени във формирането и трансформацията на общностите. Бързо и ефективно се изградиха виртуални общности, където всеки може да е съучаства, да допринася за продуцирането на социално съдържание, което размива разликата между автор и публика. Аудиторията сама дистрибутира посланията си като не разчита за това на институционализирани субекти. По този начин  отпадат  ограничения,  свързани  със  свободното  циркулиране  или контрола  върху  пренасяния  смисъл.

Липсват цензурата и филтрите, специфични за масовите медии като мениджърски екипи, рекламодатели, обвързаност с политическата конюнктура и т.н.„Гражданските журналисти” се изявяват като медийни критици или контравласт, но също така и като доставчици на новини и преки конкуренти на професионалните журналисти. Не са рядкост и случаите, в които журналисти изразяват позициите си по определени въпроси в профили в социалните мрежи, а не в медиите, в които работят.

Социалните медии все повече се превръщат от поле за свободно, плуралистично, нецензурирано заявявана гражданска позиция в организатор на граждански движения. Силениндикатор, че в обществото тече необратим процес на трансформация и социалните медии се превръщат не само в зона на свобода, но и в алтернатива за свобода. Плурализмът е водещ фактор – всеки може да пише, коментира, критикува или хвали каквото пожелае – и по този начин се отразява реалният дневен ред на обществото. Себеизразяването е достъпно за всички, тече без цензура и има пълно разнообразие на теми и гледни точки. Не трябва да се забравя обаче, че понякога мненията са крайно субективни по своята същност, тъй като отразяват персоналната гледна точка на автора.

Много често социалните медии са силно политизирани по съдържание, но въпреки това са възприемани с високо доверие. Общоприето се налага мнението, че съдържанието им като цяло не е обект на бизнес договорености и икономически натиск, не е подчинено на властови конформизъм и политическа конюнктура. Така социалните медии трайно поемат ролята на медиатор и реализатор на публичния дебат, на носител, изразител и катализатор на обществените настроения.

Промените в технологиите са фактор за социална промяна, а самата социална промяна е фактор за промяна в културата на обществото, в неговите ценностни и светогледни нагласи, за промяна в политиката. Променените форми на комуникация между хората доведоха до това, че днес сме свидетели на почти ежедневни национални, регионални и дори глобални революции. 

Активността на хората в социалните мрежи, самоорганизацията им в тях и предприемането на определени действия водят до делегитимиране на правителствата и на партиите почти навсякъде по света и до създаване на повече или по-малко дълготрайни общности, които се стремят да постигнат своите икономически, политически и социални цели.

В днешно време много от кризите зародени и подпомогнати от социалните мрежи, се развиха скорострелно. През 2009 г. молдовската столица Кишинев беше залята от протестиращи младежи, които масово недоволстваха от официално обявените резултати на проведените парламентарни избори в страната. Събитията стават известни като „Twitter революция”. През същата година и по сходен начин бунтове се организират и в Иран, а поводът са завършилите ирански избори за президент. Протестни демонстрации и революционни събития имаше и през 2010 г. Обединени под названието „Арабската пролет”, те доведоха до безредици в страни като Тунис, Алжир, Либия, Египет, Судан, Йемен и др. Свалянето на президентите на Тунис и Египет поставиха на дневен ред въпроси за влиянието на социалните мрежи и за ролята им за свалянето на диктатори в тоталитарни държави, въпреки че нито една от тези страни все още не е поела ясно по пътя на стабилност и мирна демокрация.

През 2011 г. отново Facebook и Twitter станаха средище на организации, довели до бунтове и размирици във Великобритания и направиха неуправляеми цели части от Лондон и други градове. В края на 2010 и началото на 2011 г. социалните мрежи се изпълват със снимки и видео съдържание на протестиращи по време на т. нар. „Жасминова революция” в Тунис. Официалните власти наложиха ограничение на интернет достъпа, поеха контрола над потребителските пароли и проверяваха онлайн публикациите. Много уеб сайтове са блокирани, включително иУикилийкс, чиито разкрития допринасят за народното недоволство. Подобна ситуация възникна и през 2013 г. довела до протестите на площад „Таксим“ в Истанбул против застрояването на парк „Гези“.

Опитите за упражнение на държавен контрол върху мрежата и заплахата с цензура е често обречена на провал и може да доведе до колосални политически грешки. Правителствата следва не да забраняват, а да се адаптират към социалните медии, които ускоряват новинарския поток и позволяват на слухове за обществени размирици, банкови сривове и пр., да се разпространяват светкавично. Институциите трябва да използват тези платформи, за да могат да моделират събитията през тях. Затова е важно да бъде намерена връзката между виртуалните общности и политиката.

Не е за пренебрегване обаче и фактът, че съществуват общности, които  търсят радикални изменения в политическата структура като расисти, неофашисти, националисти, антиглобалисти и много други. Те използват същите достъпни и лесни за манипулиране жанрови формати като блогове, персонални страници, форуми, нюзгрупи и пр., където спокойно репродуцират и надграждат идентичностните си характеристики, конструират се като общност в публичното  пространство.

До каква степен общественото мнение като резултат от публичен дебат води до общовалидна рационалност е спорен въпрос за много медийни изследователи.

За други обаче, като френския философ и теоретик Жан-Франсоа Лиотар в информатизираните общества анархията, индивидуалностите и несъгласието са по-скоро пътищата, които водят до демократична еманципация. [1]  И двете крайности са спорни. Безспорно е обаче, че социалните медии все повече се налагат като основа на публичната сфера и имат потенциала да провокират гражданска активност и съучастие в обществения диалог на все по-широк кръг от индивиди и групи.

В България потребителите на социалните медии също бележат постоянен ръст. Социалните медии тук са водещи при отразяването и канализирането на обществената енергия при отделни събития. Гражданската онлайн журналистика е най-активна и влиятелна когато става дума за проблеми, свързани с опазването на природата и интернет свободата. Това силно пролича през 2012 г. с протестите срещу Закона за горите. Тогава хората се самоорганизираха единствено чрез социалните медии и блокираха центъра на столицата, за да защитят българските гори и правата си. А традиционните медии първоначално не отразиха многохилядните протести, с което потвърдиха обвиненията на обществото, че са манипулативни, политически зависими и икономически обвързани. Същата остра реакция се появи и във връзка с подписването на ACTA, тъй като според протестиращите това имаше потенциала да ограничи свободата на словото в онлайн пространството.

Те използваха Facebook, за да координират уличните събирания и да разпространят информация относно тълкуването на закона в България и по света. Правителството накрая отстъпи за ACTA. Подобни действия срещу плановете на правителството да лицензира фирмите, занимаващи се с добив на шистов газ също завършиха с блокирането на закона. Въпреки че активистките сайтове успяха да постигнат реални ефекти, това почти винаги се дължи и на подкрепата от утвърдени медии.

Антиправителствените митинги и демонстрации през 2013 – 2014 г. у нас също започваха с организации в социалните медии и мрежи.

Граждански организации като Български хелзинкски комитет вече имат опит в спечелването на хиляди подписи за онлайн петиции и предаването им в държавните институции. Като цяло може да се каже, че социалните мрежи играят и ролята на отдушник, който задържа общественото недоволство в мрежата.

Разликата между успех и провал не винаги е ясна. Много често онлайн активизмът  пропада, когато опитва да излезе извън мрежата. Дигиталните каузи имат значителен потенциал, в случаите когато съумяват да останат последователни.

Политиците виждат, че социалните медии и мрежи стават все по-популярни, влиятелни и важни за формиране на общественото мнение. Затова още преди години в крак с модата мнозина от тях създадоха свои блогове. За много от тях обаче това се оказа временно явление, тъй като са активни предимно по време на кампании – преди и по време на изборите, списват ги протоколно и вяло, не използват възможността за обратна връзка и неформален диалог с читателите и в някакъв момент престават да ги поддържат. Днес малцина политици все още пишат в блоговете си. Идентична е ситуацията и в микроблогинг платформата Twitter. Като цяло в блогосферата политиците не успяват да улучат верния тон на комуникация, отговаряща на спецификите на социалните медии.

Facebookбезспорно привлича с огромната си маса от потребители. Макар да се наблюдава активизиране и присъствие на политиците със собствени профили, все още не са значително много осмелилите се да се появят там. Във Facebookсе създават и много фалшиви профили на политици, както и много техни анти профили.

Видно е обаче, че политиците искат да привлекат лидерите на мнение в блогосферата на своя страна и да присъстват в социалната комуникация по позитивен начин. За целта те търсят личен контакт и организират неформални срещи с блогърите. Вече няколко години наблюдаваме срещи на политици с популярни блогъри по време на предизборните кампании. Засега публично известните опити на политиците да въздействат върху съдържанието на социалните медии остават в рамките на добрия тон и не биха могли да се определят като натиск или форма на репресия. [2]

   Необходима и възможна ли е регулация на социалните медии?

Този въпрос остава много спорен. Социалните медии нямат нормативна и икономическа регулация. От една страна това гарантира свободния изказ и липсата на ограничения, вмешателство или цензура на съдържанието. От друга страна това поставя някои съществени въпроси и проблеми пред социалните медии  като защитата на авторското право, възможността за по-лесен достъп до източници на информация, необходимостта от по-голяма законова или професионална закрила срещу евентуално преследване и репресии. Съвместното авторство затруднява процеса по идентифициране на произхода на съдържание. Налага се задълбочаване на дебатите относно разширяване на защитата на източниците на информация в интернет на други хора, ангажирани с разпространението на информация. Самото съдържание трябва да се възприема като журналистика и това определение да се използва в най-широк смисъл.

Налице е и проблемът с потенциалното разпространяване на неверни твърдения и клевети, с насаждането на омраза. Липсата на регулация лишава потърпевшите от възможността да се защитят. Например в социалните мрежи Facebookи Vbox7 често се разпространяват призиви на нетолерантност и краен национализъм. Там аудиторията е изключително голяма и респективно разнородна, а със средствата на първичната визуалност и апелативност бързо се повлияват хора, податливи на безкритични внушения. Тези явления се наблюдават в много по-малка степен в блогосферата, където в голямата си част авторите са активни и образовани хора и са относително по-внимателни към съдържанието на постингите си. Но като цяло подобни крайни внушения по-трудно могат да се видят в съдържанието на традиционните медии, където, макар и често пренебрегвани, все пак има професионални, нормативни и етични стандарти.

Българското законодателство няма специфични разпоредби, регулиращи доставянето на новини по интернет. Съществуват общи законови разпоредби в Закона за радиото и телевизията и в Наказателния кодекс, които забраняват подбуждането към омраза или дискриминация от всички медийни издания. Освен това, в Етичния кодекс на българските медии не съществуват специфични текстове за интернет (промените в това отношение са много закъснели). Националният съвет за журналистическа етика е отговорен за проследяването дали Етичният кодекс се съблюдава от  подписалите го страни. Тъй като той може само публично да порицае предполагаемия нарушител без никакви парични санкции, гражданите предпочитат да използват граждански или наказателни процедури, когато претендират за нарушаване на техните права. Вътрешните правила и стандарти за качество на доставянето на новини онлайн са голяма рядкост в България. [3]

Според чл. 39 от Конституцията на Република България: „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.” [4]  Конституцията не разграничава „говоренето” офлайн и онлайн. В момента няма компетентен орган за мониторинг само на онлайн съдържание. Съветът за електронни медии е отговорен само за съдържанието на телевизионните и радиооператори на всички платформи. По отношение на търговските съобщения, съществува саморегулиране, но както е в случая с Етичния кодекс, то не е ефикасно.

От това следва, че никой не може да бъде държан отговорен за съдържание в интернет, ако не е негов автор, дотогава докогато не се е намесил в това съдържание или е отказал да се подчини на съдебна заповед за премахване на това съдържание.

Наблюдението на генерирано от потребителите съдържание онлайн е невъзможно. То би обезкуражило потребителите да създават такова съдържание.

Според чл.10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи:“Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието”. [5]

Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) стриктно съблюдава делата в областта на средствата за информация в държавите-членки. Оказва необходимото съдействие и оперативно реагира в случаите на сериозно нарушаване на приетите в рамките на ОССЕ принципи и задължения, касаещи свободата за изразяване на мнение и свободата на медиите. Според организацията свободата на медиите в интернет трябва да се защитава също, защото тя е изправена пред идентични предизвикателства като традиционните медии и различни проявни форми на цензура - тормоз, лишаване от свобода на журналисти в онлайн медии, физически нападения над журналисти, блогъри, социални медийни активисти. [6]

Съществуването и развитието на глобалната мрежа и занапред ще бъде белязано от виртуалните общности, с техните собствени правила и интереси. Те си създадоха и собствена уеб култура, наложена от новите езикови практики на всекидневието. Писмената комуникация на виртуалния човек изобилства от интернет жаргони, съкращения, комбинации от знаци, емотикони и т.н. Компютърно опосредствената комуникация внесе една голяма промяна и волност в публичния език. Светкавичната среда за комуникации и гражданската журналистика, освен че борави свободно с фактите, съкращава езика и приобщава всички, които го използват, към новия си жаргон. Мненията, дали това е за добро или за лошо са полярни. Някои възприемат новия стил на писане като тревожен, а други като естествен етап от развитието на езика. Агресивната фразеология във форумите, т. нар. „хейтърство”, както и принципното опозиционерство са малка част от негативите, които съпътстват развитието на уеб културата и онлайн комуникацията.

Интернет е медия, която непрестанно генерира в себе си милиони човешки взаимоотношения, публикации и пр. и няма държава, която да може да оказва пълен контрол, а дори да го направи ефектът е минимален. Опитите за регулации винаги зависят от съответния политически и икономически режим, както и от това, което в дадения момент момент може да бъде определено като национален интерес.

Опитът за държавен контрол върху факти и информация, особено за функционирането на нейните органи, винаги е бил оправдаван с националните интереси и защитата на националната сигурност. Демокрацията винаги изисква прозрачност и свободното функциониране на информацията, затова и опитите за информационна манипулация са почти винаги индиректни.

От всичко казано следва да се направи извод, че трябва да се насърчава утвърждаването на нови медийни участници, за да се увеличават възможностите за по-широкото въвличане и разнообразното участие на гражданите в демократичните процеси. Появата на нови платформи и услуги, както и свободата на изразяване не трябва да се ограничава, а създаването и предоставянето на съдържание да се възпира със строги  регулаторни механизми. По-скоро проблемът е в ниската ефективност на медийната саморегулация.

Разрастването на конкуренцията между различните медийни участници ще доведе до постигането на повече плурализъм на предлаганото съдържание и услуги, които да задоволяват разнообразните потребности на съвременната публика. По този начин ще се достигне до пълното използване на потенциала на новата медийна система.  

Бележки:

обратно нагоре