Д-р Ралица Филипова

Резюме:

В днешно време общуването човешки се модифицира. Благодарение на новите технологии ние все по-често виждаме приятелите си в интернет пространството, отколкото до себе си на чаша кафе. За да се подсетим какъв е цветът на очите им предпочитаме да погледнем „селфито“, което сме си направили заедно вместо да се обърнем и да се вгледаме в тях. Може ли да се върне лентата назад? Едва ли, но може да се забави темпото, с което тя се движи. Журналистиката би помогнала това да се случи. Как? Като налага задължителните норми за създаването на истинско интервю като на норми на общуването. Човешкото.

В последните години общуването човешки се модифицира. Нормалният, спокоен  разговор отстъпи място на задъханата мобилна размяна на мисли и чувства, които до такава степен износиха нуждата от пряк контакт със събеседника ти, че ако искаш да разбереш цвета на очите му прибягваш до снимка тип „селфи“, за да ги видиш. Дори и когато сме на маса с приятели, телефонът/таблетът неизбежно стои до приборите за хранене и ни прекъсва всеки път, когато някой някъде иска нещо да ни каже. От това  общуването ни стана накъсано, хаотично, повърхностно. Благодарение на мобилните комуникации  ние непрекъснато сме в контакт с хората, които харесваме или с които работим, моментално сме информирани за техните проблеми и радости, но на практика те не достигат до дълбочината на съзнанието ни, защото в момента на споделянето им и двете страни вършат поне  няколко работи паралелно с разговора. Съвременните начини за комуникация се отразиха и на личностното общуване. Когато се случва без някакъв вид техника, то запазва стила на мобилното общуване – забързано, с нахвърляна информация, плъзгащо се по периферията на нашето внимание. Този вид връзки помежду ни доведе до елементаризиране на езика и използването повече на възклицания, отколкото на смислени изречения. И това е съвсем нормално – ходейки по улицата, возейки се транспорта, карайки кола – ти не можеш да се концентрираш едновременно върху представяната информация, стила си на говорене и извършването на някаква дейност. В такива моменти на помощ идват най-често шаблонните изрази. Съсредоточаването в междуличностното общуване също пострада. Бързината, с която свикнахме да обменяме мисли и информация по телефона се пренесе и помежду ни. Ние чуваме какво се споделя с нас, но нямаме търпението и времето да вникнем в него. Тази ситуация се пренесе с цялата си тежест и последствия и в съвременната журналистика. Като професия, която в много голяма степен разчита на междуличностното общуването тя стана най-пряко потърпевша. Клишетата  заеха удобно място във въпросите и отговорите в, и по-страшното е, че това се прие по-скоро като нещо нормално, отколкото като професионална слабост.

Интервюто е в основата на повечето журналистически дейности. Като жанр най-близък до човешкото общуване, той е и най-често използван. То обикновено е и първата крачка към създаването на един материал, независимо от медията, за която се подготвя. Ето защо е важно въпреки бързащите промени да се опитаме да запазим основните принципи и правила за водене на добро интервю ако искаме да продължим да правим смислена журналистика, а не еднодневки.

Подготовка на интервюто

Много често начинаещи журналисти подхождат лековато към подготовката на въпросите, разчитайки на факта че това е разговор като всеки друг. Правейки тази грешка, те рискуват да останат с „празна кошница“ . Воденето на интервюто е като малка психологическа война, в която опознаването  на събеседника е първата и най-важна стъпка. Благодарение на новите технологии, всеки може да намери на един клик разстояние нужната информация за своя бъдещ събеседник. Достатъчно е да напишеш  в интернет името на човека, когото ще интервюираш и ще намериш всичко за него, което от една страна ще те запознае с личността, а от друга ще те предпази от възможността да задаваш стандартни и често повтарящи се въпроси към дадения човек. Това особено важи за медийно преекспонираните личности, които прескачат от една медия в друга. Събирането на информация обаче е нож с две остриета. Запознавайки се в детайли с човека, с кого предстои среща журналистът може да изгуби професионалното си любопитство и сам да попадне в капана на въпросите – клишета. Балансът между „знам кого интервюирам“ и „искам да науча още от самия него“ всеки професионалист определя сам за себе си. Иначе има опасност  интервюто да се получи като досадно дежавю.

Етапи на интервюто

Първо и важно нещо е журналистът да си даде ясна сметка за какво ще използва интервюто. За  да си отговори най-добре на този въпрос ще му помогнат отговорите на други четири: Какво искам да кажа?, Но кого искам да го кажа?, Какво целя да кажа/покажа?“ и „Защо искам да споделя това?“ След като е изяснена основната цел за провеждането на разговора, журналистът трябва да определи хората, които най-добре ще отговарят на въпросите му и ще се впишат в идеята му. Те обаче не винаги са на разположение и готови да се участват в нечий материал. Ето защо подготовката на интервюто трябва да започне по-отрано, така че и двете страни да имат време да организират времето си и да могат да се срещнат. Все по-честа практика в подобни ситуации е взимането на интервю по телефона. За включване в новини или при извънредни предавания това е оптимална форма, но ако човек очаква задълбоченост, вникване в света на събеседника си, достигане до информация, която е важна – този вариант не трябва да се използва. Както в началото на статията бе отбелязано споделянето по телефона носи повърхностен привкус. Разликата между интервюто по телефона и това в студиото е съвсем простичка. При едното имаш само аудиоконтакт, тоест разчиташ само на информацията, която гласът на събеседникът ти носи, а при другата имаш и визуален контакт. Благодарение на него журналистът може да изведе още допълнителна информация за своя събеседник от жестовете му, мястото на което се провежда интервюто, като и психологически да въздейства. Много често при неуверени събеседници, зрителният контакт оказва силно въздействие и има положителен ефект. 

От изключително значение е мястото на провеждане на интервюто. То трябва да е удобно преди всичко за човека,  когото сме поканили да сподели информация с нас. Журналистът в случая трябва да е в подчинена позиция. Най-добре би било провеждането на разговора да е в обстановка, в която интервюираната личност може максимално да се разкрие пред нас. Споделянето в домашна обстановка е за предпочитане пред тази в кафенето, защото в първата наблюдателният  журналист ще открие елементи и детайли, които събеседникът  в разговора може умишлено да пропусне. В днешно време обаче хората все по-малко дават възможност за пряко надникване в личния им свят. Те предпочитат срещите да са навън, сред хора където ще могат винаги да се „измъкнат“ от непозната ситуация. Наричам го синдромът „Фейсбук“ – ще ти кажа и покажа толкова, колкото аз искам, а не колкото ти се интересуваш. В такъв случай е добре да се предложи на събеседника срещата да бъде на място, което обича и често посещава. Този подход също би донесъл допълнителна информация за човека.

Важно е и журналистът да се чувства комфортно, така че ако има идея срещата да се проведе в изискан ресторант или заведение с определени правила, които той не познава, това крие рискът през цялото време интервюиращият да внимава да не направи грешна стъпка и да не може да се отдаде изцяло на разговора. Ето защо е важно мястото на срещата да бъде добре и правилно подбрано, така че и двете страни максимално да се изявят.

Как да подготвим интервюто

Следвайки динамиката на своето време, журналистите често пропускат да се обадят достатъчно рано, за да поканят търсената от тях личност за интервю. В днешно време хората разпределят времето си поне за седмица напред. Така че ако се държи на точно определен човек трябва  по-рано да се направи връзка с него. Обаждането в последния момент означава и още нещо – че някой друг е бил поканен, но е отказал и другият събеседник се явява в ролята на дубльор. Малко хора я приемат. Ако обаче ситуацията е точно така по-почтено е това да се сподели. Събеседникът ще оцени факта много по-положително отколкото ако бъде излъган.

Често пъти хората не искат да участват в предавания или да дават интервюта. Добре е да познаваме човека, с когото искаме да се срещнем и да направим така че в предварителния разговор да му дадем ясен знак, че именно той може да ни даде нужната информация, че е ценен и интересен. Важно е как ще подходим към самолюбието на човека. Във всеки от нас признато или не е суетен – просто трябва да  „разбудим“ това качество и да го накараме да работи за нас. Има случаи, в които когато ясно заявим, че получената информация ще помогне на много хора с подобни проблеми да ги разрешат, че интервюто има социална функция и опитът, който дадената личност е натрупала е важен и за други с подобен проблем, предварителният отказ преминава в естествено съгласие.

При уговорката е добре да покажем, че познаваме успехите на личността, която искаме да интервюираме, че знаем за неговите хобита и страсти и даже да демонстрираме познания за тях. Ако например човекът е любител на кучета, достатъчно е да подхванем разговор за тях, за това колко важни са те за спокойствието ни и т.н. С една дума да демонстрираме „клубна съпричастност“. Когато хората имат еднакви хобита или пък някой се интересува искрено от тях, тогава вратите се отварят по-леко.

Много често отказът е свързан с притеснение от провал. В такива случаи е добре да се спомене, че интервюто е просто един разговор, в който диктофонът/ камерата е включен/а и после всичко ще бъде внимателно прослушано и монтирано. В подобни случаи помага и репликата: „Ние ще говорим само за това, което Вас ви интересува и вълнува, така че няма как да не се справите.“ В такива случаи е задължително да  се започне наистина с нещата, които са най-близки и познати на интервюирания и постепенно да се навлиза и в други територии. Почтено е когато материалът е готов, да бъде изпратен на събеседника, за да може лично да прецени участието си и ако има някакви забележки да бъдат взети преди публикуването/излъчването му.

Ако интервюто е за телевизия от голямо значение е деликатно да се обсъди и облеклото на участника. Чудесен предлог за това е да се спомене какъв е декорът и спецификата на предаването, за да може събеседникът да бъде адекватно облечен. Няма да е грешка ако се каже направо какъв вид дрехи са неподходящи за екран – ярките цветове, дребните  фигури в платовете и т.н. Колкото по-добре се чувства интервюираният, толкова повече информация ще може да даде.

Не рядко хората искат да знаят по-рано въпросите. Изпращането им е грешка, освен в случаите когато се разговаря с политици или хора от институции. Тогава протоколът задължава да се знае естеството на въпросите. В по-неформалните срещи е най-добре само да се посочат една – две от темите и да се каже нещо в стила на: „Ние просто ще си разговаряме.“ Предварителното запознаване с въпросите кара събеседника да се подготвя с цел да даде най-добрите отговори и когато дойде времето на интервюто той е толкова концентриран, за да си спомни какво предварително е намислил да каже, че най-често не успява да даде най-доброто от себе си.

При уговорено вече интервю е добре журналистът да отиде поне десет минути по-рано, да огледа мястото, където ще го проведе, да се адаптира към обстановката, да превключи към тази своя дейност и много важно – да изключи телефона си. Недопустимо е да бъде прекъсван събеседникът – това е знак на неуважение, разконцентрира се и резултатът може да бъде далеч от очаквания.

В директните телевизионни предавания често се налага  и журналист, и събеседник известно време да прекарат в напрегнато участие в студиото преди ефира. В такива моменти е много важно поведението на водещия. Той трябва да бъде спокоен и да води разговор по теми встрани от тази, за която ще стане дума малко по-късно. В никакъв случай не трябва да се води разговор по темата, защото след началото на предаването всички участници ще се чувстват като при снимане на втори дубъл и естествените реакции ще бъдат вяли и неинтересни. В подобни случаи помага ако водещият разказва някаква история от своята практика или още по-добре да предразположи събеседника си да сподели нещо от практиката си. По този начин той ще го освободи от предстартовото напрежение и след това преходът към ефирното участие ще бъде много по-малко стресиращ.

При правенето на интервю е важно да се внимава участникът в разговора да не „блокира“. Ако интервюто е на запис в такава ситуация е добре да се прекъсне, да се направи някакво минимално раздвижване с цел промяна на „мускулната група“ и после отново да се продължи. Важно е при такава ситуация никога да не се започва там, откъдето е свършил разговорът. Интервюиращият трябва да смени на 180 градуса темата, дори и това да не му е нужно после, а след като види че съзнанието на събеседника му е „отблокирано“ отново да се върне към важните въпроси. Добре е в такъв момент те да бъдат преформулирани.

Честа грешка, която младите журналисти правят е да употребяват думата „разпит“ вместо интервю или разговор. Тя има отрицателно звучене и съвсем не помага в предразполагането на хората за участие.

Въпросите

Подготовката им  е нужна, особено ако журналистът е в началото на своята кариера. След като е натрупал нужната му информация, той трябва да я систематизира и  така да оформи въпросите си, че чрез тях да може да я извлече от събеседника си. Често в желанието си да покаже колко добре се е подготвил интервюиращият  слага цялата информация във въпросите, които задава и на неговия събеседник оставя само възможността да я потвърди. Тук се крие и истинското майсторство – така да формулираш въпроса си, че да „научиш“ всичко отново, но от своя събеседник. Предварителното измисляне на въпросите обаче крие малки капани за начинаещите журналисти. По време на разговора все още неуверени в себе си, те прибягват често до листчето с тях. По този начин  те разкриват своята неопитност, не слушат човека срещу себе си и вгледани в написаното изпускат реакциите на човека срещу себе си.  Ето защо подготовката на въпросите цели само да насочи мисълта на интервюиращия, а не да я блокира. Не са малко случаите когато добре подготвен за срещата и преследвайки предварително начертаната цел журналистът да изпусне ценна допълнителна информация, която може да промени в интересна посока разговора и не рядко  да стане основа на материал различен от първоначалния замисъл. Ако професионалистът се притеснява за представянето си, е добре да прочете преди срещата на висок глас пред огледалото въпросите си. По този начин той ще усети къде се „препъва“ езикът му, дали дължината е добра и ще може да тренира подходящата интонация.

Важно е да се знае, че първият въпрос задава тона на цялото интервю. Затова той трябва да бъде  добре обмислен и внимателно зададен. Друга грешка е понякога самоуверено провокативно да се започне с твърдение, което не е добре проверено и лесно може да бъде оборено. Всяка информация, която ще се използва в разговора трябва внимателно да бъде подбирана.

Има няколко вида въпроси. Най- опасният е от типа „затворени“. При тях най-често се получават отговори само с „да“ и „не“. Например. Ако попитаме: „Баща ти взима ли решения вместо теб? – ще се получи положителен или отрицателен отговор. По-правилно е: „Кой взима решенията за твоето бъдеще – ти или баща ти?“.

За гладкото протичане на срещата от значение е и да не се задават и т.нар. въпроси „двуцевка“. Например: „Кого най-малко обичате да интервюирате и какви интервюта не обичате да давате?“ При такъв род въпроси е трудно да се избере на кой от двата въпроса трябва да се отговори. Добре е въпросът да е един и ясно насочен. Претоварените с много информация въпроси дават възможност на събеседника да се измъкне и да не се получи исканият отговор.

Добре е директните въпроси да бъдат зададени след няколко „по-меки“. Всеки играч преди да започне двубой, се разгрява. Това важи и при взимането на интервю и за двамата участници в него.

Популярните и често канени личности изграждат един медиен образ за себе си, към който се стремят да се придържат независимо в каква медия или по каква тема са поканени да говорят. Те имат определен набор информация, който искат да „пласират“ на всеки журналист и той каквото и да ги пита, въпросите му се плъзгат подобно на водни капки по речен камък в тяхното съзнание. Ето защо  към тях трябва да се подходи така, че да „бъдат извадени от обувките“. В такива случаи помага добрата информираност. Често те отбягват и определен род въпроси. Ако журналистът държи на тях, но не получава отговор е добре да смени темата и след време да се върне отново към тях.

За подходите в интервюирането

Всеки журналист изготвя свой начин, по който да води интервютата си главно съобразявайки се със своя натюрел. Някои предпочитат да „нападнат“ събеседника си и да го притиснат до стената още от самото начало, други  обичат по-плавния и мек подход, в който човекът се разкрива постепенно и е склонен да отвори макар и по-бавно, но изцяло душата си. Разбира се този метод е неприложим в новините и предаванията на живо, но има своето място при подготовката на документални филми, публицистични предавания, художествени програми.

Не рядко в практиката на всеки професионалист се налага да вземе интервю от човек, когато не харесва или не споделя неговите идеи. В такъв случай най-добрият изход е да се намери нещо положително в дейността или характера на въпросната личност, което би заинтригувало журналиста и би направило срещата по-приятна.

Когато се взима интервю  не трябва да се забравя, че  важният е събеседникът, а не акцентът да пада върху журналиста и неговите размисли по  дадената тема. Винаги е добре интересът към поканената личност да е искрен. Хората обичат да ги харесват и тогава дават повече от себе си.

За да има разговорът максимален ефект, истинските професионалисти разучават не само човека, когото са поканили, но и таргет групата на която ще го представят. Това би помогнало в избора на изразни средства, формулирането на въпросите, поднасянето на информацията.

Едно от важните неща, които всеки интервюиращ трябва да знае е, че носенето на тъмни очила по време на разговора ще затрудни допълнително комуникацията. В подобна ситуация важи правилото: „виждам очите ти – имам ти доверие“.

Има и още тънкости, които биха могли да се споделят. Тяхното механично прилагане обаче няма да направи автоматично интервюто успешно. По-важно е професионализмът да бъде умело съчетан с истинско човешко отношение. Историята на журналистиката познава  много професионалисти, които са се превърнали в институции, благодарение на интервютата, които са правили. Мнозина от тях не са имали техническите средства, с които днес  разполагаме, но са притежавали нещо много по-важно – желание за нормално общуване и време за вникване в мислите и чувствата на събеседника.

Воденето на журналистически разговор е като да танцуваш танго. Трябва да умееш да разпалиш партньора си, да го увлечеш, въведеш в ритъма, който ти искаш, да го накараш да се почувства приятно, така че срещата ви - танц никога да не свършва. За да се получи това обаче е нужна подготовка, страст, опит и най-вече човешки, истински контакт. По телефона, чрез скайпа, във Фейсбук това няма как да се случи. Истинските неща все още се случват между нас хората, седнали един срещу друг, вгледани в очите си и слушайки се внимателно.

обратно нагоре