Борил Мечков

Резюме:

Студията третира специфичните средства и възможности на екранните изкуства при отразяването на протестните движения. Формулира се изследователската теза, че екранните изкуства предлагат нетрадиционен, но обещаващ подход за изучаване на конфликтните отношения между гражданите и увреждащото публичния интерес упражняване на властта.

Преди две години една от авторитетните международни класации определи за „Личност на годината”, не друг, а „Протестиращият човек”. Човекът, който не само не се примирява с несправедливата обществена уредба, а активно я оспорва и отхвърля чрез публични действия. От „Арабската пролет” до „Окупирай Уолстрийт”, от битите „Възмутени” по площадите на Мадрид до разстрелваните на киевския „Майдан”, от Хонконг до София, протестиращите граждани имат един основен опонент – властта и тези, които я олицетворяват. Защото именно тези конкретни субекти cа причината за несправедливостите.

Това сложно, конфликтно, а често и трагично отношение „власт – протестиращ гражданин”  се превърна в един от водещите проблемни центрове на социалните науки. Сравнително по-малко внимание е отделено на възможностите, които екранните изкуства предлагат, за да бъде това отношение регистрирано, изучено и насочено към решения в полза на обществото.

Настоящата студия се спира на някои класичесски примери, за да очертае съвременни възможности за научния анализ на посочената проблематика в по-цялостния контекст на публичността и да внесе един допълнителен детайл към сглобяваната чрез методологическия подход на „бриколажа” сложна и противоречива картина на обществената действителност. Картина, която понякога екранните изкуства могат да „нарисуват” по-адекватно от всеки строго научен, количествен метод.

Как произведенията на екранните изкуства влияят върху върху отношенията между управляващи и гражданите е важен и актуален изследователски и практически въпрос, който придобива особена стойност в обществени ситуации на недоволство и протест.  В предходни текстове съм формулирал и аргументирал  изследователската теза, че произведенията на съвременните екранни изкуства могат да оказват мощно въздействие върху оптимизирането на отношенията публично управление – граждани и да консолидират обществената енергия за реформи и отстраняване на пороците на властта. Когато значителни обществени групи не просто критикуват, а активно отхвърлят чрез протестно действие едни или други цели или методи на управлението, екранните изкуства (както и модерните медии като цяло) се превръщат в един от най-мощните протагонисти на защитата на публичния интерес.

Разработването на представения текст е породено и ръководено от убеждението, че днешното публичното управление трябва не просто да комуникира успешно и да гради доверие с все повече и по-многообразни социални общности, а да е в състояние да разбере и възприеме надигането на общественото недоволство като „животоспасяваща” защитна реакция на обществения организъм. Както показват някои от класическите примери на отразяване на масовите протестни движения чрез екранните изкуства, това е една възможност за преодоляване на кризисните процеси в обществото, която не бива да бъде подценявана или отхвърляна.

Идеята, че киното и другите екранни изкуства могат да играят съществена роля в изграждането на  позитивни отношения между управляващи и управлявани чрез силното си ценностно и мотивационно въздействие, не е нова. В друга публикация подробно съм разгледал редица аспекти на този проблеми, например базисните идейни и морални аргументи, рамкирали развитието на филмовото производство в Холивуд [1] или нарастващото значение, отдавано на екранните изкуства при изграждането на образа на съвременната публична администрация [2]. На пръв поглед екранните изкуства са предназначени да удовлетворяват потребността на човека от развлечение, но отдавна е установено, че те могат да възпитават, да мобилизират, да посочват „врагове”, да изработват удивителни „култове”, да налагат с необикновена ефективност трайни образци на индивидуално и колективно поведение.

Засиленото въздействие на екранните изкуства върху отношенията между управляващи и управлявани през XXI век, в това число – обективното отразяване и преодоляването на напреженията и конфликтите между обществото, от една страна, и институциите и елитите, от друга, се обяснява с няколко групи причини. [3] Без да претендирам за изчерпателност или категоричност при подреждането им, бих отбелязал следните:

- усложняването на обществените процеси и оттук – на самата природа на публичното управление в резултат на прехода към „обществото на мрежите”, довел до рязък спад на приложимостта и ефективността на традиционните линейни, йерархични представи и подходи в управлението;

- нарастването на многообразието в обществото, формирането на все повече и все по-динамични общности, изразяващи различни интереси, респективно, стремящи се да представят и защитят значимостта на тези интереси на вниманието на публичното управление;

- революцията в информационните, комуникационните и аудиовизуалните технологии, превърнали създаването и разпространението на произведенията на екранните изкуства в изключително динамичен, труден за предвиждане и контрол процес;

- едновременното действие на стотици и дори хиляди източници на информация, вкл. на различни аудиовизуални послания, което все повече се трансформира в интерактивен, двупосочен процес, за сметка на класическото „облъчване” и евентуално манипулиране на една относително пасивна аудитория.

*  *  *

През последните години сме свидетели на бързо задълбочаващ се процес на криза на политиката, разбирана и като начин на формулиране и представяне на интересите в обществото, и като система от институции и организации, и като индивидуални и колективни субекти (лидери, елити), които я осъществяват. Този процес не е нов, но това, което заслужава особено теоретично внимание, са индикациите за една качествено нова насока на неговото развитие – преходът от критика на отделни аспекти и действия към оспорване на политиката и основания на нея модел на публично управление като цялостна система. [4] Процесът на системно оспорване на съвременната политика, в частност, мащабите на срива на общественото доверие към политиката, е толкова напреднал, че вече не може да се третира с конвенционални средства. Но не просто нараства критичността към политиката и публичното управление, а все по-широки слоеве от населението са готови активно да изразяват своята критичност чрез все по-енергични и дори агресивни форми на протест и противопоставяне.

От тази гледна точка гражданските протести на стотици места по света са индикатор, отразяващ взривно покачване на градусите на обществената температура, т.е. сипмтом за тежко болестно състояние. По свой начин различни групи от хора в различни култури идентифицират „агента на болестта” на първо място в политическата дейност, тъй като доминацията на монополите и картелите, системната злоупотреба с власт, „легитимно” санкционираното от закони и институции ограбване на голяма част от обществото не са случайни явления. Формира се нагласата, че това е съзнателно израждане на една иначе добра система и че всъщност това, което хората имат в момента, не е никаква демокрация, а безмилостна диктатура, прикрита със смокиновото листо на изпразнени от съдържание и безплодни фасадно-демократични процедури.

Затова от Мадрид до Ню Йорк и от Истанбул до София, обществото намира и един правдоподобен отговор на въпроса кои са виновниците – политическите елити, които управляват националните държани и света. Не един или друг човек, не една или друга партия, а всички заедно, в сговор и трогателно единство зад показното противопоставяне. Започна верижен срив на легитимността, който води след себе си неизбежен край на загубилите доверието на обществото елити. Затова Вилфредо Парето е написал преди повече от век, че „историята е гробище на елитите”. От друга страна, нараства до небивали (и, трябва да признаем, опасни) граници обществена и индивидуална решимост за натиск за постигане на желаната промяна. Например, зачестилите в България и в други страни актове на агресия и автоагресия, най-вече трагичните самозапалвания, не са изолирани актове на невменяеми хора. Самозапалването по принцип е особен вид самоубийство, то носи послание към общността. [5]

 *  *  *

Нека се върнем няколко десетилетия назад. Целта е един кратък обзор на вече приети за класически произведения на екранните изкуства (както на документалното, така и на игралното кино), които са запечатали за историческата и естетическата памет някои от най-вълнуващите примери за непримирима борба на различни групи от обществото срещу потисничеството, дискриминацията, потъпкването на човешката свобода и достойнство.

Разбира се, съществуват стотици, ако не и хиляди произведения, които заслужават да бъдат отбелязани поради техните професионални достойнства и мощен обществен ефект. Но това не е задача на настоящия текст. Достатъчно е да се даде като илюстрация популярната поредица на PBS „По-силни от властта: ненасилствените протести през ХХ век”. Тя включва шест отделни 30-минутни епизода, посветени на някои от най-известните и ефективни протестни кампании срещу потисничеството през отминалия век: борбата на индийския народ за национална независимост под водачеството на Ганди; окупационните стачки на американските студенти в Нешвил през 60-те години; протестите, довели до оттеглянето на ген. Пиночет и краят на диктатурата в Чили; борбата на К.О. и Солидарност срещу комунистическия режим в Полша; мирната демократична революция във Филипините през втората половина на 80те; мирният преход към демокрация в Южна Африка. Тази документална поредица не просто е гледана от повече от милиард и половина зрители, тя е завоювала репутацията на едно от най-ефективните средства за академично обучение и формиране на демократична гражданска култура. По думите на Питър Акерман поредицата същевременно е „източник на безценни поуки за всеки управник, склонен да надценява ролята на насилието и да подценява истинската мощ на народа”. [6]

Макар и по-рядко, през последните десетилетия се появяват филми, които отразяват моралните дилеми сред представителите на самата власт, на които се налага да се изправят срещу протестиращия народ. Пример е документалният филм на режисьора Шири Цур „На линията на отказа” (2005 г.), посветен на едно от най-бурно дискутираните вътрешнополитически движения н Израел. През 2002 г. група от 60 запасни офицери и войници от израелската армия обявяват публично, че въпреки решимостта си да защитават родината, отказват повече да участват в репресивни акции по повод изграждането на нови израелски селища на окупираните територии. Посочвайки, че окупацията на чужди земи разяжда отвътре израелското общество, групата на „отказалите”, заявяват, че няма да участват в акции извън границите от1967 г., които „потискат, прогонват и унижават един цял народ”.

Още по-интересни размисли поражда съдбата на редица игрални филми, посветени на обществени протести и съпротива (не само ненасилствена) срещу несправедливостта и потъпкването на свободата. Десетилетия след появата си те продължават да имат отзвук сред широки публични среди и определени моменти или сцени от тях се превръщат в символ на гражданските протести в нови контексти. Ето няколко примера.

Филмът „Аватар” (2009, реж. Джеймс Камерън) възпроизвежда със средствата на фантастиката известната дилема за противоречивите последици от колониализацията. Предупрежденията за разрушителната сила на прогреса, срещу която се изправя местният народ Нави, са експлоатирани многократно при масови прояви на противниците на глобализма и привържениците на по-ефективните политики за опазване на околната среда. Любопитно е, че през 2010 г. в Европа се проведе поредица от про-палестински протести срещу плановете на Израел да построи разделителна защитна стена на Западния бряг, а участниците в протестите бяха маскирани като туземците от филма „Аватар”. 

Съвременните феминистки движения традицинно използват като свой символ идеи и сцени от филма на режисьора Мартин Рит „Норма Рей” (1979). Главната героиня – работничка в текстилна фабрика в Северна Каролина (Сали Фийлд получава „Оскар” за ролята си ) повежда на пръв поглед обречена борба за правата на жените от фабриката, но накрая печели.

Един от популярните филми на Мел Гибсън „Смело сърце” (1995), посветен на Уолъс, водач на шотландското въстание срещу английския крал Едуард I, се превърна в мощно оръжие, използвано от инициаторите на наскоро проведения референдум за независимост на Шотландия. Характерният грим на Уолъс/Гибсън бе на лицата на хиляди шотландци, а епизодът с прочувственото обръщение преди битката бе излъчван почти ежедневно („Сега можете да си отидете у дома и със сигурност ще останете живи. Но всяка нощ ще се будите в топлото си легло и ще се молите на Бог да ви даде само една възможност да се върнете обратно на това бойно поле. Защото англичаните могат да ни вземат живота, но никога няма да ни отнемат свободата!”)

Още един много популярен символ – този на днешното глобално протестно движение „Анонимните” – се ражда в игралния филм „В като Вендета” на Лана и Анди Уашовски  (2006 г.).  Става дума, разбира се, за маската на Гай Фокс, която бе използвана и при граждански протести на различни места по света през последните години.

Един класически филм, третиращ проблемите на френската колониална политика и на въоръжената съпротива срещу нея („Битката за Алжир”, 1960 г. на режисьора Джило Понтекорво) също има необикновена актуалност през последващите десетилетия. Показващ ужасите на войната през една нетрадиционна за времето гледна точка (тази на нелегалното алжирско освободително движение), филмът отправя сурово предупреждение в една такава жестока война никой не е с чисти ръце. Въздействието на филма е толкова силно, че ной е забранен във Франция почти 15 години след появата на екрана.   

Интересно е, че оттогава насетне произведението е било представяно и дори внимателно изучавано през призмата на различни интереси и позиции. Американските въоръжени сили търсят във филма начини да се справят с разрастващото се партизанско движение в Южен Виентам. Организацията „Черните пантери” го определя като „пособие за подготовка за въоръжена съпротива”. Дори в наши дни Пентагонът препоръчва филма като начин да се разбере логиката на поведението на нелегалните ислямистки организации.

*  *  *

Накрая ще разгледам един съвсем пресен пример за мощното влияние на екранните изкуства върху протестното поведение на гражданите и пренасянето на модели на мислене и поведение от художествената фикция към реалния социален контекст.

Една вероятно широкоразпространена мечта на филмовите творци е техните произведения да имат силата реално да вдъхновяват и мотивират публиката. Известно е също така, че немалка част от зрителите (особено от младежката аудитория) на блокбъстърите копират езика, стила и поведението на любимите си герои. Но наистина рядко можем да бъдем свидетели на пренасяне „едно към едно”  от екрана към процесите в действителността, когато става дума за власт, закони и наказания за тяхното неспазване. В случая става дума за ефекта от филмовата поредица „Игрите на глада”.

Както е известно, през май 2014 г. в Тайланд е извършен военен преврат. Независимо че бе оправдан с избухналото гражданско насилие след възприетите за опорочени парламентарни избори, превратът срещна съпротивата на една част от тайландското общество, на първо място – студентството. Въпреки че студентските протести започнаха още през юни, тяхна сериозна ескалация бе констатирана през последните седмици, в пряка връзка със световната (и тайландската) премиера на третата част от поредицата „Игрите на глада – сойка-присмехулка”.     

Петима студенти са арестувани заради показване на мълчаливия знак на протест с три пръста от филма пред министър-председателя генерал Праюуг Чан-Оча, а по-късно същата съдба е сполетяла десетки техни колеги, показали същия жест пред кинотеатри в Бангкок след прожекции на филма. Според вестник „Бангкок Поуст” дори е било подготвяно свалянето на филма от екраните.   

По този повод е интересно мнението на режисьора на филма Франсис Лоурънс. На въпроса как би коментирал факта, че филмите му вдъхновяват протестиращите тайландски студенти, Лоурънс казва следното:

„Отговорът не е еднозначен, а преживяванията ви са противоречиви. Когато го видях по телевизията, първо си казах – о, тези деца използват знака от филма, не е ли странно?  Но след това си помислих – властите обявиха този жест за незаконен, и сега ще бъдат арестувани заради това.

Целта, която преследвам с моите филми, не е да провокирам младите хора на излязат на улицата и да правят неща, за които да бъдат арестувани. Някои творци може и да се чувстват поласкани, но когато залогът стане сериозен, когато са засегнати реални хора, реални семейства, нещата стават доста сложни. Вярно е, че за нас е чест, че идеите на филма са били така дълбоко възприети от хората, че те са готови да поемат риск и да използват този символ. Това наистина значи много за мен. Но в същото време мисълта за последиците ме плаши”.

Продуцентът на филма Нина Джейкъбсън, която откупи правата за филмиране от атора на романите Сюзън Колинс, също споделя, че възприемането на поздрава от хиляди хора в реалния живот действа вдъхновяващо на авторите на филма.  „Развълнувани сме, казва тя, че нашият филм се е превърнал в част от културата на протестиращите. Това доказва колко мотъщо е влиянието на изкуството и на неговите послания.”  

Сценаристът Питър Крейг отива по-нататък в обобщенията. Според него често срещано явление е протестните движения да възприемат като свои символи от други източници. Според него това е спонтанен процес, който не може да бъде предвиден. Но Крейг също смята, че най-важният въпрос е този за безопасността на хората, участващи в протестите: „Притеснявам се, че в тази напрегната политическа ситуация младите хора може да си изпатят и се моля всичко да завърши добре.”  

Режисьорът Франсис Лоурънс също отбелязва, че силните филми имат потенциала да стимулират публиката към предприемане на реални действия. „Това, естествено, е част от замисъла на всеки филм – например, да покажеш, че няма безнадеждни ситуации, че дори един-единствен човек може да промени хода на събитията. Нашето послание е ясно – ако наистина вярваш в нещо, трябва да си готов да се изправиш и да се бориш за него. Но това има своята цена и точно тук не бива да създаваме у хората погрешни очаквания.”

Лоурънс споделя, че идеята за цената на революциите го е занимавала още по времето на снимките на втория филм от поредицата („Игрите на глада – възпламеняването”). Според него, тази цена не само е реална за привържениците на каузата, но и се повишава със задълбочаването на революционните усилия. „Една от причините да правя филми е именно интересът ми към този проблем – какво са обречени да преживеят героите в името на каузата си и как могат да се справят с „пост-травматичния стрес”. 

„Истинската борба в името на големи каузи има своята голяма цена. Тези, които са оцелели, са наранени завинаги – психологически, емоционално. Те са загубили близки, семейства. Нещата са много объркани. Вероятно е необходимо и неизбежно да има революции, но това, което трябва да помним е, че събитията не са черно-бели. Затова ме побиват тръпки, когато виждам, че реални хора правят тези неща и биват арестувани и преследвани, не на екрана, а в живота. Единственото, на което се надявам, е те наистина да разбират последиците от делата си, както добри, така и лоши.”  

Бележки:

[1] Мечков, Б. (2002) Продуцентът и предизвикателствата на новото аудио-визуално пространство. С., ПК „Две и половина”

обратно нагоре