Европейската интеграция –

ключови моменти и предизвикателства в комуникацията на процеса

Боян КУТЕВСКИ

Докторант

СУ “Св.Климент Охридски”

 

 

 

Европейската интеграция е процес, който датира от 1950 г. насам. На 9 май 1950 г. Роберт Шуман обявява прочутата си “декларация”, с която внася радикално нови предложения за обединение на свободните нации в Европа и за гарантиране на траен мир на континента. Идеите на Шуман стават основа на Европейската общност – днешния Европейски съюз. Той е семейство на страни, които изповядват ценностите на мира, демокрацията и фундаменталните човешки права, обединени от общи идеали, общо културно наследство и усилията да се създаде и споделя просперитет и благоденствие.

Европейска интеграция означава европейска комуникация. Днес понятието “комуникация” е по-близо до понятието “политика” от когато и да било. Самата идея за Европейски съюз възниква след Втората световна война като антитеза на катастрофичната не-комуникация на войната. Следвоенната западноевропейска политика е политика на комуникативността, на непрестанно разширяване на пространството на диалога. След промените от 1989 г. тази политика е изправена едновременно пред нови шансове и нови трудности. Шансовете са свързани с възможностите за разширяване на европейската икономическа и културна география чрез присъединяване на нови страни към Европейския съюз. Трудностите са огромни, защото процесите на интеграция са принудени да си прокарват път през сериозни икономически сътресения вътре в ЕС, но преди всичко в страните, кандидатстващи за членство.

Успехът на разширяването на Европейския съюз на Изток предполага успешното съчетаване на четири компонента:

•    Готовността на централно- и източноевропейските страни за по-нататъшни стъпки към синхронизиране със ЕС.

•    Политическата воля на Съюза, чрез вътрешни реформи и  уеднаквяване на интересите да създаде предпоставки за разширяването.

•    Правилно структуриране на процеса на приобщаване на всички страни от географското пространство “Европа”.

•    Развитие на ЕС в условията на диференцирана интеграция.

Новата политическа култура на посткомунистическите общества е резултат от процесите, развиващи се в най-малко три измерения:

•    В универсално измерение; политическата култура е съпроводена от типичните при всяка обществена трансформация с революционен характер явления и поведения.

•    В регионално измерение; неин интегрален елемент са промените, които са характерни за общества, които са в процес на трансформация от комунизъм към демократичен и пазарен ред.

•    В измерението на “Другия път”; историята, геополитическите условия и националната структура в посттоталитарните държави определят специфични предизвикателства, пред които са изправени в момента тези държави, диференциран характер и сфера на действие, които са валидни за само в рамките на съответната страна.

От комуникационна гледна точка европейската интеграция на България следва да се разглежда винаги в два контекста: общоевропейски и национално специфичен; от гледна точка на членството в НАТО и предстоящото в Европейския съюз; от гледна точка на стопанските субекти и на обикновените граждани; от гледна точка на предстоящите ползи и предстоящите недостатъци от интеграционния процес и реалното членство.

У преобладаващата част от българското общество в момента съществува преобладаващо позитивна и оптимистична нагласа по отношение на Европейската интеграция на страната. Основните причини за нея са следните:

•    Очакванията, свързани с Европейския съюз са чисто предметни и прагматични, но до голяма степен те са нереални – нови възможности за работа в резултат на чуждестранни инвестиции, повишаване на жизнения стандарт, очаквани възможности за работа в рамките на Съюза.

•    Счита се, че Съюзът ще “осинови” България, у хората все още е заложено чувството за принадлежност към Големия брат.

•    Очакванията са, че членството е преди всичко акт на помощ и благотворителност от страна на съюза.

България се включва в този процес на един сравнително късен, но динамичен етап от процеса, което от комуникационна гледна точка предполага динамични и гъвкави решения, които в достатъчна степен:

•    Да го изяснят за българските граждани.

•    Да го диференцират от интегрирането на България в НАТО.

•    Да информират обективно европейската администрация и общественост за предимствата от членството на страната.

По своята същност за България Евроинтеграцията представлява:

•    Завръщане към изконните европейски ценности.

•    Процес на модернизация.

•    Реална възможност за развитие на обществото в посока дългосрочно и стабилно повишаване на жизнения стандарт.

•    Реална възможност за гражданите на страната на равни начала с останалите европейски народи да определят посоката на развитие на континента.

За българските граждани членството на страната в Европейския съюз означава още, че те ще се ползват с правата на европейски граждани. Правата и задълженията, произтичащи от това гражданство следва да бъдат изяснени просто и ясно за всички българи и в достатъчна степен да ги запознават с новия им статут. Европейското гражданство гарантира 4 специални права:

•    Право на движение и установяване в рамките на съюза.

•    Право на гражданина да избира и да бъде избиран в местното правителство и в изборите за Европейски парламент в страната, в която живее.

•    Право на дипломатическа и консулска защита от властите на всички страни-членки на места, където няма представителство на собствената държава.

•    Правото да се обръща към европейския омбудсман.

Дискусията около гражданството може да се обобщи с твърдението, че концепцията за гражданство има два съставни елемента: права и идентичност (чувство за принадлежност). Всеки от тези елементи трябва да се приложи в географски контекст, независимо от факта, как се определя този контекст. Но това е една пределно обща рамка, приложима към повечето демократични общности. На практика европейското гражданство осигурява далеч повече права и възможности, които са особено желани в Източна и Централна Европа и в частност у нас. В европейската традиция гражданството е фокусирано върху концепцията за разширяване и обогатяване на чувството за равенство, чрез увеличаване значението на обществените, политическите и социалните права (публично образование, здравеопазване, застраховка срещу безработица и пенсия). Тези права, разбира се, са традиционни компоненти от държавата на социалното благосъстояние – противопоставящи се на  рисковете от болест, възрастта, инвалидността и бедността. Чрез гарантиране на тези права за всички, социалната държава дава правото на всеки човек да се чувства пълноценен член на обществото. Когато е напълно развита, тя въплъщава идеята за социална справедливост: всеки се ползва от защитата, която е чужда на чисто пазарните сили, на принципите на чистата икономическа ефективност и дори е в конфликт с тях.

Интегрирането на България в Европейския съюз е основен приоритет в програмата на последните две правителства, т.е. на най-високо държавно равнище комуникацията на процеса среща пълна подкрепа. Правителството и управляващото мнозинство като цяло си поставя основен приоритет при присъединяването подобряването на благосъстоянието на българските граждани. Към настоящия момент интегрирането се ползва с огромната подкрепа на българското общество и пълен политически консенсус. Няма парламентарно представена политическа сила, която да не се е обявила в подкрепа на Евроинтеграцията. Според социологическо проучване от есента на 2001 г. влизането на България в ЕС се подкрепя от 82% от гражданите. Данни от изследването Евробарометър, публикувани в брой 8 на Европанорама от 2003 г. показват запазване на положителното отношение към членство в съюз в цяла Източна и Централна Европа. 61% от анкетираните подкрепят членство в ЕС за своите страни. 67% от гражданите на 13-те страни смятат, че страните кандидатки ще спечелят от своето членство в ЕС. 6 от всеки 10 от респондентите има доверие на Европейския съюз въпреки регистрираното ниско ниво на информираност за Съюза.

Много ниско е нивото на познание за ЕС и информираност за него: 44% от гражданите на страните кандидатки смятат, че знаят "нещо" за ЕС, само 8% знаят "достатъчно", а 14% нямат никакви познания и информация. Ако се провежда референдум 69% биха гласували за членството, но според резултатите би имало слабо участие на гражданите при провеждането. Всеки 6 от 10 души в страните кандидатки подкрепят идеята за членство на страната им в ЕС. Това ниво на подкрепа показва стабилност в отношението в сравнение с предишния Евробарометър в страните кандидатки от октомври 2001 г.  От друга страна, броят на хората, които виждат бъдещото членство в ЕС на тяхната страна като нещо негативно, слабо се е увеличил и сега достига до 14% (+4 % в сравнение с август 2001).

Това е един благоприятен и окуражаващ факт, но опитът и логиката на досегашните вълни на разширяване на ЕС показват, че колкото по-далеч е била дадена страна от членство, толкова по-висока е била подкрепата в обществото и съответно с напредване на преговорите, тази подкрепа е намалявала в по-голяма или в по-малка степен. Колкото по-реално става присъединяването, толкова по-осезаемо се преживяват реалностите, които имат както положителен, така и ограничаващ характер. От една страна тези високи очаквания и позитивни нагласи предполагат висок начален интерес и одобрение на комуникационните послания, но в последствие може да се очаква появата на разочарование, възникване на характерното явление “евроскептицизъм”, възникване на опозиция в комуникацията.  За мнозина в процеса на сближаване Европейският съюз се превръща в непроницаемо гъста мрежа от нормативи, която създава впечатлението, че:

•    Всичко добро е винаги и изцяло заслуга на собственото правителство.

•    За всичко лошо е виновен “Брюксел”.

Възможно решение за отлагането във времето или цялостното неутрализиране на подобни явления е комуникацията на успехите в преговорния процес, дори спекулативни сравнения с вече присъединилите се 10 страни, както и с добрите примери от предишни процеси по разширяването – на първо място Ирландия (според Гюнтер Ферхойген тя е била по-бедна от България, а в момента е една от най-проспериращите европейски икономики), а след това Испания, Португалия и Гърция.

Комуникацията на евроинтеграционния процес се стреми да създава възможности за диалог в обществото и да допринесе за правилното разбиране и на проблемите, и на предимствата, свързани с процеса. В съвременните информационни процеси трябва да се различават външните признаци, свързани с преодоляването на пречки от физически характер и вътрешните, специфичните признаци, които са в съотношение с всички останали. Ако до момента Евроинтеграцията в България е била разглеждана като нещо далечно и невлияещо на дневния ред на обществото, то  сега тя става актуален вътрешнополитически въпрос, т.е. посланията да се отправят към гражданите на разбираем език и в контекста на тяхното реално, ежедневно измерение.

Характерен проблем е кризата на националната идентичност, която настъпва в процеса на европейска интеграция. Това е един от най-трудните въпроси за бъдещето на Евросъюза – въпросът за бъдещето на нациите. Днес думата “нация” е придобила различно значение в Източна и в Западна Европа заради различните ценностни модели в обществото. Най-общо казано: на Изток нацията се утвърждава, а на Запад се релативира. На Изток освободените държави търсят своята национална идентичност, докато на Запад се наблюдава стремеж към “Европа на отечествата”. На Изток все още се преодоляват последствията от насилствената интеграция в социалистическата система и се чувства слаба реална склонност към встъпване в съюзи. На Запад, независимо от значителните национални различия и противоборства, европейският съюз е приет модел за бъдещето, в което конфликтите ще бъдат разрешавани чрез сътрудничество.

Националното чувство на българите е силно развито – макар и в нормална ситуация то да няма бурни изяви, когато по някакъв начин бъде накърнено, наблюдаваме обединяване и дори деструктивни нагласи у мнозинството у хората. Макар и до момента България да е останала извън епицентъра на етническото напрежение и да няма консолидиране на ултранационалистки организации това не значи, че този аспект трябва да остане незасегнат в комуникацията. Напротив, трябва да се култивира чувството за национална гордост и гордостта от богатата история и култура като “уникален общоевропейски принос” на страната. Не само сред широката общественост в България, но и в Европа. Така самите българи могат да преоткрият своята национална идентичност, да се приобщят към мерките, предприемани от българското правителство в интеграционната политика. Респективно – ключовите послания и модерният, атрактивен публичен образ на България ще помагат ефективно да бъдат туширани негативните нагласи у европейците.

Не бива да се мисли, че само за българите интеграционният процес крие неизвестни. Страните-членки се нуждаят от развиване на ново чувство за европейска принадлежност и това е един от уникалните шансове на България – да развием това чувство по-рано дори от нациите в рамките на съюза. Продуктивно за комуникацията е да акцентираме на универсалистките тенденции в развитието на националния бит и култура като добър пример за съжителство с различни етноси. Етническата толерантност може да бъде изведена като “Уникално Конкурентно Предимство” (ако си послужим с определението от търговския маркетинг) – за разлика от останалите балкански държави (Албания и страните от бивша Югославия), България продължава да бъде “остров на спокойствие”. Въпреки икономическите трудности, които страната изпита по време на конфликтите, политическата позиция бе твърдо в подкрепа на решенията на НАТО и Европейския съюз. За България е полезно да се приложи формулата на Оскар Лафонтен: “Регионални, доколкото може, европейски, доколкото трябва”.

Процесът на Евроинтеграция е силно обвързан с присъединяването България към НАТО.  Двата процеса и комуникацията им в обществото дълго време протичаха почти паралелно (“евроатлантическа интеграция”). Отношенията на България с ЕС и с НАТО обаче не са реципрочни. Напр. конфликтът с подкрепата на България за операцията в Ирак, решението за Международния съд и други актуални събития показват, че на политическо ниво страната ще бъде изправена пред сериозни изпитания, балансирайки между САЩ и ЕС.

Стратезите на ЕС виждат трудностите в интеграцията не на техническо (това донякъде включва и икономическите условия), а най-вече на психологическо ниво. Докато за 12-те страни-членки Съюзът представлява мащабен опит за създаване на икономически просперитет и сравними условия на живот, то сега пред тях стои предизвикателството той да бъде повторен в Централна и Източна Европа. С тази разлика, че изходната ситуация е много по-лоша, а очакванията на хората – много по-високи. От тази гледна точка основна линия в комуникацията бе лансирана идеята, че България не е “пациент”, а партньор в интеграцията.

Никое предишно разширяване не е водило до такова драстично намаление на БВП на човек от населението и на средния БВП на човек от населението на ЕС. Причината за това е факта, че с присъединяването на страните от Централна и Източна Европа, ЕС ще се увеличи с още около 150 млн.нови потребители, принадлежащи към държави с малък икономически потeнциал. Това са държави, чийто БВП по паритетни курсове е около 30% спрямо средното му ниво за Европейския съюз; в които са налице по-ниска производителност на труда, равнище на доходите и потреблението; с по-висока инфлация, безработица и подоходно разслоение.

Важен аспект на комуникационната концепция е и комуникацията със специфични публики, като напр. икономическите субекти в България и в страните от Евросъюза. За много фирми от ЕС България вече е позната и е дългогодишен търговски партньор. Макар и все още с противоречив имидж, страната вече има изградени позиции в някои икономически отрасли. За българските фирми интеграционните процеси имат пряко и рационално значение, защото им дават достъп до предприсъединителни програми и изгодно финансиране на проекти. Висшите и средните мениджъри са изключително важна публика, защото за своите работници и в своите региони те са лидери на мнение с висок авторитет. Чрез представянето на успешни проект, реализирани с финансиране от европейски фондове се градят устойчиви, последователни и надеждни нагласи за дългосрочния положителен ефект от интеграцията и хората по-лесно могат да бъдат убедени, че процесът е свързан с повишаването на жизнения стандарт.

Икономическите аспекти в комуникацията на присъединителния процес са свързани и перспективата за замяна на българския лев с евро. Голяма част от българското население все още е с изострена чувствителност по отношение на реформи, засягащи пряко доходите и спестяванията. Процесът на навлизане на единната валута в страните-членки не се тълкува еднозначно. Закръглянето на цените към по-високи увеличи скептицизма и неодобрението у голяма част от хората. Подобен процес и подобно отношение са предвидими и в България. Комуникацията на тази проблематика касае и икономическите субекти, финансовия анализ и контрол. Ето защо в комуникацията на предстоящата валутна реформа следва да бъде отделено голямо внимание при запознаването с рисковете и възможностите, които са заложени в приемането на еврото.

Преминаването на голяма част от икономиката от цени и прогнози, определяни в долари, към евро е знак, че доверието в потенциала му е висок.

Ефективността на комуникационния процес може да се повиши чрез разпространяването на послания,  възприемането на които има достатъчно типични ефекти. Тези ефекти са задоволство от информацията, необходима при решаване на различните ежедневни проблеми (утилитарен ефект); задоволство от информация, която пряко или косвено поддържа целите и ценностите на социалната група, към която принадлежи или се причислява реципиентът (престижен ефект); задоволство от информацията, която подкрепя неговото мнение по някакъв спорен въпрос (ефект на засилване на позицията); ефект на задоволяване на познавателния интерес; задоволство от получаваното емоционално разведряване (емоционален ефект); възникване на психичен комфорт, който се постига от възприемането и разбирането, отговарящи на настроението (ефект на комфорта).

Основната функция на материалите е информативна. Те обаче трябва да бъдат с атрактивна визия и леко различаващи се от досегашните, за да маркират важността на сегашната кампания. Информацията се поднася колкото се може по-насочена към ежедневието, с посочване на конкретни срокове, под формата “Въпроси и отговори”. Този подход кара хората да задържат вниманието си и генерират интерес за по-нататъшно търсене на подходяща информация.