Надежда Искрова

Достатъчно е да кажем, че той не беше като нас. Не бе един от нас. Затова напусна Европа, където брястовете боледуват – и отиде в Америка. Да помълчи с Кърт Вонегът и Греъм Грийн, да „счупи и там стомната”, пълна с толкова цветни окарини, колкото звуци може да си представим. Разпилени в светлините на вятъра по краищата на световете. И разбира се, да се върне в Сливен, да потъне в корубата му на вековно дърво, да позволи да бъде спасен и да го спаси в себе си. За кой ли път! Но този път - завинаги. Извън литературата и уюта на съпътстващата я действителност. Сюрреално. Като последният син кит, който избира сушата по своя воля. Приютява я, да бъде.

Колкото и задълбочен да е прочитът на това, което ни остави Атанас Славов за изпроводяк, несъмнено ще пропускаме по нещо, така, както често се разминаваме със себе си. В истинската модерност, поне в тази, която той изповядваше и съвсем естествено пробуждаше – и която продължава да буди в творчеството му, с любознателна безпощадност надзърта яснотата. Най-трудно постижимото и от най-ценните качества на една литература. Яснотата, неотлъчна от строгата, сливналийската, при него - иронизираща „свише” мистика на мисълта. Яснота, разучаваща и съзерцаваща, със сила на емоцията и склонност към дистанциран при-смях. Първом – към самия себе си и най-подир – към светлините и сенките на всичко останало. Към другостта на онова „около”, което словото му спасява в кратките образи и думи на роденият, да бъде свободен. Да закръгли световъртежната повторяемост на „оловното кълбо”, да синхронизира рунически вървежа на времето с тройното придихателно „О!”, надигащо се от дълбините и подмолите на някаква негова си, сливенска древност на художеството. Да го изведе до прага на новото хилядолетие. Петизмерно да го претъркули в зенита, възклицавайки: „Ооооо... как ще счупя стомната!”

Неравноделно българско, но и общочовечествено съвременно е неговото творчество. Според знаковостта на посланията, които тепърва ще разчитаме. Оттук и автентизмът на Атанас-Славовото литературно присъствие. На дотворяващото, което той завещава по-скоро като живо качество на нестихващ креативен процес, отколкото като художествена пожизненост, като артефакт. Себепознаващ до дъното на иронията, с вродения стремеж житийността неделимо да прелива в литературното му битие.

При Атанас Славов животът и литературата са два профила на едно и също лице, на една понятийност, на една градивна, несхематична сетивност и мисловност, където модерността е иманентна, а литературата - начин на живот. Доколко в мир със себе си и със света, това не ние ще отредим. Бъдещето ще покаже. Сега си спомням коментар на професор Богдан Богданов в неговия Форум, по повод публикуваното там есе на Морис Фадел - „Нямата красота”, посветено на поетесата Мария Вирхов. Говорейки за „субектността-обектността на знака...”, „съзирането-влизане” в цялото на знака, което не е знак, а е момент на субект-обектност”, на „означаване и преозначаване”..., засягащо идеална, а не реална ситуация”, проф. Богданов сподели: „Нека да ви призная в тази връзка, че поне досега така и не съм попадал на семиотик, който живее семиотично.” [1]

Спомних си казаното от създателя на НБУ по съвсем друг повод, в коренно различен, но защо не и в идеален, хипотетично непрекъснат контекст. Именно защото мисля, че Атанас Славов е от малкото литератори, които живееха „литературно”. С други думи, измежду малцината пишещи хора, които дотворяваха този свят извън литературата и чието творчество ни събра днес със своята надвременност. Донякъде и с непреднамереността си. Така, независимо от нашите прочити, интерпретирайки може би „извънмерно” света, литературното Атанас Славово наследство преподрежда и досътворява представите ни за литература изобщо. В какъв смисъл? В смисъла и на „Открито писмо” – предговорът, но и призивът до приятелите му – от „Избрани кисканици и разни видове сълзи на „Оловното кълбо”, в което заявява: „Пето – идва личната причина: обръщам се към вас просто защото ви обичам. Вие сте моето „следмение”.

Не мога да забравя разбирането му, че „всеки път, когато се отвърнем от метафоричното си мислене и си самоналожим да вярваме, че това, което ни е чукнало по носа, е само това, което ни е чукнало по носа (независимо от това дали е ново цвете или нова форма на рак), и че няма никакво значение (смисъл) извън това, което ни е чукнало по носа, ние сме се продънили обратно на нивото на онези уж надживени мучения и квакания, и кукуриганици пред тази тук трева и това тука блато, и това тука огнено кълбо, издигащо се над върховете на дърветата, дори мученията и кукуриганиците да излизат от най-съвършените възможни компютри, и вместо да прехвърчаме от дърво на дърво, да се стрелкаме от Луната до Марс.” [2]

Той хващаше птицата в полет – не за да го прекъсне, а за да я пусне да полети по-високо. Може би заради високите сливенски ветрове в града, където се бе родил. И все пак, Атанас Славов не беше български писател. Не точно. В него имаше нещо библейско. В порива, в копнежа му да себеизрази свободата на човешкото по един „нечовешки” начин. Извън линеарността на общоприетото, където цивилизационната логика властва над природната. Той пишеше на езика на природата, на сливенската природа, и въпреки че се учеше на поезия от поетите, всъщност, тайно молеше за помощ дърветата, „бучащите брястове, посягащи към слънцето” в непрекъснатостта на молитвените „словеса, растящи като шепота на дъжд”. Не бе „черковен”, но беше набожен до фанатизъм по отношение на всичко, засягащо творчеството му.

Може би затова не се опиваше да заключи каквото и да било в каноничността на книжното. Дори готварските си рецепти. Макар да владееше „изкуството на книгата” до съвършенство. За него бе съвсем естествено ехограмно да ни преведе като стар шерп-монах през житиеписния път на Петър Дънов, сред шумната сумрачност на новите земи, на неподозираните, но дишащите, автономно живеещите артефакти, улавящ рисунъка на провинциалния щрих, дори в криволиците на световните авенюта, до космологията на Сините камъни и на всичко онова, което е всъщност митичният и непреодолим Сливенски Балкан. Защото за Атанас Славов Сливен бе България, не България бе Сливен. Така както природата, дървото, олицетворяваха света, целият свят, а Дебелянов - поезията, цялата поезия. В око на гълъб, или в един единствен небесен стрък.

Така, както кафето, дали изпито на Джумаята, в онзи Пловдив, където спря да бие сърцето му, или в старото, аристократично сливенско кафене, все ще донесе онзи презокеански дъх на мушкато, все ще пречупи светлината някак себично,  през погледа на онова четиригодишно момче, обречено да бъде небесен шаман или Голиат, който ни говори за Бог, но който винаги буди двора, за да пръсне стомната.

„Същият съм – млад-стар, преуспял-неуспял, рус-плешив, сливенец-нюйоркчанин – това нищо не значи. Искам нещо да става, работа да се върши, да се погледнат нещата по друг начин, та да видим, какво ще стане. Същият съм. Това топчестото, русото, дето бях! – като бях четиригодишен, буля Костадинка и баба Янка нещо ми бяха обещали, ама седнаха в були Костадинкини на едно като хаетче имаше между старата и новата къща и си приказват, и се смеят, сякаш са седели там така на едни и същи приказки четирсе и седем години и ще седят още седемнайсе. Няма време, бе жени! И си рекох: „Чакайте да видим, дали толкова чак сте се застояли!”. Взех една огромна стомна имаше. Едвам я дотътрах до края на двора при вратника – има-няма двайсе и пет метра от тях – и я дигнах колкото можах на височината на корема си. И викам: „Бабо!? Ще счупа стомната!” И те нали ме знаят, че ще го направя, в един глас викнаха: „Въх, Наско, недей!” и като хукнаха към мен, ела да видиш престилки как се развяват, и чехли как хвърчат по-високо от керемидите! Събуди се дворът. Стигнаха на един метър от мене и вече протягат ръце, и аз пуснах стомната. Пръсна се.

Седнаха на дуварчето на овощната градина да си поемат дъха буля и баба и прихнаха да се смеят: „Разкютка ни сърцата; ще изскочат бре!”. И баба ме предупреждава, като се върне дядо Руси, да не му казваме, че ще загазя. Това беше първото, което му казах на вечерта, и сигурно са ме наказали. Не съм ял леблебии два дена. А другите деца са яли. Те преуспели, аз не преуспял. Нямаше да ме изберат сигурно след години в постоянното присъствие или координационния съвет, или централния комитет на кръчмата на Влашкия на кюшето, дето седяха на дъските под салкъма и тургаха по една керемидка под късия крак на масата. Дайте ми пищофя да се гръмна от мъка! ...

Хора! Ще счупя стомната!” [3]

Атанас Славов ни завеща „метафората за границата като отграничителна бариера, която трябва да се прекоси, за да останем в дома на сърцето си, когато реалният ни дом вече го няма.” Много преди Умберто Еко да заговори за европейската културна идентичност, без граници за творческата идентичност. Не идентичността на твореца, а идентичността на творчеството изобщо. „Сливенецът-нюйоркчанин” хвърли въжени мостове над океаните, припомняйки, че „истинската същност на литературата и културата” в нейната пулсационна непрекъснатост е „да дава безкрайни нови и различни тълкования, да търси превъплъщения на всичко, което ни заобикаля и възбужда въображението ни.” Защото, според него, „това да чуваш и да разбираш, и да оставяш вибрациите на камбаната на живота да вибрира в костите ти е всичкото, което има значение.”

Атанас Славов улавяше хармонията в целия й приказен блясък в бурните води на хаоса, към който бе особено гостоприемен. Може би, затова бе космополит, устоял на ветровете на времето. Онези внезапни сливенски ветрове, родени в недрата на дълбокото българско небе, бдящо над града, дал живот на толкова поети... Сливенският вятър винаги бе в широкия жест, с който приятелски и открито подаваше ръка, а допуснеше ли някого до себе си – бе без остатък, независимо, дали го е видял за кратко. Достатъчни бяха ключовете на няколкото думи, които сте дарили по пътя. Сега разбирам, защо Греъм Грийн и Вонегът толкова са го обичали. Та той винаги е бил с онзи, сливенски вятър в косите, с присмехулното всевиждащо добротворство в погледа на особеното присъствие. И когато ми донесе двата си последни ръкописа, те несъмнено бяха книги от американски сливналия.

„Не закачайте поезията на света – Тя е над всякаква религия, тя е над всякакви поети. Поезията – това са милиарди човешки гласове шепнещи пеещи викащи протягащи безмълвни пръсти към слънцето това са милиарди по`вети шумящи храсти бучащи брястове посягащи към слънцето” [4]

Атанас Славов завеща тайната, че:

     „Ако искаш да се учиш на вяра,

      учи се от вярващия”.

За да си отиде внезапно и да остави някъде сред нас истината да бъдем истински, в дрехи от истина. Даде последната си риза, за да не премръзнем под слънцето. А колко студ под звездите събра и колко изгубени светлини премина, за да може да го стори. Атлантозавърно пазеше великолепието на словото – димящите му, неизчерпаеми гейзери. Живееше „величествено”. Строго съблюдавайки кода на природата, в който мастилените облаци са като сбъднат сън, преди да изгреят в букви, а дъждът кара децата да се „вслушват в мъдростите на капчука”, които „вдишват с водните пръски”:

„И както си стояха омърлушени и вторачени потайно и безшумно растяха в тях два езически праорача загледани в дъжда изпод стряхата.” [5]

Атанас Славов дойде в българската литература като „последният син кит”, живял и творил по нейната голяма и тежка традиция на изгнаник - под „бучащи брястове, посягащи към слънцето”, сред „грохот от клони, вулкан от пъпки”, опитвайки да опитоми в самотността на родения поет „тенекиените люспи на сърцето си да не дрънчат”. Той можеше да бъде „Вятърът”, „като вятър по пътя да задуха, без да сваля ни едно листо” и да остане единственият „непипнат от вятъра” - „сам, сред толкова приказващи листа”. И нямаше как да бъде другояче. Самотата, голямата самота, бе негово битие, неговата истинска родина.

„Отново е добре Лъщи кристала на мойта самота” [6]

Така, съвършено сам, премина под „високи ветрове”, там, където „живуркат” и „хора без особености” и където „не е ясно това хора ли са /или модели за идеални граждани”. Затова и не спря да „попържа по Панайотхитовски всичко без особености”, но спаси и опази „любовната прежда” „за пелени за босото дете, което утре ще почука на премръзналия праг”. Знаеше, защо „причината за омраза” е и „причина за щастие”, когато „любовта е пълна с нежни имена за еснафщината”. Не спря да се пита:

„Как Да кажа тази сутрин „Слънцето изгря” С думите на вчерашния ден?” [7]

И в гората, и в града, той бе еднакво, до невъзможност, до абсурдност верен. Това също е част от неговата модерност. Там корени атавизмът, притчовостта на поетиката в образите и думите на Атанас Славовата символика. Дълбоко строяща по природа, с протегнати като бучащи брястове мостове от-до-отвъд. Над измерността на споделеното премълчано. Отлика на стила му е и богатата недоизказаност на една  кристално ясна изповедност. Като свещенодействие, като отмерено кръводарителство на изчезваща поетична раса от „семейството на сините китове”. „Голиат” е едно от най-забележителните стихотворения в съвременната българска литература. Побрало и цената на свободата, и болката на твореца, и мисията на човека в природата на света. Би трябвало да се изучава в университетите на тази планета. Голиат изхвърли себе си от себе си, за да се превърне в спасителен пояс и за природата, и за природната измислица.

„Красив ли си? Да си свободен да бъдеш себе си! Кой си ти? Да се пребориш... Да изхвърлиш себе си от себе си” [8]

Атанас Славов не спира да ни говори за Господ, всеки път, когато искаше да говори:

„Всеки път когато погледнеш хоризонта в открито море заобля водата във планета Всеки път когато цъкнеш кибрит пуска слънцето, което държи заключено за нас в дървата за горене.” [9]

Беше ли енциклопедичен Атанас Славов? Да, разбира се. Без усилие. Защото енциклопедичността е присъща на доверяващия се, на силния духом. Не на наивните и чистосърдечни мечтатели за вечност. А на вярващите в човека и изстрадалите вярата в това, че той, може би, по думите на Фокнър, „ще надделее” в безсмъртието. Доверието като религия – без остатък, неминуемо носи шифъра на модерност и в крайна сметка бележи време-пространството с потомствения си печат на непожизнеността.

Макар и за кратко да познавах Атанас Славов, не мога да повярвам, че го няма сред нас. Той винаги ще бъде от хората, които лично за мен са константа на живота. В онзи контекст на Маркес, че „животът е по-безкраен от смъртта”. Творчеството му е дълбоко животворящо по призвание. Той е последният „син кит” на българската литература, неин верен и достоен стълб, един от строителите на духовните мостове от-до две хилядолетните български и световни копнения с герба на Великия Възторг от споделянето да бъдеш. Докрай. А защо не и след това. Отвъд „джуджешката гигантомания”, отвъд горчивия призив от „Писмо с молба за ходатайство за романа ми”, изтръгнало сподавяното цял живот признание - „Долу всичко, което ни разделя!”.

Нека българите в тази литература не се делим, нека помним завещаното в „Книгите ме правят така тъжен”:

„Цялата тази красота загубена Всичките тези хора мъртви Трябва да се обичаме ужасно много” [10]

Питам се, колко от нас, които творчеството на българина Атанас Славов събра днес, сме плакали над томчето на Дебелянов?

„Какво правим тук с дъщеря ми Пенка. Бягахме, гладувахме, гледахме се един друг – 3000 километра ли, триста години ли, за да прекосим цял океан и да потънем у дома, в домашните проблеми и въпроси, по нов начин. За това именно искам да разкажа, макар и със съвсем други думи и други представи и понятия. Не зная по-ярък пример от българската литература за действието на универсалния закон, че трябва физически да прекрачиш границите на дадена национална литературна действителност, за да можеш да се приобщиш към Вечната й същност. Няма значение, че в училище за това не се говори. Това, че не се говори, потвърждава принципа.

Не е трудно този закон да се види в действие.

За мен то дойде с отварянето на томче Дебелянов пред Иван и Пенка под чашите, дето висят над главите ни, когато закусваме на бара в кухнята. Зная стиховете, които ще им дам сега, наизуст, но за да съм по-спокоен, вземам томчето на Дебелянов. Започвам да чета и реввам като магаре. Не мога.

Пенка ме пита ужасно строго: „Тате, какво ти става!”

(Не иска лигав баща, не ще старче, което си пикае в калеврите. Нейният баща е нещо изключително!) Иван се смее. Мъдър е. Приема, че баща му е остарял. Майка им умря; всичко става, всичко може.

Но не е вярно, аз съм си екстра. Само нещо ми става до болка ясно и е толкова красиво; както всяко провиждане. И си казвам: „Благодаря, Господи!”

Позволете ми да завърша с неговите думи:

„Темелите на българската литература са положени все от хора в изгнание, недоволни от това, как текат нещата в родината: в Румъния (Ботев, Каравелов, Раковски, Великсин, Селимински), в Сърбия (Каравелов), на Запад (Берон), в Турция (Петко Славейков и Константин Величков), в Прусия (Чинтулов – който не написва ни един стих, след като се връща в Сливен, и Вазов – на когото му трябва политическо бягство в Одеса, за да напише „Под игото”), в Италия (К. Величков), във Франция (Пенчо Славейков и сетне Атанас Далчев и Коста Константинов).

Пишат на гръцки, сръбски, турски, румънски, на измислени свои езици като Раковски и Богоров.

Текат успоредно много български литератури през българския езиков чернозем, без да се вливат една в друга... А колко са те, българските литератури, които даже не знаем, колко са Българиите, в които се създават; различни, съществуващи едновременно, със свои собствени особености и различия.”

Ще повторя само „в Италия”. (Пенчо Славейков). Още веднъж. И преди всички други родини и отечества – най-първото – България. Онази България от стиха на Николай Лилиев, който възкликва:

„Моята родина не познава своите рожденни синове!”

Но Нов български университет е една друга духовна родина, едно друго средоточие, където паралелно протичащите български литератури рано или късно, се срещат и си подават ръце. За да запазят минута мълчание или миг на „светла печал” при спомена и почитта и към автора на „Голиат”. Който остави томчето на Дебелянов някъде тук, съвсем наблизо от „Стъклената зала”. Но къде точно, може да усети само едно „40-тонно сърце”, което „някога, отново ще прогони тишината от ушите на планетата.”.

обратно нагоре