Росица Петкова и Соня Вутова, 4 курс, бакалавърска програма „Език и литература”

(Лекция на проф. Галин Тиханов на 7 декември 2012)

Ние, студентите от програма Език и литература, очаквахме публичната лекция на проф. Галин Тиханов, Джордж Стайнър професор по сравнително литературознание в Лондонския университет (Куин Мери Колидж), като събитието на семестъра. Много от преподавателите ни ни бяха предупредили, че ще имаме възможност да чуем един от най-успелите на Запад български филолози, при това с тема, която щяла да ни забавлява много – „World Literature“ в Съветския съюз“. Честно казано, приповдигнатостта на доц. Дойнов и д-р Ефтимов ни се виждаше необяснима, пък и да си признаем, мисълта ни бе заета вече от плановете за студентския празник на следващия ден. Но все пак на 7 декември 2012 в 18.00 часа в 409 аудитория „Проф. Васил Стоилов“ на корпус 1 на НБУ се оказахме толкова на брой, колкото рядко се събираме в обикновена лекция. А и голямата аудитория с картините на Васил Стоилов по стените се оказа препълнена. Това сигурно е представлявало изненада за организаторите, нас само ни респектира. (А и си помислихме, че ако не бяхме се вързали, отсъствието ни щеше да мине незабелязано.)

И ето го началото. Проф. Тиханов в тъмен костюм и вратовръзка в патинирано жълто започна така, както бяхме предупредени – от самото начало. За появата на понятието „световна литература“, на немски Weltliteratur. Как първата употреба не е на Гьоте, както обикновено се смята, а на историка Шльоцер. И през 1773 г., а не през 1827 г. Шльоцер бил професор по руска история в Гьотинген и в един момент направил списък с големите литературни традиции – англосаксонската, ирландската, руската, византийската, арабската, китайската и исландската. Днес това звучи странно (освен за последователите на Толкин може би), но тогава нещата са изглеждали така. Самото разбиране на Шльоцер за „световна литература“ е било като за каталог, съкровищница. След Шльоцер обаче понятието поема по свой път, разказваше ни проф. Тиханов, и минава през концепцията на Виланд за „световната литература“ като Polites (поведение) и Gelehrsamkeit (ерудиция). За да стигне до прочутото схващане на Йохан Волфганг фон Гьоте, според когото под „световна литература“ трябва да се разбира процесът на общуване, взаимодействието, осъществявано чрез преводите на значими текстове. Но това бе малко – проф. Тиханов стигна до съвременните учени, поддържащи това понятие в своя инструментариум. И цитира Дейвид Дамрош, който в „Що е световна литература?“ стои зад либералната идея, че световна е литературата, която е преводима, независима от езика.

Ако беше спрял в края на първия половин час, проф. Тиханов щеше да ни е оставил впечатлението за лектор с огромна ерудиция, която обаче може да поднася пред разнообразна аудитория, каквато без съмнение бе нашата. Но той не спря. Погледна часовника си (всъщност държеше го през цялото време свален в дланта си и в крайна сметка се оказа, че ни е говорил точно час и петнайсет минути), каза, че това е било въведението за най-меродавните западни употреби на понятието и пое в източна посока – към използването му в културното творчество на Съветския съюз. Първо ни разказа за специалния проект по идея на Максим Горки за създаване на издателството „Всемирная литература“, просъществувало между 1918 и 1923 г. Солидна работа – имало е 350 души на щат, които като начало е трябвало да подберат и преведат най-ценното от Френската до Октомврийската революции. И издали 59 книги, само две от които – от американски автори. И главно – критически реализъм. И всъщност 6% от подготвяните за печат.

Но Горки имал далеч по-сложна идея. Създадена била издателска студия, в която се чели лекции от Ейхенбаум, Шкловски и Тинянов (за които бяхме слушали толкова в лекциите на проф. Михаил Неделчев). Имало и преводаческо студио – ръководено от Корней Чуковски. Там спорели за начините на превеждане. Идеята била да се стъпи съвсем на здрави научни основи. И така привлекли учени ориенталисти като индолога Сергей Олденбург и лингвиста специалист по кавказки езици Николай Мар. И така издателството успяло да публикува покрай преводите и един чисто научен том, обърнат към Изтока.

Лекцията продължи с темата за Института за литература, кръстен на Максим Горки и създаден през 1932 г. И как през 1938 г. бил прекръстен на Институт за световна литература „Максим Горки“. И как вече понятието „световна литература“ било придобило съвсем ново значение – литературата на прогресивната левица. Да, проф. Тиханов така го и каза, за да стане кристално ясно на аудиторията – световната литература била само литературата на половина човечество, на прогресивната му половина.

А после последва разказ за западните писатели, гостували в Съветския съюз – не само за Жид, но и за Барбюс и Фойхтвангер. И се мина към 60-те години на ХХ век. Тоест към Николай Конрад. Към теорията му за ренесансите, много ренесанси и многото видове Ренесанс изобщо (от които китайският е най-ранен – VIII век). И работата по мащабна съветска история на световната литература, ръководена от същия този китаист и японист Николай Конрад. Как накрая излизат 8 тома (първият от които едва през 1983 г.) и как от всички истории на световната литература тази се оказва най-неевропоцентрична. Стъпила върху една съветска представа от 20-те години – тази на Михаил Павлович от 1922 г., според когото Изтокът е целият колониален свят (Азия, но и Африка и Латинска Америка).

Проф. Тиханов ни развеждаше къде ли не пътьом. Например при Евразийското движение, с което със сигурност е заинтригувал присъстващите в залата политолози. Щрихира ни какво отношение към световната литература са имали Савицки, Флоровски и Трубецкой.

И накрая – големият фокус върху идеите на непознатата ни до този момент Ирина Неупокоева. Англицистка, която пише за революционната поема, но на широк фронт, както се казва – при Байрон, Шилер, Гьоте, Шели, Мицкевич, Барбюс, Шевченко… И как Неупокоева твърди още през 1934 г., че романтизмът е много повече от стил.

И лекцията свърши като по часовник. Занемяхме от това съчетание на точност и сладкодумие. Бяхме поразени от страхотния български език на лектора – без каквато и да било следа от английско произношение, при все че живее от осемнайсет години в Англия.

И заваляха въпросите. При това нито един студент не можа да се дореди от развълнуваните преподаватели. Проф. Михаил Неделчев се „ограничи“ само с пет. Успяхме да си ги запишем бегло:

1) Защо се проваля проектът през 1923 г.?

2) Защо Николай Конрад не се сдобива със статута на Михаил Бахтин на Запад, въпреки че също е мащабен теоретик?

3) Къде се губи Пьотр Бицили? Как го вижда проф. Тиханов с оглед темата за световната литература?

4) Евразийството и българската култура? Примерно в сп. „Хиперион“ има текстове, разглеждащи българското като неортодоксално славянско?

5) Кога Романтизмът започва да се схваща като почвенически?

И стана една! Проф. Тиханов разказа за кореспонденцията на Николай Конрад с Арнолд Тойнби, публикувана впрочем в наши дни в сп. „Новый мир“. И как обаче тя се води, когато акциите на самия Тойнби сред научната общност не са високи. А после тръгна да отговаря по всеки въпрос, по всеки от въпросите в една следлекция, приличаща повече на академичен джем сешън.

Д-р Биляна Курташева попита за отношението между авангарда и понятието „световна литература“, доц. Бойко Пенчев, дошъл за лекцията от Софийския университет, пък на пръв поглед обратно: „Какво е отношението между понятията „световна литература“ и „класика“? Доц. Морис Фадел се вълнуваше от понятието „космополитизъм“ и употребите му.

Но филолозите не бяха единствените, които искаха да задават въпроси. Изкуствоведката проф. Елка Бакалова разказа емоционално как е учила в Москва, но предметът е бил „История зарубежной литературы“, не „световной литературы“. И защо е така?

Невероятно преживяване. Наистина гвоздей в програмата на нашия департамент за семестъра. А ние се чудехме дали да не си измислим благовиден предлог (например грип), защото на другия ден ни чакаше купон. И щяхме да изпуснем истинския купон.

обратно нагоре