„Настоящият труд изследва отношението между правенето на антологии и формирането на канона на българската литература”. Това е първото изречение от увода на новоизлязлата книга на Биляна Курташева „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература” в поредицата „Нова българска критика” на издателство „Просвета”. Изречението е просто и прозрачно, а след него идат триста страници, които изминават пътя на задачата си от българския ХІХ век до 1950-те, проследявайки отблизо неговите възлови етапи, сюжети, хора и текстове. Страници, написани със спокойна съсредоточеност, аналитична дълбочина, контекстуална плътност и несъмнена компетентност, проявяваща се и протичаща от позитивистката реконструкция до интерпретиращата деконструкция на антологийното наследство и от близкото аналитично литературоведско четене до трасирането на социалните параметри на литературата, от инструментите на теорията до конструирането на история.

Първата глава – „Що е антология?” – изпълнява теоретическата длъжност да нанесе параметрите на самото понятие „антология” от класическата и елинистичната епохи на античността; а и по-нататък в текста финото удържане на теоретико-историческата нишка на концепта едновременно търси българските му съответствия, трансформации и/или опровержения и лишава работата от лоша автохтоничност и „котловинност” на критериите, класификаторите и аналитичните оценки. Втората – „Предантологиен период или за българския блян по антология” – детайлно проследява, от една страна, несбъдналите се тогавашни интуиции и подтици, а от друга – случилите се сборници-„китки” и разните „прото-антологии”. Идентичността на антологийното в тези модели е подготвена от въвеждането на различните етапи и серии от оразличавания между христоматийния и антологичния модел през българския ХІХ век, кулминирали в текст на Пенчо Славейков от 1899 г., на когото авторката оправдано приписва оформянето на едно противопоставяне на (бъдещия) човек на антологията срещу човека на христоматията. Тоест, делението между „млади” и „стари” е прокарано и по линията между антология и христоматия, между естетската нагласа за избиране и просветителската за събиране. В тази глава Биляна Курташева прави и действително откритие от позитивистки порядък – неизвестна досега рецензия в сп. Folklore (1904) за ПенчоСлавейковата антология на българската народна песен “The Shade of the Balkans”, чийто превод е приложен към книгата. Откриването на тази рецензия е и нанасяне на още една отрезвяваща гледна точка към стария въпрос за автентичността на ПенчоСлавейковите текстови версии на фолклора.

От първото десетилетие на ХХ век нататък Биляна Курташева с еднакво внимание фокусира диахронните изменения със синхронните разпластявания на антологийните модели (с оглед и на появата на хумористичния сборник на българановците през 1906 г., предхождащ сериозните каноноформиращи антологии; той е изтълкуван като една антология в негатив на високата българска литература... пародията е тест за оформящия се бъдещ канон). За авторката 1910 (годината на „На Острова на блажените” на П. П. Славейков, „Българска антология” на Подвързачов и Дебелянов и „Славянска антология” на Стилиян Чилингиров, които са център на третата глава) е особен антологиен праг – праг, на който се разразяват различни антологийни избори и посоки, оказали се впоследствие с различна нормативна сила. В тази връзка „На Острова на блажените” е акцентиран като модел, присвояващ едновременно българското и чуждото (преводното), като при това присвояване книгата ...засенчва като събитие „истинските” антологии... Тоест, българският „блян по антология” е едновременно сбъднат и развенчан, валидизиран и делегитимиран, а пък Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” на Подвързачов и Дебелянов – същинското сбъдване на дълго лелеяния български блян по антология – от своя страна е особен манифестен жест без манифест.

Цялото изследване последователно поддържа изострено внимание към сюжета за отношенията между държавата и литературата, а в четвърта глава – „Войната и антологиите” – този сюжет придобива особена отчетливост. 1917 е обоснована като антологийната година в сянка – формулировката излиза от един социологизиращ подход на анализа, измерващ връзките между държавата, армията и академията, при което, ако през 1917 г. войникът е „произведен” в читател, то професорите са „произведени” в антологисти. Тук е проведена и една първокачествена аналитична работа, чийто резултат също е с ранг на литературоведско откритие – Биляна Курташева прави силна текстологична аргументация, с която предлага разкриването на анонимния съставител на антологията „Български поети” (1917) от „Походна войнишка библиотека” като Боян Пенев. Аргументацията протича от детайлите на тогавашните институционализирани връзки между Академията и армията в изработването на библиотечната серия до текстологичната прецизност, с която протича наблюдението, че версията на Яворовата „Нирвана” е публикувана тук в последната си ръкописна и все още неофициализирана авторска корекция, позната на Боян Пенев, та до концептуалното „изчисляване” на съответствията между литературноисторическите и естетически възгледи на Боян Пенев и селектиращите и композиционни решения на анонимното антологийно съставителство от 1917 г.

Изложението в глава пета върху първото следвоенно десетилетие удачно е наречено „война на антологиите”. Особено ценна за моя прочит е рефлексията на авторката върху новия тип синхронно уплътняване на втория антологиен праг, какъвто е 1925 г. – ако през 1910 г. се оказват синхронни преводната, българската и мистификационната антология, то 1925 г. синхронизира различни исторически пластове на българската литература: ... в рамките на 1925 г. се случва нещо уникално - в няколко различни издания бива антологизирана цялата българска литература във всеки от своите (вече конституирани) големи исторически периоди – старобългарска (Вранчев), възрожденска поезия (В. Пундев), нова българска поезия (Г. Милев) и най-нова, актуална в „Пет години” (Й. Стубел, Вл. Полянов). Така погледнато, необявената война между някои от тях се снема в по-едрата картина на една вече постигната идея за исторически континуитет.

По-нататък изследването обосновава 1930-те като „постканонично десетилетие” (глава шеста), което отслабва връзките между канон и антология. Затова и разрасналата се през същото десетилетие публичност на женското писане се оказва недостатъчно укрепена: Поетесите стават антологични в едно пост-антологично време, когато антологиите нямат манифестния заряд и каноностроителния потенциал от предишното десетилетие. Седмата глава преминава голямата политическа граница на 1944 г., за да се занимае с антологийните моделирания през последвалото я десетилетие, където литературното е видяно както през новия тогавашен политически императив, така и в социокултурния захват на „канон, естрада, монтаж”.

„Антологии и канон” е книга, която няма написано заключение, тъй като държи да остави собствената си изследователска проблематика отворена. Тъкмо на потенциалите на продължаването е посветена последната, осма глава, неслучайно озаглавена „Две възможни следващи изследователски посоки”. Първата от тях е много продуктивното набелязване на „антологиите като експортен канон”, а втората се съсредоточава върху антологиите като „политики на зрелостта”, защото антологията като специфична литературна форма има пряко отношение към политиките на зрелостта, лични и общностни – в тази светлина в писателския си идиолект и в литературното си поведение Атанас Далчев изглежда така: ... големият нереализиран български антологист - ползва антологията като инструмент в мисленето си за литературата - още един елемент от неговите политики на зрелостта. Последният фрагмент на книгата е представителен и за една от нейните рефренни и навсякъде отстоявани аналитични политики – непрестанното внимание както към наличията и следите в централния изследователски сюжет, така и към липсите и заличаванията на следите (едно внимание, което, без съмнения, бих нарекла „археологическо”) – то протича във всички мащаби и сюжети на работата.

Биляна Курташева много добре познава и надлежно цитира в интерпретативен режим наличните български изследвания върху българските антологии, но, струва ми се, това е първият български литературоведски труд, който вписва проблематиката на антологиите в практически цялата история на новата българска литература до втората половина на 1950-те (а частично, но достатъчно отчетливо – и по-нататък). Обаче, освен конструирането на този голям литературноисторически сюжет, ще посоча още едно равнище на приносите в книгата на Биляна Курташева; впрочем, то беше илюстрирано още преди да бъде посочено чрез много от изреченията в изследването, които по-горе цитирах. Това равнище се отнася до избора на критическата реторика на дисертацията. Политиката на назоваване, проведена в труда, е успешна гаранция и за прозрачността на интерпретативния алгоритъм. Изрази, като „антологиен праг”, „антологийна година в сянка”, „война на антологиите”, „антологиите като експортен канон”, „антологистът канонизатор”, „нереализираният антологист” и много други са достатъчно отделени, защото са озаглавяващи и/или курсивирани вътре в текста. Същевременно обаче те се явяват завършващи в прецизно детайлизираните „изкачвания” на интерпретативните ходове. В този смисъл, алгоритъмът навсякъде има като че ли един вид „пирамидална” устроеност, чиято основа е широката и внимателна аналитична и контекстуална работа, резултатите от която на друго равнище се типологизират и обобщават, включително с ретроспективно-обобщаващи включвания, които правят плътността на диахронния сюжет – и кулминират в стегнати изрази от рода на горепосочените, които мога да нарека „синекдохични конструкти”, тъй като те не редуцират анализа, а са представителни спрямо отделните му равнища. Или нека за момент погледнем Ницшевия синтаксис на две подглави в труда – от глава втора (Раждането на бляна по антология от духа на Възраждането) и от глава трета (Измерения на женското: раждането на женската литература от духа на мистификацията), които вече пунктират видим рефрен в труда. Въпреки мълчанието на авторката около този избор на рефрен, читателят няма как да не си припомни христоматийната връзка между силно поставения в книгата Пенчо Славейков и неговото собствено пристрастие към Ницше. Една крачка внимание по-нататък читателят би могъл да усети и продуктивното разместване в акцентите между пристрастията на Пенчо Славейков и собственото пристрастие на книгата – изместването от неговата фиксация върху Заратустра и свръхчовека към един малко по-друг Ницше, който в късния си труд „Залезът на кумирите” нарича ранния си труд „Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872) моята първа преоценка на всички ценности. Случайно или не, книгата на Биляна Курташева избира тъкмо рефренен синтаксис, който дава цитатен сигнал към „преоценка на ценностите”, а тя пък е централната инициатива на българския дебат около антологиите. Така, независимо дали рефлексивно или не, изследването последователно удържа съответността между реториката си, назоваванията си и предмета си – една деликатна дисциплина на писането, която ми дава основание да причисля и самата критическа реторика на книгата към равнището на нейните приноси.

В заключение, нека обясня двусмислицата в заглавието на тази рецензия. В работата на Биляна Курташева „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература” българският литературен канон наистина се намира между кориците на антологиите поне в две отношения. Всеки от моделите на канона е между кориците на всяка отделна антология. И заедно с това, канонът в единственото си число, в своята историчност, изменения и уталожвания е между кориците на всички изследвани в тази книга антологии – между затварянето на всяка предишна и отварянето на всяка следваща.

Професор Албена Хранова е доктор на философските науки, професор в Пловдивския университет. Автор е на множество публикации, последната от които е двутомната монография „Историография и литература: за социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура ХІХ-ХХ век” („Просвета”, 2011).

http://www.kultura.bg/bg/article/view/20247

„Култура”, бр. 37 (2699), 02 ноември 2012

обратно нагоре