От всички хора в тази зала май най-дълго се оказва, че се познавам с Пламен Дойнов – още от епохата на Народната република, по-точно от времето на нейната народна армия. През тези повече от 20 години винаги за нещо благородно съм му завиждал, само обектите на завистта се променяха. Първоначално – когато бяхме млади – му завиждах за поезията, която той публикуваше в сп. „Родна реч“ и след това в по-тежките издания. После благородно му завиждах за организационната енергия, с която успяваше да генерира около себе си всякакъв род събития, формации, вестници, спектакли, различни форми на литературен живот, изискващи много черна работа, която малцина са готови да вършат. В последните години обаче вече му завиждам като литературовед, защото в изучаването на близкото минало или литературата на тоталитарната епоха направеното от Пламен Дойнов няма как да бъде подминато.

Именно в този смисъл „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989“ е една образцова книга. Младите изследователи, които сега пишат своите дисертации, биха могли да я ползват като модел – най-вече заради това гъсто, богато описание на явленията и заради набавянето на различни контексти по пътя на изчитането на огромни разнородни масиви – архиви, периодика, дневници, преминавайки дори през прогнозата на времето за 1 януари 1969 година или пък през телевизионната програма от предишната новогодишна вечер.

До какво е довело това ровене в конкретиката на онази епоха? Книгата на Пламен Дойнов не е история на литературата през тоталитарния период, а по-скоро представлява история на литературното поле през изследваните години. В моите очи соцреализмът не е нито стил, нито е свързан с тематична или жанрова доминация, макар че се отразява върху стила, темите и жанровете, той дори не е идеология, защото е достатъчно гъвкав, за да инкорпорира различни идеологически елементи – например от пролетарски интернационализъм преминава към социалистически национализъм в по-късната фаза на режима. Соцреализмът е начинът по който се легализира властта на Комунистическата партия в литературното поле; той е инфраструктурата, през която партията управлява литературния живот. Това е неговата функция – да осигурява власт над литературата, което означава контрол върху публичното поле. Всичко друго е второстепенно. Предписанията как да се създават соцреалистически литературни творби не са особено важни, затова често пъти писателите се оказват излъгани, както например остават излъгани критиците на „Тютюн“ през 1952 година или други писатели, които ревностно изпълняват рецептите на соцреализма, но никой не ги признава, защото се оказва, че нещо друго е било по-съществено. А по-същественото е управляването на литературата и на публичното пространство чрез система от възгледи, чрез която се задават позициите в литературното поле.

Социологическо преценено, това е книга издържана в духа на социологията на Бурдийо. Без името му да е експлицирано, изследването следи отблизо динамиката на отношенията в полето. Показано е, че макар соцреализмът да е официалната доктрина от ценности и правила, това не означава, че всеки автор я възприема еднакво. Един я усвоява, друг се опитва да се бори, трети я заобикаля, четвърти гледа да я надхитри и пр. Всичко това го има в книгата на Пламен Дойнов. Тя е колкото за соцреализма като работеща догма, толкова е история на неговото адаптиране, одомашняване, развиващо се в две посоки – и по отношение на официалната доктрина, и спрямо алтернативите.

Виждам особен смисъл в това. В някакъв смисъл погнусата към този период още не е преодоляна. Въпросът защо въобще трябва да се занимаваме с авторите от епохата на комунистическия режим продължава да стои. Какво например ни дава знаенето на факта, че през 1957 г. Емил Манов се е изказал така фино за социалистическия реализъм, че чак го е ревизирал, но светът така и не разбрал?

Очевидно функцията на книгата на Пламен Дойнов не е „естетическа“. Тя не иска да разкрива дълбините на “шедьоврите”, нито да гради някаква монументална история на литературното дисидентство. Целта й е по-скоро морална – да покаже кой как е присъствал в литературното поле и как са се случвали нещата, без обаче това да ражда лесни присъди. Тъкмо богатството на издирваческата работа, което личи в книгата, помага на автора да не изпада в лесно политизиране или морализаторство. Книгата ни дава знания и инструменти, с които да мислим по по-сложен начин този период, което е голяма стъпка напред за днешната ни хуманитаристика. Това е книга, защитаваща ни от изкушенията. Първото изкушение – да загърбим въобще писаното през този период като неизбежно компромисно. Да му наложим карантина с неограничен срок. Признавам си, че на мен самия преди са ми минавали такива мисли. Второто изкушение – да посочим „овците“ и „козите“, кои са „комунистите“ и кои „истинските творци“ и да приберем само последните, защото така било “отсяло времето”.  Книгата на Пламен Дойнов показва, че това е абсолютна илюзия. Времето не отсява, ние отсяваме. И, забравяйки контекста, най-често просто възпроизвеждаме  внушенията, възникнали по онова време. Затова е важна книгата на Пламен Дойнов. Защото помага по един интелигентен, осведомен начин да навлезем в епохата на НРБ и тогава да започнем да изработваме отношението си към нея, да търсим важните неща. Книгата изследва не само процесите, но и човешкото участие в тях, което е постигане на един труден баланс.

Последната глава – за соцреалистическия и алтернативния канон – е много стимулираща. Преди да започна четенето й изпитвах известни резерви. Когато я прочетох обаче видях, че самият Пламен Дойнов има още по-големи съмнения. Доколко в случая можем да говорим за „канон“? Много ми допадна разграничението в книгата, че алтернативният канон би бил канон не от имена, а от творби. Защото при един и същи автор често се срещат и алтернативни, и официозни текстове. Все пак имам съпротива към самото понятие „канон“, тъй като то предполага наличие на творби, които получават определена институционална подкрепа и се крепят върху стабилни интерпретативни общности. А това не може да се каже за посочените автори – като Константин Павлов или Николай Кънчев. Може би думата, която трябва да намерим за тяхната алтернативност е друга. Може би става дума не за канон, а за дифузни съпротиви, които дори и днес не могат да бъдат обединени в стабилен корпус, който да влезе в учебниците и антологиите. Тук дебатът предстои.

Слово, произнесено на премиерата на книгата на 24 ноември 2011 г.

обратно нагоре