Следсъбитийното в “Градината на епилога”
доц. д-р Морис Фадел
С това, че Ален Бадиу след смъртта на големите фигури от неговото поколение – Мишел Фуко и Жил Дельоз – все повече е в центъра на онова, което е останало от т. нар. “хуманитаристика” и от философията, и с нарастването на интереса към Хайдегеровите “Приноси към философията”, темата за събитието се очертава като важна днес. Защо, защо тъкмо събитието?
Бих опитал да посоча няколко характеристики на събитието. От една страна то е субективно. За разлика от процеса, който не се нуждае от същество, което да го регистрира, и за разлика от случката, която може да протече незабелязано или без особено внимание, събитието непременно изисква някой, който да го отчете и да му придаде значимост. Вихрушките от метеорити в космоса или слънчевите лъчи не са събития, ако не станат важни за някого, ако не бъдат например включени в някакво изследване - те са просто процеси. Глобата, която трябва да платим поради извършено нарушение, не е събитие, щом не я преценяваме като нещо съществено; тя е случка, една от многото всеки ден.
Събитието бива натоварвано с особена ценност. То някак изпъква на фона на равното преминаване на живота ни. Събития са любовта, раздялата, значимата политическа промяна. Доколкото е субективно, събитието може да бъде такова за някого, но да няма никаква тежест, никакъв, така да се каже, “събитиен статус”, за друг. Любовта би могла да е събитие за онзи, който я търси и очаква, но не и за оня, който я среща често и не се нуждае от нея.
Тъй като е субективен факт, на който се придава важност, който бива привилегирован над останалите, събитието е източник на смисъл. Над събитието се мисли, то е обект на интензивно интерпретиране, от него се извличат следствия, поуки. Смисълът обаче не е абстрактен и анонимен, а засяга персонално. В събитието субектът осъзнава своята единственост и изключителност, долавя себе си като изключение, отделност.
Субектът, подложен на събитието, не е дистанциран наблюдател. Събитието никога не е отдалечено, то се извършва се в самите нас. Засяга лично. Толкова лично, че смисълът, който се извeжда от него, самото то, става субектоформиращ. След събитието аз не съм този, който съм бил преди него.
Епилогът е свързан със събитието така, както избледняващият спомен със своята реалност. Нещо от случилото се е останало, но самото случило се вече е невъзможно. В този смисъл епилогът трябва да бъде различен от заключението. То описва последствията от представеното в произведението, от събитията в него, обобщава. Епилогът не обобщава. Той твърдо излиза извън произведението и само някакви дребни моменти в него намекват, че е част по-голямо цяло. Епилогът към “Руслан и Людмила” напуска приказния сюжет на поемата и започва да говори за разделилия се не само с този сюжет, но и с поезията изобщо автор. Едва ли не единствено обстоятелството, че става въпрос за автора на същата поема, свързва епилога с нея. Но този автор вече не е автор, защото е скъсал с поезията.
Следвайки нормата на епилога, реалността в поемата на Цветан Марангозов “Градината на епилога” не напомня за никакъв свят преди нея. Присъща на тази реалност е невъзможността на събитието. Текстът изобилства от случки. Едва ли не всеки стих е случка, малък сюжет:
Блясъкът измива зеленото
Измежду дузина слънчогледа
един
не поглежда слънцето
Сполуката на деня:
не потърсих никого и никой не ме потърси
(изчерпан е Окцитоцина – хормона за близост)
Изпрана,
смирителната ми риза съхне на слънцето (…)
Ала случките не прерастват в събития. Няма го този някой, за който те да бъдат значими, когото те да променят. Случките се трупат без създават цяло, без да пораждат смисъл. Те са празни моменти. В стиха “Миг – изпразнен от всяко тълкуване” поемата сякаш описва собствената си структура. Освен в очебийната липса на връзка между отделните случки, в тяхната безсмисленост, празнотата се оглежда и в обратимостта и несигурността на твърдението:
Разумът приема общоприетото
и губи самодостатъчност
Или не беше така
Или беше разумът не приема общоприетото и печели самодостатъчност
Самите случки са конструирани така, че от тях да не се поражда нищо:
Ярост на екзистенцията
отказва да вдигне ръка
….
Бащинство погребва
ембрион в клозетна чиния
От яростта и бащинството няма ефект. Яростта отказва да бъде яростна, а бащинството се самопогребва. Светът на “Градината на епилога” е свят, в който няма следствия, поради което нещата се лишават от важност, олекват. Едното не води до друго, а остава затворено в себе си. Ето защо идеята за епиграф се появява не в началото, а в края на произведението. Тя обаче е безсмислена, защото поемата всъщност има епиграф.
Стиховете “Измежду дузина слънчогледа / един / не поглежда слънцето” нелучайно отменят известния пасаж от “Септември” на Гео Милев. Между езика на “Градината на епилога” и езика на Г. Милев има близост. Цветан Марангозов като че следва опита на експресионистите, стремежът им към език, който не разказва и не изразява, не търси фигуративното внушение, а вторият, скритият смисъл, т.е., който не означава, а по-скоро посочва; език, който не гради някаква вторична действителност, а сякаш е част от описваната реалност. “По всички пътеки / ето спущат се рота след рота…”, “Пред нас е смъртта - / о нека!” (Г. Милев) [2], “Гръм и трясък / Котаракът ме поглежда тревожно”, “Ето го! / Гушна се в бялото на хризантемите” (Цв. Марангозов).
Но така е само на пръв поглед. Езикът на експресионистите е определян от събитието, от значимите исторически промени, които стават във времето на функционирането му. Неговото втурване в действителността е резултат от преживяването на събитието, потапянето в него, от невъзможността то да бъде описвано неекспресивно, отстрани. Езикът на Цв. Марангозов обаче е експресионизъм без експресия. Посочването не е задвижвано от преживяване. Фрагментарността на случките и твърденията сякаш е водена от някаква неуморна периодичност. Самите фрагменти са доста еднотипни по структура, което прави произведението равно по тон като тракането зъбни колела. (Самата тази равност е знак за безсъбитийност.) Посочването е изпразнено от емоция, то става сухо регистриране, изброяване:
Неосъзнато в креватчето
рисува миризливи абстракции
Детство на гости
лепва сол под чужда маса
Самолюбие в черницата
опитва от първата млечка
И т.н. Машинизиране на фрагмента, което произвежда не вълнение, а скука. За скуката и то голямата, космическата скука става дума на няколко пъти в текста. Експресия няма и защото, както видяхме, авторът / текстът знае какво прави.
Липсата на последствия и следващите една след друга фрагментарни случки създават впечатление на едновременност. Авторът съзнава и това. В една своя ремарка той казва: “Поради едновременност / образите остават неразгадани”. Отсъствието на събитие обаче прави едновременността безвременност. Събитието изгражда преживяване на времето. То дели ставащото на “преди” и “след”. Преди събитието и след него. Безвременността се конкретизира в градината от заглавието – явно напомняне, но само формално, за райската градина. Защото в райската градина времето отсъства, но не и смисълът, задаван от Божието присъствие. Текстът на Марангозов бяга от смисъла, неговата безвременност има характера на отрицателна безкрайност.
Има обаче знаци, че светът в поемата не винаги е бил такъв. Че, както всеки епилог, той е всъщност край на нещо. В един от последните стихове четем: “…Отсъствието след края на присъствието”. В друг стих се говори за някакво “преди”, отдавна: “Името – това отдавна вече не е той”. Преди “той” е бил името, т.е., името е имало смисъл, сега – не. Поемата с нещо напомня за присъствието на смисъла, с което иначе се е разделила. Това са моментите, когато автоматизираните фрагменти за малко спират и в поетическия аз се появява рефлексивност, студеният език се обръща към вълнението:
Повод да запаля свещ:
Да си простя непростимото:
престъпното пилеене на отсрочката
- без чувство за вина
Вълнение се усеща и когато същият този аз описва своето “понасяне” от “изтляващата гравитация”. Смисъл в текста носи и един друг герой – котарака – с въпросите си и със своето тревожно гледане всред равния настрой на поемата.
Ала в “понасянето” си азът вижда не поетични картини, а идиотското и отвратителното. Моментите на смисъл и вълнение не връщат смисъла и вълнението. Събитието се радва на интерес днес, защото живеем във времето, когато осъзнаваме , както Цветан Марангозов, че сме го изгубили, че сме в епилога на събитието – в ситуацията, в която нещо напомня за него, но е изцяло различна. Това означава, разбира се, и че сме в епилога на субектността, че бъдещите хора може и да не бъдат вече субекти.