доц. д-р Емилия Дворянова

„Ти, Господи ме увличаше – и аз съм увлечен…”

    Йеремия 20:7

Хосе да Рибера рисува света Тереза няколко години след като е причислена към лика на светците: Тереза е седнала пред маса, зад нея фонът би могъл да напомни отвесна скала, сякаш е пещера, в каквато често пребивават отшелници, но по-вероятно да е просто стена с дълбока сянка по диагонала й – стена на Обител. Светицата от картината е на около петдесет години, пише, а думите сполитат Тереза едва в тази зряла възраст и дали не е изобразена именно в онзи откровен миг? Оградена е от най-баналните знаци на времето: череп върху дебела книга, нож, може би за разрязване на листи, но може би и за да напомни едно твърде важно в живота й острие, в случая пригодено за нейната длан (художниците обичат да изместват детайлите, да ги поставят в „кавички”), бял гълъб с нимб, кръжащ над главата й… ръката държи перо, повдигнато нагоре в жест, който напомня жеста на диригент – знак към думите да спрат, да почакат или да ги притегли към себе си? Но човек би могъл и да помисли, че перото е изпаднало от гълъба, спуснало се е меко и тя го е уловила, затова очите й са обърнати нагоре, а в устните й напира едва доловима усмивка-благодарност за това спуснато й свише перо, с което ще запълни празните листи поставени на масата точно за нея, а след като ги изпише, ще ги прибави към книгата под черепа, за да бъдат и те затиснати от смъртта… остава неясно дали заради живота или заради смъртта се изписват, но тя трябва да е имала отговор, нали все пак ги е изпълнила с думи... това обаче е предположение, нещо извън картината, а в нея е уловен само един миг, онзи, в който светицата е уловила перото, спуснато любовно от гълъба, любовно прието от нея... защо „любовно”? Тази мисъл някак естествено се поражда – тя е мислела така… сигурна е била. И всичко това в цветовете на Рибера, проникнати с мрак, кафяво през убито червено-кафяво до черно с едва просветващи тук там петна, тонове, тоналност, очите й най-черни, излъчена напред тъмнина, която искри като контрапункт на поглъщащите черни орбити на черепа, само Дрехата над бедното одеяние е бяла и разтворена, наподобява крила, досущ крилата на гълъба…

и листите – бели…

Тереза е светица, Тереза също така е писателка. Мистичка-писателка и писателка-мистичка.

На една друга картина от 17 век от Антонио Бискуърт [[[1]]], изобразяваща света Урсула с 11 000 девици, до легендарната Урсула с още по-легендарната й „войска”, събрана под знака на мъченичеството, е нарисувана и тя – реалната светица от 16 век, отправяща молитвен жест към небето, сякаш за да потвърди и свидетелства подвига. Това изображение ми се струва важно, независимо от мотивите на художника [[[2]]]: света Тереза е единствената, съумяла да означи опита на любовното девичество, а с това и всеки подобен, възможен или невъзможен опит, и така го е легитимирала в език, дала му е език, направила го е валиден. Защото има две условия, които правят възможна споделеността на този опит: вярата и литературата. Безрезервната отдаденост, която не се нуждае от „доказателство”, за да повярва подобен насрещен опит и да го приеме като добро, или онази Форма, изваяна в език, чрез която съ-преживяването се превръща във възможно въпреки съпротивите на разума. Света Тереза със сигурност е обект на вяра за тези, които вярват в нея като светица в реда на „канонизираната святост”. Значението и известността й обаче са много по-обхватни и това се държи на написаното от нея, направило от „несподелимия” иначе мистически опит, обект годен освен за размисляне и за въображаемо съ-преживяване дори от авторки като Симон дьо Бовоар или Юлия Кръстева,  например, които напълно отричат религиозната автентичност на мистичния опит, но вадят Тереза пред скоби в поредицата от знайни и незнайни мистички, ако не под знака на светостта, то под знака на „женския гений”. Литературата действа, въздейства, придава плът на въображаемото. За света Тереза тя естествено е подчинена на вярата, трябва да произвежда вяра и това е нейното субективно желание и мотив, за да пише – за нея литературата въобще не е литература… и все пак е литература, при това мощна, субективна, авторова. И в този смисъл въпросът-съмнение винаги остава: доколко животът произвежда думите, доколко думите произвеждат живота и не е ли самият Опит способност за означаване?

Този „опит”, както и думите за него, естествено има пред-език, модел, в който се основава и това са „Песен на песните”, върху които света Тереза по неизбежност размишлява в едно от най-силните си произведения, „Размишления върху Песен на Песните”. Навярно й е било нужно да обясни в самата себе си собствената граничност на преживяванията, подкрепяйки ги с библейската книга, уподобила любовното и религиозното до неотличима сплав, в която всяка дума може да бъде оградена в кавички, за да бъдат удържани думите в тяхната непосилна амбивалентност. Особено въображение е потребно, за да бъде прочетена старозаветната „Песен на Песните” като религиозен сюжет. Иска се много преднамерено знание, за да се убеди ухото, слушащо думите за любовни целувки и гърди пълни с опияняващи течности, в незримите кавички, с които словата на „Песните” ограждат себе си и съвсем тръпнещо пеейки, постоянно изискват да бъдат транспонирани в другите регистри на „това не е това-онова-което-се-пее”. Превръщането на любовната сцена в религиозна, което трябва да извършат в себе си „Песните”, огражда още веднъж, вече в двойни кавички самата Тереза, любовно вперила взор в Исус, за да може, приемайки кавичките на Песните, на свой ред да превърне религиозната сцена в любовна и така да възстанови в синтаксиса на любовността онзи „ред”, който регистърът на религиозното преживяване по условие би трябвало да руши.

Изместеност  и закавиченост.

……..

Една религиозна истина стои в основата на пътя, по който света Тереза върви и това е Скандалът на любовта: нуждата от тяло, за да бъде явена Любовта.

Бог има нужда от Тяло, за да покаже любовта Си на човеците, Тялото Му е Неговото „доказателство”, чудесното чудо на божествената любов – отчуждаването на Бога от Себе си в Другото, приемане на човешкото, снизхождането на Словото в Плът, за да се чуе зова на Новия завет основан на Дара съвсем зримо, безусловно-телесно, в удивително равновесие на божественото и човешкото, позволяващо сам Той да изстрада любовта Си към човеците и в това изстрадване да дари Себе Си като Любов, която е Спасение. Без Тяло няма Кръст, няма и Спасение. Въплъщението е върховният акт на Любов, реализирана на Кръста в разтърсващ телесен акт на неприета любов, неразбрана любов, отхвърлена любов, която в мига на непоносимото й разтерзаване, и точно в него продължава да зове, оставяйки отворен изхода към Изкуплението. Света Тереза е знаела това, както и че единственият отговор, който човекът може да даде на Кръста, е любовта. И че само тя (любовта) може да снеме човешкия позор пред Кръста и Кръста като Позор. Този Дар, неразбран и пораждащ човешки скандали на плътта, е единственият Дар, който следва да бъде обърнат обратно към Бога в лицето на Сина, Пожертвания и Пожертвал Се, за да се снеме страданието на Божественото Тяло в утехата на любовта на целия човек към Него, в един нов акт на абсолютно приемане. Тяло срещу тяло и Скандал срещу скандал.

Бог е Любов – любовта е афект на душата – в пресечната точка на това снизхождане и възхождане е и онази любов, мистическата, разтърсващият скандал на еротически разпънатата телесност, решена да положи любовното терзание като кръст в тялото и да го изведе в предела на любовното… и посредством него съвсем по човешки, телодушевно да изкупи в себе си болката на разтерзаното за всички Тяло, да снеме раната Му в милувка.

Света Тереза върви по пътя боса, за да чувства. Със сигурност сетивата са й са нужни. Тялото й е нужно като струна, свидетелстваща любовта. Душата в него й е нужна, за да съгражда все по-навътре и по-навътре в себе си обителта до онзи зев, от който блика самата Негова любов и до който е решена да стигне. И най-вече – думите са й нужни. Словото, в чиято плът-ност Песента може да пее

Когато се разсъждава върху литературна творба или въобще върху Творба, авторът с неговата съдба, живот и тяло може да бъде изключен, забравен, „невнимаван”. „Авторът е мъртъв”, поне така обичайно се казва след Ролан Барт, чието твърдение се е превърнало в езиков шлагер, в хармония с още по-старото хегелиански-нитчеанско „Бог е мъртъв”, защото светът би могъл да се интерпретира без Бог, така както (а значи…) и творбата без автор.

Но ако за словесната творба може да има някакво основание да бъде четена като „чист текст”, самостойна „следа”, то за литературата, която изговаря мистически опит, тази възможност не съществува.

Опитът на света Тереза е опит за Бог на душата и тялото явен в думи, или опит на думите да явят Бог в тялото и душата. И в единия и в другия случай думите на света Тереза са невалидни отвъд „тялото” на самата Тереза. Ако я отстраним от тях, би означавало да изхвърлим сюжета на творбата и да я сведем до чисто лингвистични характеристики и обрати. Мистикът, мистическото тяло е произведението на мистическия опит, и това прави описващия го език систематически грешен език, изправен пред системна грешка в преносите. Могат да се четат думите, които описват този опит, да се разбират в ума, но винаги като „преведени” думи, при това неточен превод между тялото и душата, между душата и духа, между едно безезичие маскирано в език, така че пред фразата, когато трябва да бъде преповторена, преразказана, не дай Боже интерпретирана, и езикът, опитващ се да я обясни, изведнъж сякаш става „кух”, поставен в кухина. Терезианският мистически опит е мощен фантазъм за любов/страст/смърт като пълно преливане или телесно поемане изотвътре на Бог, страстта обаче е несподелима освен в акта на самото й преживяване, както несподелима е и смъртта. Абсолютна единичност и уникалност, опит за телесна реализация на „абсолютно отношение с Абсолюта” [[[3]]]. Въобразявания – в-образ-явявания. Интерпретацията на този опит е също особен род въобразяване. Може би защото, когато чете думите й и изведнъж си въобрази как те могат да бъдат интерпретирани/разбирани, човек започва да се чувства без-умно и в някакъв уплах пред тази систематична сгрешеност на думите, превеждащи тялото в душа, душата в тяло, любовта в смърт и смъртта в любов… езикова амбивалентност, в която би могло да се потъне, защото в ядката на този език стои един не-членоразделен остатък-живот-в-тяло. Животът-в-душата-тяло обаче е най-въобразеното, в-образ-явеното  от този, който го е живял, и освен, че го е живял, го е и разказал, из мислите си го е извел в опита да сътвори своя Опит; неизбежно въобразен и от този, който проследява разказа на живота и вярвайки, че е поставен пред текст, изведнъж пропада в нечленоразделието на тялото, или смятайки, че е в „житийната история” на „мистическото” тяло, се оказва изправен пред най-чист текст.

Двойна пронизаност на думите в опита и на опита в думите, в една неистова игра между тяло/душа/думи, която единствено произвежда от себе си осъществеността на този опит… освобождаване на тялото в думите и трансформиране на думите в плът.

Самата Тереза е произведението на този Опит, тя следва да бъде разказана и този разказ по равно живее и Тяло, и Текст.

Животът на света Тереза в седем действия

1. Смъртта

Сцената, на която религиозната сцена ще се превърне в любовна, е естествено Манастирът. Мястото Испания, времето 16 век, времето на Голямата Реформа. Погледнато от птичи поглед Тереза стои редом до Лутер и Калвин, а ако се помъчим да си представим Небето, въображението би следвало да я види там някъде до тях, между тях… съвсем редоположена. Само че Небето е непредставимо, дори и само поради това, че е безспорно, и как в него да разположим големия Спор на Реформата? – затова погледът се ограничава в земята, особено ако става дума за Сцена, някакво място, където съвсем обозримо, в затворено пространство и ограничено време, каквото е всяко човешко пространство и време, би могъл да се представи един живот или една любов, която мисли себе си като смисъла на самия живот.

Сцената трябва да е почти празна, бедна, може би само твърдо легло, над него Разпятие… и Решетка… един бич е захвърлен някъде, като знак колко упорито-нежно би могла да се изтезава плътта, когато си представим бича в нежните ръце на жена… (непредставим бич, но режисьорът би издирил точния изглед на този аксесоар за умъртвление, за да не стане грешка, защото нечии други ръце биха извличали от него удоволствие) [[[4]]]… или с други думи, и съвсем точно, мястото е малка Обител в Алба, където на Тереза е съдено да умре, там е замръкнала в босото си ходене, и това е последната граница, до която човешкият поглед спира пред непробиваемата стена на смъртта, онази точка, от която може да бъде обхванат един цял живот, а и една любов… ако съвсем плътно е белязала живота, но без това „белязване” любов всъщност няма.

Възрастта на светицата е преклонна, поне за ония времена. Болестта, от която ще умре – симптоматична, някой би казал „логична”, друг в сърцето си би протестирал и би приел всяка друга смърт, но не точно тази.

Тереза умира от рак на матката. Пронизана е от смъртта там, където ангелът с копието пронизва вътрешностите и ги изтегля в екстаза на насладата. Любовният живот слага печат върху любовния орган и това е печатът на смъртта.

Ракът на матката не може да бъде сложен в кавички, той не е метафора, както и самата матка – гола органика, факт, който обаче не може да бъде отминат, както не бива да бъде отминат самият живот, след като именно той поражда Песните, а и Размишленията за тях. Затова и действието, дори и да се съсредоточи като отправна точка в последната, гранична следа оставена от живота в смъртта, неизбежно се обръща назад, оглежда се в своята вече слученост, разказва се, за да обхване вече цялата сцена, на която в някакъв момент са прозвучали „песни”... и да стане някак ясно, че човек не оставя от себе си само Размишления, книги-песни, Основани Обители, и какви ли не други духовни и телесни Неща, човек оставя след себе си и най-важното Основание – самия си живот – и това е най-пълната му следа. Тереза, която лежи на смъртния одър, е вече освободена от всичко, тя със сигурност не се обръща назад – животът й е изпълнен, изписан, и може да гледа само напред и нагоре, към онова Небе, където, вярва, я чака Възлюбения, за да я приеме най-сетне „лице в лице”, и за нея друго вече не съществува, освен миниатюрното Разпятие в ръката й като най-сигурен знак на Страстите, и което никаква сила не ще изтръгне от пръстите й, когато границата я пропусне; защото, когато си превърнал религиозната сцена в любовна, при това без никакъв страх от поглъщането в страстта, смъртта е абсолютният любовен акт, акт на най-пълна взаимност, който в целия живот е очакван като пристъпване в Любовта…

…и в този момент на връщането към началото, на което краят е симптом, този рак на матката като незаинтересован и безразлично органичен факт на Края, все пак, въпреки всичко става способен да „понесе” своите кавички, да се превърне в метафора и знак на един Избор, белязал началото на пътя и предопределен от същата тази „матка-матрица”, вписана между кавичките на съдбата. Защото Началото не е биологичният акт на раждането, въпреки че и това начало е все в Същото;  Началото е Изборът, ако е направен, което само по себе си е отклонение от „същото” и акт на свобода като способност за ново начало. Собствено основание. И все пак тук случаят е по-особен, още по-особен, защото и Изборът се оглежда назад и още назад – този Избор също е предопределен от Органа, този път майчиния, и не е мислимо Тереза да не е носела вече в себе си печата на тази „маточна” смърт, когато е избрала Песните, Манастира, Бича и Решетката, Босия път и Любовта като единствено сигурна Вечност. 

2. Изборът

Майката на Тереза, доня Беатрис де Ахумада, умира на 24 ноември 1528 година, на трийсет и три години. Омъжена е на петнайсет и до смъртта си ражда дванайсет деца, девет от които остават живи – три момичета и шест момчета. В спомена на Тереза е много красива, но без съзнание за собствената си красота, облечена винаги в дрехи, подходящи по-скоро за старица.  Била изядена от утробата си в акта на прекомерно даване на живот, и в това изнемогващо, безизборно раздаване, единствената й утеха били рицарските романи, които поглъщала безспир, като истинска героиня на Сервантес, навярно защото там има любов, каквато в живота й била отказана. Когато умира, Тереза била на четиринайсет години, почти на възрастта, на която майка й била смъртоносно омъжена, и също като нея и до нея четяла романите, в които мечтанията придобивали плът в думи. Една съвсем истинна и сякаш единствено „несмъртоносна” и незастрашена от смъртта плът. В тази невръстна възраст Тереза написва и рицарски роман, изгубен, което няма особено значение освен това, че заразата на думите отрано, а значи съвсем дълбоко, я е проникнала.

Когато на 20 години Тереза бяга в манастира „Въплъщение Господне” в Авила, против волята на баща си и след като са й предлагали почтен брак, изпитва еднаква омраза и към възможността за брак и към монашеския живот, който добре познава от времето, прекарано в пансиона за благородни девици при Августинската женска обител в Авила. Признава го в онази книга, която след много години написва, защото човек, ако е съумял да се превърне в разказ, се разказва…

„Аз чувствах в тези дни смъртно отвращение към монашеството…(…) …молех монахините да се молят Господ накрая ясно да открие истинското ми призвание, но тайно желаех то да не бъде монашеството, а едновременно с това и мисълта за брак ме изпълваше единствено със страх.”

За какъв избор тогава е ставало дума, ако не за отказ от майчината съдба, страх от съдбата на „матката”, която обаче в края на дните й, все пак отново ще я връхлети в някакъв различен, извратен порядък в метастазите на все Същото без никакви кавички? И не е ли Изборът, с присъщата му радикалност винаги някакъв отказ, едно „не” на онова, което се привижда като обичайно предопределено и всъщност е предопределено в строго поддържаното русло на човешкото време като „лично” приета съдба? Възправяне срещу и инстинктивен страх от натрапчиво „все същото”, който после се облича в сякаш избора „между”: едно „между”, също тъй ясно назовано, предопределено в кръгозора на възможностите, особено когато става дума за жена, и със самото това, в своята привидно-предвидима яснота, и то разядено от подмолни кавички…

„Земната любов – небесната любов”… всъщност имала ли е някакъв друг избор Тереза, освен тази твърде проста опозиция, прокарвана в ядката на любовността като упорито, систематично отстоявано разграничение във времето на Манастира, Бича, Решетката, Инквизицията? Разделението е сякаш „вечно”, институционализирано от Църквата, идеология на любовта, позволяваща да бъде насочван ходът й през лабиринта на човешкото тяло, превърнато в арена на тази постоянна борба за контрол върху Песента и върху Песните, които обаче със същото постоянство и систематичност я отричат… И не само Църквата изисква разделението, внимателно обгръщано в освещаващи го и очистващи актове – разделността е самоочевидно приета навсякъде, в най-популярните форми на куртоазната проза и поезия, тази „масова култура” на времето [[[5]]], която с постоянство го изговаря, търсейки поносимата точка, от която да възхвали непоносимото в живота, спускайки було върху една неизбежност.

…Земното рицарство – Небесното рицарство…

…Тялото – Душата…

…Непримиримости, ломящи самата любовност, и убиващи Песента в нейните песни…

За „Земната любов” Тереза знае, видяла я е в единствено осъществимия й вариант на онзи смъртоносен брак, който през майка си е преживяла – на „Земната любов” кавичките са ясни и те ограждат плътно „любовта”, притискат я, съвсем буквално я смазват в земята, оковават без излаз към света и със съмнителен излаз в небето…

Небесната любов? „Небесната любов” би следвало да бъде там, където жените-монахини, невести на Христа, ангелски безплътно, но с плам ще Го обичат… Неясна, не докрай представима, абстрактно сведена в съзнанието като път, дали възможен в реалността на живота, или измислен в утехите на отчаянията, в стремежа да се избяга от същия този безлюбовен живот в една по-поносима безплътна отвъдност, която, обгърната с ореола на вярата, със самото това открехва хоризонт към възможно-небесното… това Тереза не би могла да знае тогава, тази любов е все още твърде далече, неподозирана, но може би все пак предчувствана, когато поема пътя към манастира, избирайки пред ясната съдба на вече „от винаги” случващото се и все същото, онова, което може би никога още не е било, но някога дали не би могло все пак да се случи в мъглявината на едно небесно „съпружество”?.

Колебанието е дълго и тягостно, преживявано като грях. 

3. Болестта

През 1536 г. Тереза влиза в Кармилитския манастир „Въплъщение Господне” в Авила. Взима дрехата на 2 ноември. Точно след година, на 3 ноември 1537 година, Тереза произнася своите обети.

И веднага, заедно с това, пада болна.

Сцената е нагнетена, донякъде алогична след окончателността на решението, доброволно и с избор осъществено, което със самата си финалност би трябвало да умиротворява в избрания вече път. Вместо това Тереза изпада главоломно, потъва в невероятна драма на плътта, която ще продължи години, на границата между живота и смъртта, и която ще я доведе до знанието, превърнато в най-чист опит – какво точно означава да обичаш Бог, и как пътят към Съвършенството е път на Любовта.

Болестта е странна, неясна, нелокализирана  като онази любов, към която Тереза се е отправила, „мястото” й е незнайно къде, заседнала е сякаш на границата между тялото и душата и еднакво ги поразява, ако такава граница има, разбира се. Изпитанието, което изотвътре се налага, за да стане способна душата и да прозре, е драстично, агресивно обърнато към онова „себе си”, „обителта”, за която след години Тереза със сократовски патос и постоянство ще пише, но думите, в които това „себе си” ще започне да излиза от хаоса, да се събира и да твори своя „вътрешен замък”, са твърде далеч; в началото на пътя върлува болестта, неназовима като дълбинно, тайно съмнение, в което пътят трябва да бъде изпитан или посечен без никаква милост. В това главоломно пропадане няма самосъжаление и тялото се руши, а с него рухва и душата в себеразяждане с неясен изход... един втори „отказ”, този път вече от всичко, отказ сякаш и от решението, което се е оказало не-докрай-решение и е омаломощило плътта, отправяйки я към нищото…

Тереза не може да остане в манастира, изпращат я на лечение при известна лечителка, която месеци наред я лекува по начините, присъщи на „медицинската идеология” на времето… „постоянно прекалявах с лекарствата”, пише Тереза, какви са те не става ясно, но най-важни и определящи изхода на лечението са клизмите. Болестта отнякъде трябва да излезе (обичайният метод е кръвопускането, но не само) и няма по-подходящо място от това най-интимно отвърстие, само по себе си „заразено” с екскременти и нуждаещо се от постоянно очистване… Неясната болест трябва да бъде изхвърлена през „долницата”, в която тялото може да бъде предадено на най-пълно унижение и какво ли се е лекувало чрез това насилническо изпразване на червата – дали болката на тялото или тази на душата?

 В състояние на крайна нервна отпадналост и жестоки болки, след няколкомесечно „лечение”, Тереза се прибира в къщата на баща си, и на 15 август 1539, на празника Успение Богородично, изпада в кома.

 Това е първата смърт, в която животът е сякаш изтеглен в земята.

 Всички я мислят за умряла, поднасят свещи пред устните й, восъкът капе по ръцете й, но нищо не потрепва… няма дъх. На манастирското гробище изкопават гроб, монахините я приготвят за погребение… свещта отново се поднася пред устните… няма дъх… и започват да извършват над нея заупокойните обреди, молитвите, които трябва да отворят пътя на Там, където се пребивава без дъх…  Само на баща й все му се струва, че сърцето й бие и не позволява да я погребат – на границата на живота и смъртта винаги има някакъв спор между живота и смъртта…

На четвъртия ден, когато вече искат да я положат в гроба, Тереза отваря очи. Въпросът в устните е: „Защо ме повикахте обратно”?

Никой не я е викал обратно. Гробът я чакал отворен и щял да я приеме. Нещо друго я е върнало обратно – единият живот е свършил, но има още други да свършват, преди да бъде открит животът.

Преходът отново е драстичен: Тереза остава три години парализирана. Мърда само един пръст на дясната си ръка, като неоспоримо доказателство, че някъде дълбоко в нея животът се стаява и постоянства да е. Пренасят я в манастира, там ще се грижат за нея монахините – за неподвижното тяло и за душата, която със сигурност не знае какво точно иска.

Дали това е началото на пътя към Бог? У-нищяването на до дъно изпразненото от „нечистота” тяло? Изтегленият и погребан в земята „нечист” живот, след който тялото остава гола неподвижна черупка, едва-едва удържаща дъха? Болестта, която се привижда като обективна, нежелана, на която тялото бива подложено винаги сякаш отвън, „връхлетяно” и после отнесено навътре в зейналите в него пропасти, за да претърпи слабостта си като минимализиран живот – тази болест сякаш указва пътя, сочи го като краен отказ, отвеждащ може би към Бог и към мислимото като безплътно „небесно съпружество”. Защото какво „небесно съпружество”, ако тялото, съвсем живо, постоянства в копнежа да е, и соковете му, напиращи, го обръщат към света, кипящ в своята жадност и въведен в неизтощимо изкушение? Затова и болестта би следвало да е път, не точно „избран”, но понесен и привидян като „свише спуснато изпитание” и изискване към една недотам смирена плът.

 „Отвън” на загнездената в тялото болест, обаче, е винаги някак в кавички, самата Тереза не вярва в „отвън”, защото си спомня как неведнъж е призовавала Бог да й даде онази болест, която въпреки нея самата да я научи на търпение, смирение… И болестта се загнездва, прекомерна като всичко, което съпътства Тереза, дадена сякаш „в повече”, навярно поради силата на молитвите… Оттук нататък у-ни-щението, на което ще бъде подлагано тялото с неизчерпаемо постоянство отвън и отвътре, ще се превежда най-вече с тези думи на все по-пълния отказ от себе си, ще се опива в тях, в един по-късен момент ще се опише посредством тях, когато думите започнат да тъкат фината мрежа на любовността, постигана в „търпение”, „смирение”… драматично у-нищяване на телесността, търсено и желано като „освобождение”. Освобождението обаче ще бъде открито другаде… и отново ще „връхлети”. Ще грабне тялото, ще го отнесе, ще си намери проходи, неочаквани и нетърсени пътища през една „остатъчност”, отложена в дъното на минимализиращото себе си тяло като „екскремент”, непризнат и отхвърлян от гледната точка на поставената пред душевния взор цел. У-нищяването на телесността е особена „победа”, оградена в едва забележими кавички, които обаче винаги унизяват самата победата, защото указват този неизбежен „остатък”, един удоволствен остатък, ранено удоволствие, несравнимо с явните сетивни удоволствия на плътта, „остатъчен”, постоянно преглъщан „секрет”, упойващо сладостен, сладострастен дори, и ако болестта, връхлитаща сякаш отвън, но отвътре превземаща тялото, не може докрай да отчлени това нетърсено удоволствие, то има много други начини да се „помирява” тялото в своята а-любовност, и, вървейки в обратния на страстта път, да бъде отведено през отрицанието в нейните най-дълбоки дебри.

Тереза следва безпрекословно идеологията на любовта,  небесната, заставяща тялото да мълчи. Но колко пъти се случва, мислейки, че върви по един път, човек да върви всъщност по друг и да стигне съвсем другаде?

Минават три години живот във вцепененото тяло. Три години, в които тялото е напуснало себе си, оставило се е да бъде живяно единствено и само отвън… Сцената може да се представи мелодраматично, но всъщност е по-скоро студено-марионетъчна и безмълвна, превзета от това тяло, което трябва да бъде измивано, почиствано, обслужвано, за да не потъне в собствените си следи, нечистотии и секрети, които животът неизбежно произвежда, отказвайки да бъде стерилен, независимо колко духовна е „обителта” и колко силен стремежът към очищение. Вцепенено тяло, което, въпреки че се държи „цяло”, е всъщност разпаднато на части, вече не-Едно, дори и само поради това, че действието отвън го раздробява, за да го освободи за миг от собствената му неподвижност… – първо тази ръка, мишницата, после другата ръка, дланта, гърдите, краката… измивани, раздвижвани, повивани… пре-организиране на органиката в почти „неорганична система” на следващи една след друга части, удобни за манипулиране...  Парализата всъщност отрича на тялото статута му на Тяло, прави го приживе годно за разчленяване… и някак неясно става кому точно принадлежи това тяло, при-над-лежно ли е на едно „мен”, на едно „себе си”, когато единствено и само „лежи”?  Какво по-истинско и крайно у-низяване и „освобождаване” от плътта, „смиряване” на живота в този телесен „аутизъм”.

…и все пак, не е това освобождението от постоянно тегнещата към света и греха нишка, която душата така копнее да скъса, за да поеме пътя към съвършенството си без колебания и без свян. Болестта остава „външна”, колкото и абсолютно да е превзела тялото „вътре”, в болестта душата дори не участва, освен като свидетел на собственото си потъване в страдателната телесност. И дали това „освобождаване” чрез болестта, не е обгърнато съвсем плътно в кавички, и вцепененото тяло, преставайки да е Тяло, не е ли най-бездушевна, превзела и живота на душата Плът? „Аутизмът” на тялото, затворено в себе си, затваря аутистично и душата, утеснявайки пътищата й навън и навътре – болестта, дори и тайно желана, се оказва отвъдволева: „погрешно” и грешно решение на душата, у-смирение претърпяно от нея през докрай усмиреното тяло, и наистина отвън прието като „съдба”… безизборност подобна на онази безизборност на матката, в която способността за даване на живот се е оказала смъртоносна.

Един ден, призори, на сцената отеква камбанния звън, зовящ монахините към молитва. Часът трябва да е толкова ранен, че небето едва ли е просветляло, и все пак, въпреки това, на сцената се прокрадва лъч светлина, навярно като онези мистични лъчи свише, с които Мурильо осветява картините си. Тереза вижда сестрите, които се отравят към църквата… и в този миг душата й нещо разбира, навярно смирението и отречението в тази им форма стигат своето дъно, отвъд което нищо няма, отвъд което е Нищото…  светлината я озарява и става мистична, за да отвори пътя към едно съвсем просто прозрение, че без тяло няма как да се служи на хората, та камо ли на Бога… без тяло няма служение…

и тогава, в същия миг душата решава… –

 „Реших, че трябва да оздравея, за да служа…” 

и наистина става така, веднага, изведнъж, защото нейните решения са едновременно желание и воля съединени в непоколебима страст. 

Тереза става. Но и тук преходът ще бъде символичен, натоварен с много кавички, двусмислено колебание в пътя на тялото, което желае да понесе своя земен „ад” в името на райското бъдеще на душата, но в това си „понасяне” постоянно ще обръща действието на същата тази душа в посока към самото себе си в инстинктивни актове на някакво свое знание за друг път…

Тереза започва да мърда тялото: ръцете, краката, главата… изхлузва се от леглото… и на четири крака, пълзейки, тръгва към църквата… за да служи.

„Когато започнах да пълзя на четири крака, възхвалих Бога.”

…има нещо почти „езическо” в това изречение…

 Сега вече на сцената светлината трябва да нахлуе някак отдолу, от низкото и откъм земята, мистично-небесните лъчи на Мурильо няма да свършат работа, фалшиво небесни биха били там, където монахиня пълзи на четири крака. В тази сцена и земята трябва да произведе светлина, не само да отразява:

Монашеската дреха затруднява похода напред, булото се обръща върху главата, затулва лицето, за миг краката трябва да останат три, за да бъде булото отметнато, но не е възможен ход на три… (за разлика от Троицата човекът е някак „четен”)… Погледът е насочен най-вече към земята, би могъл да се обръща съвсем кратко към небето, защото главата не издържа дълго навирена върху изопнатия врат…  Очите неизбежно ще се колебаят – ту надолу, ту нагоре, най-лесно се гледа настрани поради изтощените от дългата болест вратни прешлени. Силите трябва да се пестят. Когато обаче стигне в църквата, пълзящото на четири крака тяло ще се напрегне, за да издигне погледа нагоре, към олтара и Разпятието, в което съзира Върховната висота, Божественото същество, във името на което и със името на което е минало през смъртта съвсем като Него в три смъртоносни дни, после е преседяло в самото себе си три години като в гроб, и най-сетне, в едно не докрай още преобърнато действие, се е отправило отново към Съществото като единствена Същественост на съществуването му… Само погледът е останал на това тяло, завръщащо се посредством остатъчна страст за живот, отправена към небето –  поглед мъчително-молитвено издигнат нагоре в желание да се изпълни тялото отново, за да служи.

Тялото излиза от своя аутизъм. Изпълването навярно се случва съвсем както следва да е, в логиката на небесно-земното самоотричане по обратния ред: след изпразването на тялото от самото него и връщането му към земята, сега отново из-земята ще трябва да изпълзи, да се опре на нея, да усети хоризонталната презряност, в която всичките му части, без никаква йерархия се редополагат съвсем наравно с главата: уравнени, и с това приемащи в себе си равен дял от „Небе”. Едва после може да се издигне отново във вертикала, възземвайки в нея и своята „земност”, и така да се съедини с душата, ставайки отново Цяло, положено в мярата на човешкото. Ходещото на четири крака тялото е признало живота-живот-ното в себе си и с това до дъно е възхвалило Бога, принудило е душата да Го признае не в абстрактните схеми на почитта, надеждите за неясно спасение, самолюбието на знаещата се вяра, правото на морала, справедливостта и свободното подчинение – признат е Бог в чистото животуване на „твардта”, в тялото отвъд илюзиите на горделиви човешки смирения… тяло в разпад, което може да се възземва… и което навярно не е толкова далечно на душата, защото в това „място”, където може да се „изпада”, хранилка за паднали ангели и чудовищни същества, неочаквано отново се стига във Върховната Висота, преобърната точно там като Върховна Милост и усет за възкресение в Тяло.

Когато е преживяла това, Тереза се е Изправила. Със сигурност е било ново Начало, поредно, започнало в този усет, че Бог е и „дъно”. И за да се достигне това „дъно”, тялото трябва да бъде живо, болезнено претърпяващо себе си, способно да бъде пронизвано, докъдето трябва, докъдето се оказва възможно, безмилостно, за да се проправи пътя в него към тази възможна божествена Милост.

…значи все пак има смисъл и в болестта?...

4. Решетката

След мрачното действие на болестта, Сцената рязко се променя. Би могло да се каже, че дори става ведра… но само привидно е така, и само във външната „декорация”, която сега включва в себе си достатъчно светло пространство, приятно, богато, разделено на две от решетка, съвсем символична, красива изящна дърворезба, която освен че указва някакво „разделение”, може да бъде и сметната за „екзотична” и доста примамлива Украса, поне от мястото на зрителя в залата. Забрана, която е иронично усмихната в себе си.

В тази сцена Тереза привидно е вече здрава, стои от дясната страна на решетката, заедно с други свои посестрими, където светлината от прожектора е по-приглушена и персонажите сякаш се опитват да удържат тишината, само дето от другата страна на решетката е така шумно и пъстро, че сцената е твърде наситена и е много трудно да се отчлени кое точно и как се разполага в тази символична подялба на територията. А и двете пространства са „подобни” в прекалено много неща, дори по телата и дрехите на монахините, млади девойки от заможни семейства, човек забелязва аксесоари, силно напомнящи тези на светските дами, които обичат да посещават приемната, привлечени навярно от изящния вид на решетката. Малко духовно мечтание и погалване от „мистични” лъчи никога не е излишно. Гласът на Тереза, която описва това време, е строг:

„Аз бих посъветвала родителите, малко разсъждаващи за вечното спасение на своите дъщери и отдаващи ги в манастира, където всички тези мирски съблазни всъщност се търпят, да помислят в крайна сметка за семейната чест и по-скоро да ги омъжат… защото лошото им поведение в света е открито, а в манастира – тайно.”

Някога самата Тереза не е постъпила така, и с нея не са постъпили така, но тогава тя не е знаела колко точно рехава е решетката. Така се вижда от залата, така вижда и Тереза, така го усеща, защото здравето й със сигурност е само привидно, това на душата също:

„Бог ме зовеше към Себе Си, но също и светът…  аз исках да съединя тези две толкова несъединими крайности. Така минаваха години и аз сега се удивявам, че съм могла толкова дълго да живея без да се отдавам докрай нито на едното, нито на другото.”

Нищо чудно – крайностите могат да не бъдат чак толкова „крайни”, стига човек да ги пожелава така, могат да са умерени и приближени към средата, която е „златна”… и решетката изглежда точно такава, усреднено място между двата свята, през пролуките на което се водят шепотни разговори, разменят се усмивки, а злите езици говорят, че се предават дори любовни писма… Само че желанията на Тереза са винаги крайни, както и болестта, и въпреки че тя сякаш отминава, по-точно би било да се каже, че само качеството й се изменя и симптомите стават различни. Тялото е „отпуснато”, позволено му е чудотворно бързо да стане отново гъвкаво и годно да бъде живяно, колебанията, съмненията и терзанието на душата, която продължава да поражда телесни симптоми обаче остават същите: „Двайсет години аз падах и се изправях, и пак падах.” – така Тереза говори за тялото си, което ту се срива, повличайки и душата, ту пак се въззема, този път вече не в лабиринтите на неясна болест, а в други, много по-опасни лабиринти, които е трудно да бъдат признати, невъзможно да бъдат описани, но също ще трябва да бъдат пребродени и прободени. А и защо да не се представи в тази Сцена, че точно в такива моменти тя съвсем буквално е „падала” и отново е ходела на четири крака? В подобно „представяне” има нещо дистанциращо душата, акцент върху тялото, острнаненост, подобна на начина, по който самата Тереза представя по-късно този период от живота си, говорейки за себе си в трето лице:

„Около двайсет години тя живееше във огромна сухота и никога не пожела нищо повече, защото беше така убедена в своята низост, че считаше себе си недостойна да възнесе душата си към Бога.”

От никоя страна на решетката това не се вижда така. Изповедниците й я успокояват, смятат, че съвестта й е някак прекомерна… че чувството, че е „на косъм от греха”, което разяжда душата й, с нищо не е оправдано и би могло дори да се сметне за нещо подобно на „гордост”… И нищо лошо и небогоугодно не върши като монахиня, за която всички твърдят, че е прекрасна в смирението си, но само Тереза знае „смирението си”. Нещо липсва… нима така сухо се обича Бог? Някак лесно, сякаш „само на думи” пуснати през фееричните фигури на решетката, но всъщност не и „в думи”. Защото, парадоксално, за Тереза любовта ще връхлети едновременно с думите, а защо не благодарение на тях?

Проблемът е фиксиран в решетката, в нейната символична ироничност. Тереза със сигурност я ненавижда, но не защото разделя, забранява, а защото е прекомерно пропусклива, прилича по-скоро не на преграда, а на връзка, в която въображението, вместо да утихва, се развихря… не е възможно да се обича Бог някак между двата свята, защото къде е компромисът между Небето и Земята при това отнесен към любовта? Тази „Решетка”, по този начин смекчена в изяществото си – какво точно „означава” и не е ли обгърната от прекалено много кавички? Тереза има силен усет към кавичките и съвестта й трудно ги понася. Решетката със сигурност може и трябва да бъде различна, да означи пътя на любовта така, както „по небесному” се разбира, и Тереза ще се справи с този насъщен проблем, но това време ще дойде едва тогава, когато самата тя е успяла вече да превърне тялото си в Решетка, разбрала е как става това и тази, дървената, материалната, на нея вече няма да й бъде нужна освен като свидетелство, че пътят на Любовта е винаги Краен, абсолютен, и никога между. Ако си избрал самотата – избрал си самотата. Ако си избрал Бог – избрал си Бог. Ако Го обичаш – Го обичаш… само Него и без сухота… А за тези, които не могат да я последват в „крайността”, Решетката ще бъде просто крайното изпитание на една недвусмислена, еднозначно приета вярност.

Решетката, зад която ще се прибере Тереза, зад която ще прибере и своите сестри, когато се пребори за „чистото” правило и за правото на любовта, няма да търпи в себе си никакви кавички. Ще става все по-гъста, открояваща единствено силуети, в които единият свят неизбежно се явява сянка на другия. Общуването ще бъде прекъснато, ще става само посредством Бог. Буквална решетка, както буквално е тялото. Ще пропуска единствено „дъх” като въздишка или като глас. Преди да бъде поставена отвън, Решетката обаче трябва да се изгради отвътре. Да се намери точната мяра на пролуките, през които да може да минава дъхът. Да се остави нужният „прозорец”, геометрично-точно премерен, за да се отправят през него изповеди, размишления и молитви, защото нали някой, пристъпващ в Небето, трябва да се моли за Света, а някой в света трябва да съобщава Небето… И да не се прекалява в това Разделение, тъй като, ако преградата между тялото и душата стане абсолютна, докрай втвърдена, това води до Парализа, телесен „аутизъм”, който лесно преминава в душевен… Тереза го е преживяла, има опит и знае как душата може да прекали спрямо тялото и то да не съумява вече да служи. Тялото обаче също може да прекалява спрямо душата и тогава следват адовите мъки.

5. Босият път към Обителта

От края на парализата й през април 1542 година, до основаването на първия манастир в духа на древното правило („Свети Йосиф” в Авила) през 1562, в който Тереза започва Реформата с възвръщане на истинската клаузура, изтичат 20 години. Решетката, която минава през тялото й обаче, е издигната много по-рано, изведнъж, сякаш неочаквано, както се случват Избора и Болестта, както става всичко в живота на Тереза. На Петдесетница през 1556 година, когато е на 41 години, Тереза чува глас, недвусмислен, и тя не се колебае ни най-малко чий е:

„Не желая повече да разговаряш с хората, а с ангелите.”

„Този ден добих смелостта да напусна всичко заради Бога, Той, Който в един миг изпълни с благодат своята рабиня и ми даде свободата, която не можех да постигна въпреки дългогодишните си усилия.”

Тереза е Избрана. В Любовта човек може да бъде само Избран и ако е способен, да я последва. Започва любовният живот, животът на Песните, в който ще я връхлетят и думите… започва Животът. Свършва това непосилно „между”, сега вече Отказът, Решетката, Босият път, всичко е преобърнатото действие на усещането за една безкрайна и едва поносима свобода. Започва и подготовката на онова „мистическо тяло”, произведението, в което религиозната сцена ще се превърне в любовна, а думите постоянно ще потвърждават една небесно-земна взаимност.

През 1563 г., на 13 юли Тереза напуска окончателно манастира Въплъщение Господне. Събува се – символичен жест като знак за пълното отричане на монасите и монахините от Кармилитския Орден от всичко светско, решимост да живеят в лишения, труд и непрестанна молитва. Следват я дванайсет монахини, приели заедно с нея принципите на Реформата на Босоногите:

Воля за Съвършенство – 

Воля за Действие – 

Воля за Екстаз.

Започва онова неистово, почти непредставимо изграждане на Обители, босото обхождане на Испания, за да бъде изоснови реформиран Ордена, един Път, в който Тереза ще има много врагове [[[6]]], но и много сподвижници. Нейният „бос път” обаче е започнал много по-рано и когато излиза „навън”, в тази постоянна и неудържима дейност, Обителта на душата вече е била съградена и босият път отвътре е бил извървян.

Към Съвършенството човек върви Бос. Няма как да е иначе, обувките пристягат краката, за да ги предпазят от неизбежното израняване, но не пропускат и онези най-чисти усети за грапавините по земната пръст, за ръбестия смисъл на камъка, за кадифената мекота на тревите, за болката, която едно само врязване може да предизвика, за насладата, която връхлита в опасното докосване на земната мекота, пронизана от бодлите на тръни… и кръвта, която може да потече и да попие в земята с усет за пълно сливане…

„Няма безопасност в този живот.”

Има нещо общо в онова следболестно пълзене на четири крака, в което Тереза твърди, е възхвалила Бог, и това събуване-отречение от света в „пръстта на земята”. Така впит дълбоко и отворен към себе си, човек може да тръгне бос към самото Небе…

Човешкият усет към краката е усет за омърсеност и поради това – смирено умиване. Когато човекът се събуе завинаги и приеме босото ходене, той вече не се бои от омърсяване и чистотата е изместена Другаде. Актът на Събуване не е еднократен, не е всъщност „акт”, той е процес на Оголване нерв по нерв, до последния, който трябва да бъде способен без прикритие, без предпазване, да приеме присъствието на Бог не в една абстрактна духовност, а в телодушевната плътност на човешкото, в „дъното”, в последната Обител, където тяло-душа плътно са слети и са вече Едно по подобие на онази райска, предгреховна и извечно копняна заедност.

За Тереза пътят започва по време на Велики пости 1554 г., когато тя изведнъж про-вижда в една ежедневно виждана статуя на разпнатия Исус… Исус!  Провижда и се облива в сълзи.

Какво всъщност е видяла? Господ на Кръста с разтворени рани и изтичаща от тях кръв? Страданието и Позора? Докоснала се е до Скандала, причинен в последна сметка от Любовта и извътре го е разбрала? Усетила е безумието на Милостта? Всичко това, разбира се, за което е мислила дълги години в молитви и съзерцания… и все пак не само това. Защото за пръв път не Господ е видяла в Неговото извечно и вечно изкупващо ни страдание, видяла е Исус в отделността Му, в немислимата Му частност, отвъд Господността, в човешкостта, която копнее за Милост… Тялото Му е видяла и е разбрала, че това е и нейното собствено тяло… че сливането им е не просто възможно, а е съдба…  и е усетила със съществото си Кой наистина може да бъде обичан, не във висините на абстрактна духовност, потъваща в нищото, не и в душевно-сантиментална небесна отнесеност, умита от чувственост, студено обичаща Сина в Отца и Отца в Сина в умонепостижима слятост, а в дебрите, човешките, зовящи откъм онова най-мистично дъно, любовно-сливащо и очистващо от греха, където и тялото, в собствено-безсилната му човешкост и смъртност, е възкресно-вечно, както е и духът.

Това е наистина Моето Тяло – сякаш за пръв път чува-вижда Тереза това, което хиляди пъти е чувала и фразата се преобръща в действие в нейното тяло – това е моето-мое-тяло, съкровената ми вътрешност, постижима в любовната близост. В тази тъждественост няма как да не се припознае онова „себе си”, което е при себе си, само бидейки в-тяло, както и неистовия копнеж към причастяване, носене на Неговото-мое тяло в това най-вътрешно мое-себе си, което е пак в-телесността на Неговото поемане. Идеята за Божественото Тяло се преобръща в реално-съществуващо тяло на Исус, идеята става тяло, евхаристийно истинно-възможно да бъде слято с нейното в единствено истинната слятост на любовното сливане. Тялото престава да бъде из-мислено, в-мислено, то трябва да бъде в-живяно, иначе винаги ще остане чуждо-не-мое-Тяло. И не са достатъчни състраданието, мъката, че Той е страдал, сълзите, които биват проливани във вчувстващата се мъка по него… не това е любовта… още и още е любовта…

Така Отец и Исус са разделени в Господността си, Отецът е недостъпен, трансцендентен, но Исус може да бъде Тук, в постоянно изискуемо-телесно при-със-твие. Любовта ще бъде постигната посредством чувствена-разделност в Божествената Троица, в една ясно отчленена близост, в-човечена до предела на възможното вчовечаване на божественото в моето-мое на тялото.

В „Път към съвършенството” Тереза отправя молитва, в която сякаш изисква Отца да се смили над Исус, молитва, приличаща по-скоро на упрек и жалба за Сина, любимия, някак прекомерно откъснат от Отца. Поводът е разрастването на лутеранската ерес, но независимо от него разделността Отец-Син е очевидна:

„Как едно толкова любещо сърце като твоето, о, Създателю мой, може да изтърпи, щото пламенната любов, която Твоят Син Ти е засвидетелствал, за да задоволи Тебе, Който си Му заповядал да ни обича, да бъде в тези дни предмет на презрение (…) Твоят Син не извърши ли всичко, за да Те задоволи?... Не изкупи ли Той преизобилно греха на Адам? И трябва ли всеки път, когато вършим нов грях този вселюбещ Агнец пак да понася наказанието? Не допускай това, Всевишни Боже. Бъди милостив! Не гледай нашите грехове, но помисли за изкуплението ни, извършено от Твоя Пресвет Син. Спомни Си за Неговите заслуги, за тези на Неговата Преславна Майка, на толкова светци и мъченици, умрели за Тебе!

Бог е почитаният, но Синът е обичаният, при-със-тващия в душата, която в усета за това присъствие се в-телеснява, за да се съедини с Неговото тяло. Как стои тази пределна „разделност” спрямо догмата за Светата Троица, Единосъщна и Неразделна, е въпрос на богословски размисъл и оценка. В „практиката” на любовта обаче, е нужно Тялото да бъде докоснато, за да се случи най-истинското чудо на любовното проникване, в което човек и Бог ще се слеят. Така започва нейният собствен Passion в ТялоДушата, преливащ в изкази, в език, в търпеливото съграждане на този Опит, който как сам себе си да съобщи освен в нетленната плът-ност на думите? По това време Тереза чете „Изповедите” на св. Августин, открива себе си в книгата… и започва да пише своите „изповеди”, „Живот, разказан от самата нея”. Това е началото на Мистическия живот. Това е началото и на Живота в думи. 

Четири години след първото откровение, на 29 юни, ще се случи и първата мистическа среща с Христос.

„Видях го до мен, или по-скоро почувствах, но не с очите на тялото нито с тези на душата, че Христос е до мен и ми говори..”

Виденията следват едно след друго. На 6 юли има ново, в което този път вижда възкръсналия Христос в цялата Му слава и величие. Започва и трънливият път на пълното неразбиране. Изповедниците й и сестрите смятат всичко за илюзия, заблуда на сетивата… дали не на гордостта? Животът й в манастира става все по-непоносим, ограничаващ тази свобода и самата Любов, която също е свобода. Спасяват я думите, „песните”, които въпреки всичко Тереза умее да „пее”, което умение няма как да не се превърне в дълбока потребност, най-същностно слята с Пътя, защото през същата 1662 година, когато основава първия манастир в Авила, завършва и първата редакция на своята автобиография и започва да пише „Път към Съвършенството”, където ще опише Босия път, изминат от нея, за своите сестри. Книга за Оголването от света, за Решетката в тялото, за геометрията й в душата и за това как човек може да ходи Събут, изтърпявайки Раните, причинявайки си ги, за да се отвори в него едно друго Око. Строга книга за Правилото на новата Обител и нормите на съвършения живот, графична, изписана като на една струна, за да бъде лишена от всичко, което би я разсеяло, но и улеснило с цветове и тоналност. Книга за строя на душата и тялото, и за това как този строй да постигне своята най-фина настройка.

Сцената, която представлява новата терезианска обител е мрачна. Навсякъде, откъдето би могло да навлиза светлина, има поставени решетки, непропускливи за лъчи, нахлуващи откъм света и естественото небе. Небето е само в душата или някъде отвъд, където с очи не се вижда, с уши не се чува, и тялото не усеща. Пространството е разделено на малки килии, във всяка от тях има легло от грубо сковани дъски със сламеник отгоре, над него Разпятие. Нищо, което да се нарече „свое”.  Освен може би бича? Той също е там, терезианските норми са строги. Монахините са съвършено отделени една от друга, посещенията в килиите са забранени, помежду си говорят единствено по време на ядене, отронват се тихи думи и в църквата. Всъщност мълчанието е почти пълно, самотата безпрекословна. Дрехите им са от груб вълнен плат, долните ризи от коноп, косите остригани, за да не се решат, огледалата са забранени. През цялото време работят, най-вече шият или се молят, упражняват се в съзерцания. Посещенията рядко се позволяват и ако се случат, винаги в присъствието на две други монахини, които внимателно следят разговора, изтичащ като едва доловим дъх през решетката на приемната. Не бива да се говори за светски неща, само за Бог.

В средата на сцената е Тереза, тя обаче пише. Думите, които излизат изпод перото й, са странни:

”А тъй като и аз самата още не зная за какво точно да говоря, невъзможно е да установя някакъв ред, тъй като това, че сядам да пиша за тези неща, е вече едно безредие.”

Изписаните думи са „безредие”, но само те могат да укажат Реда, който води до Съвършенството. Пътят е ясен и това е пътят на любовта, отвеждащ право в целта – самата Любов. Тя е, която трябва да бъде обяснена на сестрите, описана, за да е ясен стремежът и къде точно са тръгнали, и къде трябва да стигнат, и най-вече как тази любов би могла да е постижима. Само че кой наистина знае какво да говори за любовта, и какво по-голямо безредие от страстта… към писането?

6.„О, нежни мой Изкупителю”

„Що се отнася до нежните слова, изразяващи онова, което се случва между Бога и душата, не се страхувайте от тях.” [ [[7]]]

Любовта има нужда от думи: думи-форми, в които да изговаря себе си и така постоянно да се потвърждава; думи-тавтологии на самата нея; думи-излияния, чисти свидетелства, съобщения-призиви… Зов, който по мистичен начин, молитвено-изговаряйки се, ще изпълни разстоянието между Тяло и Тяло… с думи. В любовта тялото никога не достига, постоянно усещано и търсено, то си остава тайнствено, недостъпно в непрестанно възпроизвеждащото се желание – онова, което е недостижимо, защото е необяснимо в своята не-членоразделност, от която бликат и се отчленяват думи. Едно плътно място винаги остава между влюбените, непроницаемо, разделно, нещо, което не може да бъде „преминато” и поради това необходимо трябва да бъде обгърнато в думи, обгледано в тях, сякаш именно те могат да го направят прозрачно… Затова любовта непрестанно говори [[[8]]], обърната към недостижимата си ядка, а колко повече е нужен езикът за тази любов, в която Любимият е принципно недостъпен и само в пътищата на словото, размишлението, молитвата, може да бъде вплътнен до степента на сякаш телесно присъствие, което да се превърне в експлозия на любовното в най-реалната телесност на преживяването.

„Веднъж, докато се молех, на Него Му беше угодно да ми покаже ръцете си. Красотата им беше такава, че не мога да я изразя с никакви думи…”

…и тук вече сме в терезианската песен. Ръцете, най-сексуализираната „част” на любовното отнасяне към другия, защото са за всекиго видими, неприкрити, привидно достъпни, но съхраняващи своя недостъпна, „галеща”, невидима в чуждия взор същност-„притежание” за един – тези ръце – Ръката – вече е напълно разделена от Божията десница, предизвикваща трепетен страх, защото вселената е полегнала в нея… Тази Ръка, протегната във вътрешния взор, е способна да „докосне” с префинена нежност, да превземе тялото отвътре – дали не като болест?, една съвсем друга болест – Morbus sacer – посредством която тялото няма да потъне в „аутизъм”, както вече му се е случвало, а точно обратно, ще се отвори, разпука и ще напусне себе си в реда на също тъй едва поносима болка както и в болестта, която обаче ще се окаже освобождаваща, защото трансформира религиозната сцена в любовна, а какво по-истинско освобождаване за тялото от разтърсващия спазъм на страстта?.

Тереза вече не се плаши от думите, защото не се плаши от себе си, изрича ги в онази последователност и смисъл, който се ражда в тялото й, постигнала е любовните думи, които са опитни, пораждат и разказват Опит. Думи, които търсят тялото, за да го „члено-разделят” и направят способно за отдаващо се споделяне със и във друго тяло. В това си търсене, тези думи ще намират единствено самите себе си като в-плътнени думи, пораждащи се от този опит с невъзможното – двойно пронизани думи: желание за тяло, което трябва да бъде достигнато посредством душа. Мистическият любовен „опит” започва там, където започва Тялото и едновременно с това там, където то е отречено във вярващата се небесност и идеалност. „Мястото” на любовта е самото Небе, и същевременно телесно-плътното, чувствено-проникнато тяло. Любовта се спуска като лъч свише, влиза в него, озарява го, прави го прозрачно, явява подмолните му скрити проходи, лабиринтите му, връзките с онова, което обичайно наричаме душа, разболява желанията му, въвежда ги в състояние на болезненост, в което те придобиват обем, стават плътни, режещи форми… раняват го… Едновременно го явяват и отричат в желанието му да превъзмогне себе си, да се напусне в нуждата да бъде споделено докрай в Друго тяло, което му се явява като стремеж към едно невъзможно Небе.  В последната обтегнатост на своята разпъната наслада, тялото се разпада, излива, екстазира, „толкова силно ме сграбчваше, че бях цялата на парчета”…и трябва наново да се про-изведе из самото себе си, да се самосътвори в различната видимост, разкрита от неочакваната проекция към самото него…  и прави това в пронизани думи.

Мъчението, което се случва в екстаза, душата го изпитва заедно с тялото и го споделя с него. Ала тя отсъства в най-крайния захлас. Често, обладана от жарко желание, без да знае как идва то, я обхваща толкова изключителна болка, че се издига над самата себе си и всички твари. Жадува да умре в тази самота...

Morbus sacer – а отвъд светлината на вярата – psyhopathia sexualis.

7. Рана в гръдта на Божественото Величие

Има един удивителен пасаж в „Размишления върху Песен на Песните”, по моему по-важен дори от прочутото описание на Екстазите:

„Аз често си задавам въпроса, има ли някакво различие между волята и любовта, и ми се струва, че те са едно – не зная греша ли. Виждам любовта като стрела, пусната от волята. Ако стрелата излети с цялата сила, на която тя (волята?) е способна, свободна от всичко земно и диреща само Бога, тя, без всякакво съмнение ще нанесе рана в гръдта на самото Божествено величие.”

Любовта е воля за любов. И тук отново всичко се преобръща, копието на Ангела, което пронизва, поема обратния път като стрела, възземва се насочено към небето от нейната воля, за да нанесе Рана – любовна рана – защото какво е любовта без взаимното „раняване” в насладата на преживяването?  Милувката се оказва недостатъчна, душата може да милва, но как да бъде накарано да отвърне тялото? И как се „представя” тази Сцена, в която тялото, изведнъж сякаш обсебено, бива напуснато от душата, изоставено в мъчителна наслада, без-умно пристъпило границата отвъд думите в нечленоразделието на страстта, в която е „грабнато” от любовно желание?

„Изведнъж ме овладява такава любов към Бога, че умирам от желание да се съединя с Него… и викам, и Го зова към себе си… Мъката е така сладостна…”

…мъката е така сладостна, сладостта ли е по-силна или пък мъката?, и откъде би следвало да се освети тази сцена – отгоре?, отдолу? – и с каква светлина?, дали прожекторът свети ясно и чисто като в картина на Мурильо, където тайното се излъчва свише в пронизителна светлина, за да стане явно, след като Екстазите връхлитат и на публични места, по време на причастие, по време на омилия, свидетелствани от сестрите, които виждат изливането му от самото него, изчезването на естествената топлина, раняването му и може би чуват „пронизителното свистене”, с което душата зове Възлюбения, а Той би ли отвърнал с небесен лъч? Или светлината, открояваща едва доловима видимост откъм сцената, следва да бъде приглушена и тайно/потайна, отдолу, откъм земното животуване на твардта, пълзяща в желанието на своята жажда?

„Душата зове Възлюбления с такова пронизително свистене, че не може да не се чуе. Този зов действа на душата така, че тя изнемогва от желание, но не знае какво да поиска, защото с нея е Бог, а по-голямо щастие може ли да пожелае? [ [[9]]]

Желанието воля ли е? Или волята за Бог може да се трансформира в неистово желание? Толкова мощно, че да преобърне пламтящото огнено острие на Ангела и да го забие обратно в гръдта на Върховната Висота, към която преди много години тялото е пропълзяло на четири крака и е възхвалило Бога до дъното на живота/животното в себе си? И възможно ли е озарението на любовта да превърне човешката любов в любов на „възвишената плът”? Без съмнение Тереза вярва в това райско преобразяване на плътта, Екстазът снема всяко съмнение, защото е… екстаз: чисто преживяване, без намесата на ума, през тялото минало пронизващо прозрение.

Любовната мистика винаги се е считала за „женско” преживяване на Бога, с много малко изключения, и причината е, че това преживяване е на пръв поглед белязано с пасивност,  отвъдволево отдаване без собствена посока, описвано по аналог с митологизираната женска пасивност в сексуалния акт. Самата Тереза използва всички смислово-езикови конвенции, които обрисуват „грабването”, „похищението”, невъзможността за съпротива пред този „орел, който отнася на крилете си”, за да опише как съществото й е лишено от всякаква мисъл в мига на „захласа”, тялото отнесено и тя сякаш не докосва земята, независимо къде се намира и кой е около нея… защото „всички видяха моя екстаз”… и всички я виждат като жертва в екстаза. И въпреки това любовта е воля, волята за Бог е любов, и в практиката на любовта подобна пасивност няма място – тялото се е подготвяло дълго, превърнало се е в съвършен инструмент чрез дисциплината на унищението и покаянието, и не само посредством духовните съзерцания и молитви. Бичът също участва в това безпрекословно желание, което може да се изписва в пасивно-страдателна форма отвън и отвътре, за да убеди себе си, че е сполетяно, обективно и свише от „свещено страдание”, което „не е телесно, а душевно, ала тялото и то участва и съвсем не малко, даже твърде много участва…” – това страдание обаче е така дейно, волево съсредоточено в последното основание на духа, че се из-явява със сила, способна да върне насоченото към него копие обратно, да го забие в божествената гръд… и самото то, от инструмент да се превърне в произведението на собствения любовен живот, да се про-изведе в произведение. И каква пасивност е това и каква жертва?

В латинска Америка се наблюдава особен култ към света Тереза, изписан в ред сцени с нейното изображение в състоянието на Екстаз. Въпреки че е канонизирана от католическата църква като Учител на църквата поради нейната писмовна дейност и най-вече заради реформата, която провежда в ордена на Кармила, в народното вярване света Тереза се явява в образа на Мъченица. Култът е толкова силен, че в края на 17 век получава потвърждаващо-обяснение и санкция от папа УрбанVIII, който характеризира Тереза като „жертва на любовта”, претърпяла мъченическа смърт.

…И тук отново сме пред непробиваемата стена на смъртта, последния миг, който в друг, Небесен живот, защо да не е първи? Една гравюра на Антон Виерикс от края на 17 век, силно повлияла по-късната статуя на Бернини, изобразява Тереза в този миг на последния Екстаз.

Светицата е поставена на подиум, сцена, обсипана с цветя. Цветята би трябвало да ухаят, за да бъде пренесено уханието в смъртта. Пълчища от амурчета я обграждат. От най-високото, свише, гледа Бог-Отец. Какво ли Той вижда? Исус не е там, всъщност в множеството изображения на света Тереза, Исус винаги липсва. Тялото на Любимия го няма, „най-красивите ръце” остават във въображението и душата „жадува да умре в тази самота” [ [[10]]]. Тук обаче е Ангелът, както винаги, с дълго златно копие, на чиито железен връх има огън. Погледът му е съсредоточен в острието, сериозен и без усмивка – безгрешно трябва да открие точното място, „да прониже сърцето чак до вътрешностите”,  за да бъде пронизването последно, онова, на което тялото няма да издържи и възпламенено от огромна любов ще се излее от себе си със сила, способна да достигне божествената гръд…

и душата няма да се върне  обратно.

Света Тереза умира от маточен кръвоизлив на 4 октомври 1582 година в малката обител в Алба. Издъхва в ръцете на една от най-верните си сестри-сподвижнички, обградена от монахините, които я следват. Смъртта й е най-точно описана, в детайли, което позволява години по-късно, по време на канонизацията й, църквата да потвърди, че Тереза е умряла в Екстаз. Била усмихната и блажена. Тялото й не издържало и душата била „отнесена”, заедно може би със стрелата, оставена завинаги в гръдта на Любимия.

Същите многобройни детайли правят възможно в 20 век да се постави и диагноза на болестта й.

Немного години след смъртта и канонизацията й, ексхумират тялото на Тереза. Ухаело. Разчленяват го, първо отсичат дясната ръка, а този, който я отсича твърди, че била гъвкава и като жива, после пръстите на другата… и постепенно го разпръскват из манастири и обители, за да разнася своята святост. Тялото вече не е Цяло. Светостта обаче не може да се разчлени. Тя не се члено-разделя. Думи не са й нужни. Съдържа се съвсем Цяла и глаголи себе си и в най-фината следа, за да се потвърди, че все пак тялото е доказателството на любовта.

обратно нагоре