Нов български университет

Ивайло Йошков

 

Последните 10-15 години могат да бъдат характеризирани най-добре с един безспорен факт – масовото навлизане на Интернет и онлайн услугите в живота на хората. Но колкото и изкушаващо да е да отчетем това като заслуга преди всичко на технологичния напредък, подобно схващане би било погрешно. Уникалните устройства като iPhone, iPad, GPS и т.н. не биха били създадени, ако от тях нямаше необходимост. Всъщност тази необходимост е създадена не от големите хардуерни компании, а от аудиторията, която от обикновен потребител в традиционните медии, се превръща в равноправен комуникатор и определящ фактор за развитието на новата медия Интернет.

Разбира се това не става изведнъж. Условно можем да разделим развитието на глобалната мрежа и съответно на аудиторията на три периода, наречени съответно Web 1.0, 2.0 и 3.0. В момента е пикът на Web 2.0, но заедно с това могат да се отбележат първите стъпки към създаването на „следващото поколение” интернет.

Какво е характерно за тези стадии на развитие?

В епохата на Web 1.0 сходствата на онлайн медиите с традиционните издания са очевидни. Материалите и на двата носителя представляват статични масиви от текст, разнообразен тук там с някоя снимка. В някои от сайтовете се наблюдават опити за създаване на обемност на информацията чрез система от линкове, докато други просто качват в мрежата pdf-файл с точно копие на хартиеното издание. Съдържанието се обновява веднъж на ден и не може да победи актуалността на радиото и телевизията. Валидна е и характерната еднопосочност на информацията – от журналиста към аудиторията. Потребителите на сайтовете, са обикновени читатели, както и тези на вестника.

И така, какво е характерно за Web 1.0? Според Terry Flew^[1], това са статичните лични сайтове, публикуването на информация и контент-мениджмънта. До голяма степен това закрепва статуквото в медиите. Материалите са точно толкова “read-only”, колкото и тези в хартиения вестник.

Това обаче се променя с появата на Web 2.0. За първи път наименованието Web 2.0 се използва по време на O'Reilly Media Web 2.0^[2] conference през 2004 година. Макар това да предполага ново поколение мрежи, от техническа гледна точка промените не са чак толкова значителни. Всъщност много по-важна е промяната в начина на възприемане на мрежата от страна на уеб-дивелопърите и крайните потребители. Макар схващането за Web 2.0 да среща много силен противник в лицето на самия създател на World Wide Web платформата, Тим Бърнарс Лий, условното разделение може да се приеме от гледна точка на по-богатата функционалност на сайтовете и създаването на чувство за истинска социална среда, което липсва в Web1.0.

Социализацията се усеща на първо място от софтуерните специалисти. Мрежата вече не е принадлежи на избрана група от хора, които определят законите и стандартите в нея. Все по-често обмислено, а понякога и спонтанно, се осъществява комбиниране на идеи от напълно независими и дори много отдалечени програмисти. Създават се огромно количество софтуерни приложения с отворен код, които всеки може да моделита самостоятелно според нуждите си. Така за първи път доскорошните потребители, които можем да наречем просто „читатели на съдържанието на мрежата”, започват да създават собствено съдържание, което може да бъде ползвано и доразвивано от други такива потребители. Това създава първите наченки на „мрежово” чувство и демонстрира възможността за преминаване на интернет от средство към среда.

Web 2.0 променя не само създаването, но и потреблението на сайтовете. Както ще видим по-надолу, двата процеса се доближават, дори в известен смисъл се сливат. На първо място сайтовете вече не са статични. Увеличаването на скоростите за достъп до интернет води до възможност за развитие на Flash-приложенията, а потребителите вече могат да използват софтуерни приложения изцяло през браузъра си.

Променя се и самата архитектура на сайтовете. Докато в Web 1.0 тя е предвидена само за предаване на информация, то във второто поколение интернет тя предвижда споделяне. Това окуражава потребителите да „добавят стойност” на съдържанието, което използват. Интерфейсът става по лесен и интуитивен за употреба (или с други думи – User-friendly – термин възникнал по време на този преход).

Какво отличава съвременните Web 2.0 сайтове? Андрю МакАфи (Andrew McAfee) използва абревиатурата SLATES, всяка буква от която отбелязва отделна характеристика:

Search – лесното намиране на информация по ключова дума, което е може би най-ценното качество на мрежата

Links – Системата от линкове отвежда към по-важната информация. Обикновено към най-добрите сайтове има най-много линкове.

Authoring – възможността да се създаде постоянно актуализираща се база от данни, която не е създадена от няколко души, а се създава от потребителите.

Tags – категоризация на съдържанието чрез тагове, които представляват прости описания с една дума, улесняващи търсенето.

Extensions – автоматизация чрез алгоритми на част от работата

Signals – употребата на RSS (Really Simple Syndication) за уведомяване на потребителите за актуализираното съдържание на сайтовете чрез електронна поща.

Потребителите разполагат с лично пространство, на което могат да споделят всякаква важна за тях информация и да я организират по собствен начин. По-важното е, че всеки друг потребител може да се възползва от нея или пък да я допълни, което прави системата непрекъснато обогатяваща се и все по-атрактивна.

Този поток от информация, в чието създаване и организация към момента участва над 1/6 от населението на Земята, обаче търпи и много критики. На първо място стои проблемът за авторските права. Ако оставим настрана общоприетите за пиратски практики – качването на нелегална музика и видео – ще видим, че те съвсем не изчерпват въпроса. Всяка, публикувана в Интернет без криптиран достъп, снимка може да бъде копирана. Затова има някои наистина забележителни фотографии, които могат да бъдат открити в стотици сайтове и трудно би могло да се установи точно откъде са тръгнали. Набиращите популярност електронни книги също се разпространяват нелегално без особени проблеми. Журналистическите текстове също биват копирани без контрол и се появяват като новини в безброй блогове, форуми и социални мрежи.

Web 2.0 понася критики и заради масовостта си. Наистина Мрежата дава неконтролируеми възможност за изява на всеки, които желае да се възползва от нея. В нея всеки може да коментира всичко, без значение от образователното му ниво, от професионалната му ориентация и редица други важни, особено за специализираните тематики фактори. В интерес на истината Web 2.0 се прекланя пред аматьора – самоукият режисьор, гаражният музикант, неиздаваният поет^[3], любителят фотограф, художник, ентусиазираният за журналистическа кариера младеж... можем да изброим още много. Всичко това довежда до много трудно намиране на точно определена информация с точно определен източник и по точно определен въпрос. Освен това е трудно да се отсее достоверната от подвеждащата информация. Затова в някои големи университети по света е забранено на студентите да използват като източници сайтове като Wikipedia, където всеки може да пише и коригира, каквото си поиска.

Социалните мрежи, форумите и чатовете доведоха и до друг негативен ефект – трансформация на книжовния език. Колкото повече инструменти за комуникация се появяват, толкова повече се утвърждава „чат-говоренето”. А то няма никакви писани правила. Правописът в интернет е непознато понятие, а обикновената запетайка е отдавна забравена. Макар да има неписани норми, които забраняват например писането с главни букви, те не може да се каже, че са задължителни. У нас чат-говоренето наскоро извоюва голяма победа – разпространяваната до неотдавна като апокрифно четиво фонетична кирилица, беше официално призната от Българската Академия на Науките и включена от Microsoft в операционната система Windows Vista.

Притеснения съществуват и по отношение на социализацията на хората, особено от по-младото поколение, които израстват пред компютъра. Дали е по-добре да комуникираш със света и хората през един монитор или все пак е за предпочитане да го направиш по стария начин – като излезеш и говориш с хората очи в очи? Дали социалните мрежи всъщност не оказват асоциално действие?^[4] И двете страни на въпроса имат и привърженици и критици.

Като последен, но не и по значение, повод за критика ще отбележим нежеланите съобщения (spam) и разпространението на вреден софтуер, или така наречените вируси. Въпреки многото законови ограничения, нежеланата поща се увеличава непрекъснато. 70% от електронните писма през 2008 година са съдържали нежелани съобщения. Това са 53,8 трилиона нежелани писма за цялата година. В това число обаче не са включени нежеланите съобщения, получавани във форуми и социални мрежи, което много би завишило тази стойност. Само през 2008 пък количеството на вредния софтуер се е увеличило с 468%, което до голяма степен слага край на илюзиите за сигурността на информацията в Мрежата.

Всичко това показва широкия обхват и голямото значение на Web 2.0 не само за развитието на комуникацията и разпространението на информация, но и за структурирането на обществото, позиционирането на отделните индивиди в него, ролята на институциите, образованието и т.н. Тази динамика не можеше да не окаже ефект и върху онлайн журналистиката. Новите форми на комуникация изискваха и нови уменият от комуникаторите - журналистите и аудиторията, което до голяма степен измени ролите им.

По-горе споменахме, че в Web 1.0 онлайн изданията просто повтарят съдържанието на на печатните им варианти. Това не предполага наличието на истинска онлайн журналистика. Липсват най-важните й характеристики – динамичност, възможности за обратна връзка, създаването на общност. Това обаче е само първият етап от развитието на съдържанието на новините в Интернет^[5]. Във втория етап за публикуване в мрежата се създават оригинални текстове, които благодарение на хипрлинкове представят информацията обемно. Потребителят може да настрой получаването на информация според нуждите и вкусовете си. В третият етап пък се създава онлайн общност, която споделя новини, експериментирайки с различни форми за по-реалистично „потапяне” на потребителя в събитието.

Нелинейността на представяне на новините е голямата новост в онлайн журналистиката, а тя става наистина възможна в Web 2.0. Какво означава това? В традиционните медии новините са представени линейно – ако искате да чуете съобщение по радиото например, то ви се налага да го чуете в неговата цялост, създадена според гледната точка на журналиста. Същото се отнася и за телевизията. Дори във вестника трябва да прочетете цялата статия, за да стигнете до тази част от нея, която ви интересува.

Интернет слага край на този стереотип. Истинската онлайн журналистика предлага сравнително кратки текстове, които обаче имат система от хиперлинкове, които предлагат връзки към предистория и разработки на различни аспекти от проблема. Колкото повече са тези хиперлинкове, толкова по-детайлно е разгледана темата и толкова по-лесно всеки може да намери точно тази част от нея, която го интересува. От съществено значение в случая са форумите и наличието на коментари под новините. Освен за изказване на мнения, те служат за допълване на новините, което често става с публикуване на линкове от страна на потребителите, а това довежда до непрекъсната актуализация на съдържанието. Това е основната отличителна черта на онлайн журналистиката в Web 2.0 в сравнение с традиционната и тази в Web 1.0.

Тази непоследователност наложи нови изисквания към професионалните журналисти^[6]. Тъй като времето, прекарано на една страница от един потребител днес се измерва в няколко секунди, то очевидно прекалено дългите текстове не биха могли успешно да задържат вниманието. Онлайн средата изисква точност, краткост и яснота на писането и способности за организация на материалите чрез хиперлинкове.

Както вече стана ясно, в онлайн медиите журналистът вече няма монопол над достоверността, с какъвто разполага в традиционните медии. Многото канали за обратна връзка и дискусии дават думата на аудиторията. Затова журналистите се превръщат по-скоро в медиатори на съобщения и мнения, които трябва да имат способности за водене на дискусии, за да могат пълноценно да се възползват от активното участие на аудиторията във формирането на „дневния ред” на обществото.

Чисто технически към работата на онлайн журналистите има повече изисквания, отколкото към работата на традиционните им колеги. Едно от големите предимства на уебмедиите вече е бързата реакция. Затова репортерите трябва да се справят сами с осигуряването на снимков материал, обработката на изображенията, качването на новините в интернет и използването на HTML тагове за създаване на хиперлинкове и други най-често използвани функции.

Въпреки загубата на монопола си, журналистите са отговорни за публикуването на достоверна и проверена информация. Коригиращата роля на новата аудитория не отхвърля нормите на журналистическата етика.

Естествено нови изисквания има и към новата аудитория. Участието в подбора и организацията на новините предполага способност за пресяване на същественото от маловажното, на достоверното от подвеждащото. Важно е потребителят да има и способността за ориентация в хипертекстовата среда. Макар до голяма степен това да зависи и от конкретната архитектура на използвания сайт, читателят трябва да свикне да се ориентира в системите от букмарки, карти на сайтове и таблици със съдържание, за да може да се върне към по-преден стадий на търсенето или пък да намери по-лесно точно определена информация.

Това е основата, върху която се изгражда един от феномените, станали възможни с появата на второто поколение уеб пространство – журналистиката на гражданите. Тя се създава от граждани, непрофесионалисти. Те престават да бъдат просто зрители, а проявяват активност, благодарение на заложените в сайтовете методи за обратна връзка. Така се получава преход от схващането за „журналистиката като лекция” към това за „журналистиката като разговор”^[7].

Началото е поставено, чрез превръщането на сайтовете в места за публични дискусии. Най-първата проява на журналистиката на гражданите са „е-зините”, а по-късно и различни стаи за разговори и форуми. Потребителите могат да конструират и радактират съдържанието, използвайки единствено произволен браузър.

Онлайн журналистиката в днешния си вид е продукт на развитието на Web 2.0. Тя е подвластна на всички посочени по-горе плюсове и минуси на съвременната Световна мрежа. Това обаче е на път да се промени с появата на най-новото поколение Интернет.

 Два от най-интересните феномени в Web 2.0, свързани с в журналистиката на гражданите, са подкастинга и уеблоговете, станали известни в последствие като блогове.

Отначало подкастинга стартира като онлайн магазин за музика, от който легално да свалят файлове потребителите на плейъра Apple iPod. Постепенно обаче се формира друго явление – обмен на аудио-файлове между потребители. Тук не става дума за пиратска мрежа, защото тези файлове са авторско произведение на тези, които ги споделят^[8]. Действието, което се нарича подкастинг, представлява записът и публикуването на аудиофайлове в MP3 формат, съдържащи любителски шоупрограми, интервюта и всякакви други записи, които могат да бъдат наречени предавания. Всеки желаещ може да бъде свой продуцент и говорител в тези минишоупрограми. В Интернет съществуват хиляди подкастинг сайтове, както и сайтове – агрегатори на подкаст емисии, и дори търсачки сред тях. Предаванията се публикуват на уебсайт (обикновено блог), поддържащ RSS, и всеки, който ползва приложение за прослушване на подкастове, може да се абонира за тях с едно щракване на мишката. Подкастове се създават на всякакви теми – от глобалното затопляне до спорта, изкуството и политиката. Много църкви излъчват чрез подкаст своите проповеди, а някои от големите новинарски агенции, сред които ABC и NBC News, използват вече подкаст, за да разпространят в аудиоформат последните новини от деня. Въпреки че идеята за подкастинга се прегръща от бизнеса, който намира в него лесен и евтин начин да разнообрази и обогати информационните си бюлетини и да постигне по-близък контакт с посетителите, основно подкастовете се създават от любители. Много от тези подкастове представляват отделни, самостоятелни предавания, които наподобяват радиопредаванията, познати от традиционните радиостанции. За разлика от тях обаче, подкастингът не подлежи на лицензиране и не е нужно да се поддържа 24-часово онлайн предаване. Така подкастингът се превръща в една лесна за поддържане от всекиго медийна алтернатива на Интернет радиостанциите^[9].

В края на 90-те години на ХХ век киберпространството се връща към социалната комуникация чрез блоговете. В същността си блогът представлява форма за създаване на журналистически материали, създавани от един или няколко индивида в неформален разговорен стил. Този публичен разговор може да бъде следен от всеки.

За първи блог се счита първият сайт на Тим Бърнарс Лий, от който излизали линкове към всички останали сайтове в мрежата. Бумът на блоговете в световен мащаб обаче е едва след атентатите от 11 септември 2001 година. Според статисктиката в средата на 2000 година по света има около 1000 блога, докато в средата на 2002 година те са вече 500 000 с над 350 000 регистрирани потребители. През 2006 годиан блоговете вече са над 2 милиона като на всеки 40 секунди се създава нов, а на месец – около 60 000^[10].

Дефинициите за блоговете са много разнообразни. В общи линии повечето автори подчертават, че на блога се гледа като на нова медия, различна от познатите досега. Информацията в нея е тематично преработена и за разлика от всички останали медии (дори и от социалните мрежи и други сайтове, предлагащи различни шъзможности за осъществяване на журналистика на гражданите) не подлежи на модериране или друг вид институционално редактиране.

 Блогът е истинската нова медия или „журналистическа версия 3.0”^[11]. Той дава трибуна за изява на всекиго и професионалните журналисти губят монопола си над информацията. В недемократичните страни блоговете са единствената алтернатива на официалните медии^[12]. Като официално признаване на блоговете за медия може да се посочи приетият на 25.01.2006 година от Националния съюз на журналистите във Великобритания професионален кодекс за гарантиране на професионалните и етични стандарти в новата медийна среда.

В уеб средата обаче започва нова вълна от промени. Макар все още да няма официална дефиниция Web 3.0, или семантичната уеб среда, все повече привлича вниманието на анализаторите и водещите специалисти.

Новото поколение Интернет ще се базира на т.нар. „семантични мрежи”. Според Тим Бърнърс Лий това „не е отделна мрежа, а подразделение на съществуващата, в която информацията притежава добре дефинирано значение и това позволява на компютрите и хората да работят по-добре заедно. Първите стъпки за интегрирането на семантичната мрежа в структурата на съществуващата мрежа вече са налице. В близко бъдеще тези разработки ще доведат до създаването на значителна нова функционалност, която ще позволи на машините много по-добре да обработват и „разбират” информацията, която днес само показват”.

Първата идея за официална дефиниция бе предложена в началото на 2008 година от Група разработчици, обединени в проекта WIP на Европейския съюз. Според един от разработчиците на проекта, доктор Марсело Диас де Аморим, Web 3.0 предполага създаване на „надежден и гъвкав, оптимизиран и „приятелски“ по отношение на потребителите набор от технологии и стандарти, които биха позволили на всеки потребител, където и да се намира той, да идентифицира всяко намиращо се в близост устройство и да създава мрежа с него. Това ще стане възможно даже при липса на каквито и да е технически знания от страна на потребителя“.

Това всъщност вече е факт, а едно от тези умни устройства вече се намира в много автомобили и някои мобилни телефони, а хората, които гледат на него като на нещо ново, не са много. Това е GPS-ът. Глобалната система за навигация работи с изключително сложна мрежа от връзки между различни устройства. Благодарение на това тя е способна да определи точното географско положение, без каквито и да било познания от страна на потребителя, а когато той въведе крайната дестинация на пътуването си, машината избира сама пътя, като някои модели са дори в състояние да избягват пътищата, които в момента са натоварени.

И все пак колкото и да е забележително, това не е достатъчно. Разработчиците предвиждат скорошно създаване на Web 3.0 технологии, които да ни придружават и да ни помагат в цялото ни ежедневие. Мечтата за виртуален домашен асистент например не е толкова далечна. След внасянето на първоначална информация за начина на живот на собственика, машината ще може да предвиди с каква музика той обича да се буди, какви са хранителните му навици, както и да организира целия му график на живот^[13]. Всичко това ще става автоматично, но няма да изглежда толкова виртуално, колкото днес. Личният асистент ще може да ви отговаря с глас по ваш избор и ще възприема много гласови команди. Днес вече виждаме наченки на такива устройства – Sony например създадоха софтуер, който организира музиката на компютъра според настроението на собственика му и само с един клик може да му се даде указание каква музика да пуска в съответното настроение.

Някои дори предвиждат създаването на триизмерен свят, базиран на Web 3.0 и сложни системи от камери и микрофони. Нещо като Second Life но наживо.

Но нека да се върнем на по-важните и не чак толкова фантастични неща. Например търсенето в Web 2.0 е доста трудно, особено ако става дума за точно конкретен файл, изречние или друга информация. Колкото и да са уточнени критериите за търсене в най-популярната търсачка Google, резултатите винаги са поне няколкостотин за всяка дума и на всеки език. Семантичната мрежа ще промени търсенето из основи. Благодарение на сложните вътрешни връзки, за които говори и Тим Бърнърс Лий, тя ще може да отговаря на сложни въпроси, изписани по начин, който обикновено използваме в разговорите си с живи хора, а не при работа с компютър. За да ни докаже, че наистина разбира информацията, мрежата ще може да се съобразява и с различните значения на една и съща дума.

Всички тези идеи не са нови. Всъщност те са още от началото на 90-те години. Според едно популярно сравнение досега Интернет представлява магистрала с пътни знаци, които имат значение за хората, но не и за компютрите, които само „виждат” знака, но не го разбират. Семантичната мрежа ще запълни тази празнина с т.нар. мета данни. Това са етикети, които ще бъдат поставяни на материалите в мрежата, за да подсказват на компютъра значението. Тук можем да подчертаем и разликата с изкуствения интелект – докато семантичната мрежа представлява много сложна организация на информацията, която наподобява мислене, но все пак се създава от човека, работи под негов контрол и не би могла да се развива и възпроизвежда сама, то изкуственият интелект би трябвало да е способен да мисли и да се усъвъшенства сам. Така че, поне засега няма място за опасения, че развитието на семантичните мрежи ще заплаши съществуването на хората.

Какво обаче предстои пред наскоро променената онлайн журналистика? Ще продължи ли социализирането или аудиторията по някакъв начин ще бъде изместена по значение от вече умните машини и ролята й на създател на съдържание ще отслабне?

Едва ли някой би могъл да предвиди по какъв път на развитие ще поеме онлайн журналитиката след появата на Web 3.0, особено като имаме предвид факта, че все още изобщо не е ясно какво точно представлява новото поколение Интернет. Все пак може да се направят някои предположения, но те изглеждат по-скоро като проблеми, а не като категорични изводи, които да описват как ще изглежда новата онлайн журналистика.

На първо място тя ще бъде много по-богата и разнообразна. Това е единственото сигурно твърдение. Монополът на професионалните журналисти над информационния поток ще отслабне, за сметка на засилващата се роля на гражданската журналистика. Все по-често информацията хората ще набират информация от блогове, форуми и социални мрежи, а не от традиционните информационни сайтове. Това ще засили субективното значение на новините и ще промени публичния дневен ред. Новата онлайн журналистика ще даде истинска трибуна на общественото мнение, от която ще могат да се определят проблемите, които касаят отделния индивид.

В този смисъл е вероятно в условията на Web 3.0 журналистиката да стане по-обективна отколкото когато и да било досега. Интелигентните автоматизирани възможности за търсене, за които споменахме по-горе ще предполагат безпроблемно пресяване на желаната информация и ако предложените от един автор новини не ни допадат, компютърът автоматично ще намери точно това което търсим.

Дали обаче всичко това е толкова хубаво, колкото изглежда на пръв поглед? Разбира се, възможно е да се случи точно обратното. По-черногледите виждат в „умната” Мрежа заплахи от неконтролируеми манипулации – увеличаване на нежеланите съобщения, на зловредния софтуер, неоторизиран достъп до лични данни и какво ли не още. Това обаче зависи до голяма степен от архитектурата на самата Мрежа. Не би било изненадващо, ако компютрите бъдат предварително програмирани от производителите си да разпознават и неутрализират тези заплахи. Да не забравяме, че в новата Мрежа всяко съобщение ще има значение и за компютъра, а не само за потребителя. Разбира се, това ще доведе и до драстично намаляване на разпространението на „пиратско” съдържание.

Журналистическите текстове също ще се променят. Днес един потребител преглежда отделна страница в интернет само за няколко секунди. Затова много големи информационни сайтове имат строги правила за обема на текстовете, които го ограничават до 2-3 средно големи абзаца на страница. В Web 3.0 текстовете ще станат още по-кратки. Новото поколение Интернет ще помага в забързаното ежедневие, а за това ще са необходими кратки, ясни и точни новини. Освен това тези текстове ще бъдат по-лесно разпознаваеми от интелигентните средства за търсене, защото ще има по-малка вероятност да противоречат на зададените критерии.

Тук обаче е възможна критика – няма ли журналистическото творчество да пострада от това съкращаване? Всъщност е много по-вероятно възможностите за творчество да станат много по-богати. Материалите ще се разработват детайлно, както и досега, но ще бъдат оформени обемно чрез системи от хиперлинкове и тагове, които да им придават значение за търсещите машини. Освен това новата Мрежа ще бъде една наистина конвергентна медийна среда, която ще дава много повече изразни средства, с които сега не разполагаме.

Засега е разумно да спрем до тук... всичко друго все още е в сферата на фантазията. Дори според някои учени, малкото изброени по-горе неща са свръхамбициозна цел, която е възможно да не се реализира. Реанотацията на цялата мрежа с метаданни не огромно начинание, което ще отнеме много време и усилия. R. David Lankes, доцент в университета в Сиракуза, казва това кратко и ясно: "Семантичната мрежа е и добра, и лоша новина. Получаваш възможност да правиш всички тези заявки, но е нужно ужасно много време и метаданни за да стане това възможно"^[14].

ИНТЕРНЕТ ИЗТОЧНИЦИ

http://en.wikipedia.org/wiki/Web_1.0

http://bg.wikipedia.org/wiki/Web_2.0

http://en.wikipedia.org/wiki/Web_2.0

http://pcworld.bg/?call=USE~home%3B&page=paper&n=5713

http://avtorentacar.websbor.com/avtorentacar/topics/12

http://howtosplitanatom.com/news/how-to-define-web-30-2/

http://www.dnevnik.bg/pazari/2009/04/09/703147_soni_moje_da_pusne_filmite_si_v_jutjub/

http://www.dnevnik.bg/tehnologii/2009/01/22/619978_internet_2008_v_cifri/

http://news.idg.bg/?call=USE~newsmsg;&t=idgbg&msgid=42512

http://www.oreillynet.com/pub/a/oreilly/tim/news/2005/09/30/what-is-web-20.html

обратно нагоре