PR и реторика
Кремена Георгиева,
Докторант в СУ, катедра „Реторика”, ФФ
Истинско предизвикателство е изборът на дисциплинарна тематика, лежаща далеч отвъд „нормите” на общоприетото. И то не заради друго, а защото тук идеята за „нормите” е някак си размита, несигурна и все още научно непрофилирана. Различни и много са схващанията за това какво е реториката днес и какво е нейното място в модерния начин на правене на бизнес. Нито едно от тях, обаче, е нито достатъчно красноречиво, нито научно аргументирано, така че да бъде само по себе си показател за съществуването и реализирането на този „термин” в практиката. Интересно, но далеч не неоснователно и оттам – някак си очаквано, е твърдението, което изказват близо 53% от анкетираните по повод на настоящата работа, според които основна асоциация при споменаване на думата „реторика” днес е не кой да е, а Аристотел[1]. От този красноречив резултат следват два основни извода:
1. От една страна прозира чувствително непознаване на реториката днес, от което произлиза и неразбирането й и невъзможността за бърза асоциация в съвременен контекст.
2. Очевидна липсата на рационална и целесъобразна употреба на реторическите техники в ежедневната работа на специалистите по комуникации (нека не забравяме, че именно „специалисти по комуникации” представляват обект на настоящата анкета) вж. Фигура 1:
Фиг. 1: С кое име асоциативно свързвате думата „Реторика”?
Обратно на схващането за реториката, за PR в момента се говори много, говорено е доста в последните 20 години и, със сигурност ще продължава да се говори дълги години и занапред. Друг е въпросът кой какво разбира по отношение на обхватността на термина PR, често превеждан на български език, според мен по-скоро неправилно, като „Връзки с обществеността”. Това, което аз ще разглеждам и към което ще се придържам в настоящата ми работа е само и единствено научното схващане за ролята, ефективността и характеристиките на PR като професия.
Без да преповтарям написаното и казаното дотук преди мен за това какво е PR, по повод настоящата Лятна школа по PR (юни 2010), организирана от Нов български университет, ще започна моето логическо разсъждение с уговорката, че това е само една от десетките възможни гледни точки на тълкувание на проблематика, слабо и почти не развита, както у нас, така и по света. Въпреки стотици сериозни и основателни дефиниции за PR, аз ще се придържам към две основни определения.
Първото от тях ни връща във времето на Едуард Бернайс, който освен, че практикува интензивно новата за тогава професия (по-късно получила името PR), систематизира и надгражда сериозно нейния теоретичен арсенал, превръщайки относително абстрактното до тогава понятие PR, в реално съществуващо, професионално осмислено и социално значимо обществено явление. „Той определя PR като поднасяне на информация на публиката и създаване на убеждения в нея” (Алексиева, 2008:6). Другото определение, на което ще се позовавам, що се отнася до конструиране на теоретичната рамка на PR, това е определението на Кътлъп, Сентър и Бруум, което гласи, че „Пъблик рилейшънс е мениджърска функция, която изгражда и поддържа ползотворни взаимоотношения между организацията и нейните публики, от които зависи нейният провал или успех” (Кътлъп С, А. Сентър, Г. Бруум, 2007:7).
И преди да започна да търся логически допирни точки между реториката и съвременната форма на PR, бих искала да изведа още малко данни, по отношение на резултатите от горепосочената анкета, които се превръщат в много добра отправна точка на разсъждения.
Интересен, но малко противоречив, разглеждан в контекста на настоящото запитване и резултатите от него, е отговорът, който респондентите са дали на въпроса: „Какво, според Вас, е реторика?”. Близо 53% от запитаните са категорични, че това е „антична дисциплина, свързана с говоренето пред публика” (фиг.2). Интересното е, че нито един не е свързал термина с „произнасяне на речи”, който отговор от своя страна съвсем пряко кореспондира със същността на умението за ораторството, което е „обществено или исторически обусловена система (съвкупност) от форми, средства, методи, технологии и техники , знания, умения и навици за устно публично поднасяне на целенасочено подбрана информация (курсив мой) и за устно ръководене на мисленето и дейностите на хората. Следователно и реториката, като наука за тази дейност, също е исторически и обществено обусловена система от закони, норми, правила и т.н” (Ведър, 2000:19). Тъй като основната разлика практически между отговора, събрал най-много „съмишленици” и този, при който няма нито един резултат, е наличието на словосъчетанието „антична дисциплина”, всичко това ми дава основание още веднъж да акцентирам върху, начина, по който масово се схваща понятието „реторика” днес – а именно, като антична, архаична или дори позабравена дисциплина. Такова, каквото е то и в годините от началото на 20 век в Западна Европа. Но за това ще стане дума малко по-долу.
Фиг. 2: „Какво, според Вас, е реторика?”
И за да не стане така, че сама да поставям рамка на начина, по който се тълкува реториката днес, бих искала да направя кратък преглед на основните моменти в развитието й преди логически да резултирам в настоящето, позиционирайки я като част от съвременния бизнес.
Развитието на реториката като наука се свързва с времето ориентировъчно определено като 5 в. пр.н.е., а мястото – древногръцкия полис. Обособяването на първите градове-държави, намиращи се на територията на днешна Гърция и възприемането и налагането в тях на демократична политическа система, стават предпоставка за възникването на три основни явления, които имат причинно-следствена връзка за осъзнатата необходимост от реторика или, както я определихме и по-горе – науката за публичното ораторство. От една страна това е необходимостта от убедително говорене пред публика на теми, свързани с политическото управление на градовете-държави. От друга – възможността за защита, която всеки атински гражданин по това време има, при обвинение в престъпно деяние, изправен пред агората (съвета на старейшините, който отсъжда дали набеденият е виновен или не в това, в което е обвинен). И на трето място, като естествен резултат от осмислянето на доброто и злото, разглеждани в социално-битов контекст, продиктувани и от стремежа за поддържане на родовата памет и съхранение на идентичността, все по-голямо внимание започва да се отделя на тържествените публични изяви.
След като се поражда необходимостта от умело и завладяващо говорене, в резултат се появяват и първите „учители по мъдрост” – софистите. Те първи се осмеляват да се противопоставят на божественото разбиране за това, че ораторството е единствено присъщо за природно надарените, озарени от истината на боговете, предлагайки, срещу заплащане, да подготвят и научат всеки, който има нужда, на убедително публично говорене. Защото, според тях, истината, която се съдържа във всеки спор е повече от една, в зависимост от гледните точки, които се противопоставят. Така по израза на Протагор, те били способни да направят всяка реч силна, т.е. да защитят всяка теза (Александрова, 2006:6). Разбира се, срещу тях застават голяма част от философите по това време, между които и Сократ и Платон, често пъти обвинявайки ги дори в шарлатанство (Александрова, 1984).
Зародил се веднъж, философският спор за търсене на истинната в същността на нещата, се превръща в изначален за определяне и типологизиране на начините на световъзприемане и светотълкувание чак до днес. През 4 в.пр.н.е Аристотел пръв прави опит да систематизира трите основни направления в тълкуването на битийността, разделяйки ги на логика, диалектика и реторика. Според него, логиката е наука, която се занимава с аналитични аргументи, истинността на които е очевидна; диалектиката е изкуството на регулирания дебат в търсене на истината; а реториката е изкуството да убеждаваш публиката ц В едноименната си книга, посветена на реториката и нейната теоретична рамка („Реторика”), той акцентира върху факта, че това е наука, която се отнася до най-подходящите средства за убеждаване на публиката, подчертавайки, че предпоставките в реторическите аргументи трябва задължително да бъдат приемливи за нея.
Или с други гуми казано – „реториката има за задача да изучава, както действително убедителното, така и привидно убедителното, подобно на диалектиката, която изучава, както действителния, така и привидния силогизъм („умозаключение” – бел.моя) (Александрова, 2006:10). Така Аристотел формулира и характерните средства за убеждаване, разделяйки ги условно на “вътрешни” и “външни”. „Външните” средства „черпят от съществуващия материал, като закони и документи”, а „вътрешните” средства са тези, които зависят от специфичните качества на оратора. Така обособява и трите основни вътрешно следва, назовавайки ги logos, ethos и pathos. Logos отразява дедуктивния начин на логическо излагане на факти; ethos кореспондира максимално с адаптирането и нагласите на аудиторията; а pathos отразява възможностите и намеренията на оратора като такъв (Емерен, Гротендоорст, 2006:76). По-късно именно на ethos и pathos акцентира Римската реторическа школа, представлявана от Цицерон и Демостен, доразвивайки възприятието на ролята на оратора в убедителността на изказа („За оратора”). Блестящите речи на Цицерон, роденият гений на Древен Рим, запазени и анализирани и до днес (особено Каталинариите – четирите речи срещу Каталина) неслучайно му отреждат и този висок процент асоциативни връзки и в анкетното проучване, за което стана дума по-рано (вж. Фиг.1).
За да не изпадам в излишна многословност, лежаща извън целите на настоящата статия, именно тук бих искала да премина буквално „с едно изречение” 19 века история, за да достигна до 20 век, когато реториката изведнъж започва да възстановява своите „позабравени позиции”, появявайки се отново във фокуса на вниманието на учени от целия свят. Преди да споделя накратко как става това, само бих искала да припомня Аристотеловото схващане за етапите на подготовка на речта, централен обект на реториката.
Първият етап Inventio (изобретяване на материала) е времето на събиране на материали, подходящи да участват в композицията на речта.
Вторият етап се нарича Dispositio (разполагане на материала) и изразява онази част от съставянето на речта, при която имаме подбор и разпределение на събраната информация в увод, изложение (аргументативна част) и заключение.
Третият етап, познат като Еlocutio, кореспондира с подбора на изказа, така че онова, което ораторът има да предаде като послание, да бъде изразено по най-достойния начин. На финала на идва Actio (изразяването на самата реч) или още – моментът, при който ораторът трябва да възпроизведе (често пъти „изиграе”), онова, което е подготвил пред аудиторията. Въпреки, че най-малко внимание през годините се отдава на Memoria (запаметяването на речта), това е етап, еднакво сложен с останалите, който е ключов при постигането на максимален успех пред аудиторията. Интересно по отношение на тези етапи в развитието и създаването на една реч е, че в хода на вековната реторическа история, философите от различни исторически епохи, проявяват специален интерес към някой от различните периоди. Така например, през Средновековието особен интерес се проявява към Inventio, докато през Ренесанса, това, на което се обръща специално внимание и представлява обект за научни изследвания е Elocutio. Именно поради този факт, в повечето образци на литературата и изкуството, от последните векове, акцентът е поставен изцяло върху красотата на реторическите фигури, стиловата многопластовост и орнаментика с особен акцент върху значението на самия език. Неслучайно дори и днес, често пъти схващането на „реторичност” и „реторика” у обикновените хора, които не се занимават научно с това направление на знанието, се припокрива с термини като „витиевато”, „изпъстрено слово” с много орнаменти, метафори и прочие неща.
След тежките войни от началото на 20 век, реториката е почти забравена, отстъпила драстично мястото си на пропагандата като метод за по-бързо постигане на мащабни, макар и краткотрайни резултати. 50- те години, обаче се оказват повратни и по това време, едновременно, но независимо един от друг, две големи философски школи достигат до доста аналогични резултати, фокусирайки се върху позабравената материя „реторика” и по-специално онзи дял от нея, занимаващ се с аргументацията (Dispositio). Именно аргументацията се осмисля като ключова, що се отнася до убеждението на съвременната аудитория в определени схващания. Но не аргументация, позната от недалечното време на пропагандата, която не се базира на логически издържани съждения, а аргументация, която лежи на достатъчно силни логически конструкции, които се позовават или на проверени истини или на истини, които са общоприети за такива.
Централен въпрос, който стои пред учените – от една страна Стивън Тулмин и от друга – Перелман, в екип с госпожа Олбрехт-Титека, е какви са начините и условията, по които трябва да протича взаимния обмен на факти, така че да довежда до реален резултат върху аудиториите. Именно така те фокусират вниманието си върху значението и качеството на трансферираната информация, ролята на оратора и канала на трансфер и най-вече – какви са изискванията на аудиторията, за да може посланието наистина да бъде трансферирано и да достигне до нея.
В труда си ‘The Uses of Argument’(1958), Стивън Тулмин изгражда своята теория на аргументацията до голяма степен върху позабравените Аристотелови схващания за реториката. В неговата аргументативна конструкция аудиторията придобива първостепенна роля, предопределяйки чрез своя консенсус истинността на „фактите” и тяхната обективност. Що се отнася до аргументацията, веднъж приети за валидни, фактите биват подкрепени от основания. Ако основанията се окажат недостатъчни, ораторът може да прибегне до по-разширена форма на аргументация – подкрепяйки своята фактология с нови, логически издържани убеждения. Според него, критериите за оценяване на валидността на аргументацията са единствено „зависими от полето” – критици от дадена област, които да оценят надеждността на аргументацията (Емерен, Гротендоорст, 2006:79).
Аудиторията придобива първостепенно значение и при втората теория на аргументацията, наречена неслучайно „Нова реторика” – La nauvelle rhetorique: traite de l’argumentation’ (1958) на Перелман и Луси Олбрехт-Титека. Нещо повече, представата за аудитория се разделя на две – „универсална публика” и „специфична публика”, така организирайки в един идеен модел и двете направления на философското мислене. От една страна е логическото направление, което борави с изконни, проверени и доказани истини и от друга страна – реторическото, при което единствен критерии за валидност е консенсуса на аудиторията. Във връзка с това „универсалната публика” е въплъщение на разумността, докато „специфичната публика” е терминът, с който учените назовават своята конкретна аудитория. Именно така, те отново наблягат на факта, че „аргументацията се смята за солидна (или аргументативно валидна), ако е успешна при въздействие върху публиката, за която е предназначена” (Емерен, Гротендоорст, 2006:80).
За истинността на настоящата статия не бива да се пренебрегва фактът, че и двете теории имат свои сериозни критики, отправяни към тях десетилетия от страна на различни рационалистки привърженици. Това, което обаче именно тук трябва да се отбележи е, че в опит да постигнат идеен консенсус, анализирайки критически логическата аргументация в твърденията на тримата споменати учени, като надграждат и разширяват идейно разбирането за нея, представителите на холандската школа по теория на аргументацията Франс ван Емерен и Роб Гротендоорст, създават своята теория на аргументацията.
Новото, което намираме в Прагма-диалектическия подход на аргументация при холандските учени е именно необходимостта от диалектически спор, крайна цел на който са изглаждането на различията между опонентите. Или ако в предишните теории ставаше дума за аудиторията приемана като единствена предпоставка за валидността на аргументацията, тук степента на търсене на истината е усилена до „критическа дискусия в търсене на истината”. Именно повишената истинност, която е следствена на цялото аргументирано търсене, предопределя подбора на аргументите и аргументативните схеми, доближавайки се до „златната среда” в убеждаващата комуникация. Изключително важен момент по отношение на този аргументативен модел е да се отбележи, че психологическата мотивация на опонентите не представлява обект на изследване. Значим е единствено комуникационния дискурс, в който са попаднали опонентите по своя воля и бидейки там, те са задължени да отстояват позицията си докрай – докато една от страните приеме аргументацията на другата и се откаже от своята по дадения проблем. Любопитното в случая е, че въпреки, че е изградена най-общо казано като „теория на аргументирания спор”, тя има валидност и в монологични изказвания. Там ролята на опонента е имплицитна, но задължително присъстваща.
На базата на своята теория, Емерен и Гротендоорст съставят правила за ефективно комуникиране с аудиторията и начини за умело водене на аргументиран диалог с втори или трети страни. Наред с всичко останало, холандските професори изваждат теорията извън рамките на „високото научно говорене” и онагледяват с примери техники за ефективно комуникиране, базирано само и единствено на истината. Но не като идея-фикс, а разбирана в контекста на консенсуса между публиките. Именно заради това, тяхната теория не отрича експресивните (комуникативни актове, изразяващи емоции) като части от убеждаващото говорене, поставяйки ги наравно с асертивите, директивите, комисивите и декларативите като части от аргументативния процес.
Този кратък преглед на основните разлики и прилики между най-наложените схващания, чрез които се осмисля същността и значението на реториката днес (т.н. Новата реторика), е основната предпоставка, която имам, избирайки интердисциплинарна тема като тази, търсеща общото между две комуникативни техники. И ако в началото имахме за цел да съотнесем двете понятия – PR и реторика в един и същ времеви контекст, за да можем да ги сравняваме адекватно, то след като доказахме, че не само, че има реторика днес, но и се използва по-силно от всякога, сега идва времето да съотнесем същностно едното понятие към другото – по обем и сила. Само един такъв анализ би бил логически издържан, в рамките на настоящата аргументация между мен и имплицитния ми опонент.
Преди да продължа нататък, бих искала отново да се върна към отговорите от запитването, поставени като изходна точка за разсъжденията на настоящото изследване.
Изключително любопитен е фактът, който разкрива резултатът от отговора на въпроса „Има ли, според Вас, място в съвременния бизнес за реторика”? И въпреки, че по-рано в анкетата същите анкетирани асоциативно категорично позиционират реториката в античността (вж. Фиг. 1), то парадоксално, но още по-категорично 94% от тях отговарят с положително твърдение на този отговор (вж. Фиг.3).
Фиг.3. Има ли, според Вас, място в съвременния бизнес за реторика?
Наред с този отговор, още един резултат от анкетата представлява особен интерес, който бих искала да представя на вниманието на настоящата работа. На въпроса „В коя съвременна професия, според Вас, има най-много „следи” от реторика?”, респондентите отговарят отново съвсем категорично в полза на PR (виж. Фиг 4):
Отговори: А) PR – 94.11%;
Б) реклама – 0%;
В) журналистика – 0%;
Г) друго – 5.882%.
Фиг. 4 : В коя съвременна професия, според Вас,
има най-много „следи” от реторика?
Въпреки, че имплицитно отричат първоначалното съществуване на реториката в съвремието, същите респонденти малко по-късно асоциират реториката не с коя да е друга, а с една от най-модерните съвременни професии – PR. За да осмислим по-точно връзката между двете и да намерим рационален отговор на посоченото в резултатите на анкетата, тук е мястото да разкрием повече подробности около т.н. от мен „Кръгова хипотеза”.
Какво представлява Кръговата хипотеза? Представете си кръг, а вътре в него друг кръг. Големият кръг е PR, а по-малкият вътре в големия е реториката (вж. Фиг. 5).PR се дефинира като „техника за изграждане и поддържане на позитивна среда за осъществяване на цялостна и ползотворна комуникация между компанията и нейните публики”. Само ще припомня, че едно от цялостните определения за реторика е „науката, която се занимава с ораторското изкуство”, като имаме предвид, че „ораторского изкуство е човешко символно информативно и преди всичко комуникативно поведение от вербален или невербален вид, функция на професия или социална роля, ориентирано към определена аудитория с тактическа или стратегическа цел” (Руменчев, 2006). Или казано по-кратко, реториката е науката за комуникацията, която има предварително поставена цел.
От своя страна тази „цел” се декодира от повечето изследователи като информираност, убеждение, въодушевление и агитация (пръв през 30те години на 20 век Пол Сопер изгражда цялостна целева класификация на реторическите форми, като и до днес тя се смята за една от най-пълните родово-видови класификации). Постигането на тази цел е занимавала ораторите още от древна Гърция. В тази връзка Платон е мечтаел за реторика, която може да убеди и самите богове, а за Аристотел предметът на реториката е убеждението и един оратор винаги трябва да убеждава своята аудитория, дори и в случаите, когато знае, че не може да я убеди.
Нека сега само за момент се върнем към етапите от PR дейността, които изграждат цялостната визия на тази техника и за които вече стана ясно от всички презентации на тази конференция. Всеки един от тези етапи е подчинен на стратегическата цел – да се изградят трайни и качествени комуникационни връзки с всяка една от аудиториите. Привнасяйки това към характеристиките на комуникацията като понятие се оказва, че именно комуникацията, която един PR специалист предприема по отношение на публиките си, се дефинира по същия начин като реториката.
Фиг.5. Кръговата хипотеза
Именно така, можем да заключим, че реториката е част от съвременния PR и чрез нея специалистите по комуникации изграждат система от ефективни връзки на взаимодействие. Ето така – образно, малкият кръг от теоретичната рамка припокрива част от големия кръг, чийто особености вече дефинирахме. Естествено извън полето на реториката остават някои от сериозните PR техники като event management (управление на събития), медия планиране, измерване на ефективността от кампаниите, както и разбира се, първоначалният етап на една PR кампанията – създаването на образа (creative), преди той да бъде официално „разкрит” пред публиките. Именно това „разкриване” вече е реторика. Позиционирането и поддържането на представата във вниманието на публиките вече е реторика. Защото „къде, кога и как” ще бъде казано или показано нещо е обектът на вниманието на ораторското изкуство, независимо от формата - писмено, устно, вербално или невербално.
Именно тук, в изброяването на начините, се корени и другата генерална съвременна интерпретация на реториката. Тъй като тя възниква като абсолютно устно творчество, голяма част от асоциациите и днес правят ограничаващата връзка между ораторското изкуство и единствено устните публични изяви. Това схващане, въпреки че е доста разпространено, е меко казано „ограничено”, защото откакто формите за разпространение и съхранение на писмено слово се масовизират, в науката се поставя и въпросът за „писмената ораторска проза”. Много векове по-късно, с Гутенберговата епоха, реториката навлиза трайно в медиите, превръщайки ги в една от основните й трибуни. Нещо повече – ораторското изкуство и медиите заживяват в изключителна симбиоза. От тази симбиоза, от своя страна, най-силна полза извлича PR.
След всичко казано до тук, бих искала за финал да представя отговорите, които в отворения въпрос на анкетата, изготвена, специално за целите на настоящото изследване, респондентите – специалисти по комуникации, дават. Въпреки, че на въпроса, който е „Коя е речта, която Ви е впечатлила най-много наскоро?”, близо 30% дават отговори като „не знам”, „нищо не се сещам” и „няма такава”, посочените примери от останалите анкетирани, представляват любопитен преглед от различни типове световъзприемане.
Между посочените оратори са Шимон Перес (реч на Шимон Перес, произнесена на 27.01.2010 г. в сградата на Райхстага по повод Деня в памет на жертвите на Холокоста), Барак Обама и неговата инаугурационна реч, Бойко Борисов, Миглена Кунева и Президента Първанов. До тях се нареждат и резултати като филмовия герой на Ал Пачино в „Адвокат на дявола”, тържествена реч на кума на сватбено тържество, както и тази на 12 годишно момиченце, което през 1992 г. изнася реч по време на конференция за околната среда на ООН и още много други. Цялата тази разноликост в отговорите на анкетираните специалисти по комуникация е още едно доказателство за няколко основни извода:
1. определено в съвремието има място за реторика;
2. реториката е неизменна част от PR, красноречив и най-ярък пример за това е изграждането на политически образ в медиите (41% от анкетираните посочват речи на политически фигури);
3. реториката е навсякъде около нас. Стига да имаме очи (и уши) да я видим. Познаването й и овладяването на нейните техники, ще ни помогне за по-цялостно комуникиране с публиките, по-адекватно адаптиране на посланията и по-качеството конструиране на съобщенията. Всичко това ще улесни комуникацията, както на професионално, така и на лично ниво. А нека признаем – комуникацията е всичко в началото на 21 век.
Библиография:
1. Александрова Д, Реториката на древните, Народна просвета, С, 1983.
2. Александрова Д, Хаим Перелман и неговата „нова реторика”, или трактат по аргументация, Философски алтернативи, 1999, 3-4, 28 (Институт за изследване при БАН), с. 41.
3. Алексиева С., Пъблик Рилейшънс. Книга за това, което не може да се купи, а трябва да се спечели, НБУ, С., 2008.
4. Аргаил М., Хендерсън М., Анатомия на човешките отношения, С., Наука и изкуство, 1989.
5. Аристотел, Реторика, Софи-Р, С., 1993.
6. Аристотел, Физиогномика, Лик, С., 2006.
7. Буркарт Р, Наука за комуникацията, Велико Търново:ПИК, 2000.
8. Ведър Й., Въведение в реториката, Народна култура, С.,1975.
9. Ведър Й., Реторика и ораторско изкуство, СУ „Св. Климент Охридски”, С., 2000.
10. Георгиева К, PR. Реторика. Медии, Джикс, С., 2009.
11. Доулинг Г, Създаване на корпоративна репутация, Идентичност, имидж и представяне, Рой комюникейшън, С., 2005.
12. Емерен Ф, Р. Гротендорст, Системна теория на комуникацията, СУ „Св. Климент Охридски”, С., 2006.
13. Емерен Ф, Р. Гротендорст, Как да печелим дебати, СУ „Св. Климент Охридски”,С., 2009.
14. Златева М., Мостове към консенсуса, СУ „Св. Климент Охридски”, С., 2008.
15. Квинтилиан, Обучението на оратора, Софи-Р, С., 1999 , с.316.
16. Кътлип С, А. Сентър, Г. Бруум, Ефективен Пъблик рилейшънс, Рой Комюникейшън, 2 издание, С., 2007.
17. Руменчев В, Реторически класификации, СУ „Св. Климент Охридски”, С., 1994.
18. Руменчев В, Невербална комуникация. Публична реч и делово общуване, СУ „Св. Климент Охридски”, С, 2006.
19. Стоицова П., Лице в лице с медиите, Просвета, С, 2004.
20. Стоицова Т, И усмивката може да бъде заповед. ИКОИНТЕЛЕКТ, С., 1992.
21. Стойков Л., Чаровната диктаторка: Калейдоскоп на модата, С., Народна Младеж, 1982.
22. Стойков Л, Пачева, В., Връзки с обществеността и бизнескомуникация, От игла до конец, С., 2007.
23. Христов Ч., Убеждаване и влияние, Сиела, С., 2008.
24. Цицерон М.Т., За оратора, СУ „Св. Климент Охридски”, С., 1992.
25. Collet P, The book of tells, Bantam Books, Transworld publishers, GB, 2004.
26. Toulmin S, The Uses of Argument, CUP, UK, 2003.
[1] За целите на настоящото изследване, проведох анкета, реализирана чрез използване на социалната мрежа Facebook, Там изпратих въпросник до 60 избрани специалисти от различните йерархични сегменти, занимаващи се с аспекти от комуникационния бизнес и по-специално PR. Изследването беше проведено във времевия диапазон 25-19 юни 2010 г.