Нов български университет

Елена Драгостинова, докторант в НБУ, директор Музей ʺБорис Христовʺ

 

Господари на бумеранга

Елена Драгостинова

 

Повод на разсъжденията е българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 година.  Какви са възможностите за послания и диалог, които България може да отправи чрез разнообразни проекти в областта на културата? Изложението търси отговор  чрез примери от различни култури, които представят сценичния фолклор и съвременното творчество като кодове на идентичността и националния бранд. И чрез тях отпращат своите универсални послания.

Идентичност

Бранд

 

Masters of Boomerang

Elena Dragostinova

The reason for the reflections is the fact that in 2018 Bulgaria is going to chair the European Union. What options for dialogue are there? Options that Bulgaria can use by creating various and different cultural projects. The exhibition is showing response from different cultures; cultures that represent stage folklore and contemporary art as codes to identity and national branding. And through these codes, it sends universal messages.

Identity

Branding

 

 

През юли 2015 година Министерският съвет прие План за подготовка на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г. Документът е структуриран в пет раздела - Административен капацитет - количествено, качествено и системно подобряване; Инфраструктура, логистика и сигурност; Комуникационна стратегия и културна програма; Финансиране и обществени поръчки; Приоритети и Програма на Българското председателство.

Целта на Плана е да обобщи в структуриран формат основните мерки за подготовката на председателството и да определи срокове за изпълнението им.

Третият раздел, който е в центъра на вълненията около внушенията, които България предстои да направи най-вече чрез изкуствата и медиите, е свързан с разработването и изпълнението на Комуникационна стратегия и Културна програма на Българското председателство. Именно тези два документа следва да дадат в по-голяма конкретика детайлите относно имиджа и представянето на България във вътрешен и външен план.

Утвърждаването на собствен, уникален имидж в общественото съзнание е свързано с налагането на бранд. Една от най-съществените му черти е уникалността. А понятието „бранд” отдавна надхвърля изначалния си смисъл - единствено като графичен знак, търговска марка, визуално съответствие между същност и лого. Маркетинг-специалистите отделят все повече внимание на комплексните внушения и послания, отправени към реципиента, определят бранда  като най-ценното недвижимо имущество в света, своеобразен ъгъл от съзнанието, нематериалният актив, който съществува във възприятията на потребителя. Развивайки тезата си те посочват, че хората имат различни реакции към даден продукт, което ги прави до различна степен лоялни към бранда. Брандирането е процес: на утвърждаване на модели, на тяхната корекция в движение, спрямо динамично променящата се ситуация и среда и налагане на марката в конкретен контекст.

От тук нататък влизаме в сферата на рекламата.

Нейната основна функция е да популяризира и продава - продукт, идеи или събития.

Съотнесено към съвременния националния брандинг твърдението е свързано с процесите на съхранение на постояннен интерес и привличането на нови „публики”, ако може така да се изразим, с промяната в позитивна насока на човешките възприятия към обекта на внимание и събитията, които обживяват едно пространство, една територия, обвързани като държава и нация.

Според някои специалисти като Джефри Рандъл (Geoffrey Randall) брандът трябва да съчетава идентичност, асоциативност, диференцираност и - в случая на-важното: добавена стойност.” трябва да разчетем като диалог: излъчваш послание - връща ти се отговор;хвърляш бумеранг - и очакваш да се върне, след като е обходил своята траектория.

Събитията, чрез които България предстои да представи себе си по повод Председателството вероятно ще бъдат десетки. И, както може да се очаква, не толкова количеството ще е от значение за утвърждаването на желания образ, колкото тяхната пълноценност като знак, който се врязва в съзнанието, оставя следи. Не единствено като продукт на творческата индустрия,  а и като цялостно отправено послание, което очаква и отговор, и се превръща в повод за диалог.     

В следващите редове давам примери за това как отделни национални култури са оставили следа в съзнанието ми без преднамерено да са се афиширали като културен факт, изпълнен с многозначителност. Но, погледнати от дистанцията на времето, те се оказват нещо повече от мимолетен спомен и се превръщат в част от устойчиви комплексни внушения и послания. За добро или не чак толкова...  

През 2008 година за първи път се сдобих с истински бумеранг - австралийска група аборигени със спектакъла си в Националния дворец на културата внесоха и емоция, но и голяма доза познавателен елемент за една малко позната у нас култура.  От този спектакъл разбрах също, че ако бях се родила в Австралия, никога не бих имала шанс да просвиря на диджериду. Не само защото е непосилно, но и защото австралийската традиция е отредила този огромен духов инструмент само на мъжете.  Пак през тази година  получих отговорно уверение от вътрешен човек, че скоростта на движение на краката на Майкъл Флатли и неговите ирландци не е зрителна измама или фокус на заснемането. Клип-скоростта отговаря на действителността. Стана ясно също, че специфичният звук при потропването се дължи на специално построения под и на вградените в токовете на обувките микрофони.

Малко преди това бях видяла как руснаците могат да редят палитра от танци на народите и пак да си остават руснаци – с перфекционизма, дълбокото познание, стилното достолепие, пластичността и въодушевлението, което вграждат в изкуството си.

Видях и как най-българският национален ансамбъл може да си остане чужд за българите. Въпреки многото сценични ефекти и екзотични странности, които представят фолклора ни  - но не както го чувстваме, а много по-опосредствено - както си представяме, че сигурно, май, може би ще го хареса чужденецът, доведен от туроператторите.

Всичко това – все през 2008-ма, малко след приемането на България в ЕС. Защото точно в рамките на няколко месеца се случи ансамбъл “Филип Кутев” да роди след много години премиера и в България гастролират: съвършено непозната Австралийска група от аборигени, легендарните “Лорд ъф дъ Денс” и митологичнния ансамбъл “Игор Мойсеев”.     Сигурно още в мига, в който синкретичното изкуство е потърсило светлината на сцената, за да може да се отдели от битовизма и да се открои по-нависоко, е възникнал въпросът за фолклорния образец и пресъздаването му на подиум. Защото -  едно е да извършваш тайнства и ритуали, да вграждаш кодове в стъпки, мимика и жестове, да пееш на седянка или по жътва, да отправяш молитви за дъжд или да разнасяш новини като ги “тиражираш” в песен, а съвсем друго е да представяш тази жива фолклорна практика на сцена.

Съотношението автентично-сценично, анонимно-авторско, извор-развитие винаги е било въпрос на зрелост на националната сцена, на увереност в собствените ценности, което пък дава крила за либерални тълкуванния и артистични интерпретации на фолклорните съкровища.

“Лорд ъф дъ денс” са пример за това как от пещерата на келтската легенда може да се извади толкова светлина, че цял свят да бъде обзет от манията “Майкъл Флатли”.

Ако върнем лентата назад ще си спомним, че в “Лорд ъф дъ денс” светът се влюби от пръв поглед – на церемонията по раздаването на Оскарите през 1997 г., после спектакълът премина през “Грами”, навъртя хиляди километри гастрол, тиражира се върху три милиона видео-копия и се вписа рекордорски като първото представление, играно на стадион “Уембли”.

Щом има статистика, ще стане дума и за маркетинг и за реклама, а не толкова за изкуство – биха казали завистниците. И сигурно ще са прави. Но “Лорд ъф дъ денс” са в графата на победителите не само заради грижовността, с която е обгърната формацията от сателитните имиджови дейности. По-важното е, че Майкъл Флатли представя келтската приказка не просто така, а от определен ъгъл. Има си  гледна точка към миналото и го превежда по атрактивен и достъпен начин с днешни средства за изразяване.

Майкъл Флатли е поклоник на универсализма. Това личи дори в избора на сюжети: в центъра им обикновено е вечната борба между доброто и злото. Добротата е въплътена в Малкия дух – прелестно същество в златни одежди.  В неговият път през времето има спирки, предизвикани от появата на Повелителя на мрака. Олицетворението на доброто разпръсква около себе си светлина, красота, положителна емоция. И така импулсира Повелителя на танца да се справи победоносно с тъмните сили. Сюжетът е семпъл като в детска приказка, а щастливата развръзка се подразбира от самото начало. И може би тази семплост и универсалност на сюжета, подкрепени с виртуозност в пластичната техника и разработката на светлинната партитура, са магнитът, който привлича неудържимо към съприкосновение с ирландския фолклор. Макар на пръв поглед атрактивният спектакъл да изглежда твърде отдалечен от корените, в основата му е вградена традицията на ирландските бардове. Към тях някога са се обръщали не с подкана да пеят и свирят, а да разказват. И те са го правели с изразните средства на музиката и танца. От тази изходна точка Майкъл Флатли и Ронан Хардиман – авторът на музиката, разпростират ветрилото на фантазията си, обхващайки широки географски територии и епохи. В “Господаря на танца” са миксирани традиционният ирландски рийл и куикстепа, келтската полифония, спиричуъла и госпъла, фламенко-темперамента със славянския дух.

И след всичко това “Господарят на танца” продължава да бъде с отчетлив ирландски профил.    

През 2008 година програмата “Господарят на танца” се игра за последен път в България. 50 милиона души са били зрителите на тази програма, обиколила е Русия, Европа, САЩ, Канада, Латинска Америка, Тихоокеанския регион, Средния Изток. От тук нататък групата пуска в световно обращение друг спектакъл. Но по-важното е, че оставя след себе си следи: хиляди са вече клубовете за ирландски танци по цял свят, а във формацията, която има няколко състава, за да насмогва на многобройните покани, играят испанци, руснаци, българи, китайци и …ирландци.

Излиза, че Майкъл Флатли е отпратил бумеранга си с широк размах и е успял да си го върне.

Бумерангът-послание на Игор Мойсеев излетя още в края на 70-те и той успя да се зарадва на резултатите приживе. Майкъл Флатли го признава за свой маестро, не само в танца, но и в разказването на универсалното със средствата на националната специфика. В София руският ансамбъл  гостува с програма, която също като в “Лорд ъф дъ Денс” се оглежда самочувствието да интерпретираш фолклора в наднационални рамки като тръгнеш от етно-сърцевинтата му. Днес в различни краища на света, където има желание автентичното да продължи живота си под светлините на прожектора,  може да се разпознае златната песъчинка на мойсеевата идея за фоклорнния спектакъл. Още в края на 70-те години прочутият хореограф започна постепенно да “разсъблича” руския танц от конкретните форклорни атрибути в костюма, стъпките и музиката, за да го преведе на език, на който биха го разбрали навсякъде. Мойсеев въведе концепцията на проникване в лабораторията на фолклорния  танцов  спектакъл. Танцьорите в началото са изправени пред дървената станка, облечени в черни трика, после изпробват стъпки, фигури, сглобяват танц-картина… Докато се стигне до пиршеството на пъстротата в “официалния спектакъл”. Но бихме ли оценили по достойнство колорита, ако не бяхме съпреживели усилието по неговото ражданне?  Игор Мойсеев навреме прецени, че тежките фолклорни ансамбли могат да оправдаят съществуването си, ако непрекъснато се развиват, обхващат нови територии в художественото изразяване и търсят своя гледна точка в представянето на фолклора. Майстор на драматургията, познавач на различни култури, той наложи регионалното своеобразие като начало в изплитането на фината мрежа на универсализма. С нея можещ да заплениш навсякъде, да бъдеш специфичен, верен на себе си и, същевременно всеобщо разбираем.

Когато в София Ансамбъл “ Игор Мойсеев” представи палитра на световната танцова култура, така и не усетихме преминаването на границите – като в един нов и мечтан свят, в който единствено земният релеф е преграда.

На другия полюс - в спектакъла, наречен „фолклор” - са аборигените. Как мравките помагат при направата на диджериду, как ловците събират мед, каква е разликата между европейските пчели и австралийските? Как стават кръщенетата в северен Куинсленд, в какво се състои майсторлъкът при забиването на харпуна по време на риболов в кораловите рифове, по какъв начин орелът и рибата са обвързани в природния кръговрат, какви са ритуалите в ухажването на острова, защо змиорката е толкова почитана, защо Многоцветният змей е толкова възхваляван, откъде се е взела испанската китара в Австралия и наистина ли аборигените изядоха испанците, които са я донесли. И така нататък, и така нататък…. Чувство за хумор, искреност и първичност и познавателност се преплитат в разказа.  

Австралийската фолклорна група ни върна “светлини години” назад. Не само с възстановките на бита на аборигените, но и с начина на представяне на ритуали, музика и танц. Безхитростно, с присъщия натурализъм на първичността, коренните жители на острова-континент разказват и показват епизоди от живота, омузикаляват ги и ги превръщат в танц. Въвеждат публиката в обичаите, тайнствата и вярванията, но и просвещават. Идвайки в България тази група е наясно, че ще въвежда в непознат свят. И може да спечели публиката като я въвлича в изпробване на стъпки, на свирене и пеене. Макар и да не ни донесе онова, което се наричаше някога “естетическа наслада” аборигенската група избра печелившия ход да просвещава в истинския смисъл на думата. И по този начин да скъсява разстоянията, да държи под око бумеранга на обратната връзка.

Като описах и анализирах всичко това би следвало да направя и сравнението с многобройните изяви на българския фолклор на сцената. Нали тъкмо на него най-често се разчита да ни представя пред света. Затова освен да бъде колоритно зрелище от фолклорния спектакъл се изисква посланията от сцената да стигат до публиката и да се връщат, да стигат и да се връщат… А както се вижда светът мисли върху този кръговрат.    

 

Започнахме да пишем своето CV в съвременна обединена Европа като изтъкваме предимно древните съкровища и фолклора – представен  като забулен в мистериозност или вакханалност. Настойчивостта, с която еднообразно експонираме миналото си се превръща постепенно в клише и получава официално поощрение. Съвременните ни политически и дипломатически пратеници днес пътуват на официални посещения, придружени предимно от Миналото. Така се рекламираме и в туристическия  бизнес. В това вторачване назад прозира непременното желание да се представиш  древен, див и странен Това,единственото ли е което носим..?

Твърде много се залага на тази карта и това ни прави до известна степен ограничени в изразяването, оставаме на нивото на символите – розово масло кисело мляко, шевици, некрополи. При това клишетата  произтичат не от собственото ни

самосъзнание, а и от непрекъснатото съобразяване с това какво мислиш, че другите мислят за теб. За съжаление,  от подобно самоограничение послания не  произтичат. Приобщаване не се осъществява. Диалог не потръгва.

В края на 90-те  години у нас бе на първо официално посещение кралицата на Нидерландия. Беатрис бе избрала за тържествения спектакъл да представи страната си с

Танц-театър спектакъл на чеха-емигрант Иржи Килиан. Играеха само танцьори-ветерани. Над 40-50-годишни - пенсионерска за този жанр възраст. Беше завладяващо. Не само заради онова което виждахме на сцената. В този спектакъл отчетливо се схващаха политическите, социалните и културните послания на Нидерландия: за отношението към поколението артисти в пурпурния цвят на залеза, за интегрирането и реализирането на

талантливия творец - емигрант в една отворена страна и за височайшата подкрепа на

съвременното изкуство.

Това е спектакъл, пълен с информация за една страна, която не разчита само на символи като сабото и лалетата.

Европейският съюз е общност, в която нациите са свободни да формулират своето автономно послание като част от многосъставната цялост.

 Очаква се то да бъде добре артикулирано, ефектно, да се запомня. Да се превърне едва ли не в емблема за миналото, но и за настоящето и предстоящето. Умението да формулираш такова послание е като да напишеш своето CV. Хем да е истинско, хем и да те забележат. И да пожелаят да си общуват с теб.