Автор като Йордан Радичков без съмнение изправя преводачите пред редица трудности. За тях говори Анна Лилова (1981:124), а именно многопластието и уникалната самобитност на Радичков, своебразието на неговия художествен свят, своебразния му език и стил, употребата на диалектизми и простонародни думи.

Читателите на Радичков познават специфичния му изказ, спонтанно-първичния начин на повествование. Да се предаде този изказ на чужд език често е сложна задача, защото има опасност на места нюансите при описанието на образи и предмети, многопластието на авторовата идея да се изгубят при превода на чужд език. Тъкмо затова при Радичков – “бащата и първият класик на магическия реализъм”, (Звезданов 2000:7) е оправдана една съпоставка между оригинала и италианския превод, особено по отношение на фантастичното и на хиперболата.

За фантастичното в прозата на Радичков е писано обстойно от редица литературоведи. Звезданов има интересна позиция за Радичков – той го определя като творец тип схема, стремящ се към

Творец, чието основно поетично изразно средство е метафората - “лостът, около който се завърта всичко” (1987:44).

Елка Константинова вижда фантастичното у Радичков като

Фантастичното у Радичков според Константинова (1987:234-5) се проявява като идеално-утопично - резултат от реалното битие на народа и от “карнавалното” светоусещане на писателя. От мрачния образ на верблюда – символ на злото, тъмно начало на човешката природа, не отекват минорни интонации, нито тъжни изводи, усещането е по-скоро за безредие и хаос, едно безкрайно движение, пародия на мита, ирония и сатира, насмешка над суеверието и изостаналостта в съзнанието на селянина. Според нея погледът на Радичков към абсурдите на съвременносттта е жизнерадостен и оптимистичен. В подкрепа на позицията за този “оптимистичен” Радичков поглед е Людмила Стоянова (1994:132 ), която говори за успешното “съжителство” в един и същ познат свят на фантастичните и на реалистичните персонажи, които влизат в досег помежду си и контактите между които с нищо не променят типичното в природата на едните и на другите. Безконфликтността между овцата и вълка, между дявола и човека е носител именно но Радичковия положителен светоглед. Анализирайки фантастично-фолклорните Радичкови герои, поддържа тезата за заимстването по-скоро на морфологичната им структура, отколкото на семантичните им стойности. Например образите на дявола, на вълка, традиционно отрицателни, у Радичков са напълно различни, носещи в себе си нещо човешко, добродушно, безобидно. Това не само е усетено и предадено в италианския превод, но и защитено с нарочно подбрани и на места добавени от преводача подсилващи авторовата идея езикови изразни средства.

С оглед на гореизложеното ще направя опит да проуча паралелно начина и езиковите средства, с които магичното и хиперболичното у Радичков е предадено в италианския превод, в това число и някои диалектни думи и начина на реализацията им в превода на италиански и в тази връзка - доколко национално-самобитното в творчеството на Радичков би могло да се усети и разбере от италианския читател.

За целта на изследването подбрах разказите “Верблюд”, “Скандинавицте”, “Кучето зад каруцата” , “Януари”, “Лисицата, която се преструваше на умряла”, “Дървоядецът”, “Студено”, “Тенец”, преведени от Данило Манера. Ексцерпираният материал условно е разделен на три групи:

Като художник и познавач на природата, Радичков често говори за животните, отделяйки им голямо внимание. По този повод Звезданов пише за

Той ги персонифицира, сякаш говори за любими свои герои-човеци със слабости и добродетели. Свежестта на образа на български не е избледняла в италианския вариант, напротив, наблюдават се различни лексикални реализации, неизбежно леко отдалечаващи се от оригинала, но целящи да съхранят специфичното Радичково повествование. С цел да се подходи максимално ясно от гледна точка на структурата на студията, анализът на материала ще бъде реализиран непосредствено след примерите:

Италианският преводач предлага варианта “trascinare” – влека, влача, а не “condurre” – водя отвеждам. Избор, вероятно оправдан със семантиката на самия глагол “trascinare”, който може да се разгледа като логична смислова последица на глагола “напъвам се”. За сметка на това представката “по” за начална фаза на процеса не е предадена на италиански чрез фазови глаголи, както ще се види малко по-надолу.

Очовечената овца тук се различава от типичния за нея образ от народоприказната традиция – като олицетворение на глупостта, и италианският превод напълно подкрепя Радичковия замисъл – с изречение, по-дълго от оригинала, към което е прибавено едно обстоятелствено пояснение за време, несъществуващо в българския текст – “in una pausa del suo lavorio”. Прибавено е също така едно прилагателно с функция на наречие за начин “spiritosa”, успешно решение на преводача, който чрез двете езикови вмъквания прави италианския текст толкова жив, колкото и оригинала. Виждаме две човешки характеристики – “in una pausa del suo lavorio” – в почивката от (продължителната си) работа и “spiritoso” – остроумен, духовит, придадени на овцата.

Преводачът си е позволил известно отдалечаване от оригинала, като не използва съответствието на втурвам се – precipitarsi. На италиански изразената персонификация звучи буквално “посвети се да пасе с ентусиазъм ” – италианският глагол dedicarsi определено не е семантично относим към едно животно, както и обстоятелственото пояснение за начин con entusiasmo, доколкото ентусиазмът е човешко качество; от друга страна, и глаголът, и обстоятелственото пояснение в италианския текст се взаимодопълват по смисъл и подчертават силата на персонифицирания Радичков образ.

Речникът на редките, остарели и диалектни думи (1974:184) тълкува каик като лодка от турски език. След като първоначално използва 14 пъти думата каик, по-нататък в текста Радичков използва явно транспортния “синоним” шейна. Тълковният италиански речник Zingarelli, (1998:231) обяснява израза fare le bizze така: “Проявявам капризи, казано обикновено за деца”. Ето и езиковото доказателство как преводачът е предал идеята за игровата фантастика в образите на Радичков (Елка Константинова 1987:236) чрез детско-опърничавия “нрав” на шейната.

След поредица от потенциално-употребяеми за животните глаголи, се появява преносният “човешки”глагол вглъбявам се с италианския също преносен еквивалент sprofondare. Употребен е производният глагол с представката за повтаряне на действието ri-, което може би оправдава “човешкия” облик на свинете от разказа - те сякаш отново “се вглъбяват”, за да мислят за неясния си страх от студеното. Очовечената свиня в този пример отново показва колко Радичков обича животните, като ги представя с умиление, като им вменява човешки, и то положителни качества - свинята е “мислещо” животно, твърде далечно от образа на своите роднини в приказния фолколор. Преводът и в този случай съдейства за по-пълното възприемане на авторовото внушение, макар да е налице смислово отклонение при превода на глагола позамижаха - в превода свинете се пулят (по-скоро неправдоподобна характеристика за животно). Решение в полза на идеята за силата на човешкия образ на животните, дори и с цената на очевидно семантично противоречие при превода на двата глагола.

Израз, по-скоро нецензурен, изразяващ гняв или учудване. Може би е подходящ за традиционно негативен образ като дявола, според преценката на италианския преводач, но не и у Радичков, който неслучайно не използва такъв емоционално-маркиран израз. И няма как иначе, след като при него осезаемо е застъпено “инфернално-демоничното начало” (Звезданов 1987:138). Дяволът заема важно място в разказите на Радичков, в гротеската “Дървоядецът” той не само е обикновено създание, което дори се учудва от собствената си чернота, а извършва типично човешки дейности като тази да се почисти от саждите. Не се забелязва обаче мрачност в образа на дявола и тук се доказва тезата на Елка Константинова (1987:236) за незадължителния демоничен и отрицателен характер на Радичковата фантастика, тук диаболичният образ излиза от традиционната си семантична рамка и е по-скоро човечен и земен. Италианският текст също защитава идеята за “човешкия” облик на дявола, чрез вмъкване на гореспоменатия израз, липсващ в оригинала. Той е носител не толкова на нецензурност, колкото на загатване за шеговитост и дори на самоирония.

Персонификацията тук е изразена и с префиксацията, маркираща началото на глаголното действие. Тя е предадена на италиански език с фазовия глагол prendere a, синоним на cominciare a – същински фазов глагол, с което действието се възприема като по-динамично; това и трябва да се усети в превода на италиански.

За изразяване на магично-нереалното и хиперболичното в италиансикя превод са подбрани езикови средства, които правят превода верен на оригинала, сякаш две паралелни Радичкови картини с еднаква внушителност и въздействие.

В италианския превод очите на вълка не са пълни с, а искрят от добродушие и кротост (благост). Там фантастично-нереалният образ на вълка е пресъздаден чрез сполучливото преводаческо решение - употребата на глагола scintillare – искря, святкам, с по-висок емоционален заряд и напълно предаващ и запазващ атмосферата на фантастичното в разказа.

Извънземно-нереалните автор, овца и вълк, както и фантастично-идиличната атмосфера, в която те си прекарват тъй хубаво в пълно разбирателство, в италианската версия са уловени с отново по-интензивния глагол блестя от българския излъчвам.

В италианския текст верблюдът –

се е скрил в непривлекателен женски облик, езиково предаден чрез съществително име с увеличително-пейоративен суфикс donnone. –буквално женище. Думата липсва в оригинала, но тя помага да се изгради представата за неземната сила на жената на общинския незабележим чиновник с ръкавели. Хиперболично-употребеният Радичков глагол ревна (като лъв) . на италиански като че ли е можело да бъде и по-изразителен и вместо piangere. – плача, е възможна употребата на типичния според Zingarelli (1998:1554) ruggire. – “викам, рева, спец. казано за лъва и за други животни”.От гледна точка на протичане на глаголния процес, в случая начало на действието, в превода има пълно покритие – налице е фазовият глагол cominciare a. в съчетание с инфинитива piangere, . (макар и не ruggire). . Това е важна подробност, като се има предвид идеята за страховитост на образа, изразена и чрез глагола реввам., който има значение “изведнъж надавам рев или рева от време на време”. Тук се дава информация именно за атмосфера на мрачна стихийност и суматоха. В този смисъл италианския текст предава метафората със същата сила както в оригинала и като резултат гротесково-страшният образ на верблюда запазва внушението си и на италиански, (въпреки лекото разминаване в предаването на един от ключовите за образа глаголи реввам). .

В това видение на хиперболата на свръхестествената вълча стихия преводачът прибягва до още един глагол на “ярост” – смачквам, употребен в проста деепричастна форма с темпорална функция за едновременност с унищожавам; тази паралелност на двете действия удвоява и съвсем подходящо подсилва образа на нереалното и следователно неговия ефект. Ето как звучи буквалната италианска версия: и той я унищожаваше, смачквайки я с няколко резки удара и разтягания на челюстите си.

Едновременно реалистичното и нереалното в описанието на децата при превода е постигнато чрез литота (срещу умалително-умилителното голички, на италиански четем не бяха добре облечени). Италианският преводач е прибавил несъществуващото в оригинала прилагателно, но оправдано от непосредствения контекст calvo – плешив, (от който се разбира, че децата са били остригани). Странна е употребата тук на calvo – прилагателно, принципно рядко използвано за деца. Семантично е обоснована обаче, предвид представата, която би извикала в съзнанието ни една “плешива глава” на дете - в синхрон с авторовата атмосфера, срв. “Беше мокро, студено и противно”.

Диалектните и народните думи, често срещани в творчеството на Радичков, намират повече или по-малко пълноценно съответствие в италианския превод. Много често въпросните изрази са фиксирани идиоми, неподлежащи на буквален превод. Други народни изрази са пряко свързани с народните поверия и фолклор, което определя задължителното различие в интерпретацията им на чужд език. Диалектизмите, от своя страна, често са непреводими точно буквално и затова на тяхно място са предложени неутрални решения. Въпросът, който ни интересува тук, е до каква степен се е съхранила характерната изразителност на оригиналния текст, дали стилистичните нюанси в народните или диалектни изрази в оригинала са доловени от преводача.

Звезданов (2000:10) застъпва тезата за “хипнотизиращата сила на предвзетата идея”, според която героят под влияние на представата за пословичната хитрост на лисицата, стига дотам, че одира една действително умряла лисица и е убеден до последно, че одраната от него лисица е жива. Езиково тази позиция е потвърдена чрез народния израз имам много здраве, в случая издаващ недоверието, стремежът на човека да не бъде измамен, излъган. Изразът stare fresco според Zingarelli означава греша (много) и покрива значението на имам много здраве, като единствен посочен негов вариант в българо-италианския речник. В тази връзка тук не се наблюдават специфики или различия в превода на двата израза. По-интересен и езиково “ефективен” е следващият пример, отново от същия разказ:

Прилагателното brutto – “грозен, лош”, в случая е използвано с интензивно значение, като обида, при това придружаващо съществителното bestia с характерната за италиански език пейоративна наставка –accio. Може с основание да се твърди, че италианският превод до някаква степен е надминал българския си първообраз по емоционалност на звученето.

Турската дума бая, често използвана в българския разговорен език, е преведена на италиански с перифраза със значение за много време, която също е типична за разговорния италиански език, а не с предложените от българо-италианския речник наречия assai и parecchio, определено принадлежащи на по-високо езиково ниво. Интригуваща е и употребата на две различни глаголни времена в двата текста. В оригинала е налице мин.несвършено време, с идеята за продължителност на действието; в превода обаче се наблюдава перфективното време passato remoto, съчетано с наречийния израз per un bel po’(изразяващ прекъснато действие), който е несъвместим с имперфективни времена поради семантичната си същност.

Въпросителната звучна частица мигар няма италиански еквивалент – преводът й е съюзът като че ли, с много по-ниска степен на изразителност.

И тук има разминаване между “звучността” и свежестта на “народното” в двата текста в полза на оригинала. Преводният наречиен израз da qualche parte – някъде, определено няма разговорния и спонтанен характер на не знам къде си.

Разговорната частица нa в примера няма значение на вземи, както е преведена буквално на италиански, а по-скоро на потвърждаване на казаното от полския пазач – (Речник на българския език 2000:14) “за изразяване на убеденост, сигурност в истинността на някакво твърдение”. В този контекст е възможна употребата на глагола figurarsi – също с утвърдително значение - и тогава би се получил вариантът “Devo aver preso un colpo di sole, figuriamoci se non l’ho preso!”

При превода на разговорния глагол от оригинала констатираме неутралното преводаческо решение sconcertata – объркан, смутен, което определено ощетява от стилистично-експресивна гледна точка звученето на разказа на италиански език. Заслужава интерес и прилагателното, употребено вместо италианския речников еквивалент на възвратния български глагол сащисвам се – sbalordirsi, perdere la testa; наличието на именната част вместо на глагола прави превода по-слабо въздействащ, при отсъствие на глагола, като изразяващ действие, като че ли отсъства и известното напрежение на повествованието, което се усеща у Радичков.

Според Речника на редките, остарели и далектни думи (1974:43) бръстя има значение “За животно: яде зелена шума”. Дори примерът, взет от нашата художествената проза с въпросния диалектен глагол, принадлежи именно на Радичков (Млади гъсеници бръстеха млада шума в гората и всичко живееше, трептеше, дишаше хармонично).

Невъзможно е да се предаде типично диалектният тон на бръстя на италиански, където е предложен глаголът rosicchiare – гриза, глождя. Липсва и изразяването на началото на действието (на български с взеха да), преводачът в случая е прибегнал до имплицитно подчинено изречение за цел, вместо да запази съчинителната връзка заедно с употребата на фазовия глагол cominciare a (с по-обща употреба) или със синонимния фазов, но с по-специализирано значение prendere a. Eдва ли изборът на италианския глагол е повлиян от буквалното съответствие в значението между вземам и prendere.

Диалектната дума, използвана от Радичков, липсва в гореспоменатия Речник. Вероятно това е дума – “отражение предимно от говора на западнобългарския му роден край” (Попвасилев 1971:61). Не може да се твърди дали италианското решение на този глагол е в резултат от “контекстуално-дедуктивен” метод. Със сигурност, обаче, смисълът е запазен: rattrappire означава вкочанясвам, втвърдявам.

В заключение можем да потвърдим тезата за непреводимостта или по-скоро за “проблемния” превод на диалектизмите на чужд език, поддържана от Андрей Данчев (1986:70). Според него в съвременния български език дистанцията между книжовния и разговорния стил е по-голяма и следователно ефектът от употребата на разговорни форми в литературен текст е по-силен от този от употребата на подобни форми съответно в чуждите езици, в частност в италиански език.

А от приведените примери може да се установи, че най-трудно постижим се оказва преводът именно на народните думи и диалектизми на чужд език.

Относно останалите засегнати проблеми в превода им на италиански и от извършения по-горе анализ, може да се твърди, че с помощта на адекватно употребени лексикални и синтактични средства, с неизбежна лека промяна там, където контекстът го налага, преводачът е предал не само езика, но и атмосферата на разказвача от Калиманица.

Данчев 1986: А. Данчев. Езикови проблеми на превода. София.
Радичков 2000: Й.Радичков. Свирепо настроение, София:Български писател.
Цветков 1984: И.Цветков. Избрани произведения, том 2, София:Български писател.
Звезданов 1987: Н.Звезданов. Неосветените дворове на душата, София:Наука и изкуство.
Константинова 1985: Е.Константинова. Фантастика и съвременност, София:Наука и изкуство.
Константинова 1987: Е.Константинова. Въображаемото и реалното, София: Унив. изд. "Климент Охридски".
Стоянова 1994: Л.Стоянова. “Забравени” страници. Варна.
Стоянова 1996: Л.Стоянова. Преображения на фантастичното в българската проза. София: Академично издателсто “Марин Дринов”.
Попвасилев 1971: Ст.Попвасилев. За езика и стила на Радичков. София:Институт за български език.
Лилова 1981: А.Лилова. Увод в общата теория на превода. София.
Радичков 1983:: Radičkov J. I racconti di Čerkazki, traduzione e cura di Danilo Manera, Marietti.