Днес едва ли някой би се наел да отрича факта, че светът е в процес на глобализация, като най-често това явление се свързва с нарастването на икономическия, социален, технологичен и културен обмен, незнаещ граници между държави и континенти. Особено значение се придава на бързите комуникации, благодарение на които знанията и културата могат да бъдат разпространени по целия свят почти едновременно. Въпреки че от казаното дотук би било логично да се препдположи, че човечеството оценява този процес като нещо положително, всъщност съществуват различни, нерядко противоречиви мнения по въпроса. За едни глобализацията е едва ли не основен катализатор на прогреса, други предвиждат в резултат от нея упадък на обществата, асимилиране на културните особености и ценности на по-малките общности и т.н. Нееднозначното тълкуване на глобализацията е съвсем естествено, като се има предвид нейният многоаспектен характер и многопластовите й измерения. В кръга на шегата бихме могли да добавим, че неслучайно тя е една от основните теми за докторати в най-престижните световни университети.

 

Така или иначе думата „глобализация” се използва все по-често, и то не само от политици, държавници, културни и научни дейци, а дори и в ежедневното неформално общуване между хората. Може би сте чували израза „Светът се е превърнал в едно глобално село” с различните произтичащи оттук импликации. Вероятно мнозина знаят, но все пак си струва да припомним произхода на метафората за света като глобално село (Global village), още повече, че това ще ми даде възможност да обясня защо в тази така „глобална” тема съм потърсила мястото на най-малките и то в ролята им на обучаеми.

 

Терминът „глобално село” е популяризиран в края на 60-те години на XX век от канадския експерт Маршъл Маклуън като реакция на вече станалите могъщи по онова време средства за масова информация. По-късно Донелла Медоуз (1941-2001), американска изследователка, доктор по биофизика от Харвард, известна с идеите си за дългосрочното развитие на населението, икономиката и околната среда, публикува своя т.нар. Доклад за състояние на селото[*], където свежда наслението на света до 1000 жители и, придържайки се към този мащаб, представя статистика за основните тенденции на разпределение на хора, богатства и ресурси на планетата към тогавашния момент. Ефектът от този Доклад, възлизащ цифром и словом на нито повече, нито по-малко от 654 думи, е толкова поразителен, че когато през 1992 година ООН свиква в Рио де Жанейро Конференция по околната среда и развитието (известна още като Зелената среща на върха или Срещата на Земята), текстът на Доклада за състояние на селото се появява на плаката, издаден в 50-хиляден тираж специално за Конференцията. Всички единодушно възприемат плаката като изключително силно въздействащ призив към осъзнаването ни като граждани на света, отговорни за неговото опазване и развитие. От тогава статията на Донелла Медоуз е широко цитирана, използвана, актуализирана в Интернет и по целия свят.

 

Това, което аз лично намерих за особено впечатляващо в нейната стилизирана статистика, беше броят на децата спрямо цялото население на света. В това село с 1000 жители една трета – триста и трийсет - са деца. „Прекрасно!”, би възкликнал спонтанно някой притеснен от демографския срив мой сънародник, успокоен, че населението на Земята всъщност, слава богу, не старее. Но дали това е единствената мисъл, на която трябва да ни наведе въпросният факт?  Дали по-скоро да не се замислим над огромната отговорност пред нас, възрастните, да дадем на децата възможно най-правилния урок по живеене в този тъй малък, но тъй шарен свят?

 

Нека погледнем онази част от статията на Донелла Медоуз, където става дума за езиковото и религиозно разнообразие на населението на земята. В селото с 1000 жители:

В този списък са включени майчините езици на само половината от жителите на селото. Езиците, на които говорят останалите жители, са още над 200, като списъкът се оглавява от бенгалски, португалски, индонезийски, японски, немски, френски. Авторката напълно основателно изтъква, че хората в селото изпитват силни затруднения при комуникирането.

 

По-надолу тя предлага една „разбивка” по вероизповедания. Сред хилядата жители на селото има:

 

Тези данни, както и следващите в Доклада, не се нуждаят от коментар. Многообразието се налага като основна характеристика на хората от съвременния свят, и то многообразие по различни признаци и критерии. Тогава обаче възниква въпросът за потенциалното противоречие между идеята за глобализацията и точно това многообразие. Как се съвместяват двете неща? Какво трябва да кажем на децата за съществуващите различия между хората? И всъщност какво е нашето собствено отношение към различните от нас – приемаме ли другостта или виждаме в нея преди всичко основание за конфликти и неразбирателство?

 

Тук ми се иска да цитирам няколко реда от дипломната работа на студентка, на която попаднах случайно, но която искрено ме развълнува. Студентката решава чрез своето изследване да докаже, че въпреки съществуващите расови, религиозни, етнически и пр. предразсъдъци, моделът на толерантното общество е възможен, като за пример взима мини-общността на Еразъм-студентите[*]. В увода към работата си тя между другото казва:  „Открай време различието плаши хората. Когато срещнем някой от друга вяра бързо гледаме да го покръстим. Когато срещнем човек с различни от нашите виждания за света, се стремим да го убедим в правилността на нашите. Изобщо, хората са едни крайно нетолерантни същества. Много трудно дават свобода на другите да бъдат други ..….. Колко е абсурдно всеки да възприема своите убеждения за правилни и да е сляп и глух за чуждите!”

 

Удивително е с каква категоричност младежкият усет и проницателност са уловили тази конкретна слабост на хората! Много бих искала да вярвам, че в ръцете на нас, възрастните – и в частност на родителите, учителите, възпитателите – е да променим състоянието на нещата така, че младото поколение и най-вече децата да видят смисъла и да оценят възможността да се живее в общество без предразсъдъци, в общество на взаимно уважение и добронамереност. Замислих се над това, че независимо от официално заявеното ни отношение на етническа, религиозна и т.н. толерантност, сред нас битуват определени предразсъдъци и то най-вече по адрес на двете най-големи етнически малцинства в България – тези на турците и на ромите. Би било изкуствено и предвзето да твърдим, че  сме граждани на Европа и света, след като доста често се оказваме в плен на етническите си предразсъдъци в рамките на собствената си малка държава. А това неминуемо би дало лош пример за подражание на децата, които са утрешните активни членове на обществото и от които ще зависи накъде ще вървим като цяло. Ето защо смятам, че са нужни специални усилия за развиване на междукултурната компетентност на българина, за формиране на отвореност, интерес и уважение към хора, чиято културна идентичност (етническа, езикова, верска, социална и т.н.) е различна от неговата собствена. Също така смятам, че основите на такова отворено, толерантно поведение се полагат най-лесно и най-ефективно, когато човек е още малък, когато все още не се е сблъскал със стереотипите, до които мнителността и тесногръдието на някои възрастни нерядко могат да доведат. А как по-лесно и ефикасно бихме постигнали това, ако не чрез предоставяне на подрастващите български граждани възможност да изучават чужди езици, нрави, обичаи, да се запознават със схващанията или религиозните разбирания на хората от други култури, да пътуват и да разширяват своя кръгозор, за да започнат да възприемат себе си и всички останали като равноправни граждани на света.

 

В същото време е нужно децата да бъдат запознати със сериозните екологични и други проблеми на планетата Земя, до които хората са довели с неразумните си и недалновидни действия, за да могат още от малки да осъзнаят собствената си отговорност и роля за справянето с тези и предотвратяването на нови подобни проблеми. Във връзка с последната мисъл ще се върна отново на гениалното хрумване на проф. Медоуз да представи света като село с 1000 жители. Както вече споменах по-горе, тази идея претърпява множество адаптации и интерпретации след появяването си на бял свят. Аз лично бях особено впечатлена от адаптацията, която й прави известният американски преподавател, писател и консултант по въпросите на образованието Дейвид Смит. През 2002 година той създава книжка за деца, която озаглавява „Ако светът беше едно село” (Smith D. IftheWorldWereaVillage, Kids Can Press, Limited). В нея на 32 красиво илюстрирани страници показва на децата пъстротата на нашия свят, като населява въображаемото село само със 100 души и в рамките на тези 100 души разкрива съотношенията и пропорциите между отделни групи хора. Данните, които включва са специално подбрани така, че да докоснат детското сърце и душа. Например, в книжката се казва, че ако светът е село със 100 жители, 38 от тях ще са деца на училищна възраст, но само 31 от тях ще имат възможност да посещават училище. Поради това седемнайсет от децата не ще могат да четат и пишат. А още по-лошото е, че от стоте жители на селото шейсет всяка вечер си лягат гладни. 

 

Ето така, по един уникален и същевременно удивително прост начин, авторът запознава децата със статистика за нашия свят, която ги кара да се замислят над важни и сериозни неща, която провокира тяхното чувство за справедливост и стимулира присъщата им добронамереност и състрадателност. Това, което е още по-хубаво обаче, е че в допълнение към тази книжка Дейвид Смит разработва поредица от дейности, които родители, учители или възпитатели биха могли да осъществят заедно с малките деца, за да ги научат да мислят като граждани на Общия ни Свят и да обичат страстно земята и природата. Дейностите са подредени в десет теми, които включват:

Националности Езици Възрасти Религии Храна

Въздух и вода Ходене на училище и грамотност Пари и притежания Електричество Минало и бъдеще на селото

Както се вижда, темите са абсолютно универсални и засягат хората във всяка точка на планетата, а предложените по тях дейности биха могли да се използват за обучението на деца без значение какви са техните раса, националност, език, религия или социален статус. В илюстрация на това ще приведа няколко примера от книжката, за да подскажа възможността подобни задачи да се разработват и възлагат на децата в нашето училище и то не спорадично, според това дали в часа е останало време след преподаването на основния материал, а съвсем съзнателно и системно.

 

Например децата използват макет на земното кълбо, за да установят географската дължина и ширина на собственото си училище. После откриват местоположението на точно противоположната точка върху глобуса и я описват – дали е в океана, дали в пустинята или пък в някой град, ако е в населено място, каква националност имат хората там, на какъв език говорят и т.н. По темата за възрастите пък децата ще се заинтригуват от информация относно продължителността на живота в различни страни по света. Фактите неизбежно ще предизвикат дискусия за това от какво зависи дълголетието на човека и в какви условия живеят хората по света. Що се отнася до стимулиране на екологичното съзнание на децата, може да им се предложи да отчетат разхода си на вода за 24 часа, като за целта им се даде опростена таблица с приблизителни данни за литрите вода, необходими за едно използване на миялната машина, на пералнята, на душа, на тоалетната чиния, на ваната и т.н. Оттук естествено би могло да се премине към разговор на тема достъпът на хората до водата в големия европейски град и в малкото африканско село. Какво бихте казали, ако в училищния двор се проведе състезание по носене на кофа с вода без от нея да се разлее никакво количество? На децата сигурно ще им бъде забавно, особено ако денят е топъл и слънчев. Но в техните главички няма как да не се появят доста сериозни мисли, след като учителят им обясни, че на много места по света жените и момичетата прекарват около 60 % от времето си всеки ден в пренасяне на вода до дома. И още - спомняте си онази част от статистиката в детската книжка, според която от 38-те деца на училищна възраст в селото седемнадесет са абсолютно неграмотни, нали? Дейвид Смит предлага след изтъкването на този факт да накараме децата да помислят защо е толкова важно човек да може да чете и да пише, да си представят как би се променил животът им, ако, както много техни връстничета по света, не бяха получили достъп до образование.

 

Всички тези примери демонстрират един подход, който може да провокира децата да мислят още от много малки по някои глобални проблеми на човечеството, може да им помогне да видят себе си като част от огромното население на земята и да повярват в смисъла на общите действия на хората, за да могат нещата да станат по-добри. В заключение бих искала да изтъкна, че ние, възрастните, сме длъжни да изпълним ролята си на обучители и възпитатели подобаващо, осъзнавайки, че носим цялата отговорност за израждането на днешните деца като осведомени, активни и прогресивно мислещи хора, за да не допуснем да станат жертва на ограничеността, стереотипизацията, безверието и бездействието.