Нов български университет

Гл. ас. д-р Стойко Петков

 

Резултатите от проучване на „Mediascope Европа 2012” [1], показват, че българите прекарват средно 16 часа седмично онлайн, което превръща интернет във втория по популярност източник за информация и забавление у нас след телевизията с 23.2 часа седмично, а радиото е (11.7 часа), вестниците (4.1 часа) и списанията (3.7 часа) изостават далеч назад. В европейски мащаб, Интернет потреблението на седмична база е 14.8 часа, повече от час по-малко спрямо България.

А данните от проучване на Евробарометър [2] сочат, че българите, които използват интернет за четене на новини, са повече от средния брой на останалите европейци - 67 срещу 64%.

Вече живеем във всекидневие, в което достъпът до информация в дигитален формат, подобно на електроенергията, е забелязван само при липсата му, а не при наличието му. Приемаме за нормално да сме на линия с всяко от устройствата си, по всяко време.

Промяната в начините и честотата на използване на медийно съдържание е осезаема. Расте броят на тези, които се информират, забавляват и обучават по нов и различен начин. Но в какво точно се състои разликата?

Поведенческите умения на цифровото поколение включват бърза навигация чрез мобилен телефон или друго мобилно устройство в мрежата. Много често паралелно на повече от един екран. При такъв начин на живот и стил на комуникация се генерира и нов тип мислене, за който изследователите казват, че е характерен нисък праг на внимание.

В екологията на новите медии, основен икономически актив е вниманието. Битката за крехкото внимание на публиката от цифровата епоха, която се води както от традиционните, така и от „новите“ медии, е съпътствана с много важни промени:

·  демасовизация на медиите и формирането на специализирани тесни ниши, в които е по-възможно да се задържи фрагментираното внимание на аудиторията за определен период от време;

·  развитие на умения за „създаване на ниши“ и „изграждане на общности“, които да се превърнат в целевата аудитория. Не съществува публика априори, а всяка аудиторията се групира чрез процесите на предоставяне на определени медийни услуги и определено медийно съдържание;

·  конвергенция на медийните технологии и появата на интерактивна журналистика. Създадената не само техническа, но и от гледна точка на съдържанието възможност за участие в съобщението на медиите по всяко време и от почти всяко място направи персонализираното медийно потребление възможно. Залагаме интерактивност, диалогичност и участие на публиките в самата концепция за генериране на медийно съдържание.

Един от бурно дискутираните въпроси е доколко и как дигиталното разпространение и социалните медии и мрежи се вписват в разпространяваното линейно медийно съдържание. Или с други думи, доколко традиционните медии, макар преминали на цифрово разпространение, ще запазят контрола си върху програмирането, а оттам и върху аудиторията, която да продължат да продават на рекламодателите. Трябва да отбележим, че въпреки прогнозите за бърз колапс на стария модел, той все още доминира.

Професионализмът при традиционните медии е тясно свързан с непрекъснатия поток на информацията. Най-големият провал на медийния професионалист е прекъсването на този поток, прекъсване на излъчването. Именно подредения, стабилен в рамките на дневната и седмична програма информационен поток създава у зрителя илюзията за абсолютен професионализъм и завършеност. Телевизионното поколение е свикнало с този модел и всяко накъсване на програмата, външна намеса или проява на инициативност от страна на аудиторията се възприемат като грешка и липса на професионализъм.

Благодарение на ленивата аудитория, която не иска да участва, а само да избира с дистанционното управление канала от една страна и на традиционно здравите връзки на рекламната индустрия с масмедиите от друга, телевизията все още е водещ канал за информация, като трябва да направим уговорката, че вече не за всички възрастови групи това е вярно.

Боб Гарфийлд твърди, че при подобен икономически контекст всяка друга индустрия би се сринала. Анализирайки американския телевизионен пазар той пише „За десетилетия източниците за качествено забавление бяха ограничени в три или четири дистрибутора, и това бяха големите телевизионни мрежи. Кабелът увеличи възможностите за разпространение 10 пъти, а цифровия кабелен сигнал 100 пъти. Сега Интернет предлага безкрайни възможности. По-точно казано, ако разгледаме телевизията като дистрибутор на стока (или услуга), то тази структура отдавна трябваше да се е сринала.” [3]

Но явно факторите са много повече и мозайката е доста по-сложна. Не само техническите и икономически аспекти на тази дейност са подложени на преоценка, но и самата журналистическа дейност, специализирания труд на една гилдия създавана и развивана столетия. Допадна ми листовка на Бирмингам нюз, като по-свободния превод на нейния текст гласи – Преди да бъдат публикувани в блогове, разпратени чрез Туитър, споделени, или излъчени, ние създаваме репортажите.

За дълго време, връзката между журналистиката и нейната публика, беше изграждана върху класическото разграничение между комуникатор и реципиент, между производството и получаването на новините. Постепенно, обаче, се зароди една трета концепция, която възприема публиката като упълномощени мрежи – не разпръсната, разнородна и анонимна маса от хора, но по-скоро активно сътрудничеща в създаването и разпространението на информация, с помощта на дигиталните мрежови медии публика.

Всяка от традиционните медии се опитва да намери своя път към тази нова среда. Преди няколко години представих интересната идея на двама младежи от Берлин да създадат персонализиран печатен вестник. Те не можаха и две години да издържат на пазара, но беше интересна концепция.

Новините като спомени

Майкъл Зимбалист е вицепрезидент на The New York Times Company и отговаря за отдела за научни изследвания и развитие. Според него един от подходите при смяната на еднопосочния модел при масмедиите, преминаването от издателски към комуникативен модел е обвързването на новините с паметта и спомените. В епохата на интернет, както при другата информация, така и при новината потокът от данни е деконструиран.  В съдържанието на новина акцента е върху фактите в историята, но заедно с основната сюжетна линия, там има и други данни – имена на хора, населени места, географски райони, споменават се други събития и всяко от тях може да ни отведе в друга, своя посока. Майкъл Зимбалист свързва именно тази специфика на хипертекста в медийното съдържание в мрежата с новото медийно потребление и представя своето виждане за новините като спомени, които обикновено се простират по-далеч от конкретиката на съобщението. Потребителите свързват своите емоции с новините от миналото. Новините са някакъв жалон или ориентир. Спомняме си къде сме били и какво сме правили, когато сме чули или прочели за определено ключово събитие и споменът ни е свързан с личната ни емоция, а не толкова с фактологията на събитието.

Алексис Лойд също работи за New York Times Company и е асистент на Майкъл Зимбалист. Тя представи  през февруари 2012 година IPAD приложение, което Таймс в момента разработва. То изцяло кореспондира с концепцията на Зимбалист. В приложението се въвежда личната информация на потребителя, като година и място на раждане, къде е израснал, учил и т.н., за да се създадете персонализирана времева линия (Time line), по която от сървъра на The New York Times се зареждат новините за важните събития в тези период. Когато се заредят новините, потребителят подбира значимите за него, прави свои бележки и изгражда връзки.

„Конвергенцията представлява културна промяна, твърди Хенри Дженкинс, тъй като потребителите са насърчавани да търсят нова информация и да създадат връзки между разпръснато медийно съдържание“ [4]. Той разглежда конвергенцията, като активно участие на потребителите, вместо „технологичен процес, обединяващ множество функции на медиите в рамките на едно и също устройство“.

Най-значимото при конвергенцията на телевизията и интернет е възможността да се измери точно кой гледа. Не само, кое домакинство, но кой в домакинството, кога, къде и на какво устройство (т.нар. приложения за втория екран ще бъдат индивидуализирани, така че всички в домакинството да си има собствена регистрация). Това означава по-добро насочване, по-добро проследяване и по-навременни съобщения. Именно този процес Кастелс нарича „масова само-комуникация“ [5].

 

Заключение

Персонализацията на медийните съобщения води до творческа дейност на публиката. Сега тя може да бъде пълноправен участник в създаването на съдържание и да стане един вид „невидимото новинарско студио“. Гражданската журналистика има потенциала да създава интересно съдържание, да формира програмния поток и да участва в „привличането на публика“.

Новата роля на професионалния журналист е да бъде модератор на обществения интерес, агрегатор на внимание, доставчик на необходимия контекст, диспечер на обществено доверие.

Преди десетина години с вдъхновение посрещнахме тезата за „Всекидневникът Аз” на Негропонте (а в този дух и на „Каналът Аз), при който, когато влезем във виртуалното пространство, всеки от нас става редактор на медийни съдържания.  Но професорът от Масачузетския технологичен институт прогнозира, че тогава ще започнем все по-малко да се впечатляваме от това, което четем, и все по-често да търсим и откриваме потвърждения на „нашата мъдрост”. А това, въпреки  медийна култура на съвременния потребител не е никак безопасно.

Ортега-и-Гасет, описвайки масовият човек, казва, че той „чете не за да научи нещо, а напротив – за да произнесе присъдата си над него, когато написаното от автора не съвпада с простотиите, с които е пълна главата му.” И това не е никак силна препратка към „остарялата” масова комуникация, на фона на сериозната група притежатели на преносими компютри, таблети и последно поколение мобилни телефони, които са в състояние да ги използват единствено за гледане на филми, и за да са в социалните мрежи. А започнат ли да споделят мненията си в социалните мрежи, става още по-трагично.

Никълъс Негропонте преди повече от десет години написа, че всеки сам ще си определя „праймтайма“. Ще живеем съвсем асинхронен живот, в много по-малка подчиненост един на друг. Идеята, че колективно се втурваме да гледаме телевизия в 20 ч. ще звучи като шега. Тя ще има смисъл само за спортните събития и за резултатите от избори – и то единствено защото хората правят залагания.

Да, свидетели сме на демасовизацията на медиите и тяхното потребление. Но дали диалогичността и отворените „супер магистрали” на световната мрежа наистина се използват от имащите достъп до дигиталните технологии? Дали комуникаторите не говорят повече помежду си, отделени в професионалното си виртуално гето, а по-малко общуват с целевите публики? Това са част от дискусионните въпроси, на които ще продължим да търсим отговори.