Биографичен подход в тълкуването на мита за майчинството в поезията на Габриела Мистрал

Венета Сиракова

Увод. Несъмнено най-видната фигура в женската поезия на Испаноамерика през ХХ век е чилийската поетеса Габриела Мистрал (Нобелова награда за литература през 1945 г.), а майчинството е една от главните теми в творчеството й. В настоящата статия ще се спрем на биографичния подход в тълкуването на мита за майчинството в поезията на Мистрал, като се постараем да обобщим основните гледни точки и да представим относително цялостна картина на проблема. [1]
 
     Конституирането на мита за майчинството в поезията на Габриела Мистрал се съпътства от редица противоречия от различно естество, включително от гледна точка на нейния житейски опит. В първата й стихосбирка, Desolación [2](1922 г.), личната й трагедия, свързана със загубата на любимия човек, върви ръка за ръка с обсебеността й от липсата на деца и това води до широк диапазон от чувства, които варират от срама и болката (Бездетната жена [3]) до парадоксалното на пръв поглед удовлетворение и триумф (Поема за сина, Самотното дете [4]). Във втората, Tala [5](1938 г.), се наблюдава друго явление – фигурите на майката и на сина се появяват нееднократно, но предимно в религиозен контекст или като потвърждение на американската идентичност, където реалният син се замества с божествен, и никъде няма препратка към майчинството на поетесата в житейския смисъл на думата. Тук трябва да уточним, че преди издаването на Tala в живота на Мистрал се появява племенникът й Хуан-Мигел Годой, когото тя отглежда като собствено дете, макар и да не го осиновява официално. [6] Така се очертава една характерна черта на майчинската тема в поезията на Мистрал – осъщественото майчинство не й служи като източник на вдъхновение и не е продуктивно в творчеството й. Поетесата, която е създала едни от най-красивите люлчини песни в испаноезичната литература, не е посветила нито ред на сина си Хуан-Мигел [7], но пък в третата си голяма стихосбирка, Lagar [8] (1945 г.), ще създаде истински шедьоври, породени от неговата трагична загуба.
 
     Всички тези противоречия са обусловени от перспективата на личния опит на поетесата и това е причината да прибегнем до иначе спорния биографичен подход за тълкуване на творчеството й, като изрично правим уговорката, че ще се спрем само на неясните моменти в живота й, и то без претенции за изчерпателност.
 
      Изложение. Съществуват редица повтарящи се клишета за живота на Габриела Мистрал, като скромният й селски произход, призванието й на учителка или бездетието й, които са установени в един по-ранен етап от изследването на  литературното й наследство и въз основа на които се правят донякъде своеволни изводи за позицията й по някои съществени проблеми в творчеството й, какъвто е проблемът за майчинството. Ето какво казва един от известните й биографи, Хулио Сааведра Молина [9], в пролога  към изданието от 1958 година на сборника със събрани стихотворения на Габриела Мистрал:
Трагедията в любовите на Габриела Мистрал е нейната муза, следвана от обета й за светска и за сексуална смърт, […] водещ до доброволно бездетие в името на любовта към покойника, до не-майчинство, което за една истинска жена означава провален живот.
Цит. по Д’Анджело 1967:249
 
     Тъй като позицията на Молина е наистина крайна, тя изглежда е предизвикала възмущение в литературните среди, защото този пролог не се появява в изданието на същия сборник от 1968 г. (Мистрал 1968) Там въведението е написано от уругвайската поетеса Естер де Касерес, приятелка на Мистрал, която в патетичен тон възвеличава творчеството на поетесата и изразява негодувание от изопаченото му тълкуване. Очевидно сложният живот и светоглед на Мистрал не се поддават на опростенчеството на Молина, но и позицията на Де Касерес остава неубедителна поради силната емоционална окраска на доводите й. Факт е , че често трактовките на биографите на Мистрал се разминават значително при представянето на отделни епизоди от личния й живот въпреки огромното й епистоларно наследство, [10] но подобни крайни твърдения не допринасят за обективното представяне на проблемите.
 
     Всъщност и досега не е напълно ясна причината, поради която Мистрал остава без деца. Един от ключовите моменти в биографията й е свързан с произхода на стихосбирката Desolación on и чрез него би могъл да се изясни един фундаментален аспект от живота на писателката, който на свой ред да хвърли светлина върху проблема за майчинството в поезията й: дали се е обрекла съзнателно на бездетие заради смъртта на любимия си или поради някаква друга причина. Имаме предвид самоубийството на годеника й Ромелио Урета през 1909 г. Според общоприетото мнение стиховете от Desolación са породени именно от този трагичен епизод. Тази версия очевидно е наложена от влиятелния литературен критик Алоун (Ернан Диас Ариета) и дълго време е била смятана за меродавна. Според него именно в тази нещастна любов на Габриела трябва да се търси произходът на „най-силните любовни и изпълнени с болка стихотворения, написани на испански език”.(Мистрал 1957) [11] По този повод изследователят на живота и творчеството й Луис Варгас Сааведра посочва, че Алоун „я е виждал и е искал да я види като жертва на нещастна любов – тоест, романизирал я е. А тя много мъдро се е оставила да бъде романизирана.”(Варгас Сааведра 2001) Според Росалия Алиер обаче Desolación – с изключение на Сонети на смъртта – e отражение на кризата във връзката между Мистрал и поета Мануел Магалянес Мур [12] – любовна връзка, продължила от 1913 г. до 1918 г. (Алиер 2004:46) Освен това - според друга изследователка на творчеството й, Сатоко Тамура -, тя винаги е отказвала на уточни подробностите в отношенията си с Ромелио:
[…] нещата се усложняват вследствие на доста противоречивата позиция на писателката по този въпрос, към която се прибавя тенденцията й да преувеличава света на въображението си до такава крайност, че приема за действителност нещо, което в началото е било продукт на фантазията й.
Тамура, 1998:24
 
     От друга страна, Серхио Фернандес Лараин заключава въз основа на любовните писма на Мистрал, че тя е имала многобройни любови и че Ромелио не е бил нито първият, нито последният (Лараин 1978). Подобна теза поддържа и друг известен неин биограф, Володя Тейтелбойм: според него цялата история около любовника-самоубиец е огромно недоразумение, създадено от самата писателка в желанието й да изгради трагичен мит около личността си. В началото тя сама е създала една фантазия (ensonacion), вследствие на която чрез поезията митът се превръща в трагична история, а по-късно същият този мит – според теорията на приписването (teoria de la atribucion) – престава да бъде нейна изключителна собственост, за да продължи по свой собствен път. Тогава, в определен момент, тя се отегчава от мелодрамата и опровергава мита (Тейтелбойм 1996). Ето какво пише Мистрал в едно писмо до перуанския писател Сиро Алегрия: „Хората говорят, но това не е истина. Не бях влюбена.” (Тейтелбойм 1996:39) В публикуваното от Алфонсо Калдерон „посмъртно интервю” е също толкова красноречива: „Времето вървеше. Пет години, през които се избягвахме взаимно, когато се виждахме. […] Не се самоуби заради мен, уби се от срам.” (Калдерон1974:16-18)
 
     Като се има предвид всичко казано дотук, трудно могат да се разграничат реалните факти от въображението на писателката и още по-малко да се стигне до генезиса на нейната обсебеност от майчинството, ако за изходна точка се приеме епизодът със самоубийството на Ромелио Урета. Склонни сме да мислим, че между двете неща няма връзка, защото в живота на Габриела има редица други факти с по-голямо значение – те или са малко известни, или се премълчават. Освен това се налагат някои допълнителни забележки към хипотетичната теза за доброволното й бездетие. Първо, подобно заключение би било твърде крайно, дори и за жена с такава страстна натура като Габриела, защото същият този Ромелио Урета е бил официално сгоден за друга жена и второ, по онова време (1909 г.) тя е била твърде млада, за да се обрече съзнателно на самота. Трето, не бива да забравяме, че няколко години по-късно ще започне една доста продължителна любовна връзка с Магалянес Мур, което в най-голяма степен опровергава подобни спекулации. Всичко това ни кара да отхвърлим възможността да е избрала съзнателно един самотен живот без семейство и без деца заради самоубийството на някогашния й годеник.
 
     Не е лесно да се проследи животът на Габриела Мистрал, защото се оказва в голяма степен забулен в мистерия, вероятно наложена от самата писателка. Именно по тази причина не може да се каже със сигурност защо всъщност продължава да е неомъжена и без деца в момента, когато се появява Desolación . [13] Все пак могат да бъдат направени някои предположения. Както вече казахме, появява се фигурата на друг мъж – на Мануел Магалянес Мур, в когото Габриела изглежда дълбоко влюбена в продължение на много години. Освен това се разбира, че любовта й е била споделена, макар никога да не се е стигнало до физически контакт. Има обаче и нещо друго - Габриела ревниво е пазела една тайна, която вероятно би могла да обясни много неща. Според версията на Володя Тейтелбойм, тя признава в определен момент на Мануел, че от 7-годишна възраст носи травмата от едно изнасилване. „Това я е белязало завинаги. Почувствала се е осквернена, пречупена, омърсена. Тази случка я е съпътствала цял живот.”(Володя Тейтелбойм 1996: 144)
 
     Ако този мрачен епизод е верен, той би могъл да изясни трагичната обреченост на Габриела да бъде самотна и дълбоко нещастна в личния си живот, особено в младежките си години, откъдето може би идва и обсебеността й от темата за бездетието. [14] Приятелката й Дорис Дана [15] обаче смята, че историята с изнасилването не е вярна, тъй като след подобна случка Габриела би трябвало да изпитва известен страх от мъжете, а тя е имала много приятели „мъже-интелектуалци” през по-зрелия етап от живота си. (Салакет Акеа 2002) Така или иначе истината надали ще излезе някога наяве.
 
     И накрая, в личността на Габриела Мистрал има още един аспект, за който отвреме-навреме се споменава в биографиите й, но не се привлича твърде много вниманието върху него, вероятно за да не пострада престижът на творчеството й. Става дума за една особена тревожност, която придружава писателката през целия й живот и чието начало се отнася още към детството й. Лаутаро Силва сочи, че малката Лусила [16] е била твърде чувствителна, непохватна и “болезнено срамежлива” (Силва Кабрера 1967). Точно по онова време във Викуня директорката на местното училище я обявява за “умствено изостанала”, а когато завършва началното училище, пак тя казва, че момичето няма нужните способности, за да продължи да учи. Интровертният и саможив характер на Лусила-Габриела никога няма да се промени и в определени моменти ще избива в меланхолични кризи, както се случва след трагичната смърт на Хуан-Мигел през 1943 година. Тогава тя живее в изолация две години, докато накрая приема да се подложи на специализирано лечение в САЩ. По този повод Естер де Касерес се спира на тревожността като на класическа визия за света, която не зависи от обстоятелствата, а е нещо вътрешно, вродено и свързано с изначалния произход на човешкото същество (Мистрал 1968: XXXVI). Този аспект от личността на Мистрал и неговото въздействие върху творчеството й обаче остава извън обекта на проучването ни и го споменаваме само доколкото вероятно е оказал своето допълнително влияние върху изграждането на мита за майчинството в лириката й.
 
     Накрая бихме искали да отбележим, че съществува и още едно тълкуване на причините за прословутото бездетие на Габриела Мистрал и напоследък то се лансира все по-упорито от някои нейни изследователи – предполагаемият й хомосексуализъм. Спекулациите около него обаче са толкова големи, че от една страна е почти невъзможно да се отсее истината, а от друга те носят доста комерсиален характер, така че не смятаме да се спираме тук на тази хипотеза.
 
В заключение считаме, че поради лични причини, произтичащи от съвпадението на някои обстоятелства или вследствие на редица вродени личностни характеристики на Габриела, при появата на стихосбирката Desolación тя е самотна жена, без съпруг и деца, тъжна и измъчвана от стаени любовни терзания, и на 33-годишна възраст изпитва дълбоко отчаяние от факта, че не е изпълнила мисията си на майка.
 
     Ще спрем вниманието си на три стихотворения от първата й стихосбирка, които смятаме за най-представителни, а и те са единствените, свързани с темата за не-майчинството на лирическата героиня: Бездетната жена, Самотното дете и Поема за сина.
 
     Доминиращото чувство в тях е скръбта в различна градация - явна в Бездетната жена и в Поема за сина и завоалирана в Самотното дете. Лирическата героиня преживява дълбока лична драма от невъзможността си да има деца: или не намира пътя си в живота, тъй като не й е дадено най-ценното, което може да притежава една жена, и живее в постоянни терзания (“Жена, която не люлее в скута си дете,/чиято топлина и мирис да я обгърнат цяла,/държи в обятията си празнотата на света,/огромна скръб сърцето й изпълва. [17]), или мечтае за дете, което да е плод на всепоглъщаща, но неосъществима любов [18] (“Син, син, син! Исках син от теб/и мен в дните на пламтяща страст...” [19]), или се идентифицира в болезненото си въображение с истинска майка (“До своите гърди аз го притиснах/и треперлива песен люлчина подхванах...” [20]), като никога не забравя колко е абсурдна подобна ситуация на замяна и/или подмяна на ролите. Независимо от гледната точка поетесата винаги си дава сметка колко са нереални майчините й трепети и не се поколебава да разкрие вътрешната си драма:
       (1)
[…] и мисли си как няма в очите на детето си да види,
когато погледът й се изпразни, пролетната шума.
Бездетната жена (Мистрал 2004:78)
 
     По-късно трагедията на проваленото майчинство ще доведе – съвсем в стила на Мистрал – до смърт, физическа и духовна:
       (2)
Сега съм на трийсет и слепоочията ми изпъстря
преждевременната пепел на смъртта...
Поема за сина (Мистрал 2004:105)
 
     В началото липсата на деца я кара да изпитва чувство на срам, което има своите дълбоки корени в католическата философия и в концепцията за съвършенството на християнската жена, а Мистрал е дълбоко религиозна жена, макар и вярата й доста да се отклонява от праволинейния католицизъм.
       (3)
А бременната просякиня, чиято гръд разцъфва
като харман през лято, със срам покрива я!
Бездетната жена (Мистрал 2004:78)
 
     Но колкото и да е голяма болката, която изпитва от самотата си, тя ще бъде още по-голяма, ако детето й наследи неспособността й да бъде щастлива и да се наслаждава на радостите на живота [21]:
       (4)
Клепачи аз не ще склопя, и през смъртта
пак ще го чуя и ще коленича, същинска луда,
с разядените колене и със устата разкривена,
ако го видя с моя израз на страдание.
Поема за сина (Мистрал 2004:106)
 
     Би предпочела да няма никога деца, би предпочела родът й да умре с нея. Тонът е изключително приповдигнат и трагичен, което ни навежда на мисълта, че е напълно възможно тук да влиза в действие позата на замаскирането.
       (5)
Благословена да е гръдта ми, в която чезнат мойте близки,
благословена моята утроба, в която расата ми смърт намира.
Поема за сина (Мистрал 2004:106)
 
     Веднага след това, в същата строфа, следват два стиха с повишен емоционален заряд, които в голяма степен опровергават истинността на предходните:
       (6)
Ликът на майка ми от таз земя ще бъде заличен,
а вятърът Помилуй ще шепне със гласа й!
Поема за сина (Мистрал 2004:106)
 
     Според нас тоналността на цялото стихотворение клони към известен мелодраматизъм, включително и последната строфа, в която поетесата се обръща към Господ, като последна инстанция, с болезнен стон и приповдигната трагична молба:
       (7)
Чуждите деца аз пасох и хамбара напълних
с божествено жито и само от Теб очаквам,
Отче наш, който си на небето, да прибереш
главата ми бедна, ако тази нощ си ида.
Поема за сина (Мистрал 2004:107)
 
     От дистанцията на времето е много трудно да се различи реалността от въображението, истината от позата, образът от неговото отражение. Колкото и пресилена да ни се струва тоналността на тези стихове, няма съмнение, че лирическата героиня преживява голяма лична трагедия, предизвикана от цял комплекс обективни и субективни фактори. От друга страна не бива да забравяме, че Мистрал винаги се е стремила да събуди симпатия към себе си с похватите на поезията – нещо, което трудно постига в реалния живот [22], въпреки че безспирно се бори със самата себе си и че се стреми към съвършенството, което така и няма да постигне, и заради което в определен момент прибягва до вярата, защото само тя може да донесе „онова усещане за блаженство, което тя нарича състояние на симпатия – нещо подобно донякъде на щастие” (Тейтелбойм 1996: 63)
 
     Специално внимание заслужава поемата Самотното дете. Не толкова темата буди интерес – възхвала на майчинството в неговата същност -, колкото общото усещане от него. За разлика от другите две разгледани стихотворения, тонът тук е радостен, създава се атмосфера на щастие, възпява се майчинството в неговата пълнота и наглед не се прокрадва никакво чувство на болка, отчаяние или печал.
       (8)
Очите сладки на едно дете погледнаха ме от леглото
и необятна нежност като вино ме опияни.
Самотното дете (Мистрал 2004:79)
 
     Тук читателят се натъква на една доста неубедителна – според нас – имитация на идилична картина, защото чувството на щастие у лирическата героиня е хипотетично, илюзорно, нереално, то е чувство-заместител.
       (9)
А когато жената във трепет отвори вратата,
навярно видя как от щастие озарен бе ликът ми,
защото остави детето да спи на ръцете ми!
Самотното дете (Мистрал 2004:79)
 
     От позицията на поетесата (лирическата героиня) на пръв поглед нещата изглеждат ясни – тя толкова жадува за дете, че се наслаждава за миг на една мимолетна илюзия. Поривът й изглежда невинен и красив, но ако си спомним, че тези възвишени стихове са написани от една нещастна и измъчена жена, обзета от силни подмолни страсти, перспективата веднага се променя. Спокойствието и щастието всъщност са отражение на нейната тъга, а описаният майчински порив - на личния й провал като майка. Натрапва се образът на жена, неспособна да се пребори с демоните си и да намери собствения си път към онова щастие, към което толкова се стреми. Зад маската на състраданието и нежността прозира обсебеност да бъде постигната целта – майчинството – на всяка цена: да надмогне страховете и тревогите, разяждащи душата й, пред които обаче винаги ще остане безсилна. Мистрал ще положи много усилия да спре наплива на своя всепоглъщащ майчин инстинкт и да го трансформира, за да каже в Молитва на учителката (Пунта Аренас, 1919 г.): „Направu ме да бъда пo майка от майките, за да мога като тях да обичам и защитавам това, което не е плът от плътта ми.”(Мистрал 2004: 115)
 
     Когато през 1938 г. Габриела Мистрал публикува втората си голяма стихосбирка, Tala, в живота й е настъпила съществена промяна, която ще намери отражение в тоналността на стиховете й - появил се е синът й Хуан-Мигел. Той е нейната голяма, но твърде кратка любов: самоубива се на 17-годишна възраст през 1943 година. Цялата история около Хуан-Мигел е доста неясна и до голяма степен също е обвита в мистерия. Съмнението е посято от самата Габриела, която, както казахме, винаги е била податлива на мелодрамите. Според официалната версия Хуан-Мигел е син на неин полубрат, а майка му е починала. Според Франко Фасола, бащата на Габриела, Хуан Херонимо Годой, е напуснал съпругата си Петронила Алкаяга и двете си дъщери, Емелина и Лусила, през третата година от брака си, след което му се ражда син от друга жена, Карлос-Мигел Годой. През времето, когато Габриела започва да печели световна слава, той обикаля света като моряк в търговския флот. Докато служи в Чуждестранния легион в Африка, научава, че сестра му се намира в Марсилия и отива при нея. Според някои биографи на Мистрал, двамата се местят в Барселона, където братът на Габриела се влюбва в учителката Марта Мендонса. От тази връзка – на която Габриела упорито се противопоставя – се ражда Хуан-Мигел. Майката на момчето е болна от туберкулоза и заминава на лечение в швейцарски курорт, където и умира. След смъртта й бащата поверява 9-месечното бебе на сестра си да го гледа. (Фасола 2005) Габриела го отглежда като собствен син. Около нея винаги е имало спекулации за произхода на детето, за които и тя самата има вина. Първите съмнения идват още преди появата му в живота й. Според обявения неотдавна акт на раждане на Хуан-Мигел, за който вече говорихме, той е роден на 1 април 1925 година, а на 14 декември 1925 г. – когато още не би трябвало да знае за племенника си - Мистрал сочи в писмо до костариканския поет Хоакин Гарсия Монхе [23] от Ла Серена, че пише „роман за едно дете, който смятам на всяка цена да завърша следващата година” (цит. по Фасола 2005). Това го казва писателка, която никога не е писала романи, нито пък е проявявала нетърпение да публикува книгите си - през целия си живот е издала само четири стихосбирки. Въпреки това обаче Мистрал винаги е държала на версията, че Хуан-Мигел е син на брат й. Освен през първите години, когато вероятно е била объркана във версията си, защото пак в писмо до Гарсия Монхе от 12 април 1930 г. казва, че жилището й в Генуа е много удобно и обширно за тримата – за нея, слугинята и детето на една нейна приятелка. (Фасола 2005). Според Алфонсо Калдерон по онова време в чилийското общество не се е гледало с добро око да си учителка и дипломат и в същото време да имаш извънбрачно дете. На практика обаче единственото относително достоверно доказателство, че Хуан-Мигел е роден син на Габриела, е физическата прилика помежду им. Ето какво сочи Дорис Дана в интервюто си от 2002 година, публикувано в чилийския печат: „[…] това най-ясно личеше, когато човек погледнеше лицето на това дете – същото като на Габриела. Почти нямаше нужда от баща. Беше нейно копие.”(цит. по Салакет Акеа 2002) През 1999 година пак Дорис Дана обявява в предаване на чилийската телевизия, че Хуан-Мигел е син на Мистрал, че го е родила на 36 години и че е плод на краткотрайна връзка. Това признание предизвиква огромно вълнение в литературните среди: някои го оценяват като недостоверно, а други категорично го отхвърлят, като го приписват на митоманията на Габриела, която постоянно премоделира живота си. Някои все пак го приемат, но с известни резерви. Самата Дорис Дана не се отмята от версията си. В интервюто си от 2002 г. тя обяснява доста убедително причините, които са я накарали да разкрие истината за Хуан-Мигел:
 
„Мислих много. Когато умра, кой ще каже истината? Най-близките приятелки на Габриела в този живот бяхме аз и Палма Гилен. Габриела толкова обичаше това момче. Смъртта му беше най-голямата трагедия в живота й. Реших, че в днешния свят, който е много по-различен от света през младостта й, тя би поискала да се разбере, че той й е бил син. Наистина смятам, че сега желанието й щеше да бъде такова. По времето на Габриела това е щяло да предизвика скандал.”
Цит.по Салакет Акеа, 2002
 
Що се отнася до бащата на детето, нещата са още по-сложни. Понякога се говори за един непознат французин, но Дорис Дана твърди уверено, че става дума за един тайнствен италианец. „Не й е бил близък приятел. Помежду им е имало момент на страст и се е появило детето.[…] Тези неща са се случили много преди да се запозная с нея. Палма Гилен я е придружила да роди във Франция.” (цит. по Салакет Акеа 2002) Паралелно писателката Мария Усуа, секретарка на Габриела в Петрополис през периода 1944-1945 г., също подкрепя тази теза: „Роден е най-вероятно в Африка, може би в Алжир...”.(цит. по Тейтелбойм 1996:215)
 
     Ако това е вярно, това би бил най-големият парадокс в живота на Габриела Мистрал. Да роди дете от случаен човек след толкова години платонични любови, след толкова години безплоден стремеж към майчинство и след толкова страдания заради липсата на деца, това би била конфабулация напълно в неин стил. [24]
 
     Ограничаваме се да цитираме само част от мненията относно произхода на Хуан-Мигел на някои от най-близките до Габриела хора, но дори и в тях се открояват най-различни противоречия: биологичен син, осиновен син, племенник... Баща полубрат, баща – анонимен любовник, баща – любовник с име и фамилия... Например, известният чилийски литературен критик Рикардо Лачам (1903-1965) твърди, че знае със сигурност името на бащата на Хуан-Мигел: Еухенио Д’Орс, прочут каталански писател и философ (1882-1954). (Тейтелбойм 1996) Не е потвърдено. Раждане в Испания, в Алжир, във Франция... Не е потвърдено. Изобщо Луис Варгас Сааведра с право посочва, че докато не се появи ръкопис, написан от ръката на самата Габриела Мистрал, с която да признава Хуан-Мигел за свой син, най-добре е да продължим да вярваме на досегашните й твърдения. (Варгас Сааведра 1999) Може би някой ден ще се докажат или ще се отхвърлят роднинските връзки между Габриела и Хуан-Мигел [25], но засега ни се струва достатъчно да цитираме поетичните думи на духовната сестра на Мистрал, кубинската поетеса Дулсе Мария Лойнас:
„Представете си вълнението на тази жена, жадна за майчинство и гладна за нежност, която сякаш само на нея й е отказана, когато изведнъж сякаш от небето пада едно дете право в прегръдките й. Отглежда го и го възпитава с голяма любов. То беше единственото й близко същество на света и тя прие самотата, щом сред сланата можеше да разцъфти старата й мечта.”
Тейтелбойм, 1996
 
     Независимо като какъв е представен Хуан-Мигел пред света, важното е, че той заема важна част в космополитния живот на поетесата. [26] Живее заедно с нея в южна Франция, където Габриела е изпратена като консул, след това в Италия (1928 г.), в Антилите (1931 г.), в Испания (1933 г.)... През 1935 година тя напуска Испания и се мести в Португалия. По онова време 15-годишният Хуан-Мигел вече започва да има собствени идеи и се замесва в една младежка пронацистка групировка. За да сложи край на това, Габриела заминава за Бразилия. Няколко години по-късно Хуан-Мигел се самоубива. Габриела не успява да предотврати смъртта му. На 13 август 1943 година той умира след дълга и мъчителна агония, след като поглъща арсеник. В началото Габриела приема първоначалната версия за самоубийство, но няколко месеца по-късно решава, че е убийство или предизвикано самоубийство. До края на живота си ще поддържа тази теза. (Варгас Сааведра 1978) Всъщност и досега няма убедително обяснение за смъртта на момчето. Самата Габриела поддържа теорията за ксенофобията като най-утешителна версия за нея. Луис Варгас обаче предлага друга трактовка: че Хуан-Мигел се е чувствал потиснат от многобройните забрани на майка си, заради което е посегнал на живота си. (Варгас Сааведра 1978)
 
     Каквато и да е била причината за смъртта на Хуан-Мигел, Габриела никога не намира покой. Достига до границата на лудостта не само заради загубата на любимото дете, но и заради угризенията, че именно тя е предизвикала самоубийството му. От този момент за нея започва един мрачен период, който приключва – в някаква степен - едва през декември 1945 г., когато й бива присъдена Нобеловата награда за литература. Дори и тогава обаче възкликва: За какво ми е сега? (Варгас Сааведра 1978)
 
     Търси утеха в католицизма и в индуизма. Пише неспирно, все за Хуан-Мигел или за собствената си трагична съдба. Ето какво казва Володя Тейтелбойм за нейния култ към мъртвите:
„Тя упражнява не толкова култ към мъртвите, а култ към болката по мъртвите. Така започва литературната си кариера. […] Смъртта на […] „моето момченце”, […] е по-мъчителна от смъртта на Ромелио, на майка й, на сестра й.”
Тейтелбойм, 1996:гл.VIII
 
     Представихме тази подробна картина, за да покажем каква изключителна роля играе Хуан-Мигел в живота на Габриела Мистрал и по този начин да защитим тезата си, че от определен момент творчеството й не би могло да продължи да се разглежда от позицията на не-майчинството, макар че редица критици – спекулативно или по инерция – продължават да настояват, че нейният основен образ си остава на „абсолютната майка” само защото няма биологични деца (както видяхме, това по-скоро не е вярно). Според Ракел Олеа традиционният прочит на творчеството на Мистрал „й приписва определена функция, която официалният мит е изградил в тълкуването на живота й - като живот, белязан от болката […] на майка без дете”.(Олеа 1998) Ще се опитаме да покажем колко е опростен изглежда подобен подход, ако бъде приложен към стихосбирката на Мистрал Tala.
 
     И така, Мистрал публикува този сборник със стихове много преди смъртта на Хуан-Мигел. Като знаем, че за нея светостта на женския живот започва и свършва с майчинството, логично е да търсим тук поетични образи на осъщественото й майчинство, независимо дали Хуан-Мигел е неин роден син или е осиновен. Липсата на баща също няма особено значение в случая, тъй като Габриела винаги е смятала, че детето е част от майчиния свят, а не от бащиния и винаги е настоявала, че бащата е маловажен в този смисъл. (Фигероа, Силва, Варгас: 2000) Ще видим обаче, че фигурата на сина ще се появи отчетливо в поезията й едва след трагичната му смърт. [27]
 
     Мистрал обявява, че Tala е продължение на първата й стихосбирка Desolación , но веднага се забелязва промяна в перспективата: отчаяната жена от първата стихосбирка, която моли за прошка Христос, че е извършила греха да няма деца, придобива идентичността на майка на Божия син (Ноктюрно за свалянето от Кръста) или на жрица, която управлява живота (Заръка за раждане за Чили [28]) и смъртта (Старица [29]). Поетесата-лирическа героиня вече не желае да играе ролите на любима и на майка като в Desolación поради възрастови ограничения, които сама си налага. Мистрал винаги е имала странни възгледи за женската възраст и повечето критици анализират стремежа й към преждевременно състаряване като мотивация за бягството й от плътска любов, но в случая с майчинството подобен механизъм не функционира, тъй като поетесата вече не може да се идентифицира с образа на жена не-майка. Донякъде ни се струва приемливо тълкуванието, че новата идентичност на лирическата героиня – на могъща жрица – е признак на бунт срещу мъжкия свят от онова време, където подобен женски образ трудно ще се толерира. (Рохо 1997).
 
     На практика, в цялата книга реалният син се замества с божествен. [30] Още от първото стихотворение, Бягството (Lafuga), поетесата установява връзка с Христос като със син на жена („и че отиваме при един Бог, който е наш.”) (Мистрал 2001:89) и това ще се повтаря многократно в образния свят на Tala,  а фигурата на Дева Мария в повечето случаи ще съвпада с фигурата на лирическия субект. В Луди литании (Locas letanias) поетесата ще каже: Исусе, син на жена,/плът, откърмена тук,/която помни една нощ/ и един детски вик и плач:/приеми онази, която ми даде мляко/с твоите псалми на уста… (Мистрал 2001:104)
 
     В нито едно стихотворение обаче не се споменава Хуан-Мигел – с едно-единствено изключение. В Разкъсана [31] (Мистрал 2001:201-202) тя го назовава напълно извън контекста и може да се разпознае само ако се познава биографията на поетесата в стиха „между Мигел и Земята”. В това стихотворение фигурата на майката се появява под формата на божествен инструмент, който дарява живот и служи като мост между божественото и земното. След като изпълни мисията си, тя ще изчезне, ще загуби формата си, ще загуби името си, ще загуби произхода си. („И скоро ще остане без име/майката, за която говорим,/и вече няма да има/облик, род или родина!”)
     Тонът на стиховете й от този период е далеч от трагичната окраска на някои редове в Ternura(1924 г.), когато все още възпява едно илюзорно майчинство: „Господи, спри го! Нека не расте повече! Спри го, спаси го: Не искам синът ми да умира!”[32] (Мистрал 1999:136-137)
 
     Продължавайки с предположенията, дори можем да заключим – с известна предпазливост -, че тъгата на лирическата героиня от Desolación и Ternuraе отстъпила място на чувство за пълноценно майчинство, макар това да е видно само в една строфа в цялата стихосбирка: в стихотворението Всички щяхме да сме царици [33](Мистрал 2001:180-182) поетесата си прави метафоричен автопортрет: „И Лусила, която говореше на реката,/на планината и на тръстиката,/в моментите на лудост/получи истинско царство […] Според нашето тълкуване, образът на страдащата бездетна жена от Desolación е изчезнал в Tala, но е обречен да се върне драматично в последната й стихосбирка Lagar.
 
     Тук се налага да направим едно важно разяснение. Стихотворението Всички щяхме да сме царици обикновено се анализира от гледна точка на не-майчинството на Мистрал, която ние принципно отхвърлихме за Tala: че лирическата героиня е жена без поколение, която търси – и намира – призванието си в творчеството. Децата, които се споменават (“и в облаците преброи десет деца”), символизират литературното поприще, в което поетесата е намерила своето „истинско царство”. (Тревисан: 1990) Подобно тълкувание е доста убедително и не може да се пренебрегне с лека ръка, с единствената забележка, че неговата отправна точка е не-майчинството на Габриела, а с това не можем да се съгласим предвид изложените по-горе обстоятелства. Все пак винаги съществува вероятността поетесата отново да е прибягнала до стратегията на замаскирането, която успешно й е служила дълги години в трудния процес на адаптирането й към социалните условности.
 
     Освен неясните намеци за мястото, което Габриела отделя на реалния си син в Tala, могат да се приведат и други двусмислени цитати. В редица стихотворения се появяват имена на библейски жени, които по един или друг начин са свързани с бездетието. В Хляб (Pan) и във Вода (Agua) се споменава Сара, жената на Аврам и майка на Исак, която зачева след дълго години безплодие. В Хляб (Мистрал 2001:137-138)лирическата героиня не се поколебава да се отъждестви с нея (“[...] аз с тялото на старата Сара,/а той с неговото петгодишно тяло”), докато във Вода (Мистрал 2001:141-142)референцията е много по-далечна и произволна: “Доведоха ме в страна без река,/в земи-Агар, в земи без вода; бели Сари, червени Сари,/където други раси съгрешавали са […]”.
     В Сол [34] (Мистрал 2001:139-140)поетесата и персонализираният образ на солта - т.нар. Светица на солта, между които се установява неразривна връзка, наподобяват Рахил и Ревека – други две библейски жени, свързани с бездетие. Рахил предлага една слугиня на съпруга си, за да има деца, а Ревека зачева от Исак след години безплодие: (“Ето ни ръка за ръка/ като Рахил, като Ревека.”)
С това свършват препратките с майчинството. Вярно е, че фигурите на майката и на сина се появяват и в други случаи, но главно в религиозно-мистичен контекст или като потвърждение на американската идентичност. Ето защо сме склонни да направим две възможни заключения. Първото го споменахме бегло. Поетесата продължава да играе роля, която вече не й принадлежи (в контекста на политиката на позата): на жена без деца. Второто заключение обаче изисква повече обяснения.
 
     Сложната и противоречива поетична вселена на Габриела Мистрал обикновено се подхранва по-скоро от болката и страданието, отколкото от щастието и радостните изживявания. Именно затова по-късно тя ще напише прекрасни стихове за сина си – само 5-6 години след излизането на Tala - , но те ще са плод на неутешимата й болка от загубата му. В раздела Траур (Luto) на Lagar тя няма да се поколебае да излее страданието си след смъртта на Хуан-Мигел, без да мисли да социалните условности или за някакви замаскиращи пози. В Tala обаче преобладава духът на мистична религиозност на фона на често болезнена фантазия (с изключение на разделите Материи, Америка и Заръки [35]). Това ни препраща отново към вродената тревожност на Габриела, която ще остане един от основните източници на поетичното й вдъхновение. (Де Касерес 1968: XXXVI) Темата е обширна, но е достатъчно приемливо основание за отсъствието на фигурата на реалния син в стихосбирката Tala.
 
     В третата голяма стихосбирка на Мистрал, Lagar (1954 г.) , са включени седем поеми в раздела Траур, свързани с трагичната загуба на сина й. Близки по звучене са и стиховете от цикъла Луди жени (Locasmujeres).
 
     Смъртта на Хуан-Мигел предизвиква дълбока криза у поетесата и я променя изцяло. Ето какво казва Палма Гилен в писмо до Луис Варгас:
„Мисля, че сте прав, като смятате, че смъртта на Yin-Yin [36] […] оказа силно влияние върху живота на Г. Наистина може да се мисли за една Г. преди това тъжно събитие и за друга след него...”.
Кунео, 1997
 
       
Като се има предвид, че цялото творчество на Мистрал е изпълнено с референции към действителни събития – „Изглежда сега мога да пиша (в поезията) само преживени неща. Не и чисто изкуство” (Кунео 2005) - и че през онзи период живее в нещо като
преходно пространство към един друг свят, където очаква да се събере отново със сина си, не е учудващо, че й се губят границите между живота и смъртта, между бодърстването и съня – както в живота, така и в поезията. Реалното събитие – смъртта на Хуан-Мигел – поражда цял един свят, изпълнен с фантазия и халюцинации, плод на сложни трансформации в съзнанието на поетесата.
 
     Така в първото стихотворение от цикъла Траур, Годишнина (Aniversario), поетесата-майка говори почти в екстаз за това, че синът й е още близо до нея – година след самоубийството му -, защото връзката помежду им никога не е била прекъсната или защото тя не иска да се прекъсне. Съществуват подробни теософски интерпретации на този текст на Мистрал. Гринор Рохо сочи, че окултният отговор на въпроса за смъртта е повлиял значително върху поетическата мисъл на Габриела Мистрал. (Рохо 1997) В цикъла Траур се установява диалог с мъртвите и в противовес на схващанията на католическата църква младият самоубиец в Годишнина не само продължава да съществува в близост до поетесата, но и се появява физически пред нея. В анотация към един ръкопис на Мистрал, намиращ се в библиотеката на американския Конгрес, представен от Луис Варгас Сааведра, тя пише следното:
„Сън в Петрополис, за пръв път утешителен, много жив - по-скоро много реален и в същото време точно обратното - най-свръхестественият от всички, в които досега (май 1944 г.) съм сънувала любимото си момче […].Изневиделица пред мен, се появи смътната фигура на Yin и ми докосна лицето. Целият – най-добре виждах главата му, раменете и част от гърдите – беше като от пара, като облак […]. И в цялата му свръхестествена фигура най-естествено изглеждаше лицето му. Беше същото, но с най-детското си изражение. […] Гледахме се като в екстаз и в прелестно единение.”
Рохо, 1997
 
     Ние обаче бихме предпочели да се придържаме към биографичния подход, за да покажем една проста истина: че всъщност тези стихове са израз на тъгата на една майка, която е загубила сина си, и показват невъзможността й да се сбогува завинаги с него.
       (10)
Не ми се връщат още
походката и тялото.
Все още с теб стоя
в последния ти час,
застинали като на мост,
ти не дръзваш да потеглиш,
а аз отказвам да се върна.
Годишнина (Мистрал 2001:335)
 
     Цялата стихосбирка сякаш отразява раздвоението на личността на поетесата, но за цикъла Траур Ана-Мария Кунео предлага специфична интерпретация на това състояние – като опит да се дистанцира на подсъзнателно ниво от болезненото съществуване и от вината, която винаги ще изпитва заради самоубийството на Хуан-Мигел. (Кунео 1998) Самата Мистрал казва: Живея в два плана, опасно... (Аригойтия 1989:22) Това съществуване на ръба между живота и смъртта намира израз в редица текстове.
В Двамата (Losdos) Мигел се появява от нищото, воден от Майка Мария, и между двамата се установява контакт извън времето и пространството (Мистрал 2001:345-346).
(11)
С Мигел се гледахме
както преди, когато земята,
когато плътта, когато Времето...
Двамата(Мистрал 2001:345)
 
     В стихотворението Траур (Luto) процесът на телесно унищожаване достига своята кулминация, като се стига до пълно отхвърляне на живота без любимия човек (Мистрал 2001:341-342).
(13)
За една нощ в гърдите ми покълна,
порасна и се извиси на траура дървото,
избута костите, плътта разтвори
и до главата ми достигна.
 
Върху гърба и раменете
листа и клони пусна,
и за три дни бях покрита
и пропита с него като от кръвта си. […]
Траур (Мистрал 2001:341)
 
     Стихотворенията Траур и Луди жени не са лесни за възприемане поради преплитането на конкретните обстоятелства с мрачно фантасмагорично обкръжение, където се прекрачва прагът на разума и се навлиза в един въображаем свят с неясни очертания. За поетесата обаче този отвъден свят е много по-близък от реалния заради неговата статичност и атемпоралност, именно там никога повече няма да й се изплъзне любимият син – както е сторил приживе, в реалния свят. И преди в редица случаи Майката – като понятиен образ – е била трагична фигура в поетическия свят на Мистрал, олицетворение на ефимерността на майчинството, но тук за пръв път синът престава да бъде символ на загуба [37] и се превръща в символ на абсолютното съединение.
 
     В цикъла Луди жени - от антологичната въвеждаща поема Другата (Laotra), през Изоставената (La abandonada) или Балерината (La bailarina) до Жена (Unamujer) - навсякъде преобладава настроението на тъга – настроение на изоставената и самотна жена, потънала в трагедията си, застинала в невъзможността да си възвърне любимото същество от мрака на смъртта.
В Другата предишната страстна жива жена (Където спеше следобед/ тревите се оплитаха/от диханието на устата й/и жарта на лицето й.) е отстъпила място на нейната безплътна сянка, която никога вече няма да постигне целостта си (Мистрал 2001:253-254).
       (14)
Ако не можете, тогава
О, забравете я!
Аз я убих. И вие
също убийте я!
Другата (Мистрал 2001:254)
 
В Изоставената лирическата героиня е готова да унищожи всичко, което й напомня за любимия човек, защото не може да понесе болката и защото собственият й живот също е свършил (Мистрал 2001:255-256).
       (15)
Изпепелявам каквото имахме:
големите стени, високите греди,
изтръгвам една след друга
дванайсетте двери, дето отваряше,
и с удар от брадва затрупвам
на радостта бунара.
Изоставената (Мистрал 2001:255-256)
 
     В Жена отново ставаме свидетели на желанието на майката да закриля сина си отвъд смъртта и да го усети близо до себе си в ирационален опит да го съживи (Мистрал 2001:279).
       (16)
Във всяко дърво открива
онзи, когото в земята положиха,
и в жарта на гръдта си
го топли, притиска и завива.
Жена (Мистрал 2001:279)
 
     След този кратък преглед на Lagar можем да кажем, че фигурата на реалния син на Габриела Мистрал се появява само post mortem, след трагичната смърт на Хуан-Мигел, и вдъхновява красиви стихове, които възпяват изгубеното майчинство на поетесата.
Така потвърждаваме първоначалната си хипотеза – че при Габриела Мистрал осъщественото майчинство се оказва естетически безплодно, докато неосъщественото в Desolación и изгубеното (друг аспект на не-майчинството на Мистрал) в Lagar е изключително плодотворно в поезията й. Този факт досега сякаш е останал извън полезрението на изследователите й, макар темата за майчинството в поезията на Мистрал да е обект на изключително много литературни и философски анализи. Вероятно това се дължи на факта, че и до днес съществуват колебания относно нейното биологично майчинство, но – както споменахме в началото – ние изхождаме от позицията, че всъщност няма голямо значение дали Хуан-Мигел е неин роден син, дали е осиновен или просто го е отгледала, защото е по-важно друго – че цялото й творчество претърпява огромна промяна като настроение и тоналност след неговата поява и съответно, след неговата загуба.
 
      Заключение. Процесът на изграждане на мита за майчинството в поезията на Габриела Мистрал е дълъг, сложен и в никакъв случай не се развива праволинейно. Този проблем упорито я занимава през целия й творчески път - от личното й не-майчинство в Desolacionпрез заместването на реалния син с божествен в Tala до изгубеното й майчинство в Lagar. Смятаме, че въпреки многопластовата структура на поезията й, която в никакъв случай не се поддава на еднозначно тълкуване, именно личните й житейски проблеми в значителна степен обуславят тази обсебеност от темата до края на живота й. Самото й митологизиране обаче е плод на нейната сложна и противоречива картина на света на идеите, която на свой ред е последица от вродената й тенденция към усложняване на проблемите и към конфабулиране, вероятно в рамките на един специфичен защитен механизъм, изграден още в младежките й години. Вероятно именно по тази причина поезията й не е лесна за разбиране и може да се интерпретира доста произволно, ако се пренебрегне авторовата личност. Според нас тук се сблъскваме с един от рядко срещаните случаи, при които биографичният подход е почти наложително предварително условие за възприемане на творчеството й, макар че сме далеч от мисълта, че той трябва да се абсолютизира, тъй като не по-малка роля в изграждането на поетичния свят на Габриела Мистрал играят и редица други фактори – социални, политически, нравствени, религиозни или естетически.
 
 
Библиография
Алиер 2004: R. Aller. La segunda posesión de Gabriela Mistral en Gabriela Mistral. Antología poética. Madrid: Editorial EDAF, S.A.
Арая, Вернон 2008: F.Araya, R.Vernon. Lucila no es Gabriela. http://gabrielamistral.wordpress.com/2008/10/03/lucila-no-es-gabriela/
Валдес. A.Valdés. Identidades tránsfugas (Lectura de “Tala”). Santiago de Chile: Електронно издание на Чилийския университет. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Варгас Сааведра 1978: L. Vargas Saavedra. Prosa Religiosa de Gabriela Mistral. Santiago de Chile: Editorial Andrés Bello. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/prosa/prolprosarel.html
Варгас Сааведра 1999: L. Vargas Saavedra. Gabriela Mistral: ¿Tía o madre de Yin-Yin? Santiago de Chile: El Mercurio. 20.11. 1999.
Варгас Сааведра 2001: L.Vargas Saavedra. Su relación con Gabriela Mistral. Santiago de Chile: El Mercurio. 21.05.2001.
Варгас Сааведра 2007: L.Vargas Saavedra.Santiago de Chile: El Mercurio. 07.06.2007.
Д’Анджело 1967: G. D’Angelo. Presencia de la maternidad en la poesía de Gabriela Mistral. CVC.Thesaurus. Tomo XXII, número 2. http://cvc.cervantes.es/lengua/thesaurus/pdf/22/TH_22_002_069_0.pdf
Де Касерес 1968: E. de Cáceres. Alma y poesía de Gabriela Mistral. Prólogo a Poesías completas. Madrid: Aguilar.
Калдерон 1974: A.Calderón. Gabriela Mistral. Antología poética. Santiago de Chile: Universitaria.
Кунео 1997: A.M. Cuneo. Lucila hablaba a Río. Revista Signos 1997, 30(41–42), 29–54. http://www.scielo.cl/scielo.php?
Кунео 1998: A.M. Cuneo. Para leer a Gabriela Mistral. Santiago de Chile: Editorial Cuarto Propio. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Кунео 2005: A.M.Cuneo. Desde las voces de la tradición al encuentro con la propia voz: el viaje de la escritura poética de Rosario Castellanos. Revista chilena de literatura. Número 66, 29-46. http://209.85.129.132/
Лараин 1978: S.F.Larraín. Cartas de amor de Gabriela Mistral. Santiago de Chile: Editorial Andrés Bello. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Мистрал 1957: Antología. Gabriela Mistral. Santiago de Chile: Empresa Editora Zig-Zag.
Мистрал 1968: G. Mistral. Poesías completas. Edición definitiva, autorizada y preparada por Margaret Bates, con introducción de Esther de Cáceres. Madrid: Aguilar.
Мистрал 2001: G. Mistral. Tala. Lagar. Madrid: Ediciones Cátedra (Grupo Anaya, S.A.).
Мистрал 2004: Gabriela Mistral. Antología poética. Madrid: Editorial EDAF, S.A.
Олеа 1998: R. Olea. Apuntes para (re) visar una biografía. Santiago de Chile: Електронно издание на Чилийския университет. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Рохо 1997:G. Rojo. Dirán que está en la gloria...(Mistral). Santiago de Chile: Fondo de Cultura Económica. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Салакет Акеа: 2002. C. Zalaquett Aquea. Me da escalofrío lo que dicen de Gabriela, Сп. El Sábado, El Mercurio, 22.11.2002. http://revistalasilla.blogspot.com/2009/04/doris-dana-la-albacea-de-la-mistral.html
Сиракова 2003: V. Sirákova. La maternidad fracasada: la nada entre el deseo de dar vida y la muerte. El impacto psicológico de la esterilidad en dos personajes literarios femeninos: Yerma y Catalina Díaz Puiljá. Сб. IV “Приложна лингвистика и методика на чуждоезиковото обучение”. София: НБУ.
Сиракова 2006: V. Sirákova. La ausencia de la figura del hijo real en el poemario „Tala” de Gabriela Mistral. Сп. „Чуждоезиково обучение”, бр.3.
Сиракова 2007: V. Sirákova. Poesía maternal y poesía para niños. Voces poéticas femeninas de Hispanoamérica, Сб. За човека и езика, София: Ун. издателство „Св. Кл.Охридски”.
Тамура 1998: S. Tamura. Los sonetos de la muerte de Gabriela Mistral. Madrid: Editorial Gredos, S.A.
Тейтелбойм 1996: V. Teitelboim. Gabriela Mistral pública y secreta. Santiago de Chile: Editorial Sudamericana. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Тревисан 1990: L. Trevizán. Deshilando el mito de la maternidad.Santiago de Chile: Електронно издание на Чилийския университет. http://www.gabrielamistral.uchile.cl/estudiosframe.html
Фасола 2005: F.Fasola. El eslabón perdido de la Mistral. La Nación. 24. 07. 2005. http://209.85.129.132/search
Фигероа, Силва, Варгас 2000: L. Figueroa, K. Silva, P. Vargas. Tierra, indio, mujer: pensamiento social de Gabriela Mistral.Santiago de Chile: Електронн
о издание на Националната библиотека на Чили. http://www.cervantesvirtual.com/servlet/SirveObras/12363851910146051109213/index.htm
 
Бележки:

[1] Настоящата статия е обобщение на някои идеи, набелязани в мои предходни статии. (Сиракова:2003; Сиракова 2006; Сиракова 2007)

[2] На бълг.: Безутешност, тъга, мъка, отчаяние.

[3] На исп.:Lamujerestéril. Преводите на заглавията на стихотворенията и на цитатите са мои и са работни варианти.

[4] На исп.:Poema del hijo, El niño solo.

[5] На бълг.:Изсичане на гори, прочистване. Всъщност втората й стихосбирка е издадената през 1924 г. Ternura(Нежност), но тя не се счита за една от т.нар.големи стихосбирки на поетесата, тъй като в нея са включени стихотворения както от Desolación , така и от следващата стихосбирка, Tala.

[6] В биографиите на Габриела Мистрал е приела гражданственост формулировката „осиновен син”, за която до скоро се спореше. През 2007 г. един от най-задълбочените изследователи на живота й, Луис Варгас Сааведра, обнародва документ за предоставяне на попечителство над Хуан-Мигел на леля му, но в него не става дума за осиновяване и той заключава, че по-скоро детето не е било официално осиновено от Мистрал. (Варгас Сааведра: 2007)

[7] Сред биографите на Мистрал до скоро нямаше единодушие за точното име на сина й: Хуан-Мануел или Хуан-Мигел. Според обявения пак от Луис Варгас Сааведра през 2007 г. акт за раждане на детето, пълното му име е Хуан-Мигел-и-Пабло. (Варгас Сааведра: 2007)

[8] На бълг.: Помещение, в което се изстисква сок от грозде.

[9] Написаната от него биография на Мистрал е публикувана в Ню Йорк през 1937 г.

[10] Възможно е причината за това да се крие във факта, че голяма част от писмата й са обнародвани едва през 1978 година, а и до днес много от тях се намират в библиотеката на американския Конгрес.

[11] Цитатът е от пролога към втората поетична антология на Габриела Мистрал. Тя съдържа същите стихове, които са избрани лично от поетесата за първата (1946), но тук въведението е написано от Алоун, докато за първата е написано от Исмаел Едуардс Мате, който е и автор на нейна биография (1939).

[12] Чилийски поет-романтик, драматург и журналист (1878-1924).

[13] Между самоубийството на Ромелио Урета и публикуването на книгата има 13 години.

[14] Бездетието е спорен момент в живота на Габриела Мистрал. Според някои по-нови разкрития на биографите й (Володя Тейтелбойм и Сатоко Тамура) Хуан-Мигел е всъщност нейно собствено извънбрачно дете. При всички случаи обаче момчето се появява в живота й след публикуването на Desolación .

[15] Разпространено е грешното становище, че Дорис Дана е била секретарка на Мистрал и че впоследствие са се сближили дотолкова, че тя е единственият изпълнител на завещанието й. В интервю през 2002 г. обаче Дана заявява, че никога не й била секретарка, а приятелка:”Помагах й с каквото можех като писателка, а не като секретарка, [защото] не знаех езика.” (цит. по Салакет Акеа 2002)

[16] Рожденото име на Габриела Мистрал е Лусила Годой Алкаяга.

[17]  Мистрал 2004:78.

[18] Ето какво твърди Палма Гилен де Николау: Тя казваше – каза ми, че най-хубавото й стихотворение е „Поема за сина”.[...] било написано на един дъх в Пунта Аренас през нощта в деня, когато пристигна, за да заеме мястото си като директорка на училището, през 1918 г. (цит. по Мистрал 2004: 103). Предвид обстоятелствата, свързани с престоя й в Пунта Аренас, може да се предположи, че стихотворението отразява чувствата на Мистрал към Мануел Магалянес Мур.

[19] Мистрал 2004:103.

[20] Пак там:79.

[21] Препратка към вродената й тревожност, за която вече говорихме.

[22] Много пъти в писмата си тя говори за своя саможив и труден характер. Ето как се описва в едно писмо до Магалянес Мур: „Моят случай е много различен. Родила съм се лоша, с твърд характер, огромен егоист, а животът засили тези пороци и ме направи десет пъти по-твърда и по-жестока.” (Лараин 1978)

[23] Приблизително от 1921 година Габриела Мистрал сътрудничи на списанието Реперторио Американо, ръководено от Хоакин Гарсия Монхе.

[24] Може да се каже, че последния щрих в тази история нанася чилийският кинематографист Луис Вера, автор на документалните филми ViolaChilensis и Неруда – човек и творчество, който проследява стъпките на Мистрал и на Хуан-Мигел, за да завърши трилогията си за чилийската идентичност с филма Габриела от Елки. В него изразява скептицизма си за версията с осиновения син на Габриела, като казва: ”Аргументът за този полубрат, който й оставя сина си в Испания, е неубедителен и погрешен, невероятно инфантилен.” (Фасола 2005).

[25] През 2005 г. се подхвърля идеята да бъдат направени ДНК-анализи на телата на Габриела Мистрал и на Хуан-Мигел.

[26] Благодарение на Хуан-Мигел животът на Габриела Мистрал се променя изцяло. За да се справи с отглеждането на детето, тя извиква на помощ приятелката си Палма Гилен, която по това време е в Париж. Когато й се налага да пътува, Хуан-Мигел остава при приятелката й и постепенно тя се превръща за него в „трета майка”.

[27] Хайме Конча установява връзка между трите основни стихосбирки на Мистрал и трите големи трагедии в живота й: смъртта на Ромелио Урета (1909) и Desolación; смъртта на майка й(1929) и стиховете в първата част на Tala;смъртта на Хуан-Мигел (1943) и цикълът Траур в Lagar. (цит. по Рохо 1997).

[28] На исп.:Recado de nacimiento para Chile.

[29]На исп.: Vieja.

[30] Ана-Мария Кунео посочва по повод на повтарящите се религиозни образи в Tala, че тази книга се появява в момент, когато Мистрал се завръща окончателно към християнството, макар и по свой, нетрадиционен начин. (Кунео 1998)

[31] На исп.: Deshecha.

[32] Цитат от стихотворението Да не порасне!(¡Que no crezca!)

[33] На исп: Todas ibamos a ser reinas.

[34] На исп.: Sal.

[35] На исп.: Materias, América, Recados.

[36] Умалителното име, с което са наричали Хуан-Мигел.

[37] Не бива да се смесва фигурата на реалния син с фигурата на този атемпорален и абстрактен син, който символизира уязвимостта и преходността на човешкия живот.

Обратно горе