В началото на Новата ера Европа е изправена пред дълго тлееща духовна криза – имперската мощ на Рим се топи осезателно, а многовековното римско владичество над познатия свят неумолимо върви към залез. След непрестанни гонения, именно по онова време християнската идеология получава най-високо признание и статут на официална религия на Римската империя.

За да се оцени ролята на християнството за развитието на филологическия интерес през Средновековието най-напред трябва да се изясни взаимовръзката между философските и религиозните доктрини от епохата: твърди се, че “най-прекият път за разбиране на средновековната философия минава през обяснението на връзката й с християнската религия” [1] .

 

Една от основните философско-религиозни теми през разглежданата епоха е свързана с проблема за мястото на човека в сложния свят. Това е наложително, защото

 

Едва прекрачила прага на новото летоброене, Европа се люшкала между традициите на античната философия и ценностите на новата християнска идеология. Възникнала неотложна необходимост да се докаже по безспорен начин несъвместимостта на античното светоусещане с християнското вероучение. Във връзка с новата историческа реалност се появява плеяда учени философи, които са и пламенни защитници на християнството. Заражда се нова дисциплина, известна в историята като «патристика» [4] или «патрология» [5] (лат. patres = бащи, отци) [6] – съвкупност от теологически, философски, политически и социални доктрини на християнските писатели през Ранното Средновековие (ІІ–VІІІ в.) [7] . По причини от различно естество в патристиката постепенно се оформят две относително самостоятелни течения, изиграли съществена роля за развитието на богословските и езиковедските идеи:

1. Западноевропейската филологическа традиция черпи идеи и вдъхновение от трудовете на Присциан и Донат. Учените възприемат латинския език не само като съвършен модел, но и като единствена цел на езиковедското изследване. Това обстоятелство влече след себе си съществени последствия: векове наред, чак до епохата на Ренесанса, западноевропейските учени продължават да гледат на родните си езици като на «несъвършени отклонения» от свещения латински език.

2. Източноевропейската традиция, известна още като «гръко-славянски Изток», следва принципите, заложени в трудовете на Дионисий Тракийски и Аполоний Дискол. Източноевропейските християнски книжовници се вдъхновяват най-вече от съчиненията на гръцки език и преводите им на езиците на народите, включени в състава на етнически многоликата Византийска империя. Това обстоятелство също има важни последици – благодарение на него народите в тази част на Европа осъзнават сравнително рано необходимостта от кодификация на родните си езици. Така още през ІХ в. става възможно Константин Кирил Философ да се изправи в сърцето на католическа Европа и смело да отстоява правото на всеки народ да възприема Божието слово на родния си език.

Въпросът за произхода на езика и значението му за развитието на човешкия род привлича вниманието на средновековните учени. Някои от тях достигат до идеи, съзвучни със съвременните теории за възникване на езика във връзка с изменената структура на човешкото тяло: представителите на ранносредновековната патристика възприемат човека като разумно словесно същество и осъзнават, че именно езикът го различава от останалите живи същества. Като не отричат, че всички животни общуват по някакъв начин, християнските учени не допускат наличие на разум при тях: в това отношение схващанията им се различават коренно от идеите на античните философи, които смятат, че човешкият език и «езиците» на останалите животински видове имат общи корени. Средновековните учени възприемат човека като “явление с телесна, духовна и словесна природа; същността му се долавя в единството на «тялото» и «душата», а същността на езика – в единството на «телесните» звукове и значенията” (Сусов, цит. съч.). Средновековните учени не са склонни да признаят божествения произход на езика: за тях той си остава човешко постижение. При това те са съвсем наясно по въпроса за етапите на речепораждането: според тях най-напред се изгражда представата за предмета (образно мислене), уточнява се неговото значение (понятийно мислене) и едва след това започва работата на артикулационните органи, благодарение на които мисълта бива «облечена» в слухово доловима форма.

 

Няма съмнение, че средновековните учени се доближават до идеята за двустранната същност на езиковия знак: според техните схващания външната (звуковата) форма на думите (означаващото [8 ] ) притежава времеви и пространствени измерения, докато значението на думите (означаемото) е лишено от подобни измерения, поради което е непостижимо. За представителите на патристиката «означаващото» не се идентифицира със звуковата обвивка (формата) на думата, а по-скоро със запечатания в паметта акустичен образ на думата, докато «означаемото» е съхраненият в паметта образ на обозначената част от действителността. Подобно на античните философи, средновековните учени също разграничават два вида езикови знаци: а) знаци, мотивирани от действителността (установени «по природа») и б) знаци, избрани произволно по предварителна уговорка между говорещите. И нещо още по-важно: като осъзнават диалектическата природа на човешкото същество, надарено със стройно организирана и съвършено функционираща телесна структура, и на езика като система от взаимосвързани структури, средновековните учени възприемат човека и езика като сложни единства, които не представят механичен сбор от изграждащите ги компоненти [9] . От историята на езикознанието е известно, че подобни идеи придобиват съвременно тълкуване векове по-късно: едва в края на ХІХ в. Фердинанд дьо Сосюр ще разработи знаковата си теория в рамките на създадения от него структурализъм, а през ХХ в. Ленард Блумфийлд ще изгради в Америка нова структурална школа, чиито представители изключват значението като обект на езиковедския анализ.

Напълно съвременно звучат идеите на западноeвропейските учени за основните езикови функции. Според тях, езикът е инструмент – основно средство за обективно представяне и опознаване на действителността.

Св. Аврелий Августин [Aurelius Augustinus Hipponensis (354–430)], наричан още Августин Блажени, е един от най-ярките представители на ранносредновековната християнска книжовна дейност в Западна Европа. Забележителен познавач на културното наследство на Античността, Августин съхранява езиковедските постижения на класическите писатели и граматици, и ги пренася в християнска Европа. Животът на този забележителен човек е свързан с низ от превратности. Първоначално езичник, Аврелий Августин преминава през увлечения по манихейството, за да достигне накрая до истинските християнски ценности. Написал е множество трудове, събрани в над 240 книги. Сред тях се открояват трактатите De doctrina christiana [“За християнската доктрина” (397–428)], Principia dialecticae [“Принципи на диалектиката”] и De magistro [“За учителя” (389 г.)]. В De doctrina christiana и в De magistro Августин излага оригиналната си теория за същността на езиковия знак:

 

Теорията на Св. Августин за противопоставянето на вътрешната и външната реч звучи актуално и днес [12] . Особен интерес представлява произведението му “Изповеди” – може би първата същинска автобиографична творба, в която авторът споделя най-важните моменти от живота си и същевременно излага оригиналните си философски идеи. Следният фрагмент [13] от споменатото произведение (кн. Х, гл. 9, 10 и 11) разкрива същината на гносеологичната теория на Св. Августин:

 

Св. Йероним [Eusebius Hieronymus Sophronius (347–420)] е един от четиримата най-известни представители на западноевропейската патристика. Роден в Далмация, той получава добро светско и религиозно образование в родината си, а по-късно заминава за Рим, където има щастието да учи при латинския граматик Донат. За кратко време Йероним овладява старогръцки и латински език. Известен е най-вече с проникновените тълкувания на Светото Писание. Църквата го почита като богоизбрана личност и се прекланя пред трудовете му, в които средновековният учен вдъхновено коментира божествените слова.

 

Аниций Манлий Северин Боеций [15] [Anicius Manlius Severinus Boethius (ок. 480–524/525)] е един от най-известните философи на Ранното Средновековие. Произхожда от аристократично римско семейство: сред предците му фигурират имената на двама папи и на двама римски императори. Получил блестящо образование, Боеций владеел превъзходно старогръцки език и притежавал завидни познания по философия. За да запознае съвременниците си с постиженията на великите гръцки мислители, Боеций си поставил амбициозната задача да преведе на латински и да коментира всички творби на Платон и на Аристотел, за да докаже, че между възгледите на двамата велики философи съществуват редица общи аспекти. До ХІІ в. Европа не разполага с други преводи на произведенията на Аристотел, някои от които са действително коментирани от Боеций [16] .

Най-известната творба на Боеций е Philosophiae consolatio [“Утешението на философията”] [17] . Написана е в диалогична стихотворна форма. В нея авторът разговаря с Философията – алегоричен женски персонаж, който му се явява, за да му отговори на постоянно измъчващия го въпрос: защо злото надделява над доброто? Темата несъмнено е свързана със съдбата на самия философ, хвърлен несправедливо в затвора и екзекутиран по-късно.

 

Св. Исидор Севилски [Isidoro de Sevilla (560–636)] е един от най-великите християнски учени през епохата на Ранното Средновековие. По бащина линия Исидор произхожда от аристократичен римски род, а по майчина, е внук на вестготски крал. Владее доста добре латински и старогръцки език. Автор е на множество произведения, посветени на философски, теологически, правни, исторически и езиковедски теми. Сред тях се открояват De natura rerum [“За природата на нещата”] – философско-астрономически трактат, посветен на крал Сисебут, Regula monachorum [“Монашески правила” (ок. 615–619)], De differentiis verborum [“За различните значения на думите”] – книга, посветена не толкова на синонимите в езика, колкото представяща кратък богословски трактат за същността на Христос, на рая, на ангелите и човеците. Най-известното му произведение e Originum sive etymologiarum libri viginti [“Начала или eтимологии в 20 книги”], по-известен като Etymologiae [“Етимологии”] – обширен трактат, съставен от 448 глави, в който авторът систематизира данни от различни сфери на научното познание – теология, история, литература, изкуство, право, граматика, космология, природни науки. Благодарение на този енциклопедичен труд цялата късноантична римска култура е запазена и предадена на идните поколения: всепризнат идеолог на Католическата църква, Исидор Севилски не се отказва от същинската си интелектуална цел – да съхрани и популяризира достиженията на античната култура.

Макар да звучат наивно, част от идеите на севилския философ, залегнали в “Етимологии”, не отстъпват на съвременните езиковедски схващания по тези въпроси. На първо място авторът отстоява необходимостта да се познава произходът на всяка дума, защото именно така значението изкристализира в съзнанието на човека и му позволява да го възприеме и осмисли. Ученият взема отношение и по зародилата се още в Древна Гърция дискусия за същността на думите като езикови единици, назоваващи нещата от заобикалящия ни свят “по природа” или “по предварителна уговорка и съгласуване”; при това севилският философ е наясно, че голяма част от думите имат произволен характер, защото

 

От друга страна Исидор допуска, че някои думи може да са частично мотивирани [21] : те са или звукоподражателни, или принадлежат към определено словообразувателно гнездо, т.е. възникват от определен общ корен:

 

До момента, когато в Европа възникват първите университети, единствените средища, съхраняващи културните ценности и достиженията на науката, си остават манастирите, абатствата и църквите. През Средновековието християнската доктрина, извисена до система от философски схващания [22] – средновековната схоластика – по свой начин допринася за развитието на езиковедските идеи.

 

За разлика от античния свят, където философията се развива в рамките на мисловните структури на митологията и логиката, през Средновековието основният философски проблем се свързва с тълкуването на отношението между разума и вярата за постижимостта на Бога.

 

Схоластиката се утвърждава като водещ богословски метод, следвайки максимата на Анселм Кентърбърийски «Вярвам, за да мога да разбера». Анселм не противопоставя вярата на разума: той доказва, че Бог съществува и е господар на човешкия разум, а единственият начин да Го познаем е чрез вярата. Основната тема, която разработват схоластиците, отново е свързана с проблема за разума и вярата, т.е. за отношението между философията и теологията, доколкото, според тях, философията е метод за постигане на вярата. Учените се обединяват около три гледни точки, но ожесточено спорят помежду си. Оформят се три философски течения, сред които се открояват т.нар. “диалектици” и “антидиалектици”.

Диалектиците защитават тезата, че вярата може да бъде опозната и анализирана чрез разума. През ХІ в. все още доминира мнението, че основните науки – логика, реторика и граматика, формиращи т.нар. тривиум, ни предоставят трите начина за постигане на познанието. Конфликтите назряват, когато диалектиците започват да отстояват идеята, че мъдростта, постигната чрез разума, е в състояние да измести божественото познание.

Пиер Абелар [Pierre Abelard или Pierre Abailard, лат. Petrus Abelardus (1079–1142)] е най-известният представител на това течение. Абелар е автор на множество поетични творби, написани на френски език. През по-голямата част от живота си е отдаден на преподавателска дейност. Надарен с непокорен дух [24] , френският философ се прочува с безкрайните дискусии, които води с консервативно настроената част от съвременниците си. Абелар живее и твори в епоха, раздираща се от дълбоки трансформации. Носител на нови идеи, надарен с буен нрав, гениалният учен се сблъсква непрестанно с голяма част от схоластиците, които по една или друга причина защитават вече остарели идеи.

Получава блестящо образование и още като юноша проявява завидна страст към науката. Едва двайсетгодишен заминава за Париж, чиято Епископска школа по онова време се ползва с широка известност. Под ръководството на Гийом дьо Шампо изучава най-напред науките, включени в тривиума; по-късно преминава към следващия цикъл, квадривиума, и учи аритметика, геометрия, астрономия и музика.

 

Езиковедските приноси на Абелар имат пряко отношение към вечния спор за различието между имената и глаголите. Абелар не приема тезата на Аристотел, според когото глаголът се различава от името, защото то не изразява “време”, и отстоява идеята, че – като характеристика на глаголното действие – времето го свързва с определен вършител и определен момент по същия начин, по който прилагателното изразява някаква характеристика (някакво качество), като я приписва на определена субстанция в определен момент. Френският мислител отхвърля и тезата, че глаголите изразяват само действие или състояние, и подчертава, че някои от тях изпълняват и ролята на «връзка» между субекта и качествата, които му се приписват в рамките на предикацията. Онова, което различава глагола от името, според Абелар, се дължи на обстоятелството, че спрегнатата глаголна форма придава смислова завършеност на изказаното, докато именните словосъчетания са лишени от подобна функция: няма съмнение, че предикацията “Той е разумен човек” се различава от словосъчетанието “разумен човек”, при което липсва смислова цялост, и събеседникът очаква да чуе още нещо, например “Разумният човек разсъждава…, не спори… и т.н.

Според антидиалектиците диалектиката принизява духовността, изместена от «духовната нищета на невежите». По този начин теолозите, представители на това течение, се опитват да защитят християнската доктрина, застрашена, според тях, от преклонението пред науката.

Пиетро Дамиани [Pietro Damiani (1007–1072)] е един от най-видните антидиалектици. Още твърде млад той проявява склонност към аскетичен живот. Приел монашески сан в родния си град, през 1035 г. Дамиани се оттегля във Фонте-Авелана и, заедно с други съмишленици, заживява като отшелник. Дейността му като организатор на нов тип монашески живот скоро дава плодове. В продължение на няколко години поддържа връзки с представители на други монашески ордени и успява да ги запали с реформаторския си усет и със страстта си към съвършенство.

Папа Лъв ІХ (1048–1054) успява да го накара да изостави отшелничеството и да се посвети изцяло на църковната реформа. Именно по онова време Дамиани сътворява две от най-силните си и прочути произведения – Liber gratissimus [“Благодарствена книга”] и Liber Gomorrhianus [“Книга за Гомор”], в които подлага на унищожителна критика сексуалните пороци, завладели част от духовенството. Освен химните, най-известните му философски произведения са De sancta simplicitate [“За свещената простота”], De ordine rerum [“За реда на нещата”] и De divina omnipotentia in reparatione corruptae et factis infectis reddendis [“За всемогъществото божие в поправянето на покварата и превръщането на случилото се в никога не било” (1067)]. Дамиани се обявява открито срещу диалектиците и подчертава, че ако философията бе необходима, Бог щеше да изпрати на хората учители по философия. Същевременно италианският антидиалектик отъждествява граматиката с «дяволско творение».

Третото течение. Представителите на това трето течение се опитват да примирят идеите на диалектиците и антидиалектиците. Такава позиция през ХІ в. заема Жербер дьо Орияк [Gerbert de Aurillac (999–1003)] – бъдещият Папа Силвестър ІІ. По-късно, през ХІІІ в., подобна позиция защитава и Св. Тома Аквински. Според представителите на това течение, вярата и разумът са два потока, които се вливат в едно и също Море на истината: Бог е създал и дал на човека вяра и разум, затова – ако разумът не се отклонява от истината, – той не би стигнал до разсъждения, противостоящи на вярата; философията и теологията са две допълващи се науки – източници на различни знания.

Св. Тома Аквински [лат. Thomas Aquinas (1225-1274)] е един от най-великите представители на западната патристика. Философията му, известна в католическия свят като томизъм, е залегнала в основата на късната схоластика. Тома Аквински е автор на около 80 труда, между които се открояват Summa contra gentiles [“Синтез против езичниците” (1261–1264); Summa theologica [“Теологичен синтез” (1265–1273)] – произведение, написано под формата на академични дискусии в три части, последната от които остава недовършена.

 

Според Тома Аквински, онова, което разделя философията от теологията, трябва да се търси в различието между естественото и свръхестественото познание: първото произтича от разума и се ръководи от собствени норми и методи; за разлика от него, свръхестественото познание произтича от вярата в Бога и е неясно и смътно по природа: Тома Аквински подчертава, че двата вида познание имат божествен произход и не бива да се противопоставят.

Средновековните филолози се занимават почти изцяло с анализ на латинския език. Граматиката се възприема като изкуство за правилно говорене и писане, и това определя нормативния й характер. Правилата, валидни за системата на латинския език, се пренасят механично върху всички останали езици, чиито характерни особености не привличат вниманието на граматиците. Звуковата страна в езика изобщо не е предмет на изследване: класическият латински е вече мъртъв език и се използва само в писмена форма – обстоятелство, което обяснява последователното смесване на звук и буква в повечето средновековни трактати по граматика.

Въпреки усилията на Църквата да съхрани непокътната сакралната същност на официалния богослужебен език на католическия Запад, латинският език, на който пишат средновековните християнски писатели, се отдалечава все по-осезаемо от своя оригинал. От VІІ в. насетне европейските народи постепенно осъзнават собствената си езикова идентичност, а «отрезвяването» им намира израз в стремежа да създадат писменост, отразяваща спецификата на родните им езици.

Беда Достопочтени [The Venerable Bede (673–735)] прекарва почти целия си живот в манастирите Св. Петър в Уърмот (Wearmouth) и Св. Павел в Джароу (Jarrow) в Нортъмбрия (Northumbria). Както повечето средновековни писатели Беда пише на латински език. Автор е на редица трактати на историческа и теологическа тематика, коментира Петокнижието и части от Светото писание, и довършва превода на староанглийски език на Евангелието на Св. Йоан в деня на смъртта си. От произведенията, написани на родния му език, до нас са достигнали само отделни фрагменти. Беда Достопочтени е първият английски историк.

Алкуин [лат. Flaccus Albinus Alcuinus (735–804)] е англосаксонски учен, теолог и педагог. Заслугите му са свързани най-вече с дейността му на вдъхновител и един от най-видните представители на т.нар. Каролингски Ренесанс [29] . Алкуин дължи славата си не толкова на теологическите и философските си трудове, които не блестят с особена оригиналност [30] , колкото на просветителската си дейност, целяща да извиси империята на Карл Велики до неувяхващата слава на Атина и Рим – древните средища на античната култура [31] . Преподава усърдно и целенасочено латински език, вече почти забравен в тогавашна Европа. Най-забележителните му творби са трактатите De grammatica [“За граматиката”], De dialectica [“За диалектиката”], De rhetorica [“За реториката”], както и запазените фрагменти от произведенията му De musica [“За музиката”] и De Orthographia [“За правописа”].

Елфрик [32] [Аеlfric of Eynsham (ок. 955–ок. 1010 / 1022)], наречен «Граматикът» [33] , се слави като един от най-плодовитите староанглийски писатели. Многобройните му съчинения, написани на разбираем език, имат за цел да популяризират християнската доктрина сред самите духовници, които по онова време дори не умеели да четат на латински. Елфрик е известен най-вече с произведенията си Latin Grammar and Glossary – “Латинска граматика и речник” на староанглийски език и “Латинско-английски речник”, написани специално за неговите ученици. На тях той посвещава и учебното помагало Colloquium [“Диалог”], целящо да подпомогне усвояването на говоримия латински език.

Анселм Кентърбърийски [Anselm of Canterbury (1033–1109)] е един от тримата най-изтъкнати средновековни богослови на католическа Европа.

 

В рамките на средновековната схоластична философска доктрина (ХІІ–ХІІІ и началото на ХІV в.) представителите на спекулативната граматика, наричани “модисти” (modistae) [35] , допринасят твърде много за развитието на езикознанието. Спекулативната граматика изследва логическите принципи, залегнали в основата на езиковите универсалии: модистите не изследват структурата на отделните езици, а се интересуват най-вече от онтологичната същност на езика [36] . Философията на модистите се основава на схващането за реализацията на различни «начини» (modi), чрез които различните граматични категории обозначават действителността: modi essendi или «начини на съществуване», modi intelligendi или «начини на разбиране» и modi significandi или «начини на означаване». Модистите приемат, че различните начини на означаване – чрез глаголи, имена и прилагателни, – издават съществуването на онтологична структура, обща за всички езици. Начините на съществуване (на действителността) определят начините на разбиране, а те на свой ред определят начините на изказване, т.е. езиковата обвивка на мисълта: така се постига съответствието между реалност, мисъл и език.

 

Граматиката на модистите е съставена от две части – етимология и диасинтетика, които в общи линии отговарят на анализа на частите на речта и на синтактичната организация на изречението. В началото граматиците насочват интереса си главно към частите на речта, като ги разглеждат винаги през призмата на съответните «начини». По-късно те пренасочват интересите си към синтаксиса – област, в която постигат значителни успехи. Би могло да се каже, че Томас от Ерфурт предприема първия в историята на езикознанието опит за анализ по непосредствено съставляващите компоненти.

Първи в Европа ирландците заменят латинската азбука със собствена, която отговаря на спецификата на родния им език [40] . Под влиянието на Присциан, Донат и Исидор Севилски, ирландците създават в областта на граматиката оригинални теоретични модели. Първите литературни паметници, датирани от периода VІІ–ХІІ в., са съставени от творби в стихове и в проза. Сред тях се откроява героичната поема Táin Bó Cúailnge [“Кражбата на бика от Кули” (VII в.)], съхранила една от най-известните легенди от Ълстърския цикъл. За древните литературни опити съдим от запазени хроники и ръкописи – Liber Ardmachanus [41] или Book of Armagh [“Книгата от Армаг” (807–809)], която съдържа най-стария ирландски превод на Новия Завет, Leabhar na Núachongbála или Book of Leinster [“Книгата от Ленстър” (ХІІ в.)] и Leabhar bhaile un Mhóta или Book of Ballymote [“Книгата от Балимот” (ХІV в.)].

 

Приносът на исландците. Исландският е най-древният северногермански език [44] . За разлика от повечето западноевропейски езици, които постепенно загубват синтетичните си черти и опростяват склонението на съществителните имена, исландският запазва почти непокътната флективната си структура, която до голяма степен напомня на тази на класическия гръцки и на латинския език.

Около 1000 г. исландците заменят древната си руническа писменост [45] с нова азбука, създадена по модела на латинската азбука, която успяват да пригодят към фонологична система на собствения си език.

През ХІІ в. в Северна Европа се появява оригинален езиковедски труд, който се отклонява от нормите на латинския език, следвани дотогава неотклонно. Надарен граматик, с подчертано новаторско чувство, авторът на този трактат, чието име остава неизвестно, има голяма заслуга за извършването на правописна реформа и за създаването на исландска писменост. Трудът, известен като “Първи трактат по граматика”, представя най-старият фрагмент от трите разработки по граматика и стилистика, добавени към “Еда”-та на Снори Стуртлусон [Snorri Sturluson (1179–1241)] [46] .

 

Несъмнено в случая става дума за оригинален опит за различаване на фонемите и техните варианти, изпреварил с няколко века раждането на Пражката фонологична традиция.

Френската литературна традиция е една от най-старите в западнороманския свят. Първото литературно произведение е поема, посветена на живота и мъченичеството на Св. Еулалия от Мерида. Изградена от 29 десетсрични стиха – Séquence (или Cantiléne) de sainte Eulalie [“Стихове за Св. Еулалия” (880 ~ 881 г.)], поемата черпи вдъхновение от химна на Пруденций [Aurelius Prudentius Clemens (348–410 г. н.е.) в произведението му Peristephanon [“Книга за коронованите мъченици”] [47] .

Подобно на останалите европейски страни, през ХІІ в. във Франция се налага традицията на епическите и рицарските поеми, и трубадурската лирика. Най-известната епическа поема е Chanson de Roland [“Песента за Ролан”] от ХІ в. Критиката свързва произведението с името на Тюрол, което издава нормандската му принадлежност: на френски език името понякога се изписва като Therould(e)/Thourould(e); във всички случаи то е от скандинавски произход, означава «ръководен от Тор (Thor)» и се среща доста често в Нормандия:

 

В съкровищницата на средновековната европейска култура и литература блестят имената на трима велики италиански творци, в чиито произведения се усеща полъхът на новия ренесансов дух. Двама от тях са поети: с монументалната си поезия Данте Алигиери оставя незаличим отпечатък на финалния етап на една вече отиваща си епоха; в творбите на Петрарка се усеща чувствителността на модерната възрожденска поезия; произведенията на третия велик италианец Бокачо са недостижим връх в един от най-разпространените и ценени средновековни жанрове – жанрът на краткия разказ.

През ХІІ и ХІІІ в. в Италия се създава поетична традиция, представена от три течения [49] :

Данте Алигиери [Dante Alighieri (1265-1321)] е един от най-страстните защитници на италианския език и на единството на италианския народ. Твори на латински език трактати на литературна, политическа и философска тематика, а на родния си италиански език пише любовна лирика – Rime [“Рими”]. Гениалното му произведение Divina Commedia [“Божествена комедия”] е написано между 1307 и 1321 г.

 

Данте е автор и на творба, която му отрежда заслужено място сред ерудитите, обърнали за пръв път поглед към особеностите на родния език. De vulgari eloquentia [“За народното красноречие” (1303–1305)] е кратък трактат, написан на латински език според разпространената по онова време практика. Независимо от това, този труд е новаторски по характер. Самата тема – народният италиански език, на който поетът отрежда място по достойнство, като го сравнява със самия латински език – е изключителна новост. Като признава връзката на родния си език с латинския, Данте си поставя за цел да изясни произхода и характерните му особености, и подчертава, че този език притежава динамична природа и се развива постоянно. Въз основа на мита за Вавилонската кула, Данте приема, че в началото е съществувал само един общочовешки език, който по-късно се разслоил на множество местни езици. Поетът дори съставил географска карта на известните му езици, като разделил европейското пространство на три езикови ареала: а) източноевропейски ареал, в който се включва гръцкият език, б) северноевропейски ареал, в който се включват германските езици и в) южноевропейски ареал, към който Данте причислява романските езици, разделени – според употребата на наречието за израз на съгласие,– на три клона: а) провансалски (окситански) клон или langue d’oc; б) севернофренски или langue d’oil [52] и в) италиански или lingua si [53] .

Франческо Петрарка [Francesco Petrarca (1304–1374)] е виден италиански учен, поет и дипломат, който, редом с Данте Алигиери, е един от основоположниците на италианския Ренесанс. Роден е в Арецо в семейството на нотариус. По политически причини баща му е изгонен от Флоренция заедно с Данте. По настояване на баща си Петрарка учи първоначално право в Монпелие и Болоня, но се интересува главно от литература. Петрарка обикаля Европа, събира стари латински ръкописи и призовава към възстановяване на текстовете на древните писатели. Независимо от преклонението си пред античните автори, Франческо Петрарка пише по-голямата част от произведенията си на родния си италиански език.

Джовани Бокачо [Giovanni Boccaccio (1313–1375)] е роден също във Флоренция, но се формира като творческа личност по време на дългогодишния си престой в Неапол. Пътува из Европа и дори пребивава известно време в Париж. По-късно се установява в столицата на Неаполитанското кралство, което по онова време е средище на активен просветен живот.

 

Бокачо е първият хуманист на служба във Флорентинската република и един от нейните най-авторитетни дипломати. Дълги години се занимава с научна дейност, пише и превежда от гръцки и латински език, анализира и коментира античната митология и “Божествена комедия” на Данте. Най-известните му произведения са: Commedia delle ninfe fiorentine [“Комедия за флорентинските нимфи” (1341)], Amorosa visione [“Любовно видение” (1342)], Elegia di Madonna Fiammetta [“Елегия за мадона Фиамета” (ок. 1343)], Corbaccio [“Корбачо” (ок. 1365)], De mulieribus claris [“За добродетелните жени” (1362, ок. 1375 г.)], Decamerone [“Декамерон” (ок. 1370)], Rime [“Рими” (ок. 1374)], Trattatello in laude di Dante [“Трактат в прослава на Данте” (1357)] и др. Сред всички негови творби се откроява “Декамерон” – сборник, съставен от 100 новели, в който няколко девойки и младежи, оцелели по време на страшна чумна епидемия, в продължение на десет дни си разказват забавни истории, за да поддържат духа си. Чрез серия от анекдоти, преработени легенди и разкази за действителни събития, Бокачо осмива и критикува действията на лицемерното духовенство.

 

Алфонсо Х Мъдрия [Alfonso X el Sabio (1221–1284 )], крал на Кастиля и Леон (1252–1284), наследява трона на баща си Фернандо ІІІ [Fernando III (1217–1252)]. Една от основните цели на просветения испански монарх била да въведе Римското право в държавата. Под негово ръководство работи екип, който успява да събере огромен корпус от правни и нормативни текстове. Самият крал работи неуморно в тази област и създава известни произведения като Fuero Real [“Кралски закони” (ок. 1254 г.)], Especulo [“Огледалото на законите”] [56] и Siete Partidas [“Седемте партиди”] [57] .

Но онази дейност на мъдрия крал, която има основно значение за нас, е свързана с неуморната му работа на просветител, писател и радетел за чистота на говоримия и писмен испански език: именно тя му създава непреходна слава и му спечелва името «Мъдрия». Алфонсо успява да обедини в културно отношение представителите на различни етноси и раси: благодарение на него в Испания се развива специфична среда, събрала в себе си ценностните системи на християни, араби и юдеи в името на културното развитие на страната. Усилията на Мъдрия крал намират ярък израз в постиженията на създадената от него Преводаческата школа в Толедо, където са сътворени забележителни произведения, част от които са дело на самия монарх. Сред тях се открояват: Tablas astronómicas alfonsíes [“Астрономически таблици на Алфонсо Х” (1272)], Estoria de España [“История на Испания”] и Grande e General Estoria [“Голяма обща история на света”] [58] , написани под редакцията на Алфонсо Х – изключително ценен личен принос за развитието на испанския език [59] . Още преди Данте Алигиери да напише своята De vulgari eloquentia, в която възторжено защитава достойнствата на родния си език, Алфонсо Мъдрия пише и редактира трудове на кастилски, като подчертава, че се грижи “за чистота и правилността на кастилския език”. В Libro de la ochava esfera [“Книга за осмата сфера”], Алфонсо Х заявява, като говори за себе си в трето лице:

 

Алфонсо Х извърша първата правописна реформа на испанския език, който по негово време се превръща в официален език на кралството. Под негово пряко ръководство на испански език са преведени редица свещени писания – Библията, Корана, Талмуда и Кабалата.

Като подчертава, че филологическите интереси на испанците през Средновековието не са обект на внимание нито в “Кратка история на езиковедските науки” на Кьорнер и Ашър, нито в “История на испанския език” на Рафаел Лапеса, в статията си “Испанското езикознание в международен план: влияния и зависимости” [61] , немският учен Ханс-Йозеф Нидерее оценява по следния начин филологическите интереси и огромната ерудиция на Алфонсо Мъдрия:

 

Дон Хуан Мануел [Juan Manuel de Borgoña y Saboya (1282–1348)] е виден испански общественик, политик и писател. С произведението си Conde Lucanor [“Граф Луканор”], известно още със заглавието Libro de Patronio [“Книга за Патронио”], Хуан Мануел си спечелва славата на един от най-известните писатели, разработващи тематиката на поучителния разказ – широко разпространен средновековен жанр.

Хуан Мануел получава блестящо образование; учи латински, право, философия (теология) и история, увлича се по литература и е добре запознат с най-известните средновековни поеми от ХІІІ в., като Libro de Alexandre [“Книга за Алешандре”] и Libro de Apolonio [“Книга за Аполонио”], запознат е отлично с философските трактати на Рамон Люл и с историческите съчинения на чичо си Алфонсо Мъдрия, чете преведените от латински и от някои ориенталски езици (персийски и арабски) сборници с поговорки и притчи, като Calila et Dimna [“Калила и Димна”], занимава се с активна писателска дейност. С твърда решимост, в средата на ХІV в. Хуан Мануел пише творбите си на разговорен испански език, за да привлече вниманието на по-голям брой читатели. Самият той определя стила си по следния начин:

 

До нас са достигнали само девет от произведенията му. Сред запазените творби се открояват [69] : Crónica abreviada [“Съкратена хроника” (преди 1325 г.)], Libro de la caça [“Книга за лова” (1325–1326)], Libro del cavallero et del escudero [“Книга за рицаря и за оръженосеца” (1326–1328)], двутомната Libro de los estados [“Книга за съсловията” (1330)], Libro del conde Lucanor [“Книга за граф Луканор” (1335)], Tractado de la Asunción de la Virgen María [“Трактат за възнесението на Дева Мария” (след 1335 г.)], Libro de las armas [“Книга за оръжията” (след 1337 г.)] и др.

 

Рамон Люл [Ramon Llull, лат. Raimundus Lullus (ок. 1232–1315)] е един от най-видните представители на средновековната европейска литература и философия. Люл е сред създателите на литературния каталонски език и един от първите, които го използват в литературата, философията и науката. Владе до съвършенство арабски език: пише първите си творби на арабски и на каталонски, поради което са го наричали «Arabicus Christianus» («Християнинът арабин»). В произведенията си Люл се стреми да докаже грешките на рационалисти като Авероес [70] , като посочи същината на християнската истина по прозрачен начин, така че и най-върлите фанатици мюсюлмани да я схванат и оценят. За тази цел Люл решава да сътвори “машина на логиката” – сложен уред, в който теориите, действащите лица и теологическите тезиси да бъдат представени под формата на «перфектни» геометрични фигури (кръгове, квадрати и триъгълници). Чрез задвижването на лостове и механизми, зададените пропозиции и тезиси се завъртали около оси и достигали до определени позиции – позицията на сигурността (истината) и позицията на грешките (неистините). Люл си представял машината на логиката като своеобразен «детектор на лъжата». Ученият нарекъл творението си Ars Generalis Ultima или Ars Magna (“Велико изкуство”). Християнските учени от ХІІІ в. приели възторжено откритието на Люл, но скоро забелязали недостатъците на част от твърденията му. Макар че двете науки – философията и теологията – обикновено съжителстват в мир и съгласие, защото онова, което е вярно за философите, не може да бъде грешно за теолозите, все пак двете науки постигат истината по различни пътища: теологията се опира на разума и на божественото откровение, докато философът, въоръжен единствено със силата на собствения си разум, трябва да се изправи сам срещу проблемите [71] .

Рамон Люл е първият многостранно развит писател в историята на каталонската литература. Сътворява на родния си език две пространни литературни съчинения в проза Blaquerna или Llibre d'Evast e Blaquerna [“Книга за Еваст и Блакерна” (1283)] и Llibre de meravelles [“Книга на чудесата” (1287–1288)], а от 1274 г. започва да пише на окситански език серия поетични творби. Първата му монументална мистична творба, наподобяваща едновременно роман и научен енциклопедичен трактат, Llibre de contemplació [“Книга на съзерцанието”], сборниците с пословици и поговорки, двата научни трактата по медицина и по астрономия, книгите, посветени на философията и на логиката, както и многотомният му труд Arbre de sciencia [“Дърво на науката”] са написани на каталонски език и са преведени от самия автор на арабски и на латински език.

През ХІІ–ХІV век в северозападната част на Иберийския полуостров процъфтява богата литературна традиция, позната в историята с термина португалско-галицийска лирика, с трубадурски привкус и ориентация, чийто разцвет се свързва с Двора на Алфонсо ІІІ и неговия син Дионис – самият той блестящ трубадур. Известни са имената на монасите трубадури Айраш Нунеш [72] [Airas Nunes (ХІІІ в.)] и Жоан Айраш де Сантяго [Joan Airas de Santiago], Жоан Гарсия от Гиляде [Joao Garcia de Guilhade] и Мартин Кодакс [73] [Martim Codax (ХІІІ–ХІV)].

През периода ХІІІ–ХІV в. се развива и португалската проза. Най-известните литературни жанрове от онази епоха са «родовите книги» (книги за родословните корени), хрониките, романсите, житията на светци и преведените от латински творби с поучителен характер.

Кръпова 2000: И. Кръпова. Лекции по езикознание. Пловдив: “Сема-2001”.

Стайчева 2003: Е. Стайчева. “За Вулфила и неговия превод на Библията”. Росен Милев (съст.). Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи. София: Balkan-Media: 47–48.

Фигероа Естева 1987: M. Figueroa Esteva. La lingüística europea anterior al siglo XIX. La Habana: Editorial de Ciencias Sociales.

Кьорнер и Ашър 1995: K Koerner & R. E. Asher (1995). Concise History of the Language Sciences. From the Sumеrians to the Cognitivists. London: Pergamon.

Лапеса 1942: R. Lapesa. Historia de la lengua española. Prólogo de Ramón Menéndez Pidal. Madrid: Escelicer.

Нидерее 1987: H.-J. Niederehe. Alfonso X el Sabio y la lingüística de su tiempo. (Historiografía de la lingüística española). Madrid: Sociedad General Española de Librería.

Нидерее 1987: H.-J. Niederehe. La lingüística española en el contexto internacional: influencias y dependencias. http://elies.rediris.es/elies16/Niederehe2.html.

Робинс 1973: R. H. Robins. “Theory-orientation versus data-orientation.” Historiographia Linguistica 1, 11–26.

Талявини 1963: C. Tagliavini. Storia della linguistica. Bologna: Patron.

Сусов 1999: И. П. Сусов. История языкознания. Учебное пособие для cтудентов старших курсов и аспирантов. Тверь: Тверской гос. ун-т.WWW: http://homepages.tversu.ru/~susov/.

Ломба Фунтес: J. Lomba Fuentes. Gramática especulativa medieval. http://www.canalsocial.net/GER/ficha_GER.asp?id=5745&cat=filosofia.

 

Бележки:

[1] WWW: http://homepages.tversu.ru/~susov/. Преводът на цитатите от чужди автори е мой (бел. а.).

[2] Пак там.

[3] http://nauka.bg/index.php?fnc=pub_page&mod=front&pid=10209.

[4]Терминът се използва в римокатолическия Запад.

[5] Терминът е разпространен в източноправославния свят.

[6]Наименованието се свързва с творчеството на защитниците на източната православна и западната (римокатолическата) църква. През Ранното Средновековие именно представителите на това течение очертават “с твърда ръка новите светогледни ориентири”.
—  http://bgnauka.com/index.php?mod=front&fnc=pub_page&pid=10209.

[7] По http://www.riskov.hit.bg/p_glossery/p_p.htm. “В сравнение с античния свят, където участта на философията била решавана в мисловните структури на митоса и логоса, за Средновековието знаменателно събитие бил диалогът на разума и вярата за постижимостта на Бога. Този диалог се слави със своите многослойни конфигурации и с разноцветните си партийни интерпретации. Безусловно, това бил напрегнат, рязък, упорит и плодовит диспут, в който духовните и светските поводи, интереси и аргументи неведнъж се смесвали, привидно “недопустимо”. От него философията излязла с променена самоличност, с усъвършенствано самосъзнание – различна от теологията и обогатена от идеологията на християнството. […] Ако философията имала за цел да покаже как се прави свят, то теологията описвала как е направен светът от Бога и какъв е този свят” (пак там).

[8] Термините означаващо и означаемо са въведени от Фердинанд дьо Сосюр през ХІХ в.

[9] Вж. по-подробно у Сусов, цит. съч.

[10] Св. Августин различава понятията dictio, dicibile y res. Противопоставянето между външна и вътрешна реч намира отражение в семантичната му теория, изложена в трактата Principia dialecticae, където тази опозиция се разглежда във връзка с различията между понятията verbum, dictio, dicibile и res: “Понятието verbum се отнася до изречената дума – звуков комплекс, който предизвиква различни ефекти върху психиката и, следователно, принадлежи на външната реч. Когато изречената дума (verbum) се използва […], за да обозначи реалност, различна от самата нея, тя се превръща в речев продукт. Dictio включва както думата, така и връзката й с онова, което съществува преди самия език и може да се изрази чрез него (dicibile). Накрая res е самата действителност, осъзната независимо от възможността да бъде назована и изразена, към която има отношение dictio, доколкото представлява връзката между думата и изреченото. Както думата, така и речевият продукт принадлежат на външната реч, тъй като са свързани с материалния компонент на знака – звука. Но онова, което може да се изрази чрез езика и съществува преди него (dicibile), принадлежи на вътрешната реч, свързана с психичното състояние на духа”.
—  www.uned.es/dpto_log/ebustos/.

[11] Пак там.

[12] Достатъчно е да сравним мисълта на християнския учен с позицията на основоположника на общото езикознание Вилхелм фон Хумболт: “Езикът е орган, образуващ мисълта. Интелектуалната дейност, която е съвършено духовна, дълбоко вътрешна и в известен смисъл изчезва безследно, се материализира в речта чрез звука и става достъпна за нашите възприятия. Интелектуалната дейност и езикът представляват единно цяло. По силата на необходимостта мисленето винаги е свързано със звуковете на езика: иначе мисълта не може да стане отчетлива и ясна, представата не може да стане понятие. Неразривната връзка на мисълта, органите на речта и слуха с езика се обуславя от първичното и необяснимо по същността си устройство на човешката природа” (Кръпова 2000: 225–226).

[13] Откъсът е от испанския превод на “Изповеди”, дело на Педро Родригес де Сантидриан. Срв. San Agustín. Confesiones. Prólogo, traducción y notas de Pedro Rodríguez de Santidrián. Madrid: Alianza Editorial, 1998. По http://www.monografias.com/trabajos6/sanag/sanag.shtml#obras.

[14] http://images.google.bg/.

[15] В своята “Божествена комедия” Данте Алигиери за пръв път отъждествява Боеций с последния римски и с първия схоластичен философ.

[16] Дело на Боеций е «изковаването» на термина квадривиум (четворен път), с който обозначава цикъл от четири предмета (музика, аритметика, геометрия и астрономия), следващ първия цикъл (тривиум или граматика, логика и реторика). Сам той превежда и пише учебници по предмети, принадлежащи към квадривиума, като по този начин тласка напред развитието на средновековното образование. По http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B5%D1%86%D0%B8%D0%B9.

[17] През Средновековието това произведение е по-известно като De consolatione Philosophiae [“За утешението на Философията”].

[18] Timaeus (гр. Τίμαιος).

[19] http://www.luventicus.org/articulos/03A002/boecio.html.

[20] По испанския превод на латинския оригинал, почерпен от http://www.elalmanaque.com/etimologias/etimo.htm.

[21] Като изхожда от всеобщото признание за произволния характер на езиковите знаци, както и от факта, че в синхронен план омонимията оборва хипотезата за наличието на вътрешноприсъща връзка между форма и съдържание, едва през 50-те години на ХХ в. Стивън Улман [Stephen Ullmann (1914–1976)] ще изследва задълбочено проблема и ще установи наличие на няколко вида мотивираност на думите.

[22] “За времето от VI до XIV в. Средновековието разпратило философията до всички части на Европа. Християнската религия съдбовно се съюзила със светското и духовното образование, та съхранили в новите културни центрове философските писания на античните автори. Философията посетила със светите отци на източната църква планините на Армения и Грузия; в школите на Антиохия (Сирия) и Александрия и по Картагенските земи очаквала арабските набези (и дочакала арабоезичните интерпретации на Аристотеловото творчество); внезапно, но за дълго получила приют на Ирландските острови, в организираните по античен образец манастирски школи – далеч от опустошенията на степните орди; после се прехвърлила на континента и го кръстосвала на длъж и на шир...”.
— http://bgnauka.com/index.php?mod=front&fnc=pub_page&pid=10209.

[23] http://bgnauka.com/index.php?mod=front&fnc=pub_page&pid=10209.

[24] “Бил е известен с псевдонима Golia, който през Средновековието означавал “демоничен”. Несъмнено Абелар бил особено горд с този прякор, спечелен благодарение на безкрайните скандали, които провокирал непрестанно”. — http://es.wikipedia.org/wiki/Pedro_Abelardo.

[25] С термина logica vetus се назовава известната по онова време част от трактатите на Аристотел. Терминът logica nova се прилага по отношение на онази част от трудовете на древногръцкия философ, с която Европа се запознава доста по-късно.

[26] Ars vel scientia sermocinalis (изкуство или наука за словото) или philosophia rationalis (рационална философия). По този въпрос Г. Петков (цит. съч.) подчертава следното: “По-късно в рамките на платонисткото разделение се правят корекции в посока привличането на граматиката към логиката и така към философията. Ключов момент е интерпретацията на logos със sermo (слово) или ratio (смисъл). Представена като scientia sermocinalis (наука за словото), логиката изглежда може да включва и граматиката. За пръв път такава адаптация се прави през X-ти век в анонимния трактат За частите на Философията (De partibus philosophiae ) където се казва, че граматиката е част от логиката, тъй като «граматиката и реториката са свързани»”. От своя страна Х. Ломба Фуентес подчертава следното: “През Средновековието граматиката и логиката се възприемали като дълбоко свързани дисциплини: граматиката била основно средство за опознаването на културата и античната философия, а логиката, позната благодарение на трудовете на Аристотел, имала подчертано граматичен характер. Арабите, от своя страна, развили с изключителен успех граматичните изследвания като част от философската система и дори на сътворението (проблема за произхода на езика), и същевременно като абсолютно необходим инструмент за правилно и точно разбиране на Свещената Книга и залегналите в нея теологически и философски идеи”.
— http://www.canalsocial.net/GER/ficha_GER.asp?id=5745&cat=filosofia.

[27] http://www.philosopher.hit.bg/ref_15.htm.

[28] http://bg.wikipedia.org/wiki/.

[29] Управлението на Карл Велики се свързва с възраждането на изкуствата, религията и културата, известно като Каролингски Ренесанс. Като осъзнава значението на образованието и на културата за просперитета на един народ, Карл Велики създава три типа школски центрове: а) монашески училища към бенедиктинските манастири, разделени на две секции – вътрешна, за самите монаси и външна секция, предназначена за хора, които нямат намерение да положат монашеска клетва; б) епископски школи към съответните катедрали, които също разполагали с горепосочените две секции; в) дворцови училища.

[30] В тях той доразвива най-вече идеите на Боеций и Св. Августин.

[31] Подробности по този въпрос вж. в http://es.wikipedia.org/wiki/Alcuino_de_York.

[32] Името му не трябва да се бърка с това на Кентърбърийския Архиепископ Елфрик (995–1005).

[33] Подробности по този въпрос могат да се видят в http://es.wikipedia.org/wiki/Aelfrico.

[34] http://bg.wikipedia.org/wiki/.

[35] Почти неизвестни днес, теориите им били наречени “modi significandi”, откъдето произлиза и името на привържениците на спекулативната граматика.

[36] Мисълта на Роджър Бейкън [Roger Bacon (1214–1294], според когото «граматиката е една и съща за всички езици, макар че после между тях се забелязват случайни различия», отразява доста точно същината на спекулативната граматика. “Роджър Бейкън е обучаван в логиката и природната философия в Оксфорд и след 1247 става независим учен с интерес към езиците и научно-експерименталните проблеми. Това намира отражение в научните му трудове за теория на езика, латинска граматика, лингвистика, семиотика”. — http://bg.wikipedia.org/wiki.

[37] Джон Дънс Скот [John Duns Scotus (ок. 1265–1308)] е последният и най-оригинален представител на средновековната схоластика.

[38] http://es.wikipedia.org/wiki/Escuela_Modista.

[39] Първоначално ирландците ползват азбучно писмо – т.нар. «дървесно писмо» огам, – местна писменост, дълбоко свързана с традициите на древните келти. Латинската азбука, въведена в Ирландия около V в., постепенно измества дървесната писменост. По данни от http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%B3%D0%B0%D0%BC, “Според ирландската митология бог Огма изобретил Огамическата писменост с намерението да кодира и изрази мъдростта на природата. Тя е келтският еквивалент на Руните. Съдържа 20 основни букви, рисувани с напречно пресечени резки. По- късно били прибавени още 5 допълнителни букви. Имената на буквите са наречени на горски дървета и затова често Огам е наричана Азбука на дърветата. Изобразени върху тисови клонки, всяка буква има съответствия и свързани с нея пророчески значения”.
— http://www.magicgatebg.com/celtic/ogham.htm.

[40] Ирландският е индоевропейски език от групата на келтските езици, които се разделят на четири подгрупи: галски езици (галски, лепонтийски и галатийски); келтиберийски език, говорен някога в северната част на Пиренейския полуостров; гойделски езици (ирландски, шотландски, келтски и мански); британски езици (уелски, бретонски, корнски, кумбрийски и пиктски). Историята на ирландския език се дели условно на няколко периода: а) ирландски език, който се открива в най-древните запазени надписи с писменост огам (V–VІІ в.); б) архаичен ирландски език (VІІІ в.); в) староирландски език (VІІІ–ІХ в.); г) средноирландски език (900 и 1200 г.); д) съвременен ирландски език – от ХІІІ в. до днес.

[41] Ирландски ръкопис от ІХ в., известен още като Canon of Patrick [“Канон на Св. Патрик”] или Codex Ardmachanus. Съдържа най-древния писмено засвидетелстван гойделски текст. Легенди свързват ръкописа с името на Св. Патрик, като дори се смята, че той е автор на част от този труд. Ръкописът се съхранява под номер (MS 52) в Библиотеката на Trinity College в Дъблин.

[42] В превод Auraicept na n-Eces означава “Буквар за поети” (The Scholar's Primer). В произведението, съставено от четири книги, е залегнал вековният опит на най-известните ирландски граматици. Автор на Auraicept na n-Eces е ерудит на име Лонгарад [Longarad]. Като сравнява частите на речта с основните материали, вложени при построяването на Вавилонската кула, Лонгарад заключава: “Други твърдят, че при построяването на кулата били вложени само девет материала и че ставало дума за глина и вода, вълна и кръв, дърво и вар, звук, лен и вакса […] Те представят съответно съществителното, местоимението, глагола, наречието, причастието, съюза, предлога, междуметието...”
— http://en.wikipedia.org/wiki/.

[43]Роджър Дойл [Roger Doyle]: http://www.zonezero.com/.

[44] Германските езици се разделят на: а) западногермански езици (английски, немски и нидерландски); б) източногермански езици – изчезнали езици, произлизащи от готския и в) северногермански езици, включващи скандинавските езици (шведски, норвежки, фарьорски и исландски). В историята на исландския език се открояват два съществени периода: а) староисландски език до 1540 г. и б) съвременен исландски език след 1540 г. Подчертано «консервативен», писменият исландски език се е запазил почти непроменен от епохата на викингите до днес. Благодарение на това съвременните исландци четат и разбират безпроблемно древните оригинални текстове на сагите и на едите, писани преди повече от 800 години. Исландците бранят съзнателно «чистотата» на езика си. Вместо да заимстват думи от други езици, с които да назовават нови понятия, исландците предпочитат да създават нови словоформи, като съчетават вече съществуващи лексеми или използват архаични думи, като ги осъвременяват и им придават ново значение: В Рейкявик съществува Университетски център, който следи за изпълнението на тази задача: всеки път, когато е необходимо да бъде назовано някакво ново понятие, свързано с появата на нов предмет или термин, работещите в този Езиков център са задължени да «изковат» нова дума, отговаряща на новото понятие. По http://es.wikipedia.org/wiki/Island%C3%A9s.

[45] Сама по себе си готската дума runa означава ‘тайна, мистерия, шепот’; староанглийската дума run също означава ‘мистерия, съвет, тайна’; към същия корен вероятно се отнася и немският глагол ‘raunen’, означаващ ‘отгатвам, гадая’. Според Емилия Стайчева (2003: 48), “Въпросът за създадената от Вулфила готска азбука е многократно поставян в науката. И проф. Георги Елдъров, и акад. д-р Росен Милев (“Родина сме на две азбуки”, в. “Лит. Форум”, бр. 8/2002) информират за схващането, че Вулфила е ползвал гръцки и латински букви, както и рунни знаци. В продължение на столетия руните са служели на германите за обозначаване на магии и култови ритуали. Любопитен факт е, че най-старият смисъл на “runa” – “тайнство”, е съхранен единствено в текст на Вулфила…”. Смятало се, че руните притеглят космическата енергия, която влияе върху човешките същества независимо от религиозните им убеждения. Древните хора вярвали, че руните притежават магическа сила, способна не само да предсказва бъдещето, но и да управлява по-нататъшната им съдба. Възникнала през III в. пр.н.е., руническата писменост на древните германски, скандинавски и англосаксонски племена и народи се употребява до XI в. н.е. Този вид писменост е епиграфска; знаците се изсичали върху камък подобно на римските начални (капитулни) букви. Според наименованията на началните си букви азбуката се нарича “футарк” (Futhark). Историята познава два типа “футарк”. Първият, съставен от 24 знака, се употребява до края на IX в.; вторият представя опростен вариант, съставен от 16 знака, който най-вероятно възниква във връзка с преминаването към принципите на звуковото писмо.

[46] Около произхода на термина съществуват различни теории. Според една от тях “еда” означава “Велика прародителка”; друга защитава становището, че “еда” означава “поезия”. Според трета теория “еда” би трябвало да се тълкува като “Книгата от Оди” – родното място на Снори. “Еди”-те представят два средновековни сборника, съхранили най-съществената част от митологията на северните народи. Съдържат фрагменти от устно разпространявани поеми, записани по-късно. Известни са две “Еди” – “Стихотворна Еда” (“Голяма Еда”) и “Малка Еда”, която се свързва с името на Стуртлусон: с този сборник поетът воин Снори е целял да приобщи съвременните поети с традиционния стил на “скалдовете” – викингски воини поети в свитата на средновековните скандинавски крале.

[47]http://fr.wikipedia.org/wiki/ и http://es.wikipedia.org/wiki/Aurelio_Prudencio.

[48] http://fr.wikipedia.org/wiki/Turold.

[49] По http://www.hiru.com/es/literatura/literatura_05200.html.

[50] “Това е третата влиятелна лирическа школа в средновековната западноевропейска поезия, след Провансалската и Сицилианската, която възниква в Болоня в края на ХІІІ и началото на ХІV век. Лесно е да се установи, че поетите от тази школа черпят вдъхновение от изящните любовни изповеди, които преобладават в интимната лирика на трубадурите. Като лирическа тенденция “сладостният нов стил” е резултат на динамичното развитие на душевните нагласи и интелектуалните прозрения, които са се оформили в лоното на провансалската школа. Поезията създадена от “Сладостния нов стил” е силно повлияна от концепциите и изобразителните похвати разработени в късно-средновековната сицилианска лирическа школа. “Долче стил ново” се разглежда в италианската ранно-ренесансова поезия като важен етап в процеса на задълбочаване на психологическия анализ в европейската интимна лирика. Ревностното вглъбяване на влюбения в себе си излиза на преден план в зародилата се през първата половина на ХІІІ век Сицилианска поетическа школа”.
— www.uni-vt.bg/showfullpub.asp?u=214&fn=dolce_stil_novo.doc.

[51] http://bg-pishtov.com/.