„ДОБРОТО УПРАВЛЕНИЕ” И ДОВЕРИЕТО МЕЖДУ ГРАЖДАНИ И АДМИНИСТРАЦИЯ: РОЛЯ НА ЕКРАННИТЕ ИЗКУСТВА
Борил Мечков, преподавател
Най-общата формулировка на очакванията за преосмислянето на ролята на съвременната демократична държава е: през 21. век е нужно силно управление с капацитет за стратегическо мислене и поведение. Това съвсем не означава многочислен, още по-малко – бюрократизиран държавен апарат. Става дума за управление, което комуникира, вслушва се в гражданите и в структурите на гражданското общество и активно търси партньорство с тях. И същевременно – държава, чийто публичен сектор е жизнеспособен и открит, а процесът на взимане на решения е прозрачен и достъпен за обществен контрол.
Доктрината на „доброто управление” през 21. век
През 21. век доброто управление е нещо много повече от общоприетите представи за „умело”, „добре организирано” или „честно” обществено управление, изпълняващо прецизно предначертанията на политическата власт. Наложеният от глобалното развитие съвременен акцент върху конкретните политики в различни сфери на живота, налага подходи от кооперативен тип, които са по-ефикасни, ефективни и гъвкави. Затова поставянето на доброто управление във фокуса на ролята, функциите и оценката на държавата на 21. век не е декларация. То следва една последователна и неизбежна логика.
Именно, защото е насочено към създаване и осъществяване на ефективни публични политики във всяка област на живота, „доброто управление на новия век изисква прецизно балансиране на пазар, политика и граждански сектор без пристрастия към някой връх в този триъгълник”. [1] Нито свободният пазар, нито силната държава, нито хипертрофираната благодетелна роля на гражданските структури сами за себе си са универсално адекватни рецепти за стабилност и просперитет. Доброто управление изисква деликатен баланс между тези фактори.
Доброто управление има като абсолютно необходим компонент отговорната, ефективна и ефикасна публична администрация. Тук обаче нещата не могат да бъдат ограничени до наръч от техники и технологии за ефективно управление, както обикновено се мисли за административния капацитет. Добрата администрация като стожер на доброто управление предполага премахване на подчиненото положение на администрацията спрямо партизираната политика, което, по точното определение на Т. Танев, означава „не политизация на администрацията, а тъкмо обратно – деадминистрация на политиката, приключване с доминирането й над администрацията”. [2] При сегашното асиметрично съотношение между всевластна политика и подчинена администрация партизацията (и партизанщината) е неизбежна. Високият административен капацитет е невъзможен в условията на политически диктат за административно осъществяване на частни интереси – нещо, което засега не се разбира в България, независимо от всички вътрешни и външни необходимости.
Особено негативни последици има стремежът на политическите фактори за ревностен контрол и ограничаване на връзките администрация – институции на гражданското общество. Необходимо е да се формира у администрацията и да се гарантира чувството за обществена отговорност, независимо от ролята и дори въпреки съпротивата на бюрократизираното политическо представителство. Този императив на доброто управление в съвременността произтича от качествено новата му степен на обвързаност със структурите на гражданското общество. Доброто управление е нито просто морално, нито се свежда само до гарантиране на човешките права, нито се изчерпва с елементите на демокрацията, а трябва да се търси преди всичко в жизнената връзка със структурите на гражданското общество. Нито една, създадена от политици, администратори и експерти политика, не може да бъде успешно превърната в реалност без обществената санкция, задължаваща управленците да гарантират обществения интерес такъв, какъвто го схващат не те, а различните структури на гражданското общество. Така стигаме до ключовата характеристика на съвременното добро управление – то е дело не само на управляващите, а на обществото, включващо и управляващите.
Този нов подход към дефинирането на доброто управление има много плюсове. Той защитава правата на отделния гражданин срещу патерналистичната административна държава; настоява за ограничаване на административните разходи на управлението; подчертава ролята на гражданското общество в цялостната система на управлението; налага децентрализация и делегиране на властта в противовес на противоположната тенденция за контрол и командване отгоре; предлага свобода за инициативата и свобода на развитие без налагани от центъра бюрократични бариери.
Корените на тази политическа философия могат да бъдат открити още в последната четвърт на 20. век, а нейните практически последици за реформирането на публичната администрация са ярко илюстрирани в речта на Роналд Рейгън при встъпването му в длъжност като президент на САЩ през 1980 г.: “Ние сме нация, която има правителство, а не обратното. Нашето управление не притежава друга власт, освен тази, която му е дала народът. Държавното управление може и трябва да създава възможности, а не да ги потъпква; трябва да стимулира производителността, а не да я задушава.” [3] Впрочем, ролята на Роналд Рейгън за преосмислянето на стандартите за добро управление и добра администрация дава още един, макар и нетривиален аргумент, в полза на връзката между публичната администрация и екранните изкуства.
Както е известно, в началото на своя президентски мандат Рейгън често е бил обект на не съвсем дружелюбни подмятания относно кариерата му на второразреден холивудски актьор и приписваната на тази биографична особеност недостатъчна интелектуална извисеност. Когато обаче напуска Белия дом, Рейгън има безусловното признание на политик, променил не само Америка, но и целия свят.
От друга страна, въпреки че конструктивните критики на слабите резултати, консерватизма и затвореността на бюрокрацията са напълно оправдани, техните последици могат да бъдат различни. Един от естествените позитивни резултати е опростяване и ускоряване на администратвните процедури чрез развитие и прилагане на съвременни технологии и методи на работа, откритост за обществеността и редовно взаимодействие с различни групи на гражданското общество. В същото време безадресните критики срещу бюрокрацията изобщо внасят негативни настроения срещу професионалния статус на държавните служители и срещу безспорния им принос в изработването на държавните политики.
Неаргументираната, стереотипна критика на бюрокрацията също така нанася ущърб на институционалната роля на държавната служба. Днес, включително в България, администрацията е обвинявана във всякакви грехове. На практика, в много страни държавната служба е загубила предишната си привлекателност и конкурентоспособност спрямо другите сектори. Нуждата да се осигури разнообразен набор от квалифицирани и опитни експерти като същевременно се използва най-широка основа за търсене на наличните таланти (в национален и международен мащаб) остава може би най-сериозното предизвикателство пред административната реформа. Компетентните и мотивирани професионалисти на държавна служба могат да играят жизнено важна роля при осигуряването на баланс и приемственост в сложния и противоречив процес на промяна.
Необходимостта в глобален мащаб да се разгледат и решат проблемите на публичната администрация се изостри допълнително от кризите и сложните предизвикателства на посткомунистическия преход в страните от Централна и Източна Европа, както и в други региони. Въпреки че ще бъде погрешно да се универсализират изводите от процесите в един регион, едва ли има съмнение, че сложността на този преход оказа твърде противоречиви въздействия върху публичната администрация. Потребността от нейното реформиране напълно съответства на сложността на задачата да се справят както със същността, така и с общественото възприемане на проблема за дефицита на административен капацитет. Очевиден е фактът, че такава задача не може да бъде решена докрай или третирана ефективно само от държавата, действаща в изолация, без участието на силите на гражданското общество. Основен аспект на проблема се състои във възстановяването на климата на доверие, както сред публичната администрация, така и между администрацията и гражданите.
Както вече бе посочено, дефиницията за „добро управление” изхожда от вярното идентифициране на разнообразните публични интереси и се измерва с отразяването им в добре балансирани публични политики. Добро е това държавно управление, което има капацитет да разработва, прилага и оценява такива решения на конкретните проблеми, които изразяват възможно най-пълно разнообразните настоящи и бъдещи публични интереси в обществото. Тук възникват различни предизвикателства – съотношението между интереси на мнозинството и интереси на малцинството, съотношението между настоящи, краткосрочни и дългосрочни или стратегически интереси, уважението към експертните предложения за решаване на проблемите, изчистването на съмненията за злоупотреба с власт и конфликти на интереси при разработването и прилагането на политиките и т.н.
И тъй като всички изброени (а и други важни) предизвикателства са пряко свързани с доверието между гражданско общество и администрация, екранните изкуства могат сериозно да подпомогнат както управляващите, така и гражданското общество, тъй като със специфичните си изразни средства и методи на внушение са способни да представят проблемите от нетрадиционна гледна точка и да влияят върху поведението на големи групи от хора в процеса на тяхното решаване.
Доверието между граждани и администрация – теоретична обосновка
Умишлено или неволно, в много от научните, медийните и художествените материали, посветени на „бюрокрацията”, се внушава на обществеността, че управлението и хората, които работят в него, не допринасят за формирането на политически зряло, активно и съпричастно гражданско общество и – нещо повече – са основните виновници за спада на доверието в държавното управление. Колкото и да е популярна тази обществена нагласа, не можем да пренебрегнем обратната гледна точка: именно маргинализирането или окарикатуряването на ролята и приноса на администрацията е една от съществените причини за бавното формиране на „гражданския капитал”, особено в обществата в преход, каквото в момента е българското. Практиката на страните с най-солидни демократични традиции (които по правило са известни с най-ефективна и открита администрация) показва, че изграждането на конструктивно гражданско отношение към администрацията е ключ за преминаване от традиционните модели на ограничено гражданско участие към трайно влияние на гражданите върху публичните политики, а оттук – към сериозно подобряване на климата на обществено доверие. [4]
Най-обещаващият подход за преобръщане на тези негативни процеси вероятно е укрепването на взаимното доверие чрез подобряване на информираността и разбирането на гражданите за сложността на обществените проблеми, за политическите, правните и финансовите ограничения, в рамките на които действа администрацията, както и за възможния практически принос на гражданското общество за формулиране и решаване на проблемите. С основание някои изследователи говорят за възстановяване на връзката между държавата и гражданите. [5]
Негативното публично отношение към управлението, недоверието към работещите в него, примесено с жилави стереотипи, не е типично българско явление. Редица американски и европейски автори, например, говорят с тревога за нестихващите проявления на агресивни нападки и осмиване на „бюрократите”. В частност, отбелязва се, че американското общество се отличава с далеч по-слабо уважение към държавните служители, отколкото други нации, наследници на традициите на британската политическа култура. Този почти автоматизиран негативизъм към администрацията е твърде устойчив и поради това редица изследователи прогнозират „по-нататъшното му изостряне в следващите години и десетилетия. [6]
Задачата да се укрепи доверието между граждани и администрация, в т.ч. чрез приноса и специфичните средства за въздействие на екранните изкуства, изисква по-задълбочено разбиране на природата на това доверие в социологически и психологически план. Редица изследователи са обръщали внимание на въпроси, пряко свързани с доверието между политици, администрация и граждани. Например, Клаус Офе [7] очертава четири измерения на доверието, обвързани с процесите на демократично управление: взаимното доверие между гражданите, което заляга в основата на идеите за социалния капитал; доверието на гражданите в политическите елити и администрацията; доверието между политици и администратори; доверието на управляващите политици и администратори в гражданите. За съжаление, последният аспект на доверието е най-слабо изучен и като че ли е подценяван от социолозите и политолозите.
В същото време има основания да се смята, че взаимното доверие между управляващи и граждани е най-важната и солидна основа на доверието в демократичната форма на управление. Например, на основата на изследвания в най-изостаналите предградия на големите английски градове, Пийл стига до извода, че недоверието от страна на поставените в неравностойно положение граждани е рационална реакция спрямо липсата на адекватни мерки от страна на органите на управление: „При всички заклинания в името на гражданските добродетели и гражданското участие твърде малко е доверието в гражданите в затруднено положение – доверие, че могат да имат принос в решаването на собствените им проблеми. Предизвикателството не е в апатията на социално слабите и маргинализираните слоеве, проблемът е в неспособността да се изрази и приложи доверие към житейската им мъдрост и към предложенията им за конкретни действия”. [8]
Още по-директни са разсъжденията на Брейтуейт, че за да се подобри доверието на гражданите в управлението, трябва да се изгради и демонстрира доверие от страна на управлението към гражданите: „Представата, че правителството не заслужава доверие, се корени не само в неизпълнението на конкретни обещания, но и в очевидните факти, показващи, че субектите на управление изпитват недоверие към тези, от които очакват сътрудничество и подкрепа”. [9]
Негативните нагласи на субектите на управлението (политици и служители в администрацията) по традиция се разглеждат като една от основните бариери за автентично гражданско участие в публичния живот. [10] Не само у нас, но на много места по света, управляващите са раздвоени или виждат сериозни проблеми в самата идея гражданите да имат пряко участие в управленския процес. Някои, макар и негласно, дори въобще отхвърлят такъв подход. Кинг и Стайвърс например пишат, че „на всяко настояване на гражданите за пряко включване в решаването на даден техен проблем, има готова бюрократична реакция, която се позовава на стереотипа за мързеливия, апатичен и безотговорен индивид като типичен представител на масата от членове на обществото”. [11]
Трябва да се отбележи, че в класическите теории за бюрокрацията от Веберов тип доверието наистина няма особена релевантност. Когато администрацията се занимава със „случаи”, а не с конкретни, живи личности, а строгото изпълнение на функциите замества социалните отношения, когато етиката е изцяло подчинена на ефективността, доверието като човешко емоционално преживяване не само не е, а и не би трябвало да бъде съществен елемент от администрирането. [12] Или както пише Дуайт Уолдо, „защо би трябвало да очакваме един инструмент (бюрокрацията), конструиран да бъде безличностен и строго рационален, да проявява способност да изразява симпатия и съпричастност?” [13] В същото време, едва ли е необходимо да се доказва, че в съвременните условия демокрация, изградена върху такова разбиране за отношенията между граждани и управляващи, би била (в най-добрия случай) твърде уязвима и непродуктивна.
Когато говорим за неоползотворените възможности на изкуството, и в частност, на екранните изкуства при изграждането на трайно и конструктивно доверие между граждани и управленци, трябва да отчитаме едно традиционно разделение (и дори съперничество) между два основни подхода в теоретичното изучаване на феномена на доверието.
От една страна, широка популярност има икономическият подход към доверието, основан на методологическия индивидуализъм, представен цялостно в работите на Хардин и Уилиямсън. [14] Негова алтернатива е етичният подход, изхождащ от постулатите на философията на морала, чийто типичен представител е Усланер. [15]
Икономическият подход приема, че: а) да се доверяваш и да ти се доверяват, това е въпрос на личен интерес и благополучие; б) доверието следва рационална икономическа логика, т.е., изхожда от разходите и ползите на субекта; в) доверието е въпрос преди всичко на познавателни и поведенски параметри; г) доверието представлява специфична стратегия за редуциране на риска; д) всеки индивид се опира на определени доказателства, които другите индивиди трябва да му предоставят, за да може той да им се довери.
Друга е гледната точка при етичния подход, според който: а) доверието се обуславя от социални и морални отношения, то е форма на морално утвърждаване и необходима част от моралното самоопределение; б) доверието може да бъде разбрано по-добре като етичен феномен, а не като инструмент за максимизиране на личната изгода; в) доверието е типична нагласа, т.е. освен познавателни и поведенски елементи има и съществени емоционални измерения, свързани с чувството за сигурност, надеждата и оптимизма; г) човекът, който се доверява, не калкулира риска; д) доверието е филтър на доказателствата, а не обратното – ако един човек вярва на друг, той ще бъде предразположен да тълкува поведението му като потвърждение на доверието.
Като цяло, доверието наистина представлява едно доста неопределено понятие, към което различните дисциплини, школи и нива на анализ подхождат по различен начин, а това води до многообразие от значения, измерения и класификации на доверието. Въпреки това, в огромното си мнозинство изследователите са постигнали съгласие относно някои неизменни елементи на това понятие, като позитивните очаквания от бъдещето и готовността да се заеме уязвима при определени обстоятелства (риск и несигурност) позиция. Една доста точна формулировка, например, предлагат Русо и неговите колеги: „Доверието е психологическо състояния, включващо готовност да допуснеш да бъдеш уязвим, основано на позитивните очаквания относно намеренията или поведението на другите”. [16]
Наред с естествените общи черти, доверието между граждани и администратори има и уникални особености, тъй като понятията „публична администрация” и „гражданин” имат ключови демократични конотации и смислови нюанси. Служителите в администрацията формират своите представи за гражданите не само на базата на преките си контакти с тях, но и от своето образование, приятелите, семейството, медиите, киното, литературата и много други източници. Отношението на гражданите към администраторите се формира в контекста на едно общоприето ценностно отношение, а именно – държавните служители са призвани да бъдат пазители на публичния интерес, следователно, взаимодействието между тях и гражданите надхвърля по своето значение рутинните процедурно-организационни рамки; това е политическо, демократично и морално натоварено взаимоотношение, за разлика от взаимоотношенията между индивидите в частния им живот и обмена между фирмите на пазара. В крайна сметка, логиката на това взаимоотношение почива върху фундаменталния принцип, че властта произлиза от гражданите и се упражнява в тяхно име, поради което, свързаното с нея доверие не може да се разглежда като начин на преследване на личния интерес от нито една от страните.
Приносът на екранните изкуства за укрепване на доверието между граждани и администрация
Културата и изкуствата едновременно отразяват и формират обществените ценности и нагласи, в т.ч. доминиращите социални представи за институциите и техните традиции. Един от класиците на модерната административна наука Дуайт Уолдо специално изучава взаимовръзката между функционирането на администрацията и изкустватаи пише, че „въображението е обвързано по странен и сложен начин със света на фактите”. [17] Маккърди пък посочва, че изкуствата проникват в „публичното съзнание и в популярната култура и се превръщат в част от когнитивната основа на нагласите относно публичната политика и администрацията”. [18] Изводът е, че ако се отчита действието на наложилата се в американската култура подозрителност към „бюрократа”, не е изненадващо, че в значителен брой произведения на изкуствата прозира враждебност към администрацията. [19]
Сред другите изкуства, екранните изкуства имат особено силно въздействие при формирането на масовите представи и стереотипи за администрацията. Не е лесно да се оспори констатацията, че трудно могат да бъдат посочени други изкуства с толкова силно психологическо и морално въздействие. Много често аудиовизията предлага на зрителите гледни точки, които те иначе едва ли биха възприели и дори допуснали, че съществуват. Разбира се, това влияние не винаги е негативно и съвсем не е случаен фактът, че редица изследователи и специалисти в сферата на обучението на администрацията предлагат интересно виждане за прилагането на подходи и техники от игралното, документалното и анимационното кино в този процес. [20] Анимационни филми, изработени с консултациите на австралийски експерти, вече се използват и при обучението на българската държавна администрация.
Политиците, правителствените и административните служители са често основни действащи лица в съвременното аудиовизуално пространство, най-вече в киното и телевизията. В своята интересна книга „Политиката и политиците в американското кино” Филип Джанос анализира в детайли това изобразяване и стига до извода, че от количествена и качествена гледна точка то е твърде негативно. [21] До подобен извод достига и Мордекай Лий в задълбочения си емпиричен анализ, посветен на представянето в американските филми на правителствените говорители и на другите административни служители, заети с ПР-дейностите на държавните институции. [22] В една от най-цялостните работи по проблема, писани до днес, Марк Холцър и Линда Слейтър заключават: „Когато говорим за публичната администрация, киното има наистина убийствен ефект, защото е създало незабравими и за съжаление крайно отблъскващи образи на представители на професията”. [23] Една от любимите теми на холивудското кино е борбата на „добрия гражданин” срещу „лошите държавни чиновници”. Като цяло, държавното управление и държавната администрация са изобразени в твърде мрачни краски в съвременното американско кино. [24] Един от авторитетните наблюдатели на тези процеси – Боб Шулте – обобщава така съвременните тенденции в холивудската продукция:
“Загърбвайки правдивостта, Холивуд измисли един нов и могъщ враг – по-лош от Годзила, по-опасен от Съветите. Той превърна демокрацията от начинание на и за народа в заговор на корумпирана върхушка, обърнала се срещу гражданите. И в предишни периоди е имало звездни трилъри, посветени на конспирациите на вашингтонската бюрокрация. Но днес киното, телевизията, интернет и поп-културата буквално преливат от престъпни заговори, в които властта във Вашингтон играе неизменно главната роля. Не бива да забравяме – сценаристите и продуцентите никога не биха създали такова чудовище, ако хората не проявяваха желание да го купуват.” [25]
Ще бъде погрешно обаче, ако тези проблеми на представянето на държавното управление пред обществото със специфичните средства на екранните изкуства се възприемат като типично американско явление. В едно задълбочено изследване, посветено на реформите в белгийските полицейски служби и федералната администрация, Дейв Гелдерс и Стивън Ван де Вале отделят специално внимание на начина, по който се изобразява администрацията и на отражението на това изобразяване върху хода и успешното реализиране на реформите в нея. [26] В частност, те се позовават на проучването на Ван де Булк, в което се анализират образите на полицейските и на други държавни служители в телевизионните сериали на фламандски език:
“В повечето случаи образите на полицейските служители се вместват в три основни стереотипа. Първо, полицаят от селския район се изобразява като глупав, некадърен и безпомощен индивид (“селският идиот”); второ, полицейският служител е представен като помощник на местните големци, защитаващ безобразията им (“съучастникът”); трето, полицаят като анонимен участник във възстановяване на реда при градски безредици и стачки (“човекът на грубата сила”). [27]
По-нататък Гелдерс и Ван де Вале отбелязват, че все пак в по-новите сериали се наблюдава известна еволюция в изобразяването на полицейските служители, до голяма степен под въздействието на американските филми и телевизионни продукции. Оттам е заимствано и привнасянето на редица автентични елементи от всекидневната полицейска практика като борбата за власт между отделни полицейски служби и скандалите в полицията и в съдебните органи.
Според Гелдерс и Ван де Вале са налице две основни тенденции при изобразяването на служителите в администрацията в киното, телевизията и други произведения на екранните изкуства. Първо, в по-редките случаи, когато те са представени в позитивна светлина, историята се развива около отделни “смелчаци”, разкриващи негативни факти и злоупотреби, или противопоставящи се на “системата”. Второ, в преобладаващите случаи на негативно представяне, внушението е обобщено, засягащо неопределени индивиди или цели структури на администрацията. Други изследователи на свой ред установяват, че позитивното изобразяване на държавните служители много по-често визира лица, които пряко отговарят за предоставянето на определени публични услуги, а много по-рядко – класически администратори от рода на заетите в министерствата и другите правителствени агенции. [28]
Според Гелдерс и Ван де Вале, жертва на подобни стереотипи са и служителите в други сектори на държавната администрация. Цитирайки анализи, посветени на административната реформа в САЩ, те дават като пример факта, че дори известният доклад на вицепрезидента Ал Гор “От бюрократизъм към ефективност: как да създадем администрация, която работи повече и струва по-евтино” е бил написан “под влиянието на журналистическия натиск за жълти сензации и смразяващи истории за бюрократичния произвол”. [29] Към казаното трябва да добавим, че Ал Гор е още една от изявените политически личности, пренесли проблема за усъвършенстването на управлението на територията на екранните изкуства. Достатъчно е да припомним признанието, което той получи като продуцент на получилия награда «Оскар» филм за промените в климата и за отговорността на правителствата за опазването на околната среда.
Една от доказаните азбучни истини на всяко реформаторско усилие е, че реформите трудно могат да бъдат доведени до успешен край, ако не се постигне определена минимална степен на обществена подкрепа, доверие и дори емоционална съпричастност. Тази аксиома важи с пълна сила и за постигането на стандартите за добро управление, в т.ч. и в България. Неточният, окарикатурен, изобилстващ с негативни черти образ на администрацията не подпомага, а напротив, затруднява нейното реформиране. И тъй като произведенията на екранните изкуства имат сериозно въздействие върху обществените нагласи към администрацията и промените в нея, можем да приемем, че аудиовизуалното производство може да има значима (положителна или отрицателна) роля в хода на тези реформи. В по-цялостен смисъл, продължава да бъде на дневен ред и въпросът за ролята на електронните медии, и особено на националната обществена телевизия за продължаване и ускоряване на реформите в България, особено в контекста на предизвикателствата пред страната след приемането ни в Европейския съюз. Една от важните насоки на тези реформи е именно оптимизирането на държавната администрация.
Ролята на процесите в медийното и аудиовизуалното пространство за извършването на реформите в публичната администрация е предмет на изричен изследователски интерес в цитираната по-горе работа на белгийските автори Дейв Гелдерс и Стивън Ван де Вале. Те посочват, че в стремежа си да извърши фундаментална трансформация на федералната администрация на страната (засягаща близо 60 хил. държавни служители), белгийското правителство осъзнава голямото значение на комуникациите с работещите в администрацията и с редица други обществени групи и организации с цел да осигури разбиране и подкрепа на промените. Една от основните задачи тук е да установи в обществото един по-правдив и позитивен образ на администрацията.
Какви са основните аргументи в полза на тези усилия? В хода на подготовката на програмата „Коперник” (така е наречена стратегията за реформиране на белгийската федерална администрация) независима изследователска организация провежда детайлизирано проучване сред почти 4 000 служители в администрацията. Основният замисъл е да се установи как държавните служители смятат, че се възприема тяхната дейност в обществото и на тази основа по-добре да се аргументира необходимостта и посоката на реформите. Изследователите достигат до следните заключения, които имат важно отражение върху по-нататъшния ход на реформите.
Първо, в резултат на негативното отношение и обвиненията (често незаслужени или неаргументирани) от страна на политиците и гражданите, мнозина държавни служители са изградили специфични защитни рефлекси. Поради това те приемат предложената реформа като израз на отрицание на тяхната работа и на собствената им перспектива, а не като необходимо усъвършенстване на държавното управление в духа на изискванията на обществената динамика.
Второ, твърде оскъдна е публичната информация, разясняваща мотивите и целите на реформите, което допринася за налагането на неверни обществени нагласи за тях и за подсилване на негативния имидж на „бюрокрацията”.
Трето, над една трета от интервюираните държавни служители изрично посочват примери за телевизионни предавания, игрални и документални филми, компютърни игри и др. аудиовизуални произведения, които утвърждават негативен образ на администрацията. Над 90% от интервюираните служители, които отдават голямо значение на въздействието на този фактор споделят, че не са удовлетворени и не чувстват гордост от работата си във федералната белгийска администрация.
Тези примери от белгийската практика заслужават внимание поради обстоятелството, че белгийската администрация има солидни традиции. Историята сочи, че в предишни периоди на нашата история ние сме заимствали от белгийския управленски опит, но и сами сме предлагали модели, които са били достойни за Европа. Нека припомним само факта, че преди повече от 70 години именно в Белгия Цар Борис ІІІ дава за пример двама доказани, успешни български администратори – началникът на столичната пожарна Захарчук и софийския кмет Иван Иванов, като изтъква, че „ако разполага с поне 20 такива служители, ще преобрази България”.
Въпреки че у нас досега не са провеждани конкретни проучвания, посветени на образа на администрацията, разпространяван в аудиовизуалното пространство, без съмнение положението едва ли е по-добро от ситуацията в Белгия, очертана от Гелдерс и Ван де Вале. Нещо повече, в България действат и други стереотипи на негативно отношение към държавата, държавната служба и държавните служители, които заслужават да бъдат предмет на специален анализ. Смятам, че намирането на един по-правдив и конструктивно-критичен тон на изобразяването на управлението в телевизионните и другите аудиовизуални произведения може да допринесе съществено за оптимизирането и ускоряването на реформите на администрацията у нас. За това важна роля могат да изиграят и продуцентите, особено ако се отчете необходимостта от съответно обогатяване на тяхната информираност и професионална подготовка.
В друга своя работа специално съм разгледал ролята на продуцента като генератор на позитивни социални процеси, [30] макар че акцентът бе поставен върху утвърждаването на принципите и практиката на корпоративната гражданска отговорност на бизнеса. Смятам, че образът и репутацията на публичната администрация представляват не по-малък проблем, достоен да бъде отчетен и осмислен от продуцентите на аудиовизуални произведения, както и от компетентните служители в администрацията, поддържащи връзките с медиите и с културните среди.
В този контекст би могла да бъде разгледана идеята за обогатяване на програмите за обучение на бъдещите продуценти с курсове, които третират проблематиката на публичната администрация и нейното отразяване от медиите и изкуствата. Потвърждение на полезността на тази практика ни дава както цитираната в началото на статията инициатива на Американската асоциация за публична администрация – ASPA, за усъвършенстване на гражданското образование, така и успехът на редица специализирани курсове за обучение в тази област. В частност, бих посочил курса “Публичната администрация и изкуствата”, който проф. Марк Холцър води вече пета година в Университета в Ню-Джързи и в чиито основни и допълнителни занятия се включват студенти, изследователи и практици, както от областта на публичната администрация, така и от различни направления на изкуствата и културата. В курса се обръща специално внимание на начините за отразяване на процесите в администрацията и знанията, необходими за това.
Един от важните аспекти на подобряване на информираността и професионалната подготовка на продуцентите по проблемите на дейността на администрацията е възможността за по-добра защита на интересите на гражданското общество след присъединяването на България към ЕС.
Не на последно място, екранните изкуства, и особено обществената телевизия биха могли да имат много по-сериозен принос за продуцирането и реализирането на модерни образователни програми (вече цитирах някои примери от американския опит), които пряко допринасят за повишаване на гражданско-административната култура на населението и особено на младите поколения българи. Свидетели сме на редица прояви на напрежение и конфликти между държавното управление, неправителствените организации и различни групи от населението, част от които преминават разумните граници именно поради дефицита на култура за диалог и сътрудничество и при двете страни. Българските екранни изкуства биха могли да допринесат за постепенното преодоляване на този дефицит и на тази основа – за чувствително подобряване на нашата държавна администрация.
Цитирана литература
[1] Танев, Т. Доброто управление: основен фактор за сигурността на обществото през новия век : Доклад пред научна конференция в СУ „Св. Кл. Охридски”, 2008, с. 7
[2] Танев, Т. Пак там, с. 9.
[3] Цит. по Маринов, А. Обществени елити и лидерство в страните в преход. - София, 2004, с. 231.
[4] Berman, E. M. Dealing With Cynical Citizens. // Public Administration Review, 57, 1997, March/April, № 2, р. 105-112.
[5] Frederickson, H. G. Facing the Community. – Tuscaloosa : University of Alabama Press, 1998.
[6] Goodsell, C. T. Bureaucratic Bashing. // Defining Public Administration / Еd. Jay M. Shafritz. - Boulder, CO: Westview, 2000, p. 130.
[7] Offe, C. How Can We Trust Our Fellow Citizens? // Democracy and Trust / Еd. by Mark E. Warren. – Cambridge, 1999, р. 42–87.
[8] Peel, М. Trusting Disadvantaged Citizens. // Trust and Governance / Еd. by Valerie Braithwaite and Margaret Levi. - New York : Russell Sage Foundation, 1998, p. 338.
[9] Braithwaite, J. Institutionalizing Distrust, Enculturating Trust. // Trust and Governance / Еd. by Valerie Braithwaite and Margaret Levi. - New York : Sage Publications, 1998, р. 345, 343–375.
[10] King, Ch., C. Stivers. Citizens and Administrators : Roles and Relationships // Government Is Us / Еd. by Cheryl S. King and Camilla Stivers. Thousand Oaks, CA : Sage Publications, 1998.
[11] Ibid., p. 49.
[12] Hummel, R. The Bureaucratic Experience. - New York : St. Martin’s Press, 1977.
[13] Waldo, D. The Enterprise of Public Administration. - Novato, CA, 1980, p. 45.
[14] Hardin, R. Trust and Trustworthiness. - New York : Russell Sage Foundation, 2002; Williamson, O. The Mechanisms of Governance. - New York : Oxford University Press, 1996.
[15] Uslaner, E. The Moral Foundations of Trust. - New York : Cambridge University Press, 2002.
[16] Rousseau, D., S. Sitkin, R. Burt, and C. Camerer. Not So Different After All : A Cross-Disci-pline View of Trust. // Academy of Management Review, 23, 1998, № 3, р. 395.
[17] Waldo, D. The Novelist on Organization and Administration : An Inquiry into the Relationship Between Two Worlds. - Berkeley, CA, 1968, р. 77.
[18] McCurdy, H. E. Fiction and Imagination : How They Affect Public Administration // Public Administration Review 55, 1995, № 6 (November/December), р. 499.
[19] Lichter, R., L. Lichter and D. Amundson. Images of Government in TV Entertainment. - Washington, DC : Center for Media and Public Affairs, 1999; Public Administration Illuminated and Inspired by the Arts. / Еds. C. T. Goodsell, N. Murray. - Westport, CT : Praeger, 1995; Larkin, J. Movies : The Good, the Bad, and the Public. // Public Voices, 1, 1993, № 3, р. 93-96.
[20] Champoux, J. Film as a Teaching Resource. // Journal of Management Inquiry, 8, 1999, № 2 (June), р. 206-217.
[21] Gianos, Ph. Politics and Politicians in American Film. - Westport, CT : Praeger, 1998.
[22] Lee, M. The Image of the Government Flack : Movie Depictions of Public Relations in Public Administration. // Public Relations Review,27, 2001, № 3. (Fall)
[23] Holzer, Marc and Linda G. Slater. Insights into Bureaucracy from Film Visualizing Stereotypes. // Public Administration Illuminated and Inspired by the Arts / Еds. Charles T. Goodsell and Nancy Murray. - Westport, CT, 1995, p. 77.
[24] American Society for Public Administration (ASPA) : Seeing Through the Glass Darkly? Public Administration Through the Cinematic Lens [concurrent panel session at conference]. ASPA’s 61st National Conference. - San Diego, CA, 2000, April № 1-4; Visions 2000.
[25] Schulte, B. Hollywood Movies Seem to Have ‘Conspiracy’ Against Government. - Houston [TX] Chronicle, July 20 1997.
[26] Gelders, D. & St. Van de Walle. Marketing government reforms. Paper prepared for the Annual Conference of the European Group of Public Administration, Study Group 2: Productivity and Quality in the Public Sector, Oeiras (Lisbon), 3-6 September 2003.
[27] Ibid., p. 17
[28] Lichter, R., L. Lichter and D. Amundson. Images of Government in TV Entertainment. - Washington, DC : Center for Media and Public Affairs, 1999.
[29] Gelders, D. & St. Van de Walle. Op. cit., p. 18.
[30] Мечков, Б. Продуцентът и предизвикателствата на новото аудиовизуално пространство. - София, 2002, с. 133-142.
2009 (c) Нов Български Университет